Джеймс Клавел
Търговска къща (39)

37

04:50 часа

Около час преди зазоряване в проливния дъжд Гудуедър Пуун погледна надолу към полуголото тяло на Джон Чен и изруга. Беше прегледал внимателно дрехите му и проучи основно безкрайно количество кал от гроба, която изкопаха двамата младоци Кин Пак и Дог-йърд Чен. Не намери нищо. Нито монети, нито части от монети, нито скъпоценности, абсолютно нищо. А Фор Фингър Уу му беше казал: „Намери тази половин монета, Гудуедър Пуун!“

Той заповяда на Дог-йърд Чен и на Кин Пак да занесат тялото долу и заплаши Смолпокс Кин, че ако се оплаче още веднъж ще му изтръгне езика. Оставиха тялото на Фадър Кин в уличката. Тогава Пун беше потърсил краля на просяците от Каулуун сити — далечен племенник на Фор Фингър Уу. Всички просяци бяха членове на просешката гилдия и имаше един крал в Хонконг, един в Каулуун и един в Каулуун сити. В миналото просенето беше доходна професия, но сега заради тежките присъди и глоби и множеството добре платени работи не беше.

— Нали разбираш, почтени кралю на просяците, този наш познат току-що умря. — Гудуедър Пуун обясни търпеливо на видния старец. — Той няма никакви роднини, затова е бил изхвърлен на уличката на цветопродавачите. Моят Хай Дрегън със сигурност ще оцени една малка услуга. Вероятно ще можеш да уредиш едно скромно погребение. — Преговаряше вежливо, след това плати уговорената цена и отиде до таксито и колата им, които чакаха извън границите на града, щастлив, че сега тялото ще изчезне завинаги без следи. Кин Пак беше вече на предната седалка на таксито.

— Води ни при Джон Чен — заповяда той. — И бързай.

— Карай по „Ша Тин роуд“ — каза важно Кин Пак на шофьора. Дог-йърд Чен се беше свил на задната седалка с повечето от бойците на Гудуедър Пуун. Смолпокс Кин и другите ги следваха в колата.

Двете машини заминаха на северозапад към Новите територии през села и новозаселени области и паянтови градове от преселници, през планински проходи, покрай железопътни линии, които водеха на север към границата, покрай богати пазарни градини, натежали от миризма на оборски тор. Непосредствено преди рибарското село Ша Тин, завиха вляво от главния път по неравна и кална странична алея. На една поляна с дървета спряха и излязоха.

Беше топло в дъжда, земята миришеше на сладко. Кин Пак взе лопатата и ги поведе към храсталака. Гудуедър Пуун държеше фенерчето, докато Пак, Дог-йърд Чен и Смолпокс Кин търсеха. Беше им трудно да намерят точното място в тъмнината. Два пъти започваха да копаят, но Кин Пак си спомни, че баща им отбеляза мястото с камъни, сложени на кръст. Ругаещи и мокри намериха знака и започнаха да копаят. Отдолу земята беше суха. Скоро изровиха трупа, увит в одеяло. Миризмата беше тежка. Въпреки, че Гудуедър Пуун ги накара да съблекат тялото и търси усърдно, не намери нищо.

— Изпратихте всичко друго на Чен от „Ноубъл хаус“, нали? — попита той отново.

— Да — каза рязко младият Кин Пак. — Колко пъти трябва да ти казвам? — Той беше много изтощен, дрехите му бяха просмукани от влагата и беше сигурен, че ще умре.

— Всички да си свалят смрадливите дрехи. Обувки, чорапи, всичко. Искам да видя какво има в джобовете ви.

Те се подчиниха. Кин Пак носеше верижка с евтин нефрит. Почти всеки в Китай носеше парче нефрит за щастие, тъй като се знаеше, че, ако някой зъл бог направи така, че се спънеш, духът на нефрита ще застане между теб и злото, ще поеме силата на удара вместо теб и няма да пострадаш. А ако това не се случи, значи богът за съжаление е спял.

Гудуедър Пуун не намери нищо в джобовете на Кин Пак. Хвърли му обратно дрехите. Сега вече и той беше прогизнал и твърде кисел.

