Джеймс Клавел
Търговска къща (44)

42

7:30 часа

Полицейската кола на груповия началник Армстронг си проправяше път през кръжащата сърдита тълпа, събрана на пътя, пред банка „Хо-Пак“, водещ към полицейския участък в Ийст Абърдийн. Тълпите задръстваха улиците пред всички останали банки в областта, големи и малки — дори „Виктория“, която беше през една улица от „Хо-Пак“. Всички нетърпеливо чакаха да влязат и да изтеглят парите си.

Навсякъде настроението бе променливо и опасно. Проливният дъжд създаваше допълнително напрежение. Бяха издигнати прегради за насочване на хората към и от банките, подсилени от неспокойни, изнервени полицаи — по 20 на 100 000 души, невъоръжени, но с палки.

— Слава Богу, че вали — измърмори Армстронг.

— Сър? — попита шофьорът. Дразнещ писък от лошо нагласения предпазен щит заглуши гласа му.

Армстронг повтори по-високо и добави:

— Ако беше горещо и влажно, цялото това проклето място щеше да е готово за борба. Дъждът е благословен.

— Да, сър. Така е.

След малко, полицейската кола спря пред участъка. Той влезе бързо. Главният инспектор Доналд С. С. Смит го чакаше. Лявата му ръка беше привързана за рамото.

— Съжалявам, че закъснях — каза Армстронг. — В продължение на мили проклетото движение е задръстено.

— Няма значение. Жалко, но нямам достатъчно хора, драги. Уест и Сентръл Абърдийн ни сътрудничат, но те също имат проблеми. Ще трябва да се задоволим с един полицай откъм гърба, той вече е на разположение, в случай, че изтървем някой от негодниците. Ние ще бъдем отпред със Спектакълс Уу.

Смит разказа на Армстронг за плана.

— Добре.

— Да тръгваме ли? Не искам много да се бавя.

— Разбира се. Навън изглежда е много рисковано.

— Надявам се, че проклетият дъжд ще продължи докато банките затворят и изплатят последното пени. Ти ликвидира ли твоите?

— Шегуваш се! С моята оскъдна заплата! — Армстронг се протегна — Гърбът го болеше. — Ах Там в апартамента ли е?

— До колкото знаем. Семейството, за което работи се нарича Чънг. Той е боклукчия. Един от негодниците може също да е там, затова трябва да влезем бързо. Имам разрешение от комисаря да нося револвер. Искаш ли и ти един?

— Не, не благодаря. Хайде да тръгваме.

Смит беше по-нисък от Армстронг, но добре сложен и униформата му отиваше. Непохватно, заради ръката си, взе дъждобрана и тръгна, но спря.

— Съжалявам, шефе. Брайън Куок се обади. Ще му позвъниш ли? Искаш ли да ползваш канцеларията ми?

— Благодаря. Има ли кафе? Бих изпил една чаша.

— Ей сега.

Канцеларията беше спретната, удобна за работа, но сива, макар, че Армстронг забеляза скъпите столове, бюрото и радиосъоръженията.

— Подаръци от благодарни клиенти — каза Смит самодоволно. — Ще те оставя за една-две минути.

Армстронг кимна и набра номера.

— Да, Брайън?

— О, здравей, Робърт! Как върви? Старецът каза да я доведеш до управлението и да не я разпитваш в Ийст Абърдийн.

— Добре. Тъкмо тръгваме. В управлението, а? Защо?

— Не ми каза, но днес е в добро настроение. Изглежда имаме 16/2 тази вечер.

Интересът на Армстронг нарасна. 16/2 означаваше, че са проникнали във вражеско скривалище и ще предадат шпионина или шпионите в полицията.

— Нещо във връзка с нашия въпрос? — попита предпазливо, като имаше предвид „Севрин“.

— Може би. Помниш ли какво казвах за нашия агент? Убеден съм повече от всякога, че съм прав.

Брайън Куок премина на кантонезки. Употребяваше мъгливи изрази и намеци в случай, че го подслушват. Армстронг слушаше с растящо безпокойство, тъй като най-добрият му приятел разказваше какво се бе случило на дългата частна среща между Крос и Суслов.

— Но това не означава нищо. Крос познава този мръсник. Дори аз съм пил с него един-два пъти, проучвайки го.

— Може би. Но ако Крос е нашият агент, много ще му приляга да направи замяна публично. А?

Армстронг се изпълни с мрачни предчувствия.

— Сега не му е времето, приятелю — каза той. — Веднага щом дойда в управлението трябва да поговорим. Можем да обядваме и да разговаряме.

Отново пауза.

— Старецът иска да му доложиш веднага щом хванеш бавачката.

— Добре. До скоро.

Армстронг остави слушалката. Смит се върна. Замислено му подаде чаша кафе.

— Лоши новини?

— Нищо, освен проклети неприятности, каза Армстронг кисело. — Винаги проклетите неприятности.

Той изсърба кафето. Чашката беше от отличен порцелан, а кафето освежаващо, прясно, скъпо и вкусно.

— Това се казва кафе. Крос иска да я заведа направо в управлението, не тук.

Смит сбърчи вежди.

— Иисусе, какво толкова важно има в една дърта бавачка — попита ядосано. — Тя е в моя съдебен…

— За Бога, откъде да знам! Не давам и… — По-едрият мъж овладя избухването си — извинявай, не съм спал достатъчно последните няколко дни. Не аз издавам заповедите. Крос каза да я заведем в управлението. Никакви обяснения. Той може да стъпче всеки. „Спешъл интелиджънс“ погазва всеки, знаеш как е.

— Надменно копеле! — Смит допи кафето си. — Благодаря на Бога, че не съм в СИ. Ще ми бъде противно да имам работа с този мръсник всеки ден.

— Аз не съм там и все пак, той ми създава неприятности.

— Заради нашия агент ли?

Армстронг се вторачи в него.

— Какъв агент?

Смит се изсмя.

