Джеймс Клавел
Търговска къща (20)

18

14:23 часа

Денят беше задушен и топъл, въздухът влажен, а небето покрито с набъбващи облаци. Още с отварянето на абърдийнския клон на банката „Хо-Пак“ започна навалицата. Хора, шум, миризма на пот вътре и пред малката сграда.

— Нямам повече пари, уважаеми Санг — тихо каза изплашената касиерка, пот бе избила по гърба на чистата й спретната униформена престилка.

— Колко са ти необходими?

— 7 457 за клиента Ток-синг, но сигурно има най-малко още петдесет души чакащи.

— Отивай на гишето — отговори, също толкова изнервено менажерът на банката. — Протакай плащането. Преструвай се, че проверяваш сметката. От главния офис казаха, че преди час са изпратили нова пратка… може би трафикът е натоварен… всеки момент ще пристигнат пари. Бързо отивай на гишето, мис Панг. Той затвори вратата след нея и започна пак да върти телефона. — Уважаемият Ричард Куанг, моля. Побързайте…

След отварянето точно в десет часа, около петстотин души изтеглиха целите си спестявания, благославяйки техния джос.

Тези с наети сейфове един по един, придружавани от чиновник на банката, слизаха долу в трезора. След това треперещите им ръце сграбчваха осигуровки, банкноти, кюлчета злато или бижута и всички секретни неща, напъхваха ги в куфар или книжен илик — или в издутите си джобове, напълнени вече с изтеглените преди това банкноти. После внезапно изплашени, че имат цялото си богатство — открито и уязвимо, отстъпваха мястото си на следващия в опашката, също толкова изнервен и екзалтиран.

Опашката започна да се трупа още на разсъмване. Хората на Фор Фингър Уу бяха заели първите тридесет места. Новината обиколи пристанището и всички, които имаха някакъв влог се струпаха. До десет часа, изнервеното, нетърпеливо множество беше склонно към бунт. Но движещите се напред-назад неколцина униформени полицаи, мълчаливи и бдителни успокоиха хората. На обяд пристигнаха два закрити полицейски фургона и паркираха в една от близките улици. Беше взвод, минал през специална подготовка за потушаване на бунт. Придружаваха ги офицери европейци.

По-голямата част от навалицата беше от обикновени рибари и местни жители, хакло и кантонци. Вероятно само един на десет души — роден в Хонконг. Останалите бяха неотдавнашни емигранти от Народна Република Китай, Централното Кралство, както наричаха родината си. Те прииждаха в Хонконг, търсейки убежище от комунизма, бягайки от националисти или принудени от глад и бедност, както правеха и прадедите им повече от век. Деветдесет и осем на сто жители в Хонконг бяха китайци и тази пропорция не се променяше.

Излезлите от банката успокояваха питащите отвън, че им е платено всичко. Независимо от това всеки си спомняше за фалита миналата година, за банкрути, измами, хищни лихвари, алчни грабители и колко лесно могат да ти се изпарят спестяванията, без да имаш вина за това, независимо кой е начело на правителството — комунист, националист или военен. Четири хиляди години е било все едно и също.

Мразеха и проклинаха зависимостта си от банките — но трябваше някъде да държат парите си, при този начин на живот и при толкова много крадци навсякъде. Проклети банки, изобретение на дявола — и на чужденците! Да. Преди да дойдат чуждоземните дяволи в Централното Кралство нямаше книжни пари, само истински, сребърни, златни или медни — в повечето случаи сребърни и медни — които можеш да почувстваш й скриеш. Не като мръсните книжни пари. Преди да дойдат в Централното Кралство животът беше хубав. Какво стана сега?

Сутринта в осем часа един нетърпелив менажер се обади на Ричард Куанг по телефона.

— Високоуважаеми господине, пред банката може би има вече петстотин души, опашката се простира чак до пристанището.

— Няма значение! Изплащайте в брой на всеки, който си иска парите. Не се тревожете! Опитайте се да ги успокоите. Повечето са обикновени суеверни рибари. Помъчете се да ги убедите да не теглят парите си. Но ако настояват — изплащайте. „Хо-Пак“ е силна толкова, колкото са „Блекс“ и „Виктория“. Злобна лъжа е, че сме в затруднено положение. Преглеждайте внимателно спестовните им книжки и не бързайте с обслужването. Работете методично!

И така, менажерът на банката и касиерите се опитваха да убедят клиентите да не теглят, че няма причини за безпокойство, мълвата е разпространена от злобни хора.

