Джеймс Клавел
Търговска къща (72)

70

10:01 часа

В полутъмната спалня се разнесе телефонен звън. Бартлет се изтръгна от съня.

— Ало?

— Добро утро, мистър Бартлет, Клаудия Чен е. Тай-панът пита дали днес ще имате нужда от колата?

— Не, не, благодаря — Бартлет погледна часовника си. — Божичко — промърмори той на глас, учуден, че бе спал толкова дълго. — Благодаря, Клаудия.

— Пътуването до Тайпей се отлага за петък, връщане в понеделник на обяд. Това удобно ли ви е?

— Да, разбира се.

— Благодаря.

Бартлет затвори телефона и се отпусна. Протегна се на воля, доволен, че не бърза за никъде и може да се наслади на рядкото удоволствие да помързелува.

Тази сутрин в 4 ч. бе закачил на вратата си табелка „Не ме безпокойте“, изключи телефоните до 10 ч. и легна да спи. Снощи Орланда го заведе в Абърдийн, където бе наела лодка за удоволствие. С нея се понесоха по каналите в стоплената от мангала кабина, на която дъждът отвън придаваше още по-голям уют, и опитваха от горещата и пикантна храна.

— В Шанхай готвим с чесън, чили, пипер и всякакви подправки — обясняваше му Орланда, сервирайки с дървените пръчици, превърнали се в деликатно продължение на пръстите й. — Колкото по на запад отиваш, толкова по-гореща е храната и се яде по-малко ориз, а повече хляб и юфка. На запад предпочитат тестени изделия, Линк, ориз се яде само на юг. Още?

Нощта беше чудесна и той не усещаше как лети времето. Тя го забавляваше с истории за Азия и Шанхай, умът й беше бърз и пъргав. След като масата беше раздигната и те се бяха облегнали един до друг на възглавниците със сплетени пръсти, Орланда му каза:

— Линк, съжалявам, но те обичам.

Това го изненада:

— Няма защо да съжаляваш — отвърна й той, все още неподготвен да й отговори по същия начин.

— Това усложнява нещата, о, да, безкрайно ги усложнява.

„Да — помисли си Бартлет. — За една жена е толкова лесно да каже «Обичам те», докато за мъжа е много трудно и много неблагоразумно, защото тогава загазваш. Така ли се казва?“ Пак не намери отговор.

Бартлет лежеше, облегнал глава на ръцете си, и преосмисляше изминалата нощ. Докосване и отдръпване, търсещи ръце, неговите и нейните, но без да стигнат до края. Не че тя му пречеше или го спираше. Просто се въздържа. Напълно.

— Ти никога преди не си правил така — произнесе на глас Бартлет. — Започнеше ли веднъж, стигаше докрай — и му се искаше да го беше направил, като си спомни колко голямо бе желанието му.

 

 

— Аз не съм момиче за една нощ, нито евро-азиатска уличница — кънтеше в ушите му.

В таксито до дома й те не проговориха, само се държаха за ръце. Стори му се глупаво и детинско. „Ако само преди месец или преди седмица някой ми бе казал, че ще се задоволя само с това, щях да го нарека глупак и да се обзаложа на много пари.

Пари. Аз имам повече от достатъчно и за себе си, и за Орланда. Ами Кейси? Ами «Пар-Кон»? Първо по-важното. Да видим дали Кейси ще ми каже за Муртаг и защо се е хванала с тази рискована работа. Горнт? Горнт или Дънрос? Дънрос притежава стил и щом Банастазио е против него, това е сериозна причина да му се вярва.“

След като разказа за Банастазио на Армстронг, той му отговори:

— Ще видим какво можем да изровим, макар че препоръките на мистър Горнт са повече от безупречни. Можете да бъдете сигурен, че Винченцо Банастазио ще бъде на видно място в списъка ни от подозрителни личности, но той не представлява ли по-голяма опасност за Щатите?

— О, да! Но аз казах и на Роузмънт…

— А, добре! Умно. Него си го бива. Видяхте ли се с Ед Ланган?

— Не. И той ли е от ЦРУ?

— Аз не знам официално дали и Роузмънт е от ЦРУ, мистър Бартлет. Оставете това на мен. Той предложи ли ви нещо за оръжията?

— Не.

— Добре, няма значение. Аз ще предам информацията ви и ще ви свържа с него — него между другото си го бива.

Бартлет потрепери. Трябваше да действа много умно, за да може да се справи с мафията, ако наистина Банастазио е свързан с нея.

Протегна се и набра номера на Кейси. Никой не отговори и той се обади до рецепцията за някакви съобщения. Администраторката му каза, че вече са пъхнали всичко под вратата му.

— Искате ли да ви изпратим телеграмите и телексите?

— Да, благодаря. Някакво съобщение от Кейси Чолок?