— Хайде, за Бога! Носи се слух сред Драконите, че нашите безстрашни шефове са били посъветвани да открият мръсника много бързо. Изглежда, че министърът критикува губернатора! В Лондон толкова са се сбъркали, че изпращат шефа на МИ–6. Предполагам знаеш, Съндърс пристига утре с полет на БОАК.

Армстронг въздъхна.

— Откъде, по дяволите, получават информация?

— Телефонистите, уличните чистачки, кой знае. Но можеш да се обзаложиш, че поне един от тях знае всичко. Познаваш ли Съндърс?

— Не, никога не съм го виждал.

Армстронг отпи от кафето.

— Щом знаят всичко, кой е агентът?

След кратко мълчание Смит каза:

— Този вид информация би била скъпа. Да питам ли за цената?

— Да. Моля те — едрият мъж остави чашата си. — Агентът не те притеснява, нали?

— Не, никак. Аз си върша работата и не се тревожа за агенти и не се мъча да ги хвана. В момента, в който заловиш и премахнеш един мръсник, ще се появи друг. Между другото, ако не беше тази проклета бъркотия в „Хо-Пак“, този участък все още щеше да е най-добрият, а моята област — Ийст Абърдийн — най-спокойната в колонията. Това е всичко, което ме засяга.

Смит предложи цигара от скъпа, златна табакера.

— Ще запалиш ли?

— Не, благодаря, отказах ги.

— Браво. Ако ме оставят на мира до пенсионирането ми след четири години, всичко ще бъде наред.

Той запали със златна запалка и Армстронг го намрази още повече.

— Всъщност, мисля, че е глупаво от твоя страна да не взимаш плика, който ти оставят всеки месец на бюрото.

— Ти знаеш? — Армстронг застина.

— Да. Не трябва да правиш нищо. Абсолютно нищо. Гарантирам.

— Но веднъж ти заведе един на притока без гребло!

— Това е Китай и не е същото. — Смит погледна студено. — Знаеш по-добре от мен, нали?

— Един от твоите „приятели“ ли те помоли да ми съобщиш?

Смит сви рамене.

— Аз чух друг слух. Твоят дял от наградата на Драконите за откриването на Джон Чен е 40 000 ХК.

— Не го намерих! — каза Армстронг дрезгаво.

— Дори и така да е. Довечера ще намериш плик върху бюрото си. Така чух, драги. Само слух, разбира се.

Мозъкът на Армстронг отсяваше информацията. Четиридесет хиляди покриваха точно най-належащия, отдавна пресрочен дълг, който трябваше да плати до понеделник. Загуби на фондовата борса.

„Смит отново е прав — мислеше той, без горчивина. Тези негодници знаят всичко и ще бъде толкова лесно да открият какви дългове имам. Да го взема ли, или не?“

— Само четиридесет? — попита с крива усмивка.

— Предполагам, че са достатъчни да покрият най-належащият ти проблем — каза Смит със същия твърд поглед. — Не е ли така?

Армстронг не се ядоса, че Змията знаеше толкова много за частния му живот. „И аз знам толкова за неговия, но не и колко има, или къде са струпани. Но би било лесно да открия, лесно да го унищожа, ако искам. Много лесно.“

— Благодаря за кафето. Най-хубавото, което съм пил от години. Ще тръгваме ли?

Смит облече униформения си дъждобран върху добре ушитата униформа, нагласи превръзката за ръката си, сложи кепето наперено, под обичайния ъгъл и тръгна. Докато вървяха, Армстронг накара Уу да повтори какво се беше случило и какво бе казал младежът, който твърдеше, че е един от Бившите вълци. После разказа за старата бавачка.

— Много добре, Уу, — каза Армстронг, — когато младежът свърши. — Отлично. Отлично наблюдение и разследване. Главният инспектор Смит ми каза, че искаш да влезеш в „Спешъл интелиджънс“.

— Да, сър.

— Защо?

— Изпълнява много важна роля. Важен клон от СБ, сър. Винаги съм се интересувал от безопасността. И от сигурността на колонията. Чувствам, че е интересно и важно. Бих искал да помогна, ако мога, сър.

За момент насочиха слух към далечния вой на пожарните, идващ от хълма горе.

— Някое тъпо копеле пак е прекатурило някоя печка, — каза Смит кисело. — Благодаря ти, Боже, за дъжда.

— Ако всичко се окаже така, както ми докладва, ще кажа една-две думи на СИ.

Спектакълс Уу не можа да скрие радостта си!

— Да, сър. Благодаря, сър. Ах Там наистина е от моето село. Да, сър.

Те завиха в тясната уличка. Тълпи от купувачи, дюкянджии, продавачи на сергии под чадъри, или под брезентови навеси ги гледаха намръщено и подозрително. Смит бе най-известният и всяваше страх в Абърдийн.

— Ето го, сър, — прошепна Уу.

По предварително споразумение, Смит небрежно спря пред една сергия, привидно гледайки някакви зеленчуци. Собственикът изпадна в шок. Армстронг и Уу минаха покрай входа, завиха рязко и тримата се срещнаха. Цивилният детектив беше на мястото си и охраняваше единствения изход.

Отвътре жилището беше толкова мрачно и мръсно, колкото и отвън, с боклуци и смет на всяка площадка. Смит водеше и спря на третата площадка, разкопча кобура на пистолета си и направи една крачка встрани. Без да се колебае, Армстронг блъсна паянтовата врата и влезе бързо. Смит го последва веднага, а Спектакълс Уу нервно охраняваше входа. Стаята беше тъмна, със стари канапета и столове и стари, неприветливи пердета. Силен, сладникав мирис на опиум и готварска мазнина изпълваше въздуха. Една жена на средна възраст се вторачи в тях и изпусна вестника си. Двамата мъже се насочиха към вътрешните врати. Смит отвори една и видя разхвърляна спалня, следващата беше на мръсна тоалетна и баня, зад третата — още една спалня, натъпкана с четири неоправени легла. Отвори последната врата. Тя водеше към задръстена с мебели, мръсна, малка кухня. Ах Там се бе навела над куп съдове в отвратителна мивка. Тя се вторачи в него с празен поглед. Зад нея имаше още една врата. Отвори я рязко. Беше празна. По-скоро килер, отколкото спалня, без прозорци, с отвор за проветряване в стената и място само за малко легло без матрак и счупен скрин. По-спокоен, той се върна във всекидневната. Ах Там се тътреше след него. Всичко това не бе отнело повече от минута. Смит вдигна вестника и каза любезно:

— Съжалявам, че ви прекъснахме, мадам, но имаме заповед за обиск.

