Джеймс Клавел
Търговска къща (86)

84

01:20 часа

Сержантът бе насочил фенерчето си надолу. Около него се бяха струпали други войници с младия им лейтенант. Приближаваха се и пожарникари с един от началниците си.

— Къде е? — попита Хари Хукс, офицер от пожарната охрана.

— Тук долу някъде. Казва се Бартлет, Линк Бартлет.

Хукс забеляза, че светлината прониква само на няколко стъпки надолу, а после се губи в лабиринта. Той легна на земята. Непосредствено над повърхността миризмата на газ се усилваше.

— Ей, там долу, мистър Бартлет! Чувате ли ме? — извика към развалините Хукс.

Всички се заслушаха внимателно.

— Да — долетя слаб отговор.

— Ранен ли сте?

— Не!

— Виждате ли светлината?

— Не!

Хукс изруга, после извика:

— Засега стойте там!

— Добре, но мирише много силно на газ!

Хукс се изправи. Лейтенантът му каза:

— Тук беше някакъв си мистър Горнт, той отиде да доведе още помощ.

— Добре. Всички да се разпръснат, вижте дали няма да намерите някакъв проход към него или друга възможност да се приближим.

Войниците изпълниха нареждането му. След секунда един от тях извика:

— Насам!

Между някакви опасно назъбени бетонни плочи и парчета от дървени и стоманени греди и дъски се бе образувало малко пространство, през което можеше да пропълзи един човек. Хукс се поколеба, после свали тежкото си снаряжение.

— Не. По-добре ние да опитаме — погледна войниците си. — А?

Те веднага се ухилиха и всички тръгнаха към дупката.

— Почакайте — спря ги офицерът. — Сангри, ти си най-малък.

— Благодаря, сахиб — отвърна дребният мъж с широка усмивка, при която белите му зъби се откроиха на мургавото му лице. Останалите го гледаха как се мушва в дупката с главата напред, като змиорка.

Двайсетина стъпки под тях Бартлет се озърташе в тъмнината. Беше в малък тунел, пътят му нагоре бе блокиран от голяма подова дъска, миришеше силно на газ. Високо горе и малко встрани мъждукаше светлинка. Не се чуваше нищо, освен капещата вода и поскърцването на развалините. Започна да се изкачва внимателно по посока на светлината. Отмести някакви дъски, с което предизвика лавина от камъчета. Тя скоро престана. Отгоре имаше друго празно пространство. Промъкна се натам, но срещна нова преграда. Опита в друга посока и пак спря. Напипа няколко хлабави дъски в смачканото дюшеме над себе си. Легна по гръб и ги отмести, като кашляше и се давеше. Ненадейно бе облян от светлина. Не много силна, но когато очите му привикнаха, се оказа достатъчна, за да вижда на няколко ярда. Въодушевлението му се изпари, когато огледа дупката си. Пътят му навсякъде беше блокиран.

— Ей, вие горе!

— Чуваме теее!

— Вече виждам светлина!

След секунда:

— Каква светлина?

— Откъде, по дяволите, да знам? — отвърна Бартлет. Не се паникьосвай, мисли и чакай, сякаш чу той думите на Спърджън. Овладя се и зачака. Светлината, която го осветяваше, помръдна.

— Тази! — изкрещя.

Светлината мигновено угасна.

— Установихме къде си! Стой на място!

Бартлет се обърна и огледа много внимателно пещерата. Нямаше никакъв изход. Никакъв.

— Ще трябва те да ме измъкнат оттук — промълви той все по-ужасен.

 

 

Сангри, младият войник, беше на 10 фута под повърхността, но доста по-надясно от Бартлет. Не можеше да продължи по-надолу. Пътят му беше блокиран. Той се извъртя, хвана здраво една назъбена бетонна плоча и леко я побутна. Развалините веднага се разклатиха. Войникът се вкамени и пусна плочата. Но нямаше друг път, затова, като стисна зъби и се молеше отломките да не се стоварят върху него и върху този, дето е отдолу, издърпа плочата настрани. Развалините не помръднаха. Задъхан, освети пещерата с фенерчето си, после провря глава и се огледа.

Нова преграда. Не можеше да се придвижи по-нататък. Отдръпна се с неохота.

— Господин сержант — извика той на непалски — не мога да продължа нататък.

— Сигурен ли си?

— О, да, сахиб, съвсем сигурен!

— Връщай се!

Преди да тръгне обратно, войникът извика надолу в тъмнината:

— Ей, вие долу!

— Чувам ви! — отговори Бартлет.

— Ние сме наблизо! Ще ви измъкнем, сахиб! Не се тревожете!

— Добре!

Войникът тръгна назад по стария си път, като се придвижваше с големи трудности. Посипа го лавина от камъчета. Той не й обърна внимание и продължи да се изкачва.

Дънрос и Горнт се изкатериха по развалините и се присъединиха към струпалите се хора, които, наредени във верига, разчистваха камъни и греди, където могат.

— Добър вечер, тай-пан, мистър Горнт. Засякохме го, но не сме много близо. — Хукс посочи един войник, който държеше фенерчето си постоянно насочено надолу. — Там долу е.

— На каква дълбочина?

— Ако се съди по силата на гласа му, на двайсетина фута.