— Разбира се може да си получите парите, ако настоявате, но не мислите ли…

— Айейа, дай й парите — каза раздразнено следващият от опашката, тя си иска парите, аз си искам моите, жените ми също чакат навън. Айейа, нямам цял ден на разположение! Трябва да излизам в морето. Този вятър дето излезе, е на буря и трябва да изляза за риба докато не е късно и…

И банката започна да изплаща. Напълно.

Като всички останали „Хо-Пак“ използваше депозитите на клиентите за отпускане на кредити. В Хонконг имаше само няколко разпоредби и няколко закона. Някои от банките раздаваха във вид на кредити около 80 процента от авоарите си, защото бяха сигурни, че клиентите им няма наведнъж да изтеглят всичките си пари.

Освен днес в Абърдийн. Но, за щастие, това беше само в един от осемнадесетте клона. „Хо-Пак“ още не е заплашена.

Три пъти през деня се обажда в главния офис за допълнителни пари. И два пъти за съвет.

В десет и една минута тази сутрин Фор Фингър Уу седеше навъсен до бюрото на главния менажер. Беше заедно с Паул Чой и Ту Хетчит Ток, които стояха изправени до него.

— Искаш да ликвидираш всичките си депозити в „Хо-Пак“? — ахна ужасен мистър Санг.

— Да. Веднага — каза Уу и Паул Чой кимна с глава в знак на потвърждение.

— Но ние нямаме… Уу освирепя.

— Искам веднага всичките си пари. В брой или на кюлчета. Сега! Не разбираш ли?

Мистър Санг премигна. Набра номера на Ричард Куанг и набързо обясни:

— Да, да, мистър — той подаде слушалката на Уу. — Високоуважаемият Куанг иска да говори с високоуважавания Уу.

Никакви увещания не можеха да повлияят на стария моряк.

— Не. Сега. Моите пари и парите на моите хора. И от онези депозити, ъ, онези специалните, там както ги наричате.

— Но, в този клон там няма достатъчно налични пари, уважаеми чичо, — каза с успокояващ глас Ричард Куанг. — Ще наредя да ви изготвят изплатим чек.

Уу избухна:

— Не искам чекове, искам пари! Не разбираш ли? Пари!

Не му беше ясно какво е изплатим чек и изплашеният мистър Санг започна да му обяснява. Паул Чой се намеси.

— Това е добре, благородни чичо — каза той. — Изплатим чек…

— Как може къс хартия да замести пари? Искам пари, моите си пари, на момента! — гръмогласно запротестира старецът.

— Моля, велики чичо, дай аз да говоря с уважаемия Куанг — каза омиротворяващо Паул Чой, разбирайки дилемата. — Може би ще съм в състояние да помогна.

— Добре, говори, но ми вземи парите в брой — кисело кимна с глава Уу.

Паул Чой се представи по телефона.

— Може би по-лесно ще се разберем, ако говорим на английски, сър. — Той разговаря няколко минути след това кимна с глава, доволен от полученото обяснение. — Само за момент, сър. — Тогава обясни на хакло: — велики чичо, уважаемият Куанг ще ти заплати напълно с държавни гаранции, злато или сребро в главния офис и ще ти даде чек за остатъка, който можеш да осребриш във „Виктория“ или „Блекс“. Но, ако се вслушаш в съвета ми, защото нямаш сейф, за да заключиш кюлчетата, може би ще е по-разумно да приемеш от Ричард Куанг изплатим чек, — който ще мога да депозирам, незабавно, в една от двете банки по твой избор…

— Банки! Това са кошчета за ловене на раци, измислени от чужденците.

Паул Чой загуби половин час да увещава баща си, да отидат в главния офис на „Хо-Пак“, но Фор Фингър Уу остави Ту Хетчит Ток при треперещия мистър Санг.

— Ти остани тук, Ток. Ако не получа парите си, ти ще ги вземеш от този клон!

— Да.

Отидоха в главния офис и до обяд Фор Фингър Уу направи нови влогове, половината в „Блекс“, другата половина във „Виктория“. Паул Чой се замая от броя на отделните сметки, които трябваше да се закриват и откриват. Също и от общата сума.

Над двадесет милиона ХК.

Въпреки увещанията и обясненията старият моряк отказа да инвестира част от парите си в акции на „Хо-Пак“, продавани под стойността им, казвайки, че това е мошеническа игра на белите крадци. Накрая Паул се измъкна и започна да обикаля борсовите агенти, опитвайки се да продава за своя сметка.