— Не, сър.

— Благодаря.

Скочи от леглото и отиде до вратата. Между съобщенията по телефона имаше един плик. Позна почерка на Кейси. Всички съобщения бяха делови, освен едно: „Търси ви мистър Банастазио. Моля, обадете му се.“ Бартлет го отдели настрани. Отвори плика на Кейси. На бележката бе отбелязано времето — 9, 45:

Привет, Линк! Не исках да те будя — ще се върна към шест. Приятно прекарване!

Накъде ли е запрашила? — учуди се разсеяно той.

Вдигна слушалката да се обади на Роузмънт, но се отказа и набра номера на Орланда. Никой не отговори. Набра отново. Пак даваше свободно.

— Дяволите да го вземат!

Нали има среща на обяд, защо е този зор? Късна неделна закуска тук, на покрива на „Виктория енд Албърт“ и много свободно време, късна неделна закуска тук, „където ходят на обяд най-изисканите хора, Линк. О, там е върховно, за топлата и студената им кухня се говори из цяла Азия. Най-добрата!“

— Божичко, толкова ядене, до другата седмица ще тежа цял тон!

— Не и ти, никога, никога, никога. Ако искаш, ще направим една дълга разходка или като спре дъждът, ще поиграем на тенис. Ще направим всичко, което искаш! О, Линк, толкова те обичам…

 

 

Кейси стоеше облегната на парапета на кея сред навалицата. Беше облечена в сиво-кафяви панталони и жълта копринена блуза, която подчертаваше фигурата й, без да я излага на показ, подходящ пуловер, завързан нехайно на врата, и гуменки. В голямата си дамска чанта носеше бански — „не че ще ми потрябват днес“ — каза си тя, като видя забуления в облаци Мид Левълс, потъмнялото небе на изток и предния фронт на бурята, която вече връхлиташе острова. Един малък хеликоптер избоботи над главата й. Видя го да каца на една от сградите. Това не е ли „Струан“? Да, да. Да не би Йан да е в него?

Дали не са решили все пак да проведат ралито? Снощи тай-панът каза, че са го отменили, но че някои все пак може да решат да се състезават.

После съзря приближаващия се моторен крайцер. Той беше голям, луксозен, с изящен силует. Кейси забеляза Горнт на щурвала. Беше облечен небрежно, с летни панталони, риза с навити ръкави и с разрошени от морския бриз черни коси. Той й махна и тя му отвърна. На мостика на горната палуба имаше и други хора — с Джейсън Плъм се бе запознала на конните състезания, а със сър Дънстън Бар — у тай-пана. Бар бе облечен в елегантен син блейзер и бели панталони, Пагмайър имаше същия морски вид.

Горнт умело плъзна тежкия кораб редом с пристана, двама моряци чакаха с готови закривени прътове за отблъскване. Кейси се отправи по кея към мокрите хлъзгави стъпала. На площадката вече чакаха пет китайки, облечени в ярки дрехи за морска разходка, които се смееха, бърбореха и махаха с ръце. Тя ги видя как скочиха несръчно на борда с помощта на един матрос и изритаха високите си сандали. Една отиде при Бар, друга при Пагмайър, трета при Плъм като при Стари приятели, а останалите две слязоха весело надолу.

„Дявол да ме вземе — помисли си с отвращение Кейси. — Това е едно от ония събирания.“ Тя се обърна да си тръгне, но видя, че Горнт се навежда през борда.

— Здравей, Кейси, съжалявам за дъжда, качвай се!

Яхтата се клатеше и въртеше, вълните се плискаха по стъпалата и корпуса.

— Качи се на борда, няма страшно — извика Горнт. Реагирайки мигновено на поканата, която възприе като насмешка, Кейси бързо се спусна по стълбите, отказа предложената й от морячето ръка, изчака удобен момент и скочи.

— Скочи така, сякаш и преди си се качвала на яхта — възхити се Горнт, който идваше да я посрещне. — Добре дошла на борда на „Морска вещица“.

— Аз обичам да плавам, Куилън, но май не ми е мястото тук.

— О? — намръщи се Горнт и тя не видя в това никаква подигравка или предизвикателство. — Имаш предвид момичетата ли?

— Да.

— Те са гостенки на моите гости — очите му се впиха в нея. — Мислех, че искаш да си наравно.

— Какво?

— Мислех, че искаш да си равна в един мъжки свят, равна както в работата, така и в удоволствията? Да те приемат, а?

— Искам — отговори студено Кейси. Горнт продължи все така сърдечно:

— Смутена си от това, че другите са женени и си видяла някои от жените им ли?

— Да, май че да.

— Това не изглежда честно?

— Не, не изглежда — отговори тя неловко.

— Ти си моя гостенка, моя, а другите са на моите гости. Ако искаш равенство, може би трябва да си готова да го приемеш.