— Можеш да се обличаш и облечи трупа отново. И побързай!

Дог-йърд Чен имаше почти 400 хонконгски долара и гривна от нефрит с добро качество. Един от мъжете взе нефрита, а Пун сложи парите в джоба си и се обърна към Смолпокс Кин. Очите на всички се отвориха широко, когато видяха голямата пачка банкноти, който той намери в джоба на панталоните на младежа.

Гудуедър Пуун я закри внимателно от дъжда.

— Откъде, в името на Небесната Кучка, взе всичко това?

Той им разказа как е ограбил щастливците пред „Хо-Пак“ и те се засмяха и го поздравиха за прозорливостта му.

— Много добре, много умно — каза Пун. — Ти си добър бизнесмен. Облечи си дрехите. Как беше името на старицата?

— Нарече се Ах Там. — Смолпокс Кин избърса дъжда от очите си. Палците на краката му се завиваха в калта, пострадалата му ръка го болеше. — Ще те заведа при нея, ако желаеш.

— Ей, тука имам нужда от проклетата светлина! — извика Кин Пак. Той беше на колене и се бореше с дрехите на Джон Чен. — Може ли някой да ми подаде ръка?

— Помогнете му.

Дог-йърд Чен и Смолпокс Кин побързаха да помогнат, а Гудуедър Пуун отново насочи кръга от светлина към трупа. Тялото беше подуто и подпухнало, дъждът отмиваше калта. Тилът на Джон Чен беше смазан и имаше засъхнала кръв, но можеше да бъде разпознат в лице.

— Иеее — каза един от мъжете. — Хайде да свършваме с него. Усещам зли духове да бродят наоколо.

— Само панталоните и ризата ще свършат работа — каза кисело Гудуедър Пуун. Почака, докато отчасти облекат тялото, а след това обърна погледа си към тях. — А сега, кой от вас, кучи синове помогна на стареца да убие този нещастен мръсник?

Кин Пак каза:

— Аз вече к… — той спря, виждайки другите двама да сочат към него и едновременно да казват:

— Той — и се отдалечиха от него.

— Подозирах го през цялото време — Гудуедър Пуун беше доволен, че най-после стигна до края на загадката. Насочи късия си показалец към Кин Пак. — Влез в ямата и легни.

— Имаме един прост план как да отвлечем самия Чен, което ще донесе на всички ни два пъти, три пъти повече от онова, което ни донесе този мръсник. Да ти кажа ли как, а? — каза Кин Пак.

Гудуедър Пуун се поколеба за момент при тази нова идея. Но си спомни нарежданията на Фор Фингър.

— Обърни се с лице към калта в канавката.

Кин Пак погледна неподвижните очи и разбра, че е мъртъв. Вдигна рамене. Джос.

— Пикая на всичките ви предшественици — каза той, влезе в гроба и легна долу.

Сложи глава върху ръцете си и започна да пропъжда светлината на живота си. От пусто в празно, винаги част от семейството Кин, от всички предидущи поколения.

Гудуедър Пуун взе една от лопатите и заради куража на младежа го прати на оня свят веднага.

— Зарий гроба!

Дог-йърд Чен беше ужасен, но се втурна. Пуун се засмя, подложи му крак и го ритна жестоко, заради малодушието му. Мъжът едва не падна в канавката. Изведнъж лопатата в ръцете на Пуун се изви на дъга, изхрущя в тила на Дог-йърд Чен и той се сгромоляса, простенвайки върху Кин Пак. Другите се изсмяха:

— Ееее, използва я като ракета за крикет на някой чужд дявол. Добре. Умря ли?

Мъжът не отговори. Погледна последния — Смолпокс Кин. Очите на всички се насочиха към него. Той стоеше непреклонен на дъжда. Точно тогава Гудуедър Пуун забеляза кордата, опъната около врата му. Вдигна фенерчето, отиде до него и видя, че другият край висеше надолу по гърба му. Опъваше я една счупена половинка от монета, в която беше пробита дупка. Беше медна монета и изглеждаше много стара.