— Но, скъпи момко, ти нямаш кредит. Ако можеш да ми гарантираш с печата на чичо си или с негова писмена гаранция, разбира се…

Разбра, че борсовите агенции са европейски, предимно английски. Нито една китайска. Всички брокерски места също бяха заети от европейци, пак предимно англичани.

— Това не ми изглежда нормално, мистър Смит — каза Паул Чой.

— Ох, страхувам се нашите местни, мистър… мистър Чий ли беше името ви?

— Чой, Паул Чой.

— А, да. Страхувам се, нашите местни не се интересуват от сложен, модерен бизнес, като комисионерството и пазар на акции — разбира се знаете, че местните тук са емигранти. Нали? Когато сме дошли тук, Хонконг е бил само пуст скалист бряг.

— Да. Но аз се интересувам, мистър Смит. В Щатите брокери…

— А да, Америка! Сигурен съм, че те правят нещата различно там, мистър Чой. А сега ме извините… приятен следобед.

Паул Чой обикаляше от борсов агент на борсов агент и навсякъде едно и също. Никой не искаше да го финансира без гаранция с печата на баща му.

След обиколката седна на пейка в „Мемориъл скуеър“ близо до Съдебната палата и многоетажните сгради на „Струан“ и „Ротуел-Горнт“, за да обмисли по-нататъшните си действия. Влезе в библиотеката на Съдебната палата и успя да склони педантичния библиотекар да го ориентира в правните постановки тук.

— Аз съм от „Симс Даусън енд Дик“ — непринудено започна той. — Юрисконсулт съм на фирмата. Завършил съм в Щатите. Искат от мен бърза информация за борсата на акциите и комисионерството.

— Правителствени разпоредби ли, сър? — попита услужливо възстарият библиотекар.

— Да.

— Няма такива, сър.

— Е?

— Вижте, реално погледнато никакви. — Библиотекарят отиде до рафтовете и извади един гигантски том. Необходимите неща бяха събрани в няколко параграфа.

Паул ахна от учудване.

— Това ли е всичко?

— Да, сър.

Главата му се замая от откритието.

— Но, това значи, че е широко отворено, пазарът е широко отворен!

Библиотекарят се забавляваше с неговата изненада.

— Да, в сравнение с Лондон и Ню Йорк. Колкото до комисионерството, вижте, всеки може да се установи като борсов агент, сър, при условие, че има акции за продаване и хора, които се интересуват от купуване и че двете страни са готови да плащат комисионни. Проблемът е, ъ, че тук фирмите контролират сами пазара на акциите.

— Как бихте разбили този монопол?

— О, не бих искал, сър. В Хонконг сме за статукво.

— Как би могло да се направи пробив тогава? И да се вземе участие в разпродажба?

— Съмнявам се, че ще можете. Англичаните доста зорко контролират.

— Това е несправедливо.

Библиотекарят кимна с глава и се усмихна мило на младежа. Той беше събрал върховете на пръстите си в пирамида и гледаше с умиление младия китаец, възхищавайки се от невинността и американското му образование.

— Предполагам, искате да играете на борсата за собствена сметка? — меко попита той.

— Да… — Паул Чой опита да прикрие грешката си и се запъна — всъщност… Даусън ми каза…

— Хайде, хайде, мистър Чой, вие не сте от „Симс Даусън енд Дик“ — меко го упрекна той. — Ако бяха наели американски юрист, това щеше да е нечувано нововъведение… И тогава не само аз, а още стотина души щяхме да знаем за вас и то много преди да сте пристигнали. Вие сигурно сте мистър Чой, височайшият племенник на Уу Санг Фанг, който току-що се е върнал от Харвард.

Паул Чой зяпна:

— Как разбрахте?

— Това е Хонконг, сър. В такова малко място човек трябва да знае какво става наоколо и да е ориентиран. Така оцеляваме. Вие наистина ли искате да се включите в борсата?

— Да, мистър…?

— Мануел Перейра. Аз съм португалец от Макао. — Библиотекарят извади химикалка и на гърба на визитната си картичка с красиви печатни букви написа адрес на фирма. — Ето. Това е фирмата на стар приятел, Ишуар Суржани. Неговият офис е непосредствено след „Натан роуд“ в Каулуун. Той е парси от Индия. Занимава се с обмяна на валута и с продажба на акции от време на време. Може би ще може да ви помогне — но да знаете, ако ви даде пари в заем, или кредит, лихвата ще е голяма.

— Много благодаря, мистър Перейра. — Паул Чой протегна ръка и изненаданият Перейра топло стисна десницата му. Обърна се да тръгне, но внезапно спря.

