Джеймс Клавел
Търговска къща (28)

26

Сряда

5:45 часа

Двата състезателни коня излязоха от завоя в последната права отсечка, галопирайки шеметно. Едва се зазоряваше. В „Хепи вели рейскорс“ се виждаха тук-там хора, дошли за сутрешната тренировка.

Дънрос яздеше Бъкейниър, големия дорест скопец, който се бе изравнил с Ноубъл Стар, язден от главния му жокей Том Лунг. Ноубъл Стар беше в чудесна форма, двата коня галопираха с лекота и имаха още много резерви. Дънрос почувства внезапно желание да притисне токовете си и да изпревари другия кон. Жокеят на Ноубъл Стар усети предизвикателството и се обърна към него. Но и двамата знаеха, че са тук само за да се упражнят, да объркат противника, а не да се състезават. Йан обузда заслепяващото го желание.

Конете отпуснаха уши. Хълбоците им бяха изпотени. Двамата ездачи стояха леко наклонени напред, опънали юздите.

Ноубъл Стар носеше по-малък товар и започна да се отдалечава. Дънрос автоматично използва токовете си и изруга Бъкейниър. Той увеличи темпото и разстоянието помежду им започна да намалява. Този галоп бе половин състезателен курс и Йан реши, че е безопасно. Никой от противниковите треньори не би могъл да направи точно замерване, така че той забоде по-силно токовете и надпрепускането започна. Конете също го усетиха. Ноубъл Стар беше с глава пред Бъкейниър, почувствала бързото му приближаване, захапа юздата и с всички сили се втурна напред по собствена инициатива и би Дънрос с половин дължина.

Ездачите се отпуснаха, намалиха темпото и със спокойна стойка продължиха тренировката. При второто галопиране по правата отсечка тай-панът прекъсна тренировката, отправи се към мястото, където обикновено беше кръгът на победителя и слезе от коня. Той нежно потупа животното по врата и подаде юздите на един от помощниците в конюшнята, който се метна на седлото и продължи тренировката.

Дънрос разкърши рамене. Чувстваше се превъзходно, уморените му мускули приятно боляха. Беше яздил през целия си живот. Конният спорт в Хонконг все още беше аматьорски. Като млад се състезава два сезона и щеше да продължи, но баща му — тогавашният тай-пан го предупреди да прекрати. Така приключи със състезанията, но продължи да упражнява конете на „Струан“, когато това му се искаше.

Ставаше, когато цял свят спи и галопираше на полусветлина — скоростта и опасността прочистваха мозъка му.

Другите коне се упражняваха на пясъчния трек. Групички от собственици, треньори и жокеи се съвещаваха помежду си, помощници разхождаха коне наметнати с одеяла. Той видя Бътърскот Лес, знаменитата кобила на Ричард Куанг, която мина в лек галоп. Имаше бяла звезда на челото си, стегнати глезени, жокеят яздеше стегнато и изглеждаше отлично отстрани. В далечния край, Пайлът Фиш, призовият жребец на Горнт, се впусна в контролиран галоп, подгонил една кобилка на „Струан“. Дънрос я наблюдаваше, мислейки, че й липсва жизненост. Ще й дадем сезон-два за подготовка и тогава ще видим. След това Пайлът Фиш профуча покрай нея с пълна скорост, кобилката се подплаши, после се впусна в преследване, докато нейният жокей я дръпна, учейки я да препуска по негово желание.

— Така, тай-пан! — каза треньорът му.

Той имаше слабо лице, посивяла коса, вече в края на шестдесетте, твърд като желязо руски емигрант, това беше решителният сезон за работата му в „Струан“.

— И така, Алексей?

— Дяволите те прихванаха и ти настъпи, видя ли как Ноубъл Стар полетя напред?

— Тя е изпитание. Ноубъл Стар е изпитание и всеки го знае — отговори спокойно Дънрос.

— Да, но предпочитам само на теб и на мен да бъде напомняно, не на — ниският човек направи знак с мазолестия си палец на зяпналите ги наоколо и се усмихна… — всеки любопитко в Азия.

Дънрос отвърна с усмивка.

— Ти всичко виждаш.

— Затова ми се плаща.

Алексей Травкин можеше да надпрепуска, надпие, надработи всеки наполовина по-млад от него. През годините беше разказвал различни истории от миналото си — както повечето, преживели големите вълнения и революцията в Русия и сега носени от течението търсеха тих пристан в Азия, който все не успяваха да намерят.

Алексей Иванович Травкин бе пристигнал от Русия в Харбин, Манджурия през 1919 година, след това се бе добрал до многонационалната колония, Шанхай. Там бе започнал да язди коне, които печелеха награди. И тъй като беше много добър и знаеше за конете повече отколкото някои мъже знаеха за себе си, скоро стана известен треньор. Когато започна нова емиграция в 1949 година, той избяга на юг, този път в Хонконг, където остана няколко години, след това още на юг до Австралия. Но Азия го зовеше и той се върна. Дънрос нямаше треньор по това време и му предложи конюшнята на „Ноубъл хаус“.

— Приемам, тай-пан — веднага се съгласи той.

— Не сме говорили за заплащане още — каза Дънрос.

— Ти си джентълмен, аз също. Ще ми плащаш най-високата заплата, заради престижа си — и защото съм най-добрият.

— Наистина ли си най-добрият?

— Защо иначе би ми предложил тази работа? Не би искал да губиш, нали?

Миналият сезон бе добър и за двамата. Сега за идващия сезон и двамата знаеха, че им предстои истинско изпитание. Ноубъл Стар мина спокойно покрай тях.

— Какви са ти предвижданията за събота? — попита Дънрос.

— Ще се опита.

— А Бътърскот Лес?

— Тя също. И Пайлът Фиш. Същото ще направят и всички други — във всичките осем тура. Това ще е много интересно състезание.

Дънрос кимна с глава. Той мерна Горнт — видя, че говори с Бар близко до кръга на победителя.

— Ще се чувствам като препикан, ако изгубя от Пайлът Фиш.

Алексей се засмя. След това добави уморено:

— В такъв случай по-добре е да яздиш сам Ноубъл Стар, тай-пан. Тогава ще можеш да притиснеш Пайлът Фиш в завоя до парапета, ако наистина се окаже заплаха или да шибнеш жокея с камшик през лицето. — Алексей погледна нагоре към него. — Нали би направил така с Ноубъл Стар днес, ако беше на състезание?

Дънрос отвърна с усмивка.

— Понеже не беше състезание, не би могъл да бъдеш сигурен, нали?

Към тях се приближи един от помощниците и подаде бележка на Травкин.

— Съобщение, сър. Мистър Чой иска да погледнеш чардистанските материали, когато имаш време.

— След малко идвам. Кажи му да сложи днес и утре повече трици в храната на Бъкейниър. — Травкин пак обърна поглед към Дънрос, който внимателно наблюдаваше Ноубъл Стар. — Не мислиш ти да я яздиш в събота, нали?

— В момента не.

— Не бих те съветвал.

Дънрос се засмя.

— Знам. Довиждане до утре. Утре ще упражнявам Импатиънс. — Той го потупа приятелски по рамото и си тръгна.

Алексей продължи да гледа след него, след това се съсредоточи върху конете. Знаеше, че ще бъде жестоко тази събота и Ноубъл Стар трябва внимателно да бъде наблюдавана. Усмихна се на себе си, доволен, че участва в игра, в която се залага на едро.