— К’во?

— Превеждай, Уу — нареди Смит и младият полицай повтори казаното и както предварително се уговориха, като че е преводач на двама полицаи — тъпанари, които не говорят кантонезки.

Устата на жената увисна отворена.

— Обиск! — тя изпищя. — Какво ще търсите? Ние се подчиняваме на закона. Моят съпруг работи за правителството и има важни приятели. Ако търсите свърталището за комар, то няма нищо общо с нас, а е на четвъртия етаж отзад. Не знаем нищо за мръсните проститутки от 16-ти, които откриха магазин и работят по всяко време, като принуждават останалите кул…

— Стига — каза остро Уу, — ние сме полицаи с важна задача! Тези господа са важни личности. Ти ли си жената на Чънг, чистача?

— Да — отвърна тя враждебно. — Какво искате от нас? Не сме направили ни…

— Стига! — прекъсна я Армстронг на английски с преднамерено високомерие. — Това ли е Ах Там? Ти! Ти си Ах Там, нали?

— Аз? К’во? — старата бавачка подръпна неспокойно престилката си, без да познае Уу.

— Значи, ти си! Арестувана си!

Ах Там пребледня. По-младата жена изруга и каза бързо:

— А! Ето какво търсите! Не знам нищо за нея. Прибрахме я от улицата преди няколко месеца и я подслонихме, и…

— Уу, кажи й да млъкне!

Тя се подчини още по-начумерено.

— Тези господа искат да знаят има ли още някой тук?

— Разбира се, че няма. Да не са слепи? Обърнаха къщата ми с главата надолу — каза опърничавата грубо. — Не знам нищо за нищо.

— Ах Там, тези господа искат да знаят къде е стаята ти.

Бавачката събра сили и се развика:

— Какво искаш от мен, достопочтени? Нищо не съм направила. Не съм незаконно пребиваваща, имам документи от миналата година. Нищо не съм направила. Аз съм послушна гражданка. Работила съм през целия си жи…

— Къде е стаята ти?

По-младата жена посочи.

— Там! — каза тя. — Къде може да бъде стаята й. Разбира се, че е там, до кухнята! Тези чужденци нямат мозък. Къде живеят домашните прислужници. Ами, ти, ти, стара проклетнице! Да създаваш неприятности на честните хора! Какво е направила? Ако е крала зеленчуци, аз нямам нищо общо с това!

— Млъкни, или ще те заведем в управлението и съдията със сигурност ще те задържи! Тихо!

— Сега, какво… — каза Армстронг. Забеляза, че няколко любопитни китайци надничат в стаята от площадката. Той направи внезапно една крачка към тях и те изчезнаха. Затвори врата, като криеше усмивката си. — Сега попитай и двете какво знаят за Бившите вълци.

Жената зяпна Уу. Ах Там стана още по-мрачна.

— Аз! Бившите вълци? Нищо! Какво трябва да знам за тези долни похитители? Какво общо имат те с мен? Абсолютно нищо!

— А ти, Ах Там?

— Аз? Абсолютно нищо! — каза тя мрачно. — Аз съм почтена бавачка, която върши работата си и нищо друго.

Уу преведе отговорите. Двамата мъже забелязаха, че преводът му е точен, бърз и лек. Бяха търпеливи и продължиха играта, която бяха играли толкова пъти.

— Кажи й, че е по-добре да каже бързо истината. — Армстронг я погледна намръщено. Нито той, нито Смит имаха лоши чувства към нея. Просто искаха истината. Тя би ги завела до Бившите вълци и колкото по-скоро тези злодеи бъдат обесени, толкова по-лесно ще контролират Хонконг и мирните граждани. Те самите ще се заловят със собствената си работа и интереси — правене на пари, надбягвания или разврат.

„Да — помисли си Армстронг — жалко за старицата. Обзалагам се, че заядливката не знае нищо, но Ах Там знае повече отколкото изобщо някога ще каже.“

— Искам истината. Кажи й! — каза той.

— Истина? Каква истина, уважаеми господине? Как може една стара жена като мен да бъде не…

Армстронг вдигна ръка с театрален жест.

— Достатъчно!

Това бе друг предупредителен сигнал. Спектакълс Уу мина на Нинг-токски диалект, който никой от двамата не разбираше.

— По-стара сестро, предлагам да говориш бързо и откровено. Знаем вече всичко.

Ах Там го зяпна. Имаше само два криви зъба в устата.

— Е, млади братко? — отговори тя на същия диалект. — Какво искаш от мен?

— Истината! Знам всичко за теб!

Тя се вторачи в него, но не го позна.

— Каква истина? Никога не съм те виждала!

— Не ме ли помниш? На птичия пазар? Помогна ми да купя пиле, а после пихме чай. Вчера. Не си ли спомняш? Ти ми разказа за Бившите вълци. Как ще ти дадат голямо възнаграждение…

Всички видяха как очите й проблеснаха.

— Бившите вълци? — тя започна враждебно. — Невъзможно! Някой друг е бил! Лъжливо обвинение. Кажи на уважаемите господа, че за пръв път те виж…

— Млъквай, стара чанто! — каза Уу рязко и изруга. — Ти работеше за Уу Тинг-топ, а името на господарката ти беше Фи-линг, тя почина преди три години. Държаха аптеката на кръстопътя. Много добре знам мястото!

— Лъжи… лъжи…

— Казва, че всичко това е лъжа, сър.

— Добре. Кажи й, че ще я водим в участъка. Там ще проговори.

Ах Там започна да трепери.

— Мъчения? Ще измъчвате една старица? О-о-о…

— Кога се връща този Бивш вълк? Днес следобед?