— Вижте, мистър Перейра… пазарът на акции. Има ли някаква вероятност? Каквато и да е? Някакъв начин да упражнявам такава дейност?

Мануел Перейра беше със сребърносиви коси, дълги красиви ръце и говореше великолепно китайски. Той внимателно прецени младежа пред себе си. След това тихо каза:

— Няма нищо, което да ви пречи да откриете фирма, да установите собствен пазар на акции — китайска борса. Това не противоречи на хонконгските закони — или липсата им. — Очите на възстария библиотекар блестяха. — Единственото, което ви трябва са пари, контакти, познания и телефони.

 

 

— Моите пари, моля — дрезгаво каза амата най-после й беше дошъл редът. — Ето ми спестовната книжка. — Лицето й се бе зачервило от горещината. Часът беше три без десет и тя стоеше на опашката от разсъмване. Пот бе избила по бялата й блуза. Посивялата й коса бе вързана на опашка отзад. — Айейа, не се бутайте, — викна тя на тези след нея. — И вашият ред ще дойде!

Уморената касиерка взе подадената книжка и след това погледна към часовника. „Слава Богу, затваряме след десет минути“ — помисли с облекчение тя и в същото време се чудеше как ли ще успеят да затворят вратата при толкова напиращи да влязат.

В книжката имаше 232,42 ХК долара. Изпълнявайки инструкцията на мистър Санг, да протака обслужването, тя отиде до картотеката и започна да прави справката, като се опитваше да не чува потока от неприлични забележки на нетърпеливите клиенти. Видя, че сумата е нанесена коректно в книжката, пак погледна часовника и се върна на високото си столче пред гишето. Отключи чекмеджето с парите. Вътре нямаше достатъчно и тя отново го заключи. Изправи се и тръгна към офиса на главния менажер. Вълна на раздразнение мина през чакащите на гишето. Касиерката беше несръчна в работата си и ниска на ръст жена. Очите на чакащите я следяха, поглеждайки ту часовника, ту нея.

Тя почука на вратата, влезе и затвори след себе си.

— Не мога да платя на старата Ах Там. — Останали са ми само 100 ХК долара, отлагах, колкото е възможно.

Санг избърса потното си лице.

— Часът е почти три, мис Чо, тя ще ти е последният клиент.

Той я изведе през страничната врата и слязоха в трезора. Вратата на сейфа трудно се отваряше. Касиерката ахна, като видя изпразнените рафтове. Обикновено по това време те бяха пълни с подредени една върху друга пачки и книжни фишеци с монети. Подреждането на парите след затваряне беше любимото й занимание, както и докосването на новите, шумолящи току-що отпечатани банкноти.

— О, това е ужасно, почитаеми Санг! — възкликна почти разплакана тя. Очилата й се бяха изпотили и косата разрошила.

— Това е временно, само временно, мис Чо. Не забравяй какво писа днес достопочтеният Хейпли в „Гардиън“. — Опита се да я успокои той. Взе последните пари от сейфа, ругаейки пристигналата пратка. — Ето вземи. — 15 000 са, за да поуспокоиш тълпата. — Подаде й да се разпише за тях и взе още за другите двама касиери. Сега вече трезорът беше празен.

Когато влезе в залата, последва наелектризирано, напрегнато затишие при вида на очевидно голямата сума пари. Даде парите на другите касиери и се върна обратно в офиса си.

Мис Чо подреди внимателно пачките в чекмеджето си. Всички я наблюдаваха, нея и другите двама касиери. Тя остави върху гишето пачка с 1000 долара, разкъса лентичката и отброи 320 ХК долара, три по един и останалите в монети. Провери парите отново и ги подаде през гишето. Възрастната жена ги натъпка в книжен пакет. Следващият от опашката пристъпи изнервен на нейното място и пъхна спестовната си книжка под носа на мис Чо.

— Ето, за Бога. Искам седем хиля…

Точно в този момент удари три часа и мистър Санг незабавно се появи и обяви на висок глас:

— Съжалявам, но работният ден приключи. Всички касиери да затворят… — краят на думите му бе заглушен от възмутените протести на опашката.

— Дю не ло мо, от тъмно вися на тая проклета опашка…

— Чакал съм цели осем часа.

— О моля, платете ми, имате достатъчно…

— Моля, моля, моля, моля…

При нормални условия биха затворили вратите и обслужили останалите вътре клиенти. Сега обаче, тримата изплашени касиери послушно затвориха гишетата, въпреки протестите на клиентите. Окачиха табелки ЗАТВОРЕНО.