Отвори бележката, която му предадоха преди малко. Беше кратка и написана на руски: „Поздрави от Курган, ваше Височество, имам новини за вас от Несторова…“ Алексей ахна. Кръвта изчезна от лицето му. В името на Бога, искаше му се да изкрещи. Никой в Азия не знаеше, че домът му е в Курган, в равнините по бреговете на Тобол, че баща му бе принц на Курган и Тобол, никой не знаеше за скъпата му Несторова, неговата преди хиляди години, тогава дете-съпруга, погълната от революцията, докато той служеше в частта си… „Кълна се в Бога, никога не съм споменавал името й, никога, пред никого, дори пред себе си…“

Отново прочете бележката. Дали не е някое от техните лукавства, на комунистите — враговете на всички руснаци? Или е приятел? О Боже, нека бъде приятел.

След съобщението за Несторова, бележката завършваше: „Моля, ела в ресторант «Грийн дрегън», пряката веднага след «Нейтън роуд» №189, ще чакам в задната зала на ресторанта, три часа следобед.“

Подпис липсваше.

 

 

Ричард Куанг беше тръгнал към треньора си, когато видя шестия си братовчед, Смайлър, президент на „Чинг просперити бенк“, застанал на платформата с насочен към Пайлът Фиш бинокъл.

— Хелоу, шести братовчеде — поздрави го той приветливо на кантонезки, — ял ли си ориз днес?

Лукавият старец застана нащрек.

— Няма да получиш никакви пари от мен — грубо каза той, устните му оголиха издадените напред зъби.

— Защо не? — точно толкова грубо му отговори Ричард Куанг. — Аз имам седемнадесет шибани милиона отпуснати ти в заем…

— Но те са при условие, деветдесет дни предупреждение и са добре инвестирани. Редовно плащаме 40 процента лихва — изръмжа старецът.

— Ти, мизерен кучи кокал, аз ти помогнах, когато имаше нужда от пари! Сега трябва да се реваншираш!

— Да се реванширам за какво? — Смайлър Чинг се изплю. — Натрупа състояние от мен през тези години. Аз поех риска, ти прибираше по-голямата част от печалбата. Цялото това нещастие не би могло да се случи в по-неподходящо време! Всичките ми пари са вън — инвестирани до последния грош! Аз не съм, като някои банкери. Всичките си пари инвестирам на сигурно място.

Сигурното място бяха наркотиците, така се говореше. Разбира се, Ричард Куанг никога не бе питал, а и никой не би се заклел в това, но всеки знаеше под секрет, че банката му е главното място за изравняване на клирингови сметки на търговията с наркотици, по-голямата част от които идваха от Банкок.

— Слушай, братовчеде, помисли за фамилията, — започна Ричард Куанг. — Това е само временен проблем. Чуждоземните дяволи ни атакуват. Когато става такова нещо цивилизованите хора трябва да си помагат.

— Съгласен съм с теб, но ти си виновен за натиска върху твойта банка. Теб са те подгонили, не мен. Ти си обидил по някакъв начин чужденците! Преследват теб — вестници не четеш ли? Да, освен това чувам да се говори, че си вложил парите си в много лоши сделки. Братовчеде, сам си сложи главата в торбата. Вземи пари от твоя съдружник — злия син на малайската проститутка, мелеза си съдружник. Той има билиони — или от Тайтфист… — Старият мъж изведнъж изкряка: — Ще ти дам по десет за всеки един, който старецът бити дал в заем!

— Ако аз замина в канала, „Чинг просперити бенк“ няма да се забави дълго след мен.

— Не ме заплашвай! — ядоса се старият Чинг. — Ако отидеш в канала вината няма да е моя — защо твойта скапана съдба да се стовари и върху фамилията? Не съм направил нищо, с което да ти навредя — защо опитваш да прехвърлиш лошия си джос на мен? Ако днес айейа, ако днес лошият ти джос се разпростре и тези кучета вложители започнат да се тълпят при мен, няма да издържа дори и ден!

Ричард Куанг се почувства по-добре като чу, че и Чинг-империята беше уязвима. Добре, това е много добре. Мога да използвам целия му бизнес — специално връзките му в Банкок. След това погледна големия часовник над тотализатора и изпъшка. Минаваше шест и десет. Когато банките и борсата отворят и независимо, че са направени уговорки с „Блекс“, „Виктория“, „Банбай“ и „Истърн бенк ъф Каулуун“ да поръчителстват с ценни книжа, които да покрият всичко и да го пощадят, той бе нервен и ядосан. Налагаше се да направи много тежки сделки, които му се искаше да си спести.

— Хайде, братовчеде, 50 милиона само за десет дни — ще продължа седемнадесет милиона за две години и ще прибавя други 20 за тридесет дни.

— 50 милиона за три дни при 10 процента лихва на ден, сегашният ти заем да бъде допълнителна гаранция и също ще искам документ за собствеността ти в „Сентръл“, като бъдеща гаранция.

— Дю не ло мо! Върви да прелюбодействаш в ухото на майка си! Тази собственост струва четири пъти по толкова.

Смайлър Чинг вдигна рамене и отново загледа Пайлът Фиш с бинокъла си.

— Дали ще успее Пайлът Фиш да бие Бътърскот Лес?

Ричард Куанг погледна кисело към коня на Горнт.

— Не, освен ако онзи житоядец, треньорът ми и жокеят не се съюзят и я спрат или ако я дрогират.

— Мръсни крадци! Не може да им се има доверие! Моят кон никога не е стигнал до пари. Никога. Нито дори трети. Отвратително!

— 50 милиона за една седмица — 2 процента на ден лихва?

— 5. Плюс собствеността в „Сен“…

— Никога!

— Ще взема 50 процента от собствеността.

— 6 процента — каза Ричард Куанг.

Смайлър Чинг претегли мислено риска. И потенциалната печалба. Печалбата беше голяма, ако… Ако „Хо-Пак“ не банкрутира, но дори и да банкрутира, заемът ще бъде добре защитен от собствеността. Да, печалбата ще бъде голяма, като се има предвид, че върху неговата банка няма натиск. Вероятно ще мога да си позволя да рискувам и да заложа — няколко бъдещи пратки, — за да събера 50 милиона.

— 15 процента и това е последно — каза той, сигурен, че би могъл да се оттегли или промени уговорката до обяд, когато ще види как е пазарът и навалицата по клоновете на „Хо-Пак“ — ще продължи да продава акции на „Хо Пак“ под стойността, за да спечели състояние накрая. Ти можеш също да добавиш и Бътърскот Лес.

Ричард Куанг започна да го ругае безсрамно и продължиха да се пазарят, докато накрая се съгласиха на 50 милиона при поискване в два часа. В брой. Той трябваше също да заложи 39 процента от стойността на „Сентръл пропърти“, като допълнителна гаранция и четвърт от стойността на Бътърскот Лес.

— Какво казваш за събота?

— А? — Ричард Куанг го гледаше с отвращение.

— Нашият кон е в петия тур? Слушай, шести братовчеде, може би ще е добре да се договорим с жокея на Пайлът Фиш. Ние ще опънем юздите на нашия кон — тя ще е фаворитката — и ще подкрепим за сигурност Пайлът Фиш и Ноубъл Стар!

— Идеята е добра. Ще го решим в събота сутринта.

— По-добре да елиминираме също и Голдън Лейди, а?

— Треньорът на Джон Чен го предложи.

— Иий, този глупак, да допусне да го отвлекат. Очаквам сигурна информация за това кой ще спечели. Аз също искам да зная победителя! — Смайлър се изхрачи и плю.

— Дори боговете грешат, какво остава за нас! Тези мръсни треньори и жокеи! Отвратително ни разиграват, като марионетки. Кой им плаща заплатите, а?

— Собствениците на „Тарф клъб“, но най-вече професионалните комарджии, които остават неизвестни. Чух, че си бил във „Виктория енд Албърт“ миналата вечер на европейска кухня.

Ричард Куанг светна от удоволствие. Вечерята му с Винъс Пун стана голяма сензация. Беше облечена в черна, плътно прилепнала по тялото нова рокля на „Кристиан Диор“, дълга до коленете и отдолу с прозрачно бельо. Когато я видя да излиза от неговия Ролс и да се изкачва по стъпалата на хотела сърцето му подскочи и почувства приятен гъдел.