— О-о-о… Не знам… каза, че ще се обади, но един крадец никога не се връща. Дадох му назаем пет долара да се прибере вкъщи и…

— Къде живее?

— А? Кой? О, той, той каза, че е роднина на един роднина и… не помня. Май каза Норт Пойнт… Нищо не си спомням.

Армстронг и Смит чакаха и я изучаваха. Скоро стана очевидно, че старицата знае малко, макар че увърташе, лъжите й ставаха все по-украсени.

— Ще я вземем все пак — каза Армстронг. Смит кимна.

— Ще се справиш ли сам докато изпратя двама души? Мисля, че наистина трябва да се връщам.

— Разбира се. Благодаря.

Той излезе. Армстронг каза на Уу да нареди на жените да мълчат докато претърсва. Те се подчиниха изплашени. Той влезе в кухнята и затвори врата. Тогава Ах Там дръпна дългата си окаяна плитка.

— Млади братко — прошушна тя лукаво, знаейки, че господарката й не разбира Нинг-ток. — Не съм виновна. Просто срещнах този млад дявол, както срещнах теб. Нищо не съм направила. Хората от селото трябва да се поддържат, нали? Хубав мъж като теб има нужда от пари — за момичета или съпруга. Женен ли си, уважаеми млади братко?

— Не, стара сестро — каза любезно Уу, като я подвеждаше, както му бяха наредили.

Армстронг стоеше до врата на малката спалня и за милионен път се учудваше, защо китайците се държат така лошо с прислугата. Защо слугите работят при толкова мизерни условия. Защо трябва да спят, живеят и работят лоялно през целия си живот и да получават в замяна оскъдна заплата, малко уважение и никаква любов.

Той си спомни, че беше питал своя учител. Старият полицай бе казал: „Не знам, момко, мисля, че защото стават едно семейство. Обикновено, това е работа за цял живот. Прислужникът принадлежи на господаря си. Работата има и добри страни. Ясно е, че всички имат достъп до парите в домакинството. Всичката храна, напитки, материали за чистене и всичко, независимо дали са богати, или бедни. Разбира се, със знанието и одобрението на господаря. Как иначе може да им плаща толкова малко, ако те не изкарват нещо допълнително.“

„Може би това е отговорът, — помисли се Армстронг. Вярно е, че китаецът, преди да започне работа, трябва да пресметне добрите й страни, каквато и да е тя, много внимателно. Тяхната стойност винаги е решаващият фактор.“

Стаята вонеше и той си запуши носа. Струйки дъжд се стичаха по отдушника. Цялата стена бе плесенясала и мръсна. Той претърсваше методично и внимателно, всичките му сетива бяха изострени. Твърде малко място, за да открие нещо. Леглото и завивките бяха сравнително чисти, макар че имаше много дървеници в ъглите. Под кревата имаше само едно очукано и вонящо нощно гърне и празен куфар. Не намери нищо в няколко стари чанти и една пазарска торба. Скринът съдържаше малко на брой стари дрехи, евтини бижута и гривна от нефрит с лошо качество. Сред някакви дрехи бе скрита бродирана чанта от много по-добро качество. В нея имаше няколко стари писма. Изрезка от вестник. И две снимки.

Сърцето му сякаш спря.

След малко отиде в кухнята на по-светло и се взря в снимките. Не беше сгрешил. Прочете изрезката. Зави му се свят. Имаше дата върху нея и върху едната снимка.

 

 

В сутерена на управлението Ах Там седеше на твърд стол без облегалка, в центъра на голяма, изолирана от шум стая, която бе ярко осветена и боядисана в бяло. Единствената чисто бяла врата бе сякаш част от стената. Дори столът беше бял. Седеше сама, вцепенена от страх. Сега говореше свободно.

— Е, какво знаеш за този, който е на заден план на снимката? — попита металният глас на Уу от скрит говорител.

— Вече разказах, няма… Не знам, господине — тя изхленчи. — Искам да си ходя вкъщи… Казах ви, почти не обърнах внимание на този чужденец… Дойде един-единствен път… Не помня, беше преди години. О, мога ли да си ходя сега? Казах ви всичко, всичко.

Армстронг я гледаше през огледалото в затъмнената стая за наблюдение. Уу стоеше зад него. И двамата бяха с безжизнени лица и без настроение. Пот се стичаше от челото на Уу, макар че климатичната инсталация работеше. Един магнетофон се въртеше безшумно. Зад тях имаше микрофони и електронно оборудване.

— Мисля, че каза всичко, от което се нуждаем — каза Армстронг като я съжаляваше.

— Да, сър. — Уу не издаде безпокойството си. За пръв път участваше на разпит в „Спешъл интелиджънс“. Беше изплашен и развълнуван едновременно. Главата го болеше.

— Питай откъде е взела чантата.

Уу направи каквото му наредиха. Гласът му бе спокоен и авторитетен.

— Но аз разказах това вече толкова пъти — изхленчи старицата. — Моля ви, нека да си хо…

— Разкажи ни още веднъж и можеш да си тръгваш.

— Добре, добре… Пак ще разкаже. Принадлежеше на господарката ми. Даде ми го на смъртния си одър, кълна се, и…

— Последният път каза, че ти го е дала един ден преди да умре. Е, кое е истината?

Разтревожена, Ах Там дръпна плитката си.

— Аз, аз не помня, господине. Беше на нейното… беше, когато умря… Не си спомням. Взех го и го скрих, след като умря, а вътре бяха тези стари снимки. Нямах снимка на моята господарка, затова го взех и имаше един сребърен таел, с който платих пътуването си до Хонконг по време на глада. Взех я, защото никой от проклетите синове и дъщери, нито семейството, което мразеше нея и мен би ми дало нещо, затова го взех, когато никой… Тя ми го даде, преди да умре, аз го скрих, беше мое. Тя ми го даде…

Оставиха я да се наприказва. Стенният часовник показваше 13:45. Разпитваха я вече половин час.

— Достатъчно засега Уу. Ще повторим всичко след три часа за всеки случай, но мисля, че каза всичко.

Изморен, Армстронг взе един телефон и набра номер.