Изведнъж навалицата в банката се превърна в разярена тълпа.

Тези отпред бяха притиснати към гишетата от напиращите да влязат вътре. Някакво момиче изпищя. Протегнати ръце се вкопчваха в решетката, която беше по-скоро декоративна, отколкото защитна. Всички бяха бесни. Възрастен моряк, който беше на ред, протегна ръка и се опита да издърпа чекмеджето с парите. Амата, която току-що си получи парите се мъчеше да си пробие път встрани, но бе притисната от кипящата тълпа. Друга жена изгуби равновесие и падна. Опита се да се изправи, но мелницата от крака не й даваше възможност да го направи. Изпаднала в отчаяние тя захапа един крак и така успя да стане със скъсани чорапи и ужасено лице. Нейната паника екзалтира още повече тълпата. Някой извика.

— Убийте кучия син…

Всички подеха:

— Убийтее!

Последва миг на колебание, след което всички едновременно, като един се втурнаха напред.

— Стоп!

Командата се разнесе като гръм първо на английски, после на хакло, на кантонезки и отново на английски. Настъпи затишие.

Униформеният полицейски инспектор стоеше уверено и спокойно пред тях без оръжие, само с мегафон в ръка. Беше влязъл през задната врата на банката.

— Часът е три — каза той на хакло. — Според закона банките се затварят в три часа. Тази банка в момента е затворена. Моля обърнете се и си отидете по домовете! Спокойно без паника!

Ново затишие, този път по-напрегнато, след това увеличаващи се признаци за начало на насилие, един мъж намусено възропта.

— Какво ще стане с парите ми…?

Другите почти бяха поели ропота, но полицаят реагира бързо, много бързо, директно към мъжа — вдигна подвижната преграда на тезгяха, разбута тълпата и застана пред него. Хората отстъпиха назад.

— Утре — тихо каза той, — ще си изтеглиш всичките пари утре.

Мъжът сведе поглед, скривайки омразата си към чужденеца със сини, студени като на риба очи. Отстъпи намръщен назад. Полицаят погледна останалите директно в очите.

— Вие отзад — заповяда той, моментално и безпогрешно откривайки мъжа, който ги задържа. — Обърнете се и дайте възможност на хората да излязат.

Мъжът покорно изпълни заповедта. Възбудената тълпа доби отново човешки вид. След моментно колебание още един се обърна и започна да пробива път към вратата.

— Хайде да излизаме, няма за какво да се мотаем тук цял ден — кисело подкани той.

Всички започнаха да излизат, роптаейки гневно — но поотделно, не като възбудена тълпа. Санг и касиерите избърсаха изпотените си от напрежение лица, след това седнаха зад преградата на безопасно разстояние.

Полицейският началник помогна на възрастната ама да се изправи. В края на устата й имаше засъхнало петънце кръв.

— Добре ли сте, госпожо? — попита той на хакло.

Тя се взря недоумяващо в него. Той повтори въпроса си на кантонезки.

— А, да… да — дрезгаво отговори тя, здраво притиснала към гърдите си книжния пакет с парите. — Благодаря. — Тя се обърна, потопи се в изнизващото се множество и изчезна. Стаята скоро се опразни. Англичанинът застана на тротоара пред банката, след като и последният клиент беше излязъл. Започна фалшиво да си подсвирква с уста, гледайки как хората се разпръскват в различни посоки.

— Сержант!

— Да, сър.

— Можеш да освободиш хората си. Доведи ги утре сутринта в девет и ще поставиш един на пост пред входа, за да пуска само по трима в банката. Ти и още четирима души ще сте повече от достатъчно.

— Да, сър — сержантът козирува.

Полицейският инспектор се обърна и влезе в банката. Заключи входната врата и се усмихна на Санг.

— Доста е влажно този следобед, нали? — каза той на английски, за да достави удоволствие на менажера, — всички образовани китайци в Хонконг се гордееха, че говорят този международен език.

— Да, сър — отговори изнервеният Санг.

Той харесваше инспектора и му се възхищаваше. Но днес за първи път виждаше белия началник изправен пред разярената тълпа, застанал сам, като зъл бог пред разбунтуваното множество, предизвиквайки го да започне да бълва огън и пламък.

Отново го побиха тръпки и той промълви:

— Благодаря, инспекторе.

— Дай да отидем в кабинета ти и да направя докладната.

— Да, моля. — Санг се наду пред подчинените си и се разпореди: — Приключете с книгите и приберете всичко по места.