Винъс беше усмихната, доволна от ефекта на влизането си, носеше блестяща масивна златна гривна и по нейно настояване се качиха пеша по стъпалата, вместо да ползват асансьор. Гърдите го заболяха да потиска радостта и ужаса от преживяването. Минаха покрай официално облечените гости на ресторанта, европейци и китайци, повечето във вечерни тоалети — съпрузи и съпруги, туристи и местни, мъже на бизнес-вечери, любовници и бъдещи любовници от всякакви националности и възрасти. Беше облякъл тъмен костюм от скъпа лека кашмирска вълна. Когато се отправиха към специално избраната маса, която му струваше 100 долара, той мимоходом поздравяваше много приятели и вътрешно изпъшка, като видя четирима със съпругите им, издокарани и отрупани с бижута, които го гледаха с изцъклени очи.

Ричард Куанг потръпна. „Това съпругите са истински дракони и всички са едни и същи“ — помисли той. — Ох, ох, ох! Още не се бе прибирал вкъщи при Май-линг, на която поне три добри приятелки вече са докладвали. Ще я остави да крещи, да плаче и да си скубе косите известно време, за да й минат дяволите и после ще й каже, че това е работа на враговете им, да пълнят главата й с жлъч — как може да слуша такива зли жени? — и тогава хрисимо ще й съобщи за дългото кожено палто, което й е поръчал преди три седмици и което днес щеше да вземе, точно навреме за състезанието в събота. Тогава ще настъпи мир вкъщи — до следващия път.

Той се изкикоти при мисълта за своята проницателност — палтото. Това, че беше го поръчал за Винъс Пун изобщо не го смущаваше, тази сутрин, само преди час, го обеща в топлата й прегръдка за тази вечер, за да го облече на конните състезания в събота. И без това е твърде скъп подарък за тази уличница. Това струва 40 000 ХК. Ще вземе за нея друго, може да намери и втора ръка…

Той видя, че Смайлър Чинг го гледа дяволито.

— Какво?

— Винъс Пун?

— Мисля да вляза във филмовия бизнес и да я направя звезда — каза внушително той, горд с измислената за прикритие история, като част от извинението, което беше приготвил за жена си.

Смайлър Чинг беше впечатлен.

— Иий, но това е доста рисковано предприятие?

— Да, но има начин да… да се предпазиш от риска. — Той намигна многозначително.

— Айейа, искаш да кажеш нуди филм? О! Обади ми се, като започнат да снимат, може да се включа с някой и друг процент. Винъс Пун — гола! Айейа, цяла Азия би платила, за да види това! Как е тя в леглото?

— Страхотна е! Сега, когато съм я обучил. Беше девствена, когато за първи път аз…

— Какъв джос! Колко пъти превзема „укреплението“ миналата вечер?

— Миналата вечер? Три пъти — всеки път все по-яко от предишния! — Ричард Куанг се наведе поверително към него. — Цветното й сърчице е най-хубавото, което съм виждал. Да. Прекрасна копринена коса и вътрешните й устни розови и деликатни. Иий, нефритовата врата… нейната нефритовата врата е наистина с формата на сърце и нейният „един квадратен инч“ е идеално овален, розов, ароматен и перлата на входа също розова. — Ричард Куанг почувства, че започва да се поти, спомняйки си как тя легна на леглото и му подаде голяма лупа.

— Ето — гордо му каза тя. — Разгледай богинята, която твоят гологлав монах ще боготвори.

И той го направи. Много педантично…

— Най-добрата партньорка в леглото, която съм имал. — Ричард Куанг продължи пространно да обяснява, разкрасявайки и преувеличавайки преживяванията си с Винъс Пун. — Мислех да й купя голям диамантен пръстен. Горката сладкодумка плака сутринта, когато я оставих в апартамента, който й подарих. Кълнеше се, че ще се самоубие, защото е влюбена в мен.

— Иий, щастливец си ти!

Смайлър Чинг почувства, че го наблюдават и се обърна. В следващия сектор, на петдесет ярда от тях, стоеше чуждоземният дявол, полицаят Голямата лайняна планина омразният шеф на ЦИД в Каулуун.

Студените рибешки очи бяха вперени в него, бинокълът висеше на гърдите му. Айейа, измърмори на себе си Чинг — мозъкът му щракаше мислейки за възможни проверки и клопки и за баланса на основния източник на приходите му.

— Ей? Какво има? Какво ти стана Смайлър Чинг?

— Нищо. Искам да се изпикая, това е всичко. Изпрати документите в два часа при мен, ако искаш да вземеш от мен пари. — Обърна се и тръгна към тоалетната, чудейки се дали полицията знае за неминуемото пристигане на чуждоземния дявол от Голдън Маунтън, Хай Тайгър на бялата прах, със странното име Винченцо Банастазио.

Той се изхрачи шумно и плю.

 

 

Робърт Армстронг забеляза, че Смайлър Чинг говори с банкера Ричард Куанг и подозираше, че тези двамата замислят нещо не съвсем законно. Полицията знаеше за Чинг и неговата „Просперити бенк“, слуховете за търговията с наркотици бяха стигнали и до тях, но още нямаха доказателства, че той или банката му са замесени.

Все едно, все някъде ще се издъни — разсъждаваше спокойно Робърт Армстронг и обърна бинокъла си обратно към Пайлът Фиш, към Бътърскот Лес и към Голдън Лейди, кобилата на Джон Чен. Кой от всички тези е във форма?

Той се протегна уморено. Беше дълга нощ и още не бе лягал. Точно когато си тръгваше от полицейското управление на Каулуун миналата вечер, стана суматоха по повод анонимно съобщение, че Джон Чен е бил видян в Новите територии, в малкото рибарско селце, което разделя източния край на границата.

Той бързо замина с група за там и претърси селото, коптор по коптор. Трябваше да бъде много внимателен, защото целият пограничен район беше чувствителен, по-специално местата, където бяха трите гранични пункта за проверка. Селяните бяха корави хора, груби, безкомпромисни, заядливи чешити, които искаха да бъдат оставени без контрол. Специално от чуждоземните дяволи. Претърсването се оказа фалшива аларма, независимо, че откриха два нелегални спиртни дестилатора, малко предприятие за хероин, което преработваше суровия опиум в морфин и след това в хероин и затвориха шест нелегални комарджийски вертепа.

Когато се върна в полицейското управление, последва ново обаждане, отнасящо се за Джон Чен, този път от Хонконг Сайд във Ванчай, близо до „Глесинг пойнт“ при доковете. Джон Чен бил видян вързан в къща за стаи под наем, с мръсна превръзка през дясното ухо. Този път човекът, който се обадил дал името и номера на шофьорската си книжка, така че да може да предяви претенция за обявената награда от 50 000 ХК долара, обещана от „Струан“ и „Хаус ъф Чен“. Отново Армстронг обкръжи територията и извърши щателна проверка. Беше станало пет часа сутринта, когато обяви операцията за приключена и освободи момчетата.

— Брайън, ако питаш мен, аз съм за леглото — каза той. — Още една изгубена нощ.

Брайън Куок също се прозя.

— Да. Но докато сме от тази страна, какво ще кажеш да хапнем в ресторант „Пара“ и тогава, тогава да отидем да видим сутрешната тренировка?

Умората на Армстронг почти се изпари.

— Идеята ти е отлична!

Ресторант „Пара“ беше на „Ванчай роуд“ близко до „Хепи вели рейскорс“ и работеше непрекъснато. Храната превъзходна, евтина и популярно място, където се събираха престъпници и техните момичета. Когато двамата полицаи влязоха в голямото, шумно и оживено заведение внезапно се възцари тишина. Собственикът, Уан Фут Ко ги приближи накуцвайки и с широка усмивка ги поведе към най-хубавата маса на заведението.