— Армстронг. Може да я върнете в килията. Уверете се, че е настанена удобно и се грижете добре за нея. Нека лекарят да я прегледа.

Беше обичайна процедура в „Спешъл интелиджънс“ затворниците да бъдат преглеждани преди и след разпит. Лекарят бе казал, че Ах Там има сърце и кръвно налягане на двадесетгодишно момиче.

Униформен полицай повика любезно Ах Там. Тя излезе, накуцвайки. Армстронг намали светлината и включи магнетофона за пренавиване. Уу избърса потта си.

— Добре се справи, Уу. Бързо схващаш.

— Благодаря, сър.

Пронизителният звук на магнетофона нарастваше. Армстронг го наблюдаваше тихо, все още смутен. Звукът спря и едрият мъж извади ролката.

— Винаги отбелязваме точното време и времетраенето на разпита. Използваме кодово име за заподозрения. За безопасност и секретност.

Той потърси номер в една книга, отбеляза на лентата и започна да попълва формуляр.

— Ще подпишем този формуляр и ще сложим код 11–3 за Ах Там. Това е много секретно и се пази в сейф.

Погледът му стана твърд. Уу едва не припадна.

— Повтарям. По-добре е да си затвориш устата. Всичко в „Спешъл интелиджънс“, всичко, в което си участвал до днес е тайна.

— Да, сър. Можете да разчитате на мен.

— Запомни, че „Спешъл интелиджънс“ има собствени закони. Законът на добрата стара Англия, честната игра и нормалните полицейски кодове не се отнасят до СБ или СИ — неприкосновеност на личността, открити процеси, обжалване — не важат. Разбираш ли?

— Да, сър. Искам да съм част от СИ, сър, може да ми вярвате — увери го Уу, изпълнен с надежда.

— Добре. В следващите няколко дни ти ще бъдеш част от това управление.

Уу отвори уста.

— Но, сър, моят… Да, сър.

Армстронг излезе и заключи вратата. Даде ключа и формуляра на един агент, който беше на пост до бюрото.

— Ще запазя за известно време ролката. Подписал съм разписката.

— Да, сър.

— Кой ще се погрижи за Спектакълс Уу? Той ще бъде наш гост за един-два дни. Започнете проучването му — беше ни много, много полезен. Препоръчвам го в СИ.

— Да, сър.

Той ги остави и отиде на асансьора, за да се качи на етажа си. Мразеше разпитите в СИ. Макар, че бяха бързи, резултатни и винаги постигаха каквото поискаха. Предпочиташе старомодната битка на умове, която изискваше търпение, а не тези нови, модерни психологически похвати. „Ако питат мен, това е твърде опасно“ — промърмори той, вървейки по коридора. Усещаше слабия мирис на плесен, който изпълваше управлението. Мразеше Крос и СИ, и всичко. Вратата му беше отворена.

— О, здрасти, Брайън — каза той, като я затвори. Лицето му беше строго. Брайън Куок беше качил крака върху бюрото и лениво четеше един от сутрешните комунистически китайски вестници. Дъждът се стичаше по прозорците зад него.

— Какво ново?

— Интересна статия за Иран — приятелят му беше погълнат от това, което четеше. — Капиталистите в съюз с шаха са потушили революция в Азербайджан, хиляди хора са убити. Не вярвам на всичко това, но изглежда янките са действали за пръв път правилно.

— Не ми пука!

Брайън го погледна. Усмивката му изчезна.

— Чувствам се скапан — Армстронг се поколеба. — Изпратих за две бири, после ще обядваме. Какво ще кажеш за едно къри? А?

— Добре, но щом не се чувстваш добре, можем да пропуснем обяда.

— Не, не е това причината. Аз… аз просто мразя разпитите в бялата стая.

Брайън се вторачи в него.

— Разпитвали сте старата бавачка там? Защо за Бога?

— По заповед на Крос. Той е копеле!

Брайън остави вестника.

— Да, така е, сигурен съм — каза той меко.

— Не сега, Брайън. Може би, след като обядваме, но не сега. Иисусе, искам едно питие! Проклетият Крос и проклетата СИ! Не съм в СИ и все пак, той се държи с мен така, сякаш съм един от неговите хора.

— О? Но довечера идваш на 16/2, мислех, че са те подкрепили.

— Той не спомена нищо. Какво има?

— Ако не е споменал, по-добре и аз да не споменавам.

— Разбира се.

Беше нормална процедура в СИ, за сигурност да ограничават информацията, така че дори агенти, които са сигурни хора и работят по същия случай, да не получават цялата информация.

— Залавянето има ли нещо общо със „Севрин“?

— Не знам. Надявам се.

Брайън го изучава известно време, след това се усмихна.

— Горе главата, Робърт, имам една добра новина за теб.

Армстронг отново откри, колко красив беше неговият приятел. Със здрави, бели зъби, златна кожа, твърда челюст, и очи, излъчващи самоувереност.

— Добре изглеждаш, копеле. Каква добра новина? Ти се осланяш на Еднокракия от ресторант „Пара“ и той ти е дал имената на първите четирима за събота?

— Ти сънуваш! Става въпрос за онези списъци, които взе вчера от Кривозъбия Ло и ги предаде на „Антикорупшън“. Помниш ли? От фотографа Нгъ?

— О? Да.

— Изглежда, че нашият американо-японски гост за ядене и пиене, Томас К. К. Лим, който е „Някъде в Бразилия“, е голям екземпляр. Досието му е златно. От чисто злато. А нашите приятели от „Антикорупшън“ излязоха чисти. Ти откри съкровище!

— Значи той е свързан с Цу-ян? — попита Армстронг. Вниманието му се отклони веднага.

— Да. И много други хора. Много важни хора.

— Банастазио?

Брайън се усмихна само с устни.

— Самият Винченцо Банастазио. Това свързва Джон Чен, пушките, Цу-ян, Банастазио и теорията на Питър Марлоу.

— Бартлет?

— Не още. Но Марлоу познава някого, когото ние не познаваме. А той знаел твърде много. Мисля, че трябва да го разпитаме. А?