Той заведе инспектора в офиса си, седна и се усмихна облекчено.

— Чай, инспекторе?

— Не, благодаря. — Главният инспектор Доналд С. С. Смит беше около метър и осемдесет висок, добре сложен, с руса коса, сини очи и опънато загоряло от слънцето лице. Той извади сноп листа и ги постави на бюрото. — Това са сметките на моите хора. Утре в девет ще закриеш влоговете и ще им ги изплатиш. Ще чакат пред задния вход на банката.

— Да, разбира се. Ще бъде чест за мен, но ще изгубя много от престижа си, ако ме напуснат толкова ценни вложители. Инспекторе, банката е толкова сигурна днес, колкото беше и вчера.

— Разбира се. Независимо от това, утре в девет. Моля в брой. — Той му подаде още попълнени бланки и четири спестовни книжки. — За тези тук ще взема изплатими чекове. Сега веднага.

— Но инспекторе, денят днес е необичаен. Банката „Хо-Пак“ няма проблеми. Разбира се, ако искате можете да…

— Сега. — Смит се усмихна приветливо. — Бланките са подписани и попълнени.

Санг ги погледна. Всичките бяха на китайци, които знаеше, че са познати на познати на този човек, чийто прякор беше Змията. Общата сметка на тези влогове възлизаше на 850 000 ХК долара. „И това е само в този клон — помисли си Санг, силно впечатлен от проницателността на Змията. Какво ли ще се получи, ако се прибавят и сметките във «Виктория», «Блекс» и всички други клонове в Абърдийн?“

— Добре — уморено каза Санг. — Но ще ми бъде много болно, че толкова много вложители напускат нашия клон.

Смит отново се усмихна.

— Нали още не е фалирала „Хо-Пак“?

— О не, инспекторе — отговори Санг, шокиран. — Издали сме активи на стойност един билион, имаме и банков резерв от десетки милиони в брой. Това са само хора, като тези местните тук, които временно са изгубили доверие в банката. Видяхте ли статията на мистър Хейпли в „Гардиън“?

— Да.

— Ах. — Лицето на Санг помръкна. — Злобни клюки, разпространявани от ревниви шефове на фирми и банки! Щом Хейпли го твърди, разбира се, че е така.

— Сигурно! Между другото, аз съм доста зает този следобед.

— Да. Разбира се. Веднага ще се заема. Аз, ъ, четох във вестника, че сте хванали един от бандата Бивши вълци.

— Трима заподозрени, мистър Санг, само заподозрени.

Санг потръпна.

— Дяволи! Но ще ги хванете всичките… изроди такива, да изпратят ухото на сина му! Сигурно са чужденци. Мога да се басирам, че е работа на чужденци. Ето, сър, чековете са готови…

На вратата се почука. Влезе ефрейтор и козирува.

— Извинете, сър, навън чака камион на банката. Казаха, че са от главния офис на „Хо-Пак“.

— Айейа — възкликна с облекчение Санг, — най-после. Бяха обещали да пристигнат до два часа. Пристигнали са още пари.

— Колко? — попита Смит.

— Половин милион, — избърза да отговори ефрейторът, подавайки документа. Той беше нисък, буден мъж с подвижни очи.

— Добре — каза Смит. — Така, мистър Санг, това ще намали натиска върху вас утре, нали?

— Да. Така е. — Санг видя, че двамата мъже го наблюдават и побърза да каже, — ако не бяхте вие и вашите хора… С ваше позволение искам да се обадя сега на мистър Ричард Куанг. Сигурен съм, че ще бъде чест за него да направи малък принос към благотворителния фонд на полицията в знак на признателност.

— Много любезно, мистър Санг, но няма нужда.

— Ще се почувствам засегнат, ако не приемете, инспектор Смит.

— Наистина сте много любезен, — каза Смит, уверен, че без него и хората му, Санг, касиерите и още много други сега щяха да са мъртви. — Благодаря, но наистина няма нужда. — Той прие изплатимите чекове и излезе.

Мистър Санг започна да убеждава ефрейтора, който накрая се съгласи да повика началника си, сержант Мок. Той също започна да отказва в началото.

Мистър Санг продължи да настоява. Ричард Куанг, на свой ред одобри предложеното от менажера дарение — 20 000 ХК долара в брой.

— Мистър Мок, приемете ги, моля ви, заедно с благодарностите на банката.