Армстронг поздрави и прибави няколко мръсотии на уличен език, гледайки към близката група млади главорези, които моментално се обърнаха на другата страна.

Уан Фут Ко се засмя и се показаха проядените му зъби.

— О, сър, ти оказваш чест на бедното ми заведение.

— Защо не? Dim sum — малко кученце или малки парченца — това бяха тестени хапки, пълнени със смлени скариди или зеленчуци или различни видове месо.

— Отивате ли на трека?

Брайън Куок кимна с глава, пийвайки жасминовия чай и обходи с очи масите, което изнерви доста клиенти.

— Кой ще спечели петия рейс? — попита той. Собственикът се поколеба, знаейки, че е по-добре да каже истината. И внимателно отговори на кантонезки:

— Казват, че няма да е Голдън Лейди, Ноубъл Стар, Пайлът Фиш нито Бътърскот Лес, имала… говори се, че е нервна. — Видя как студените кафяви очи се вгледаха в него и се постара да не потръпне. — Кълна се в Бога, така казват.

— Добре. Ще дойда в събота сутринта. Или ще изпратя сержанта. Тогава можеш да му пошушнеш на ухото, ако се готви някакво мошеничество. И ако се окаже, че някой от тези, които ми спомена е дрогиран или му се крои някакъв номер и аз не зная за това в събота сутринта… вероятно супата ти ще остане да се вкисва още петдесет години.

Уан Фут Ко нервно се усмихна.

— Да, сър. Нека сега да се погрижа за храна…

— Преди да тръгнеш, кажи какво се чува за Джон Чен?

— Нищо. Или почти нищо. Информацията за него е никаква. Независимо, че чувам наградата била изключително голяма.

— Какво? Колко е наградата?

— 100 000 долара допълнително, ако до три дни се разкрие.

Двамата полицаи подсвирнаха.

— Предложени от кого? — попита Армстронг.

Уан Фут Ко вдигна рамене, очите му издържаха погледа на Брайън Куок.

— Никой не знае, сър. Казват, че е някой от Драконите — или от всички Дракони. 100 000 и повишение, ако бъде направено до три дни — ако бъде върнат жив. Моля, нека сега да се погрижа за храната ви.

— Защо разчиташ на Уан Фут Ко? — попита Армстронг.

— Омръзнало ми е неговото прекомерно лицемерие — и всичките скапани главорези.

Армстронг извика за бира.

— Като се доверих на сержант Танг-по не мислех, че ще се стигне до такава акция и толкова бързо. 100 000 са много пари! Това не може да е обикновено отвличане. Господи Боже това е голяма награда! Трябва да има нещо специално тук.

— Да. Ако е истина.

Но не достигнаха до никакви заключения и когато пристигнаха на трека, отиде да провери до управлението. Армстронг беше насочил бинокъла си към кобилата. Лес напускаше трека и я връщаха към конюшните. Изглеждаше в страхотна форма. Всичките изглеждат така. По дяволите, кой от тях?

— Робърт?

— О хелоу, Питър.

Питър Марлоу му се усмихна.

— Рано си станал или късно отиваш да лягаш?

— Късно ще лягам.

— Забеляза ли как Ноубъл Стар атакува, без жокеят й да има нещо общо с това?

— Много си наблюдателен.

Питър Марлоу кимна с глава. Той посочи групата наобиколила един от конете.

— Доналд Макбрайд ми каза.

— А!

Макбрайд беше един от извънредно популярните управители на „Търф клъб“, дошъл от Шанхай през 1949 година.

— Каза ли ти кой ще спечели? Ако някой знае, това е той.

— Не, но ме покани в неговата ложа. Ще участваш ли?

— Ако нямаш нищо против! Ще се видим в ложата на членовете на клуба — не се смесвам с главните.

И двамата наблюдаваха известно време конете, без да говорят.

— Голдън Лейди изглежда великолепно.

— Всичките изглеждат така.

— Няма ли нищо за Джон Чен?

— Нищо. — Армстронг мерна Дънрос с бинокъла си, видя го да говори с един от управителите, недалеч от него беше един от хората на СИ, който Крос бе прикрепил към него. В петък ще имаме докладите — помисли полицаят. — Колкото по-рано видим папките на А. М. Г., толкова по-добре. Почувства се зле и не знаеше от какво му стана така, дали е от тревогата за папките на А. М. Г., „Севрин“ или просто умората. Посегна към цигарите и спря. — Трябва да откажеш пушенето, Питър. Много е опасно за теб.

— Да. Да, трябва да ги откажа. Ти как си?

— Нищо особено. А, Питър, Старецът се съгласи да направиш твойто пътуване около граничния път. Вдругиден, петък 6.00 сутринта в управлението на Каулуун. Това устройва ли те?

Сърцето на Питър Марлоу подскочи. Най-накрая ще може да погледне отблизко към Китай, към непознатото. По цялата граница на Новите територии имаше само едно достъпно място, от което туристите да гледат към вътрешността на Китай, но възвишението беше толкова далече, че не можеше да се види кой знае колко. Дори с бинокъл.

— Колко възхитително! — По съвет на Армстронг — той писа на пълномощника и помоли за разрешение. Пътят покрай границата лъкатушеше от единия бряг до другия. Беше забранен както за превозни средства, така и за пешеходци — освен за местни жители в някои отсечки. Простираше се в широка ивица ничия земя, разположена между Китай и колонията. Хонконг нямаше намерение да влошава отношенията си с Китай.

— При едно условие, Питър. Няма да пишеш или да го споменаваш пред никого в продължение на година, година и нещо.

— Имаш думата, ми.

Армстронг потисна друга прозявка.

— Ще бъдеш единственият янки, който някога е минал по този път, вероятно и такъв ще останеш.

— Страхотно! Благодаря.

— Защо взе това гражданство?

След известна пауза Питър Марлоу каза:

— Аз съм писател. Всичките ми приходи идват оттам, почти всичките. Сега хората почнаха да ме четат. Може би търся правото да критикувам.

— Бил ли си някога в някоя от страните зад желязната завеса?

— О да. Бях в Москва през юли на филмов фестивал. Един от филмите, който написах беше „Американска виза“. Защо?

— Нищо — Армстронг си спомни за Бартлет и Кейси и за тяхното откровение. Той се усмихна. — Просто питам.

— За такава услуга човек трябва да се отблагодари по същия начин. Чух нещо за оръжието на Бартлет.

— О? — Вниманието на Армстронг се изостри.

Питър Марлоу беше голямо изключение за Хонконг — общуваше с различни обществени слоеве и биваше приеман като приятел.

— Вероятно само слухове, но някои приятели поддържат теорията…

— Китайски приятели?

— Да. Мислят, че оръжието е мострена пратка, за някой китайски гражданин — пират, с минало най-малкото на контрабандист, предназначено за партизанска част, оперираща в Южен Виетнам, наречена Виетконг.

Армстронг изсумтя.

— Това са само догадки, Питър. Хонконг не е транзитно място за оръжие.

— Да. Но тази пратка беше специална, първа и поискана набързо, трябвало е бързо да бъде доставена. Чул ли си за „Делта Форс“?

— Не — каза Армстронг, смаян, че Питър Марлоу вече е чул това, за което Роузмънт и ЦРУ им бяха казали, че е много секретна операция.

— Разбрах, че това е специално обучена американска ударна военна група, Робърт, специална част, която действа във Виетнам на малки групички под контрола на Американска техническа служба, под чието име се прикрива дейността на ЦРУ. Изглежда действат много ефикасно, за да има Виетконг спешна нужда от съвременно оръжие и то в големи количества и да са готови щедро да плащат за него. Ето защо е спешната пратка със самолета на Бартлет.

— Той замесен ли е?