— О, да! Какво друго?

— Томас К. К. Лим е католик, трето поколение американо-китаец. Той е сврака. Събира всички видове интересна кореспонденция — писма, записки, спомени и т.н.

Брайън се усмихна с невеселата си усмивка.

— Нашите приятели янки са по-лоши, отколкото мислехме.

— Например?

— Например, един известен член на семейство в Нова Англия, е свързан с известни генерали, американски и виетнамски, за построяване на няколко много големи и съвсем безполезни военновъздушни бази във Виетнам — много доходни за тях.

— Мили Боже! Имена?

— Имена, рангове и серийни номера. Ако новият приятел на шефа — Томас е документирал това, ще предизвика ужас в Пентагона.

Армстронг изсумтя:

— Той ли е посредникът?

— Нарича се предприемач. Той е в много добри отношения с много видни личности. Американци и италианци, виетнамци и японци. Документите проследяват цялата афера. Още един канал да се прехвърлят милиони от американските фондове към друга фалшива програма — за виетнамска помощ. По-точно — осем милиона. Един вече е платен. Приятелят Лим дори обясни как един милион ще бъде прехвърлен в Швейцария.

— Можем ли да го спрем?

— Да, ако хванем Томас К. К. Лим и искам наистина да го спрем. Питах Крос, но той само сви рамене и каза, че не е наша работа и че ако янките искат да мамят своето правителство, това си е техен проблем.

Брайън Куок се усмихна.

— Това е изключително важна новина, Робърт. Дори, ако само част от нея стане известна, ще вдигне воня до небето.

— Ще я прехвърли ли на Роузмънт? Ще я разкрие ли?

— Не знам. Не мисля. От една страна е прав. Няма нищо общо с нас. Страшно глупаво ще е да я разкрие. Заслужават да бъдат обесени! Когато имаш минута време, прочети вестниците. Много са интересни.

— Има ли някаква връзка между Лим и другите мошеници? Кривозъбия Ло и останалите? Крадат ли от фондовете?

— Да, сигурно, но всичките им документи са на китайски, затова ще ни трябва време да ги заловим. Любопитно е, че Крос подуши това сякаш е знаел, че има връзка — той снижи глас. — Знам, че съм прав.

Стана още по-тихо. Армстронг усещаше лош вкус в устата си.

— Какво има?

— Познаваш вицеконсула в Американското консулство — оня хомосексуалист, който продава визи?

— Е и какво?

— Миналия месец, Крос е вечерял с него. В неговия апартамент.

Армстронг нервно потри лице.

— Това не доказва нищо. Слушай, утре ще вземем документите. Утре Сънд…

— Може би няма да можем да ги прочетем.

— Аз лично, не давам пукната пара. Това е работа на СИ и ето за…

Прекъсна ги почукване. Вратата се отвори. Влезе японски сервитьор с поднос с две кутии студена бира.

— Добър ден!

Подаде едната на Брайън, другата на Армстронг и излезе.

— Успех! — Армстронг отпи голяма глътка, и отиде към сейфа, да заключи лентата.

Брайън го гледаше.

— Сигурен ли си, че си добре?

— Да, разбира се.

— Какво каза старицата?

— Отначало говореше само лъжи, после каза истината. Цялата. Ще ти разкажа, докато обядваме. Знаеш как е. Хващаш лъжите, ако си търпелив. До гуша ми дойде от лъжи! — Армстронг допи бирата си. — Добре ми дойде!

— Да ти дам ли и моята? Ето!

— Не, благодаря. Бих изпил едно уиски със сода, преди кърито. Пий, и да вървим.

Брайън остави полуизпитата си бира.

— Стига ми толкова. — Той запали цигара. — Как е непушачът?

— Не е лесно!

— Нещо за Ворански? Или убийците?

— Изпариха се. Но имаме снимките им, така че ще ги хванем, ако не са зад границата.

— Или в Тайван?

След кратка пауза, Брайън добави:

— Или в Макао, Северна Корея, Виетнам, някъде другаде. Министърът се е сбъркал с Крос, заради Ворански, също и МИ–6, както и ЦРУ. Главният ешелон на ЦРУ в Лондон сдъвкаха опашката на министъра, затова той ни го прехвърли на нас. По-добре да заловим тези мошеници преди Роузмънт, или ще ни смачкат фасона. Чувам, че търси всички, които имат нещо общо със „Севрин“. Боя се, че ще има инцидент. Страшно глупаво е, че оскърбиха ПРЦ, като донесоха този ядрен преносвач тук. Това чудовище е открита покана за всеки агент в Азия.

— Ако аз бях руснак, щях да се опитам да проникна там. Може би точно сега СИ се опитва да постъпи така. Крос би се радвал да има агент в чужбина. Защо не? — Едрият мъж наблюдаваше кълбата дим. — Ако бях националист, щях да изпратя няколко мои агенти и да обвиня за това КНР, или обратно, и да обвиня Чианг-кай Шек.

— Ето какво ще направи ЦРУ, за да побъркат всички в Китай.

— Стига, Брайън!

— Хайде!

— Момент. — Армстронг набра един номер. — Тук е Армстронг. Нагласете нова среща в пет часа, за 11–3. Бих искал… — Спря, виждайки разтревожените очи на приятеля си. Изчака го да седне. Не на себе си. Остави слушалката. Нямаше какво друго да прави, освен, да чака. Вратата се отвори. Влезе Крос. Зад него имаше трима цивилни агенти, от СИ. Всички бяха британци, старши агенти, с изопнати лица. Единият от тях бързо извади дебела, черна примка, преметна я през главата на Брайън, вдигна го, и го извлече от стаята. Другите го последваха.