— Благодаря, почтени Санг — каза любезно Мок, поставяйки парите в джоба си. Беше доволен, че е в дивизията на Змията и изключително впечатлен от предсказанието на шефа си за размера на вероятното възнаграждение, което ще получат за свършената следобед работа в банката. — Надявам се да останете платежоспособни и да надживеете бурята. Утре ще организираме работата и денят ще мине по-спокойно. Ще бъдем тук в девет за парите си…

 

 

Старата ама седеше на пейка край пристанището, за да се възстанови от преживяното в банката. Гърдите я боляха, всъщност те винаги я боляха — уморено си помисли тя. Съдба. Казваше се Ах Там. Понечи да стане, но млад шляещ се наблизо мъж я спря.

— Сядай долу, старо! Искам да говоря с теб. — Беше нисък, около двадесетгодишен, тумбест, с лице нашарено от белези от шарка. — К’во имаш в плика?

— Какво? Какъв плик?

— Този, дето си го стиснала с вонящите си ръце.

— Този ли? Нищо, почтени господине. Това са бедните ми покупки, които…

Младежът седна на пейката до нея и изсъска в ухото й:

— Млък, стара вещице! Видях те, че излезе от шибаната банка. Колко имаш в плика?

Изплашената старица отчаяно стискаше парите до гърдите си. Беше затворила очи от ужас и проплака:

— Това са всичките ми спестявания, поч…

Той издърпа илика и го отвори.

— Айейа! — Преброи старите банкноти. — 323! — каза презрително. — Ти на кого си ама — на някой просяк ли? Май не си от много умните на тоя свят?

— О да, така е, почтени господине! — отвърна, следейки го с малките си черни очички.

— Моят дял е 20 процента — каза той и започна да отброява.

— Но сър — захленчи умолително тя, — 20 е много за мен. Ще направите голямо добро, ако приемете 5 процента заедно с благодарностите на една бедна старица!

— 15.

— 6.

— 10 и това е окончателно. Няма цял ден да се разправям с теб!

— Но сър, вие сте млад и силен. Силните трябва да защитават възрастните и бедните.

— Така е — помисли за момент той, опитвайки се да бъде справедлив. — Добре, 7 процента.

— О, колко сте великодушен, сър. Благодаря. — Тя го гледаше докато той отброи 22 долара, след това бръкна в джоба на дънките си и извади още 61 цента.

— Ето, вземи. — Даде й рестото, след това й върна плика с парите.

Амата започна да го отрупва с благодарности. Беше щастлива от споразумението, което бяха постигнали.

„О, богове — мислеше екзалтирано тя, — 7 вместо, най-малко 15, е справедливо.“

— И вие ли имате пари в тази банка, почтени господине? — любезно го попита тя.

— Разбира се — отговори вежливо младежът, сякаш е вярно. — Моето Братство има сметка там от години. Имаме… — той удвои първата сума, която му дойде наум — … само в този клон имаме над 25 000.

— Иий — монотонно проточи възклицанието си старицата. — Толкова богат! В момента, в който те видях, знаех, че си 14 карата злато… и че си почтен.

— Дори съм по-добре, отколкото си мислиш — гордо и самодоволно се захвали той. — Аз съм… — Но спря, спомняйки си предупрежденията на шефа, да бъде предпазлив. И разбира се не й каза, че е Кин Соп-минг, Смолпокс Кин, един от бандата на Бившите вълци и че са четирима. — Хайде, заминавай, стара жено. Имам по-важна работа от това да си говоря с теб.

Амата се изправи, поклони се и тогава забеляза мъжа, който беше пред нея на опашката в банката. Кантонец, закръглен продавач, който имаше сергия за домашни птици на една от търговските улици в Абърдийн.

— Добре — каза му тя, — но ако искаш клиент, ето там има един лесен. Беше пред мен на опашката в банката, изтегли над 8 000 ХК долара.

— О, къде е? Къде е той?

— Ще ми дадеш ли 15 процента?

— 7 — и това е последно! 7!

— Добре, 7. Погледни натам! — прошепна тя. — Дебелият, дето прилича на мандарин, с бялата риза — този дето се е изпотил.

— Разбрах.

Младежът се изправи и се отдалечи, за да пресрещне търговеца на птици. Засече го на ъгъла. Мъжът замръзна, изплашен за момент, след това се пазари малко и накрая плати 16-те процента, които му искаха, след което си тръгна. Младежът се върна при амата.

— Ето, бабке — каза той. — Прелюбодеецът имаше 8 162. 16 процента от тази сума прави…

— 1 305,92, а моите 7 са 91,41, моментално си сметна дела амата.

Той отброи точно, а тя се съгласи да дойде на следващия ден и да шпионира за него.