— Моите приятели се съмняват. Във всеки случай, Робърт, оръжието е американско производство, нали? Щом тази пратка бъде приета, доставката в големи количества ще бъде лесна.

— О и как ще стане това?

— Щатите ще доставят оръжието.

— Какво?

— Разбира се. — Лицето на Питър Марлоу беше спокойно. — Много е просто. Да кажем, тези партизани от Виетконг бъдат предупредени за датите на доставка, мястото на доставка, количеството и типа на оръжието — от обикновено до ракети — когато ще пристигне във Виетнам.

— Господи!

— Да. Знаеш как става в Азия. Тук и там се дават подкупи и уреждането на редовно отвличане е просто.

— Ще бъде, като че имат собствени запаси! — каза Армстронг ужасен. — Как ще се плаща оръжието? От тукашна банка?

Питър Марлоу го погледна.

— С голямо количество опиум. Доставено тук. Една от нашите банки тук ще осигурява финансирането.

Полицаят въздъхна. Всичко си идваше на място.

— Безпогрешно — каза той.

— Да. Някой проклет предател в Щатите съобщава разписанието. Това снабдява враговете ни с всичките амуниции и оръжие, нужни им, за да убиват нашите войници. Плащат ни оръжието с отрова, която нищо не им струва — предполагам, че това е единствената продаваема стока в огромни количества, с която могат лесно да се снабдят. Опиумът се доставя тук от китайски контрабандисти и се преработва в хероин, защото тук се прави експертизата. Предателите от Щатите правят сделката с мафията, която — продава хероина с невероятна печалба на деца и така унищожава най-ценния актив, който имаме — младежта.

— Както казах, безпогрешно. Какво правят някои негодници за пари! — Армстронг въздъхна отново и разкърши рамене. Той помисли за момент. Теорията се връзваше много добре с всичко. — Името Банастазио означава ли нещо за теб?

— Звучи италианско — простодушно отговори Питър Марлоу.

Информаторите му бяха двама португалци. Журналисти, които ненавиждаха полицията. Когато ги попита дали може да предаде тяхната теория, да Вега каза:

— О, разбира се, но полицията никога няма да повярва. Не ни цитирай и не споменавай имената на Фор Фингър Уу, Смайлър, „Чинг просперити“, Банастазио или на който и да било.

След известна пауза, Армстронг попита:

— Какво друго си чул?

— Много неща, но това стига засега — днес е мой ред да събудя децата за училище, да приготвя закуската и да ги затътря на училище. — Питър Марлоу запали цигара и Армстронг отново болезнено почувства дима със собствените си дробове. — Само едно нещо, Робърт. Бях помолен от приятелски настроен член на пресата, да ви кажа, че е чул за предстояща голяма среща в Макао, отнася се до бизнеса с наркотици.

Сините му очи се присвиха.

— Кога?

— Не зная.

— За какво ще бъде срещата?

— „Доставчици, вносители, износители, разпределители“ — така формулира нещата той.

— Къде в Макао?

— Не каза.

— Имена?

— Нито едно. Той добави, че в срещата ще участва високопоставена личност, член на парламентарната делегация на САЩ.

— Бартлет?

— Господи, Робърт, не зная и той не ми е казал такова нещо. Линк Бартлет изглежда приятен млад човек и невинен, като ангел. Мисля, че всичко около него е клюки от ревност, искат да му създадат неприятности.

Армстронг се усмихна.

— Аз съм си подозрително ченге. Подлеци има и по най-високите места, така както и в низините. Питър, стари приятелю, предай на твоя журналист, че ако иска да предаде информация да ми телефонира директно.

— Той се страхува от теб. Аз също се страхувам!

— Когато съм с униформата, да. — Армстронг се усмихна, показвайки му, че го харесва и че е доволен от информацията и че Питър Марлоу е сигурен посредник, който умее да си държи устата затворена. — Питър, разпитай го къде в Макао и кога и кой и — внезапно му хрумна — Питър, ако ти трябва да избираш място в колонията, за да внасяш и изнасяш контрабанда стоки, кое място би избрал?

— Абърдийн или Мирс Бей. Всеки глупак го знае — това са местата, които най-напред са използвани, откакто Хонконг съществува.

Армстронг въздъхна.

— Съгласен съм.

„Абърдийн, помисли той. Колко са контрабандистите там? По един на всеки двеста души. На първо място Фор Фингър Уу. Уу с неговия голям Ролс и щастливия номер 8 на табелката, проклетият главорез Ту Хетчит Ток, неговият племенник с американския паспорт, този с дипломата от Йейл, така ли беше? На първо място Фор Фингър. След това Гудуедър Пуун, Смайлър Па, Та Сан-фок, Фишърмън Пок… Господи, списъкът няма край, само от тези, за които знаем. В Мирс Бей, на североизток до Новите територии? Па Брадърс, Биг Маут Фенг и хиляди други…“

— Добре — каза той много доволен от информацията. Нещо го човъркаше за Фор Фингър Уу, независимо, че не бяха достигнали до него слухове за участието му в търговията с хероин. — На едно добро дело си заслужава да се отговори по същия начин. Кажи на приятеля си журналист, че днес пристигат гостуващите парламентаристи, участниците в търговска делегация, които се завръщат от посещение в Пекин… Какво има?

— Нищо. — Марлоу се опитваше да запази хладнокръвие. — Какво казваше?

Армстронг го погледна проницателно и след това продължи:

— Делегацията пристига със следобедния влак от Кантон. На границата ще сменят влака в 4.32 часа току-що разбрахме за промяната в плановете им, така че твоят приятел може да вземе едно изключително интервю. Изглежда са имали големи успехи при това посещение.

— Благодаря от негово име. Веднага ще предам. Добре, аз трябва да тръгвам…

Брайън Куок се приближи към тях.

— Хелоу, Питър. — Дишаше учестено. — Робърт, съжалявам, но Крос ни иска веднага при него.

— Проклета работа! — изруга Армстронг уморено. — Казах ти, че е по-добре да почакаш, преди да провериш. Това леке никога не спи. — Той разтърка лицето си, за да прогони умората, очите му бяха зачервени от безсънието. — Брайън, ти вземи колата, аз ще те изчакам пред входа.

— Добре — Брайън Куок бързо се отдалечи. Обезпокоен, Армстронг гледаше след него.

Питър Марлоу се пошегува:

— Градският съвет ли се е запалил?

— В нашата работа, момче, винаги някъде има Градски съвет в пламъци. — Питър, преди да тръгна искам да разбера, какво толкова те засяга търговската делегация.

— Познавах един от тях по време на войната. Лейтенант Робин Грей. Последните две години в Чанги, той беше началник на военната полиция. — Гласът му беше безизразен, по-безизразен и по-студен отколкото Армстронг би могъл да си представи. — Той ме мразеше и аз го мразех. Надявах се да не го видя, това е всичко.

 

 

Точно срещу кръга за победителя беше застанал Горнт с насочен към Армстронг бинокъл. След това замислено се върна на Питър Марлоу, който се бе отправил към групата на треньорите и жокеите.

— Любопитен негодник! — каза Горнт.

— А? Кой? О, Марлоу? — Сър Дънстън Бар се засмя. — Той не е любопитен, само иска да знае всичко за Хонконг. Твоето мрачно минало го интригува, стари приятелю, твоето и това на тай-пана.

— Вие нямате тайни, Дънстън, така ли? — тихо попита Горнт. — Искаш да кажеш, че ти и фамилията ти сте чисти и бели, като водна лилия?

— Да не дава Господ! — любезно отвърна Бар. — Добри ми Боже, не! Нали знаеш, само да опознаеш един англичанин и откриваш пирата в него. Ние всички сме заподозрени! Такъв е животът, не е ли така?

Горнт не каза нищо. Презираше Бар, но имаше нужда от него.