— Всички богове пикаят в лицето на Дзао-Дзао! От къде взе това? — попита той сияещ.

— Баща ми ми я даде.

— А той откъде я взе, малко лайно?

— Не ми каза.

— Дали не я е взел от Син Намбър Уан Чен?

Още едно повдигане на раменете.

— Не знам. Не бях тук, когато го убиха. Аз съм невинен, кълна се в майка си.

С внезапно движение Гудуедър Пуун откъсна гердана.

— Заведете го до колата — каза той на двама от бойците си. — Наблюдавайте го внимателно. Ще го върнем с нас. Да, ще го върнем. Зарийте гроба и внимателно го замаскирайте. — След това заповяда последните двама от неговите хора да вземат одеялото, в което беше Джон Чен и да го последват.

Той пристъпваше тежко към „Ша Тин роуд“, като заобикаляше локвите. Наблизо имаше съборен автобусен заслон. Щом пътят беше свободен, той даде знак на хората си и те бързо разгънаха одеялото и подпряха тялото в един ъгъл. Тогава извади надписа, който Бившите вълци бяха направили предварително и внимателно го залепи върху тялото.

— Защо правиш това, Гудуедър Пуун? Защо пр…

— Защото Фор Фингър ми каза да го направя. Откъде да знам? Затваряй си мръсната ус…

Фаровете на една приближаваща кола, която правеше завой, внезапно ги осветиха. Те замръзнаха и обърнаха лицата си настрани, преструвайки се, че са пътници, които чакат. Щом колата се отдалечи на безопасно разстояние от тях те си плюха на петите. Зората озаряваше небето, дъждът утихваше.

 

 

Телефонът издрънча и Армстронг трудно се събуди. Намери пипнешком слушалката и я вдигна. Жена му се размърда неспокойно и се събуди.

— Дивизионен старшина Танг-по, сър. Съжалявам, че ви събудих, сър, но намерихме Джон Чен. Вър…

Армстронг веднага се събуди.

— Жив?

— Дю не ло мо, не, сър, тялото му беше намерено близо до „Ша Тин“ на една автобусна спирка, автобусен навес, сър, а онези мръсници са оставили бележка на гърдите му, сър: „Този Син Намбър Уан Чен има глупостта да се опита да избяга от нас. Никой не може да избяга от Бившите вълци. Нека целият Хонконг да внимава. Очите ни са навсякъде.“ Той бе…

Армстронг слушаше ужасен, докато развълнуваният мъж разказваше как полицията в „Ша Тин“ била повикана от един пътник за ранния автобус. Веднага направили кордон около района и телефонирали на отдела за разследване на криминалните престъпления в Каулуун.

— Какво да правим, сър?

— Незабавно пратете кола за мен.

Армстронг затвори телефона и разтърка очите си. Беше облечен в саронг, който стоеше добре на мускулестото му тяло.

— Неприятност ли? — Мери сподави една прозявка и се протегна. Тя беше точно на четиридесет, две години по-млада от него, с кестенява коса, стегната, лицето й имаше приятно изражение, въпреки че по него имаше бръчки.

Той й разказа, наблюдавайки я.

— О! — кръвта се дръпна от лицето й. — Колко ужасно! О, колко ужасно. Бедният Джон!

— Ще направя чая — каза Армстронг.

— Не, не. Аз ще го направя. — Тя стана от леглото. Тялото й беше стегнато. — Ще имаш ли време?

— Колкото за една чашка. Слушай дъжда… какво гадно време. — Армстронг замислено отиде до банята, избръсна се, облече се бързо, така както само полицай или лекар може да го направи. Две глътки от горещия сладък чай и точно преди препечената филийка звънецът на вратата звънна. — Ще ти се обадя по-късно. Какво ще кажеш за сос с къри довечера? Можем да отидем до „Син“.

— Добре — каза тя. — Добре, щом искаш.

Вратата се затвори зад него.