— Това не е равенство.

— Безспорно ти се доверявам. Като на равна. Трябва да ти кажа, че другите ти нямат същото доверие като мен — усмивката му изстина. — Казах им, че могат да си тръгнат или да останат. На моя кораб аз правя каквото си искам и гарантирах за твоята дискретност и благоприличие. Тук е Хонконг, нашите обичаи са по-различни. Това не е пуританско общество, макар че имаме много сериозни правила. Ти си сама. Неомъжена. Много привлекателна и добре приета. Като равна. Ако беше омъжена за Линк, нямаше да те каним нито с него, нито сама, макар че него можеше и да поканим, а какво щеше да ти каже той, като се върнеше, си е негова работа.

— Искаш да кажеш, че това е обичайно за Хонконг — мъжете да излизат с момичета в неделя следобед?

— Не, въобще не. Искам да кажа, че гостите ми ме попитаха дали могат да поканят някои свои гости, които биха съживили един иначе скучен обяд — очите на Горнт я гледаха спокойно.

„Сий уич“ се наклони от нова вълна и Бар и приятелката му се олюляха и едва не загубиха равновесие. Момичето изпусна чашата си с шампанско. Горнт не помръдна. Кейси също. Тя дори не се държеше.

— Май доста си плавала? — възхити й се той.

— Имам 18-футова едномачтова яхта, клас олимпийски, на ремарке. Понякога плавам с нея през почивните дни.

— Сама?

— Най-често. Понякога Линк идва с мен.

— Той на ралито ли е?

— Не. Чух, че е отменено.

— Ще заминава ли за Тайпей?

— Не. Разбрах, че и това е отменено.

Горнт поклати глава.

— Умно. Утре ще има доста работа — очите му я гледаха нежно. — Съжалявам, че си се засегнала. Мислех те за по-различна от останалите. Сега вече съжалявам, че другите са тук.

Кейси долови тази странна нежност.

— Аз също.

— Не би ли искала да останеш все пак? Надявам се и разчитам на твоята дискретност — аз гарантирах за това.

— Ще остана — каза просто тя. — Благодаря за доверието.

— Ела на мостика. Има шампанско, а и обядът ще ти хареса.

След като направи избора си, Кейси се отърси от резервите си и реши да се забавлява.

— Къде отиваме?

— Нагоре към Ша Тин. Там морето ще бъде по-спокойно.

— Куилън, знаеш ли, че яхтата ти е страхотна?

— След малко ще ти я покажа.

Плисна дъжд и те се скриха на завет под палубата. Горнт погледна към часовника на кулата. Беше 10.10. Тъкмо се канеше да нареди да отвържат въжетата, когато по стълбите се спусна забързан Питър Марлоу и се качи на борда. Разтвори очи от изненада, като съзря Кейси.

— Извинете, че закъснях, мистър Горнт.

— Няма нищо, мистър Марлоу. Щях да ви изчакам няколко минути — знам как е с малки деца. Извинете ме за секунда, предполагам, че се познавате. Кейси е моя гостенка — гарантирам за дискретността й — той й се усмихна. — Нали?

— Разбира се.

Горнт ги остави и тръгна към мостика да поеме управлението. Те погледаха малко след него, и двамата смутени.

— Не очаквах да те видя тук, Питър — каза Кейси.

— Аз също.

Тя го погледна изпитателно със спокойните си светлокафяви очи.

— Да не би някое от другите момичета да е за теб? Кажи ми направо.

Марлоу се усмихна заинтригуван.

— Дори и да беше, щях да ти кажа, че не е твоя работа. Дискретност преди всичко. Между другото, ти ходиш ли с Горнт?

Тя го изгледа.

— Не. Не, разбира се, че не!

— Тогава защо си тук?

— Не знам. Той… той просто каза, че ме кани като равна.

— О, о, разбирам — Питър Марлоу също изпита облекчение. — Горнт има странно чувство за хумор. Е, аз те предупредих. А за да ти отговоря на въпроса, имам поне осем момичета в харема си! — и двамата се засмяха, после той добави с по-сериозен тон. — Не се притеснявай за Фльор. Тя е много разумна.

— Де да бях и аз такава, Питър. Това е толкова ново за мен. Извинявай за… да, съжалявам.

— И за мен това е ново. Никога досега не съм бил на морска разходка в неделя. Ти за…?

Усмивката му изчезна. Кейси проследи погледа му. На палубата се бе качил Робърт Грей и си наливаше шампанско, а едно от момичетата му подаваше чашата си. Тя се обърна към Горнт и видя как той местеше очи от единия мъж на другия и после към нея.

— Качете се горе — извика Куилън. — Има шампанско, блъди мери или, ако предпочитате, кафе.

Лицето му не изразяваше нищо, но всъщност беше силно развеселен.