— Дънстън, ще правя сбирка на яхтата в събота. Можеш ли да дойдеш — ще ти хареса.

— О? И кой ще бъде почетният гост?

— Смятам да бъде мъжка сбирка — без съпруги, а?

— А! Можеш да ме броиш — каза весело Бар. — Мога ли да доведа приятелка?

— Доведи и две, ако искаш, стари хитрецо, колкото повече, толкова по-весело. Ще бъде малка група, подбрана и сигурна. Плъм, той е симпатяга и приятелката му, тя също е забавна. — Горнт видя, че Марлоу промени посоката си, когато го повикаха от групата на управителите начело с Доналд Макбрайд. Тогава, изведнъж му хрумна идея и той добави: — Мисля да поканя Марлоу.

— Нали мислиш, че е любопитен?

— Може да го интересуват истински истории за „Струан“, нашите основатели — пирати и настоящите също. — Горнт се усмихна и Бар се замисли за предстоящата дяволия.

Червендалестият англичанин попи потта по лицето си.

— Господи, дано да завали. Знаеш ли, че Марлоу е летял с изтребител — свалил е три германски самолета над Англия, преди да бъде изпратен в Сингапур и кървавата баня там. Никога няма да простя на проклетите японци, за това, което са направили на нашите момчета там, тук и в Китай.

— Аз също — мрачно се съгласи Горнт. — Знаеш ли, че баща ми беше в Нанкинг през 1937 година, при разправата с Нанкинг?

— Не, Боже, как се е отървал?

— Някакви наши хора са го укрили за няколко дни — ние имаме връзки там от поколения. След това се представил на японците, като приятелски разположен кореспондент на „Таймс“ и си уредил обратния път за Шанхай. Още сънува кошмари за онова време.

— Като говорим за кошмари, нямаше ли намерение и ти да устроиш нещо подобно на Йан, като се появи на неговото парти?

— Мислиш, че той си го върна, като се погрижи за колата ми?

— А? — Бар се сепна. — Мили Боже! Да не смяташ, че това с колата ти е негова работа?

— Главният цилиндър беше гръмнат от нещо. Механикът каза, че може да е причинено от удар с камък.

Бар се взря в него и поклати глава.

— Йан не е глупак. Той е буен, да, но не е глупак. Това би било предумишлено убийство.

— Нямаше да му е за първи път.

— Ако бях на твое място не бих говорил така на публично място.

— Ти не си публично място, нали?

— Не. Разби…

— Добре. — Горнт обърна тъмните си очи към него. — Скоро ще се наложи приятелите да се поддържат един друг.

— О? — Бар моментално застана нащрек.

— Да. Пазарът е изнервен. Историята с банката „Хо-Пак“ може да опропасти много от плановете ни.

— Моята „Хонконг енд Лан Тао фармс“ е солидна, като планински връх е.

— Ти предполагаш, че твоите швейцарски банкери ще продължат да ти отпускат кредит.

Руменото лице на Бар побледня.

— Моля?

— Без заем от тях не можеш да превземеш „Хонконг докс енд уъфс“, „Ройъл иншуранс ъф Хонконг енд Малайзия“, да се разпростреш в Сингапур или да завършиш доста други хитри сделки, които са ти на дневен ред — ти и новооткритият ти приятел Мейсън Лофт, фучащото хлапе от „Трийднидъл стрийт“. Така ли е?

Бар го гледаше, студена пот се стичаше по гърба му, шокиран, че Горнт е посветен в тайните му.

— Къде си чул всичко това?

— Имам приятели на високо място, момче. Не се бой, ахилесовата ти пета е на сигурно място с мен.

— Не сме в… не сме в опасност.

— Разбира се, че не сте. — Горнт обърна бинокъла към коня си. — Между другото, Дънстън, може да ми потрябва да ме подкрепиш при следващото съвещание на банката.

— За какво?

— Още не зная. — Горнт го погледна отгоре. — Само искам да съм сигурен, че ако се наложи мога да разчитам на теб.

— Да. Да, разбира се. — Бар се чудеше, какво има предвид Горнт и къде ли е изтекла информация? — Винаги ще се радвам, ако мога да ти услужа, стари друже.

— Благодаря. Изгубил ли си доверието към банката „Хо-Пак“?

— Разбира се. Вчера изтеглих всичките си пари оттам, защо?

— Чух, че сделката между Дънрос и „Пар-Кон“ няма да стане. Аз мисля да променя отношението си и към него.

— Сделката няма да стане? Защо?

Горнт се усмихна саркастично.

— Защото, Дънстън…

— Хелоу, Куилън, Дънстън, съжалявам, че ви прекъсвам — каза Доналд Макбрайд. — Мога ли да ви представя мистър Чарлс Билтмън, вицепрезидент на „Америкън суперфудс“. Той ще оглавява след сливането новата фирма „Дженеръл сторис — суперфудс“ и ще се установи в колонията. Мистър Горнт и сър Дънстън Бар.

Високият с пепелява коса американец носеше сив костюм, сива вратовръзка и очила без рамка. Той протегна приветливо ръка.

— Радвам се, че се запознахме. Хубав малък трек имате тук.

Горнт му стисна ръката без ентусиазъм. Недалеч от Билтмън беше Ричард Пагмайър, настоящият президент на „Хонконг дженеръл сторис“, един от управителите на конния „Търф клъб“, малък на ръст арогантен мъж в края на четиридесетте, който разнасяше ниския си ръст, като постоянно предизвикателство.

— Хелоу, вие двамата! Хайде, казвайте кой ще спечели петия рейс?

Горнт се извисяваше доста над него.

— Ще ти кажа, като завърши.

— Хайде, Куилън, много добре знаеш, че ще е нагласено много преди да се появят конете.

— Ако можеш да го докажеш, сигурен съм, че всички ще искат да знаят. Поне аз, ти не би ли искал Доналд?

— Сигурен съм, че Ричард се шегува — отговори Доналд Макбрайд.

Той беше около шестдесетте, с доста приятни евро-азиатски черти и топла предразполагаща усмивка.

— Винаги има приказки, че състезанията тук са нагласени, разбира се, правим каквото можем и ако някой бъде хванат — ще му хвръкне главата! Най-малко ще изчезне от трека — обясни на Билтмън.

— По дяволите, състезания се уреждат предварително и в Щатите, но предполагам, че тук, където всичко е аматьорско и открито сигурно става по-лесно — живо каза Билтмън. — Твоят жребец, Куилън, е австралийски, отчасти чистокръвен, нали?

— Да — рязко отговори Горнт, не му допадаше тази фамилиарност.

— Дон ми обясни някои от правилата ви при състезанията. Много бих искал да участвам във вашето клубно братство — надявам се да стана един от членовете на клуба с право на глас.

„Търф клъб“ беше много специален и строго контролиран. В него имаше двеста души с право на глас и четири хиляди членове. Само имащите глас можеха да влизат в ложата за членове на клуба и да предлагат двама души всяка година — управителите решаваха с тайно гласуване дали одобряват или не предложението. Само тези двеста души можеха да бъдат избирани в управителния съвет на клуба.

— Да — повтори Билтмън, — това би било чудесно.

— Сигурен съм, че може да се уреди — каза Макбрайд с усмивка. — Клубът винаги се радва на нови сили — и на нови коне.

— Планирате ли да останете в Хонконг мистър Билтмън? — заинтересува се Горнт.

— Наричай ме Чък. Тук съм временно — отговори американецът. — Предполагам, че ще бъда новия тай-пан на азиатския „Суперфудс“. Звучи великолепно, нали?

— Чудесно! — каза Бар сразяващо.

Билтмън продължи щастливо, още не свикнал с английския сарказъм.