Мери Армстронг се втренчи във вратата. „Утре е нашата 15-годишнина — помисли си тя. — Чудя се дали ще се сети. Вероятно не. За четиринадесет пъти, осем е бил навън във връзка с някой случай, веднъж аз бях в болница, а останалите… в останали беше както трябва, струва ми се.“

Тя отиде до прозореца и дръпна завесите. Потоци дъжд се лееха, но беше прохладно и приятно. В апартамента имаше две спални. Мебелировката беше тяхна въпреки, че жилището принадлежеше на правителството и вървеше заедно със службата.

„Боже, каква служба!

Отвратителна за съпругата на един полицай. Прекарваш живота си в очакване той да се върне вкъщи, в очакване някой скапан селянин да го наръга с нож, или да го застреля или да го нарани, повечето нощи спиш сама или те събуждат в най-мръсните часове с още някакви отвратителни нещастия и той отново излиза. Преуморен и лошо платен. Или отиваш в полицейския клуб и седиш с другите съпруги докато мъжете ги пребиват, а ти си разправяш лъжи и пиеш твърде много розов джин. Поне да имаха деца.

Деца! О, Боже… Бих искала да имахме деца.

Но повечето от жените се оплакваха колко са уморени, колко са изтощителни децата, от дойките, училището, разходите… от всичко. Какво по дяволите означава този живот? Какво отвратително пропиляване. Какво съвършено противно…“

Телефонът иззвъня.

— Ало?

— Мери, Брайън Куок е. Съжалявам, че те будя, но дали Роб…

— О, здравей, скъпи. Не, за съжаление той излезе преди минута. Нещо във връзка с Бившите вълци.

— Да, току-що чух и затова се обаждам. До „Ша Тин“ ли отиде?

— Да. И ти ли отиваш?

— Не. Аз съм със Стареца.

— О, бедният. — Тя чу смеха му. Побъбриха малко, а след това той затвори.

Мери въздъхна и си наля още една чаша чай, добави мляко и захар и се замисли за Джон Чен. Едно време беше лудо влюбена в него. Бяха любовници повече от две години и той й беше първият мъж. Това стана в японския концентрационен лагер, в затвора „Стенли Призън“ в южната част на острова.

През 1940 г. тя издържа изпита за цивилна служба в Англия с почести и след няколко месеца я изпратиха в Хонконг около Кейп. Пристигна в края на 1941 година, едва 19-годишна и тъкмо навреме, за да я интернират заедно с всички цивилни европейци и да остане там до 1945.

„Бях на двадесет и две, когато излязох, а през последните две години бяхме любовници, Джон и аз. Бедният Джон. Постоянно тормозен от скапания си баща и от болната си майка, без никаква възможност да избяга от тях и почти никакъв личен живот в лагера, затворен със семейства, деца, бебета, съпрузи, съпруги, омраза, глад, завист и малко смях през всичките онези години. Любовта направи лагера по-поносим…

Не искам да мисля за онези отвратителни времена.

Или за гадното време след лагера, когато той се ожени според избора на баща си — една малка харпия, но с пари, влияние и фамилни връзки в Хонконг. Аз нямах нито едно от тези неща. Трябваше да се завърна вкъщи, но не исках, за какво трябваше да се прибирам? Така останах и работих в колониалната служба, забавлявах се, добре, достатъчно добре. И тогава срещнах Робърт.

Ах, Робърт. Ти беше добър човек и се отнасяше добре с мен. Забавлявахме се и аз бях мила съпруга и все още се опитвам да бъда. Но не мога да имам деца, а ти… ние и двамата искаме деца. Един ден преди няколко години, разбра за Джон Чен. Никога не ме попита за него, но аз зная, че оттогава го намрази. Всичко това се случи много преди да те срещна, а и ти знаеше за лагера, но не и за моя любовник. Спомни си как, преди да се оженим попитах: «Искаш ли да узнаеш моето минало, скъпи?», а ти каза: «Не, старо момиче.»

Имаше навика да ме наричаш «старо момиче» през цялото време. Сега не ме наричаш никак. Само Мери понякога.

Бедни Робърт! Как ли съм те разочаровала!

Бедни Джон. Как ме разочарова ти — някога толкова чудесен, а сега толкова истински мъртъв. Иска ми се и аз да бях умряла.“

Тя се разплака.