— Божичко!

— Да, наистина. Здравата е загазил. Вижте! — тежки двойни Т-образни греди блокираха пътя надолу. — Не смеем да използваме резачки, има прекалено много газ.

— Няма ли друг път? Отстрани?

— Търсим. Най-доброто, което можем да направим, е да съберем повече хора и да разчистим каквото можем.

Вниманието на Хукс беше привлечено от обнадеждаващ вик. Всички се втурнаха към възбудените войници. Под купчината разкъсано дюшеме, която те бяха разчистили, имаше неравен проход, който изглежда водеше надолу и се губеше от поглед зад един завой. Някакъв дребен мъж скочи в дупката и изчезна. Другите гледаха и го окуражаваха с викове. Първите шест фута се минаваха лесно, следващите десет — доста по-трудно, после тунелът се изви и зад един завой се натъкна на преграда.

— Ей, там долу, сахиб, виждате ли светлината?

— Да! — гласът на Бартлет беше по-силен. Не беше необходимо да се вика.

— Ще раздвижа фенерчето насам-натам, сахиб. Ако светлината се насочи към вас, кажете ми, моля, посоката — дясно, ляво, нагоре или надолу.

— Добре.

Бартлет съзираше слаба светлина отгоре вдясно от себе си, през лабиринта от най-различни греди и разрушени стаи. Точно над главата му имаше непроходим пласт от дюшеме и греди. Веднъж светлинният лъч се загуби, но после пак се появи.

— Малко по-надясно — извика той, гласът му вече бе леко прегракнал. Светлината се подчини. — Надолу! Спри така! Съвсем леко нагоре — стори му се, че измина цяла вечност, но накрая светлината се насочи право към него. — Точно така!

Войникът задържа фенерчето, подпря го върху купчина чакъл, после отдръпна ръката си.

— Така, сахиб? — извика той.

— Дааа! Точно в целта!

— Връщам се за помощ.

— Добре.

Войникът се оттегли. След десет минути по неговия път се промъкна Хукс. Проследи посоката на светлинния лъч и щателно огледа преградите, които лежаха на пътя му.

— Ама че работа, това ще ни отнеме половин година — промърмори той. След като се овладя, Хукс извади компас и внимателно измери ъгъла.

— Не се тревожи, приятел — извика той надолу. — Ще те измъкнем. Можеш ли да се приближиш към светлината?

— Не. Едва ли.

— Тогава стой на място и си почивай. Ранен ли си?

— Не, но мирише на газ.

— Не се притеснявай, момче, не сме далеч.

Хукс се изкатери нагоре по тунела. На повърхността измери линията на компаса, а после и наклонената повърхност с крачки.

— Той е тук някъде, тай-пан, в радиус от около пет фута, на двайсетина фута дълбочина.

Мястото беше две трети надолу по склона, по-близо до „Синклер роуд“ отколкото до „Коутуол“. Не можеха да открият никакъв страничен път, свляклата се кал и пръст се бе струпала повече вдясно, отколкото вляво.

— Единственото, което можем да направим, е да копаем — заключи Хукс. — Не можем да докараме кран, така че ни чака тежка работа. Ще опитаме първо оттук.

Той посочи към един на пръв поглед перспективен участък на десет фута от тях, близо до дупката, която войниците бяха открили.

— Защо оттам?

— По-безопасно е, тай-пан, в случай че предизвикаме сътресение в развалините. Хайде, момчета, помагайте. Но внимавайте!

И те започнаха да разравят и отнасят всичко, което можеше да се премести. Работата беше тежка. Всичко бе мокро и коварно, развалините бяха нестабилни. Някаква мръсна, невъзможна бъркотия от греди, дъски, дюшеме, талпи, бетон, мазилка, съдове, радиоапарати, телевизори, бюра, дрехи. Попаднаха на някакво тяло и работата за момент спря.

— Повикайте лекар! — изкрещя Хукс.

— Жива ли е?

— Може и така да се каже.

Жената беше стара, някога бялата й блуза и черни панталони бяха целите в кал и раздрани, дългата й коса беше сплетена в мизерна плитка. Това беше А По.

— Нечия ама — каза Дънрос.

Горнт се беше втренчил невярващо в дупката, където я бяха открили, миниатюрно пространство всред плътен слой от опасно назъбени парчета армиран бетон.

— Как, по дяволите, оцеляват тия хора?

Лицето на Хукс се разтегна в усмивка, откриваща счупените му мръсни, пожълтели от никотин зъби.

— Джос, мистър Горнт. Докато диша човек, винаги има надежда. Джос — после изрева надолу по склона. — Изпратете носилка насам, Чарли! Веднага!

Тя пристигна бързо. Санитарите отнесоха жената. Работата продължи. Ямата ставаше все по-дълбока. След час на 4–5 фута дълбочина се натъкнаха на тонове стоманени греди.

— Ще трябва да заобиколим — каза Хукс. Търпеливо започнаха наново. На няколко стъпки дълбочина им се изпречи нова преграда.

— Не можем ли да си пробием път с някаква машина?

— О, да, тай-пан, но пламне ли една искра, хвръкваме при ангелите. Хайде, момчета. Оттук. Да опитаме оттук.

Войниците се втурнаха да изпълнят нареждането.