— Аз съм пропадналото момче на нашия съвет в Ню Йорк. Както каза човекът от Мисури, самохвалството свършва до тук. — Той се усмихна, но никой не се усмихна с него. — Ще остана най-малко две години и се радвам за всяка минута, която ще прекарам тук. Готвим се да се установим веднага. Булката ми пристига утре и…

— Току-що ли си се оженил, мистър Билтмън?

— О не, това е само американски начин на изразяване. Женени сме от двадесет години. Веднага щом новата ни квартира бъде подредена, така както тя иска, ще се радваме да дойдете на вечеря. Можем да направим барбекю? Имаме организирана доставка за стейкове, първо качество, ще бъдат докарвани веднъж месечно. И „идахо“ картофи — добави той гордо.

— Радвам се за картофите — каза Горнт.

Другите зачакаха, знаейки, че той ненавижда американската кухня — специално стейковете на скара, хамбургерите и селяндурските печени картофи, както ги наричаше.

— Кога ще приключи сливането?

— В края на месеца. Нашето предложение е прието. Всичко е съгласувано. Наистина се надявам американското умение да се вмести в този великолепен малък остров.

— Предполагам ще си построите резиденция?

— Не, сър — продължи Билтмън и всички трепнаха. — Дики е наел най-горния етаж от сградата на компанията, намира се на „Блоър стрийт“, така че сме в центъра.

— Това е удобно — каза Горнт.

Останалите прехапаха устни, за да не се засмеят. Най-старата и най-известна сграда на Колонията в източен стил винаги е била на „Блоър стрийт“, номер едно. „Блоър стрийт“ номер едно, е започната от Нели Блоър, една от „младите момичета“ на мисис Фотерингъл през 1860 година с пари, ако се съди по мълвата, дадени от Кълъм Струан и продължаваше да работи според първоначално установените правила — само европейки и австралийки и — единствено англичани.

— Много удобно — каза отново Горнт. — Чудя се дали ще се преквалифицирате.

— Сър?

— Нищо. Сигурен съм „Блоър стрийт“ е подходяща.

— Красив изглед, но водопроводът не е в ред — каза Билтмън. — Жена ми скоро ще го оправи.

— Тя водопроводчик ли е? — попита Горнт. Американецът се изсмя.

— По дяволите, не, но много добре се оправя с всички проблеми по къщата.

— Моля да ме извините, трябва да се видя с треньора си. — Горнт кимна към другите и тръгна с думите: — Доналд, може ли за момент? Искам да се разберем за събота.

— Разбира се, само за момент, мистър Билтмън.

— Разбира се. Казвай ми Чък. Приятен ден.

Макбрайд се изравни с Горнт. Когато се отдалечиха той каза:

— Ти, предполагам, не гледаш сериозно на предложението, да бъде приет за член на клуба с право на глас?

— Виж, защо не. — Макбрайд гледаше сконфузено. — Сега за първи път голяма американска компания иска да инвестира в Хонконг. Той ще ни бъде много необходим.

— Това не е причина да му се дава възможност да влезе тук, нали? Направи го член без право на глас. Тогава ще може да идва на платформата за членове. И ако искаш да го каниш в твоята ложа, това ще си е твоя работа. Но гласуващ член? Боже Господи, той предполагам ще си закачи знамето на „Суперфудс“, като реклама по време на състезанието!

— Той е нов и губи почва под краката си, Куилън. Сигурен съм, че ще се научи. Той е свестен, независимо, че прави гафове. Добре е поставен и…

— Откога парите са „Сезам отвори се“ за „Търф клъб“? Господи милостиви, Доналд, ако е така, всяко парвеню, което направи удар на борсата или с хазарт ще може да ни помете. Няма да остане място да се обърнем.

— Не мога да се съглася. Вероятно трябва да увеличим броя на гласуващите членове.

— Не. Абсолютно не. Разбира се вие, управителите може да направите, каквото решите, но предлагам да го обмислите.

Горнт беше от гласуващите членове, но още не член на управителния съвет. Двестате души с право на глас избираха ежегодно, чрез тайно гласуване, дванадесет управители на клуба. Всяка година името на Горнт беше включвано в открития списък с кандидатите за управители и всяка година не успяваше да набере необходимия брой. Повечето управители автоматически подновяваха участието си.

— Добре тогава — каза Макбрайд, когато се поставя името му за гласуване ще спомена твоето становище.

Горнт хитро се подсмихна:

— Това ще е равносилно на осигурено избиране.

Макбрайд се засмя.

— Не си прав, Куилън, не за този път. Паг ме помоли да го представя наоколо. Трябва да ти призная, че всеки път обърква конците. Представих го на Пол Хавъргил и Билтмън — моментално започна да сравнява банковата процедура тук и в Щатите и не благоприятно за тях разбира се. И с тай-пан… — Макбрайд сбърчи посивелите си вежди — той каза, че наистина се радва да се запознае с него, защото е искал да научи за Хег Струан и Дърк Струан и всичките други пирати и контрабандисти на опиум от неговото минало! — Той въздъхна. — Йан и Пол със сигурност ще гласуват с черно топче за него, така че няма защо да се притесняваш. Наистина не разбирам, защо Паг продава на тях.

— Защото той не е като баща си. Откакто старият сър Томас умря, в „Дженеръл сторис“ спят. Въпреки това, лично Паг прави 6 милиона и си осигурява петгодишен ненарушим договор — така ще се ползва само от благоприятната част, а ще си спести главоболията. Иска да се оттегли на почивка в Англия, Ъскот и всичко останало.

— Това е много добра сделка за Паг! — Макбрайд стана загрижен. — Куилън, петият рейс — интересът към него е неимоверен. Страхувам се, че ще има намеса. Имаме намерение да засилим надзора върху всички коне. Говори се за…

— За допинг?

— Да.

— Винаги има такива слухове и винаги някой ще се опитва. Мисля, че управителният съвет се справя много добре.

— Членовете на управителния съвет се съгласиха миналата вечер да учредят ново изискване: в бъдеще ще имаме задължителен химически анализ, преди и след всяко състезание, както го правят навсякъде по големите трекове в Англия и Америка.

— Ще успеете ли да го организирате до събота?

— Доктор Менг, патологът на полицията, се съгласи да отговаря за това — докато намерим експерт.

— Идеята е хубава — каза Горнт. Макбрайд въздъхна.

— Да, но Всемогъщият Дракон никак не подхожда на Местния Змей. — Той се обърна и излезе.

Горнт се поколеба, после отиде при треньора си, който бе застанал до Пайлът Фиш и говореше с жокея, също австралиец на име Блу Уайт. Блу Уайт привидно се занимаваше с едно от корабните подразделения на Горнт — титла за прикриване на аматьорския му статус.

— Добър ден, мистър Горнт — поздравиха те.

— Добро утро. — Горнт ги погледна за момент и след това каза тихо: — Блу, ако спечелиш, ще получиш 5 000 долара награда. Ако завършиш след Ноубъл Стар те уволнявам.

Буйният нисък младеж подсвирна.

— Да, шефе!

— Сега върви да се преобличаш.

— Ще спечеля — каза Блу Уайт, преди да тръгне. Треньорът се обади неспокойно:

— Пайлът Фиш е в много добра форма, мистър Горнт. Той ще…

— Ако Ноубъл Стар спечели ти си уволнен. Ако завърши след Ноубъл Стар си уволнен.

— Имате клетвата ми, мистър Горнт. — Мъжът избърса избилата пот по лицето си. — Аз не уреждам…

— Аз не те съветвам да правиш каквото и да било. Само ти казвам, какво ще ти се случи. — Горнт му се усмихна мило и тръгна. Отиде в клуб-ресторанта, откъдето се виждаше целия Хиподрум и поръча любимата си закуска, яйца „Бенедикт“ със специален сос от масло, жълтък, сок от лимон и яванско кафе, което той доставяше за клуба.

Пиеше третото си кафе, когато келнерът дойде при него.