Сега, когато това свърши, Робърт Армстронг не почувства нищо. Нито угризения, нито гняв, нито шок. Нищо. Умът му казваше, че няма грешка. В същото време си мислеше, че не е възможно неговият приятел от двадесет години, да е комунистически агент. Но той беше. Доказателството е неопровержимо. Доказа се, че Брайън Куок е син на Фанг-линг Уу, старата господарка на Ах Там, а според акта за раждане на Брайън се предполагаше, че баща му и майка му носят фамилията Куок и са убити от комунистите в Кантон, през 1943 г. На една от снимките обаче той стоеше до слаба китайка, пред аптека, на кръстопътя в едно село. Качеството беше лошо, но достатъчно добро, за да се прочетат буквите върху рекламата на магазина и да се разпознае неговото лице. На заден план се виждаше една стара кола. Зад нея стоеше европеец, с полуобърнато лице. Спектакълс Уу беше идентифицирал аптеката и кръстопътя в Нинг-ток, притежание на Ток-линг Уу. Ах Там беше разпознала своята господарка.

— А мъжът? Кой е мъжът до нея?

— О, това е синът й. Казах ви. Синът й — Чу-той. Сега живее отвъд морето, на север, на север от Голдън Маунтън — старата жена изхленчи.

— Пак лъжеш!

— Не, господине. Той е синът й — Чу-той, вторият й син. Роден е в Нинг-ток, и аз акуширах със собствените си ръце. Замина още като дете…

— Замина? Замина къде?

— Към… към Дъждовната страна, след това към Голдън Маунтън. Сега има ресторант и двама сина… Той е бизнесмен и дойде да види баща си… Баща му тогава умираше и той дойде както трябва да направи един добър син, след това замина, а майка му плака дълго.

— Колко често посещаваше родителите си?

— О, само веднъж. Това бе единственият път. Сега живее толкова далече, но дойде като добър син, а след това замина. Аз го видях случайно. Майка ме беше изпратила да посетя едни роднини в съседното село, но се почувствах сама и се върнах по-рано и го видях… Точно преди да тръгне. Младият господар тръгна с чуждестранна кола…

— Откъде взе колата? Негова ли беше?

— Не знам, господине. В Нинг-ток нямаше коли, дори общината нямаше. Дори баща му, който беше аптекар в селото. Горкият. Умря в такава мъка. Беше член на комитета… Оставиха ни сами, хората на Мао… Макар, че бащата беше интелектуалец, аптекар, винаги е бил таен поддръжник на Мао, макар че никога не разбрах. Кълна се никога не съм знаела. Хората на председателя Мао ни оставиха сами.

— Как се казваше? Синът на твоята господарка. Мъжът на снимката — повтаряше, опитвайки се да я обърка.

— Чу-той Уу, господине, вторият й син… Спомням си, когато беше изпратен от Нинг-ток в… в това отвратително място, в Благоуханното пристанище. Беше пет-шестгодишен и го изпратиха при един чичо и…

— Как се казваше чичото?

— Не знам, господине, никога не са ми казвали. Само си спомням, че майка му плака много, когато бащата го изпрати на училище… Може ли сега да си отивам, изморена съм…

— Когато ни кажеш истината.

— Казвам ви истината, всичко, всичко…

— Беше изпратен на училище в Хонконг? Къде?

— Не знам, господарката никога не ми е казвала, само на училище. След това тя го забрави, също и аз. И така беше по-добре, защото замина завинаги, знаете вторите синове винаги напускат…

— Кога Чу-той Уу се върна в Нинг-ток?

— Преди няколко години, когато баща му умираше. Тогава, се върна за пръв и последен път. Помня, че казах вече това. Снимката е оттогава. Майка му настояваше за тази снимка и плака, и го моли да остави една… Сигурно чувстваше ръката на смъртта, сега, когато баща му умря и тя остана сама… О, тя много плака, затова Чу-той я остави да вземе снимката, като добър син, и господарката ми бе толкова доволна…

— А чужденецът на снимката, кой е той?

Мъжът бе полуобърнат, не бе лесно да го разпознаеш, ако не го познаваш. Стоеше до колата, паркирана зад аптеката. Беше висок европеец, с измачкани дрехи, безличен.

— Не знам, господине, беше шофьорът, той откара Чу-той, но комитетът на селото и самият Чу-той му се поклониха много пъти. Говореше се, че е много важна личност. Беше първият чужденец, който някога съм виждала…

— А хората от другата снимка? Кои са те?

Тази снимка беше стара, полуизбеляла. Виждаха се двама самоуверени младоженци, в лошо скроени дрехи. Те гледаха тъжно в камерата.

— О, разбира се, това са бащата и майката. Не помните ли, че казах това? Толкова пъти го повторих. Той се казва Ток-линг Уу, а моята господарка — Фанг-линг…

— А изрезката?

— Не знам, господине. Беше залепена за снимката, затова я оставих там. Тя я беше залепила, затова я оставих. Какво ме интересуват чуждестранните глупости и драсканици…

Робърт Армстронг въздъхна. Пожълтялата изрезка, беше от китайски вестник, от Хонконг. Дата — 16 юли 1937 г., виждаха се трима младежи, изкарали изпитите си и получили стипендии от хонконгското правителство, за обучение в английското училище. Кар-шун Куок беше първият. Кар-шун беше официалното китайско име на Брайън Куок.

— Добре се справи, Робърт, — каза Крос, като го наблюдаваше.

— Така ли? — отвърна той безжизнено.

— Да, много добре. Ти дойде при мене веднага с доказателствата, следваше инструкциите, и сега нашият агент е заспал дълбоко.

Крос запали цигара и седна до бюрото.

— Радвам се, че изпи точно тази бира, която трябваше. Той заподозря ли нещо?

— Не, не мисля — Армстронг се опита да се съсредоточи. — Извинете ме, сър. Чувствам се мръсен. Бих… Бих искал да взема един душ. Извинете.

— Седни за една минута, моля. Да, трябва да си изморен. Тези неща са много изморителни.