— Как се казваш?

— Ах Су — излъга тя. — А ти?

— Мо Уу-фанг — отвърна той, използвайки името на приятеля си.

— До утре — сбогува се радостно, доволна от дневната печалба, пак му благодари и се отдалечи, поклащайки се тромаво.

Неговата печалба от деня също беше добра. Сега имаше в джоба си над 3 000 долара, а сутринта беше само с парите за рейса. Неочакван късмет! Сутринта бе дошъл в Абърдийн от „Глесинг пойнт“ без други планове, освен да пусне още едно писмо за откуп до „Хаус ъф Чен“.

— Ще го пуснеш, за да пратим шибаната полиция по грешна следа — каза баща му, който беше шеф на бандата.

— Но това писмо няма да ни донесе пари.

— Как можем да му предадем сина, като е убит и заровен? Ти би ли платил без никакво доказателство, че ще ти го върнат жив? Разбира се, не! Голяма грешка е, че си го ударил с лопатата.

— Но той се опита да избяга! — оправда се брат му.

— Истина беше, брат ми. Но първият удар беше достатъчен и не го уби, само малко му преви главата. Не трябваше да удряш повече!

— Не трябваше, но ме бяха хванали вече дяволите и продължих. Ударих го само четири пъти! Иий, тези благородници са с много меки глави!

— Да, прав си — съгласи се баща му, Кин Мин-та или още Болдхед Кин, който беше нисък, оплешивял, с много златни зъби. — Хайде, няма какво да се връщаме повече на това. Джос. Негова си е грешката, дето се е опитвал да избяга! Видяхте ли какво пише в сутрешния брой на „Таймс“!

— Не — още не, татко.

— Ето, дай да ти го прочета: „Директорът на полицията е дал изявление, че са арестували трима заподозрени, един, от които предполагат, е член на Бившите вълци, опасната престъпна банда, отвлякла Джон Чен. Властите се надяват, случаят скоро да бъде разрешен“.

Всички се разсмяха, той, по-малкият му брат, баща му и последният член на бандата — приятелят му, Дог-йърд Чен, Пун По Чен. Добре знаеха, че това са фантазии на полицията. Нито един от тях не беше член на някакво тричленно братство и нито един не беше залавян за престъпление досега, въпреки че основаната от баща му банда вече доста време оперираше хазартен синдикат в „Норт пойнт“. Баща му предложи отвличането на Джон Чен, както и изпращането на отрязаното ухо, когато неблагоразумният нещастник се бе опитал да избяга.

— Всяко зло за добро! „Убий един, за да ти имат страх хиляди“! Изпращайки ухото ще сплашим цял Хонконг, ще се прочуем и забогатеем.

„Да, точно така — мислеше той, припичайки се на слънце в Абърдийн. — Но все още не сме забогатели. Не казах ли на баща си тази сутрин, че нямам нищо против да бия този път и да изпратя писмото. Но това няма да ни донесе пари.“

— Няма значение, слушай ме какво ти казвам! Измислил съм план, достоен за Ал Капоне. Ще почакаме няколко дена и тогава ще позвъним в „Хаус ъф Чен“. Ако веднага не получим парите, ще отвлечем самия компрадор — великия мистър Чен!

Всички го зяпаха със страхопочитание.

— Да, и ако мислиш, че и този път няма да плати, след като е видял ухото на сина си, разбира се ще кажем, че е ухото на сина му… можем да го изровим и да му покажем и другото ухо?

Смолпокс Кин се развесели, спомняйки си как се кикотеха при тези думи. Само дето не се търкаляха от смях по пода.

— Сега по работа, Дог-йърд Чен, имаме нужда отново от твоя съвет.

Дог-йърд Чен беше далечен братовчед на Джон Чен и работеше като менажер в една от многобройните му китайски компании.

— Твоята информация за сина беше отлична. Може би ще успееш да ни осведомиш и за движенията на бащата?

— Разбира се, почитаеми шефе, няма проблеми — отговори Дог-йърд Чен. — Той е човек с постоянни навици и лесно се плаши. Също и сладкодумната му жена, тая кучка, която сигурно спи все от една и съща страна на леглото. Тя така бързо ще ни снесе парите, само и само бързо да си го върне жив и здрав. Сигурен съм, че сега той ще е по-сговорчив. Ще трябва да му искаме двойно на това, което очакваме да получим. Цял живот работя за него и го знам какъв скъперник е.

— Отлично. Сега с Божия благословия, дай да решим, как и кога да отвлечем самия него?