„Иисусе — Армстронг искаше да извика от болка, — всичко това е невъзможно! Невъзможно е Брайън да е бил дълбоко прикрит агент, но всичко съвпада точно. Защо иначе ще има съвсем различно име, и различен акт за раждане. Защо ще има толкова внимателно измислено прикритие, че родителите му са убити в Кантон по време на войната от комунистите? Защо ще се връща в Нинг-ток тайно, като рискува всичко, внимателно обмисляно повече от тридесет години, освен ако собственият му баща наистина не умира? И ако всички тези факти са верни, тогава другите следват автоматично: че трябва да е бил в продължителен контакт с Мейнленд, за да разбере, за приближаващата смърт на баща си. Като групов началник в хонконгската полиция, за да му разрешат да влезе и излезе тайно в КНР трябва да е бил един от тях. Подготвян и възпитан през годините. Иисусе. Той щеше да стане помощник-комисар, дори комисар…“

— Какво предлагаш сега, Робърт? — попита Крос с мек глас.

Армстронг се върна в настоящето. Опитът му надмогна болката.

— Ще проверим всичко отначало. Ще открием връзката. Да. Баща му е бил малка брънка, но брънка в Нинг-ток, така че роднината в Хонконг, при който е бил изпратен, също е комунист. Те са направлявали Брайън в Англия, Канада, тук, навсякъде — толкова е лесно да се направи това. Толкова е лесно да подхранваш омраза. Толкова е лесно за един китаец да прикрива тази омраза. Не са ли те най-търпеливите и потайни хора на земята? Да, проверете всичко, и ще откриете връзката и истината.

— Робърт, пак си прав, но започни да го разпитваш.

Стомахът на Армстронг се сви от ужас.

— Доволен съм да ти съобщя, че ти ще имаш честта.

— Не.

— Ти ще ръководиш разпита. Никакви китайци, само старши британски агенти. Освен Спектакълс Уу. Да, той ще ни бъде от помощ. — Само той. Добро момче е.

— Не мога… Не бих могъл.

Крос въздъхна и отвори големия кафяв плик, който бе донесъл със себе си.

— Какво мислиш за това?

Треперещ, Армстронг взе снимката. Беше фотоувеличение 8/10 от малка част на снимката в Нинг-ток. Главата на европееца беше част от фона зад колата. Лицето на мъжа беше полуобърнато и неясно.

— Аз… бих казал, че той е видял камерата и се обърнал, за да избегне снимката.

— И аз така мисля. Познаваш ли го?

Армстронг се взря в снимката, опитвайки се да проясни мислите си.

— Не.

— Ворански? Нашият мъртъв съветски приятел?

— Може би. Не, не мисля.

— Какво ще кажеш за Дънрос, Йан Дънрос?

Треперейки още повече, Армстронг я поднесе към светлината.

— Възможно, но… Невероятно. Ако… Ако е Дънрос, тогава… Мислиш, че той е агент на „Севрин“? Невъзможно.

— Невероятно, не невъзможно. Той е много добър приятел с Брайън.

Крос взе снимката обратно и я погледна.

— Който и да е той, изглежда познат, доколкото мога да видя, но не мога да го разпозная, нито да кажа къде съм го виждал. Засега. Е, няма значение. Брайън ще си спомни. Да.

Гласът му стана кадифен.

— О, не се тревожи Робърт, аз ще ти оставя Брайън, но ти трябва да нанесеш смъртния удар. Искам бързо да разбера кой е този човек. Всъщност искам да знам всичко, което Брайън знае. Много, много бързо.

— Не. Намерете някой др…

— Не бъди толкова досаден, Робърт! Чу-той Уу с псевдоним Брайън Кар-шун Куок е вражески агент, който ни е мамил години наред. Това е всичко. Между другото, ти си на 16/12 довечера, в 6:30 часа и също си прикрепен към СИ. Вече говорих с комисаря.

— Не, и не мога да раз…

— О, скъпи приятелю. Можеш и ще го направиш. Ти си единственият, който може. Брайън е твърде умен, за да бъде уловен като глупак. Разбира се, аз съм също поразен, както и ти, както и губернаторът, че той е шпионин.

— Моля те. Аз не…

— Той предаде Фонг Фонг, друг твой приятел, нали? Трябва да е разкрил документите от А. М. Г. Сигурно той е доставил нашите досиета на врага и цялата друга информация. Бог знае до каква друга информация е имал достъп в Генералния щаб и в другите места, където е бил.

Крос издуха дима от цигарата си. Лицето му бе спокойно.

— В СИ той е притежавал най-важните разрешителни и аз съм съгласен, че е бил подготвян за висока длъжност. Дори смятах да го правя мой заместник! Затова трябва бързо да разкрием всичко за него. Интересно, ние търсихме съветски агент, а излиза, че сме имали шпионин от КНР. — Той угаси цигарата. — Наредил съм веднага да започнем разпит номер едно.

Армстронг пребледня. Той се взря в Крос. Мразеше го открито.

— Ти си копеле! Отвратително, гадно копеле.

Крос се изсмя тихо.

— Вярно е.

— А също така си и хомо?

— Може би. От време на време. Само когато ми доставя удоволствие. Може би.

Крос го гледаше спокойно.

— Хайде, Робърт, наистина ли мислиш, че мога да бъда изнудван? Аз? Изнудван? Не разбираш ли какъв е животът? Чувам, че хомосексуалността е съвсем нормално нещо. Дори и сред изисканите среди.

— Така ли?

— В наше време да, съвсем нормално. Дори е модерно, за някои. О, да, разбира се. И се практикува от време на време от най-католическите групировки сред ВИП навсякъде. Дори в Москва.

Крос запали нова цигара.

— Разбира се, човек трябва да бъде дискретен, да умее да подбира и за предпочитане, да няма опекуни. Това увлечение може да има и предимства в нашата професия. Не е ли така?

— Значи ти оправдаваш всяко злодеяние, убийство, измама, лъжа в името на проклетата „Спешъл интелиджънс“, така ли?

— Робърт, аз не оправдавам нищо. Знам, че си разстроен, но стига вече.

— Не можеш да ме принудиш да вляза в СИ. Ще си подам оставката.

Крос се изсмя подигравателно.

— Но, драги, какво ще кажеш за всичките си дългове? За тези 40 000 до понеделник?

Той се изправи. Очите му бяха сякаш от гранит. В гласа му се чувстваше зла нотка.

— И двамата сме прехвърлили двадесет и една години, Робърт. Унищожи го, и то много бързо.