— Извинете, сър, търсят ви на телефона.

— Горнт, моля?

— Хелоу, мистър Горнт, обажда се Пол Чой… племенникът на Фор Фингър Уу… дано не съм ви обезпокоил.

Горнт прикри изненадата си.

— Обаждате се доста рано, мистър Чой.

— Да, сър, но исках да дойда рано за първия си работен ден — набързо каза младежът, — бях сам тук, когато позвъняха преди две минути. Обади се мистър Бартлет, Линк Бартлет, вие го знаете, този с контрабандното оръжие, милионерът.

Горнт беше изненадан.

— Бартлет?

— Да, сър. Каза, че иска да говори с вас, подразбираше се, че е спешно — каза, че ще опита да ви намери вкъщи. Аз реших, че може да сте на тренировката и дано не съм ви обезпокоил?

— Не. Какво каза той? — попита Горнт.

— Само, че иска да говори с вас и дали сте в града? Казах му, че не зная, но ще проверя тук и там, ще оставя съобщение и ще му се обадя.

— Откъде се обади той?

— От хотел „Виктория енд Албърт“, Каулуун Сайд 662233, вътрешен 773 — това е вътрешният от офиса му, не от апартамента му.

Горнт беше впечатлен.

— В затворена уста мухи не влизат, нали, мистър Чой?

— Господи, мистър Горнт, за такова нещо никога не трябва да се безпокоите. Чичо ми Уу ни е втълпил това на всички в главата.

— Хубаво. Благодаря, мистър Чой. Ще се видим след малко.

— Да, сър.

Горнт затвори телефона, помисли малко и след това набра хотела.

— 773, моля.

— Линк Бартлет.

— Добро утро Бартлет, обажда се Горнт. Какво мога да направя за вас?

— Хей, благодаря, че се обади. Имам обезпокояваща новина, която е свързана с нещата, които дискутирахме.

— О?

— Да. Името „Тода шипинг“ говори ли ти нещо?

Интересът на Горнт литна.

— „Тода шипинг“ е огромен японски конгломерат, корабостроителници, железодобивни заводи, тежко машиностроене. „Струан“ има сделка за два кораба с тях, огромни кораби за транспорт на суровини предполагам. Защо?

— Изглежда „Тода“ има да получава от „Струан“, 6 милиона на три вноски — на първи, единадесети и петнадесети следващия месец — и още 6 милиона след деветдесет дни. Следват други 6.8 милиона, чиито срок изтича на осми, към „Орлин интернешънъл бенк“ — знаеш ги?

С огромно усилие Горнт запази гласа си спокоен.

— Чух за тях — каза той, изумен, че американецът може да има толкова детайлни сведения за дълговете. — И какво?

— Ами разбрах, че „Струан“ има само един милион и триста хиляди в брой, няма достатъчна наличност и постоянен приход на суми, за да посреща плащанията. Не очакват значителен приход, докато не получат 17 милиона, като тяхна част от една инвестиция в „Каулуун инвестмънт“, сделки с недвижими имоти, срокът за получаването е през ноември и са с 20 процента преразход във „Виктория бенк“.

— Това е… това е много лично сведение — ахна Горнт, сърцето му развълнувано думкаше, ризата го стягаше. Знаеше за двадесетте процента, изтеглени над кредита — Плъм го бе осведомил — всички директори щяха да разберат. Но детайлите за наличните им суми или приходите? — Защо ми казваш всичко това, Линк?

— Какви са твоите възможности?

— Вече ти казах, аз съм двадесет пъти по-силен от „Струан“ — автоматически излъга Горнт. Мозъкът му кипеше от чудесните възможности, цялата тази информация достъпна за него.

— Защо?

— Ако сключа сделката със „Струан“ той ще използва парите ми за предстоящите си плащания, за да се откачи от „Тода“ и „Орлин“ — ако неговата банка не му продължи кредита.

— Да.

— „Виктория“ ще го подкрепи ли?

— Винаги са го правили досега. Защо?

— Ако не го подкрепят, тогава той сериозно е загазил.

— „Струан“ притежават солидно количество акции. Банката е задължена да им помогне.

— Но той е надхвърлил кредита си там и Хавъргил го мрази. Помежду си те — Чен, „Струан“ и техните кандидати, общо имат 21 процента…

Горнт едва не изпусна телефона.

— Откъде, по дяволите, имаш тази информация? Външен човек не би могъл да знае тези неща!

— Точно така — чу спокойния отговор на американеца. — Фактите са такива. Можеш ли да ръководиш останалите 79 процента?

— Какво?

— Ако аз имам партньор, който да постави банката срещу него само в този случай и той не може да намери от друго място кредит… откровено казано ще бъде само въпрос на избиране на подходящ момент. Дънрос фатално е прехвърлил кредита си, а това значи, че е уязвим. Ако неговата банка не му даде кредит, той трябва нещо да продаде — или да получи кредит от друго място. И в двата случая е открит за атака и узрял за превземане на пожарна цена.

Горнт попи челото си, мозъкът му беше замъглен.

— Как, но дяволите взе тази информация?

— По-късно, не сега.

— Кога?

— Когато стигнем дотам.

— Колко… колко си сигурен в цифрите, които каза?

— Много. Имаме балансите му от последните седем години.

Независимо от твърдостта си Горнт ахна.

— Това е невъзможно!

— Искаш ли да се басираме?

Наистина беше потресен и се мъчеше да накара мозъка си да работи. „Внимавай — напомняше си той. — За Бога контролирай се“.

— Ако… ако имаш всичко това, ако знаеш всичко и вземеш последното нещо… тяхното споразумение между тръстовете, корпоративната им структура, ако знаеше, че можем да правим, каквото поискаме със „Струан“.

— Ние имаме и това. Искаш ли да видиш?

— Разбира се. Кога можем да се срещнем? На обяд?

— Какво ще кажеш за веднага? Но не тук и не в твоя офис. Това трябва много внимателно да се пази в тайна.

Сърцето го болеше. Чувстваше неприятен вкус в устата и се чудеше, доколко може да се довери на Бартлет.

— Аз ще… аз ще изпратя кола за теб. Можем да говорим в колата.

— Идеята не е лоша, но защо да не те срещна при Хонконг Сайд. На „Голдън фери терминал“, след един час.

— Отлично. Моята кола е Ягуар — номер 8888. Ще чакам при редицата с такситата.

Той затвори и за известно време гледаше, като втрещен телефона, след това се върна на масата си.

— Нищо лошо, предполагам, мистър Горнт?

— А, не, нищо такова. Благодаря.

— Още от вашето кафе? Току-що е направено.

— Не, не благодаря. Ще искам половин бутилка вино от Taittinger Blank de Blancs, 1955 година. — Той се облегна назад, чувствайки се много особено. Неговият враг почти бе в ръцете му — ако фактите на американеца са верни и ако може да му се има доверие и не е в някакъв съмнителен заговор с Дънрос.

Виното пристигна, но той едва го опита. Цялото му същество беше концентрирано, преценяващо, пресяващо.

 

 

Горнт съзря в тълпата високия американец и за миг му завидя за слабата, стегната фигура и за невзискателното, непринудено облекло — джинси, отворена риза, спортно сако — и за очевидната самоувереност. Забеляза скъпата му камера, усмихна се саркастично и потърси с поглед Кейси. Видя, че Бартлет е сам и се разочарова. Но това разочарование не накърни великолепното предчувствие, което го бе обзело веднага, след като затвори телефона.

Горнт се пресегна и отвори страничната врата.

— Добре дошъл в Хонконг Сайд, мистър Бартлет.

Подкара по „Глоусистър роуд“ към „Глесинг пойнт“ и яхтклуба.

— Твоята информация за нещата вътре в „Струан“ е удивителна.

— Без шпиони не можеш да оперираш, нали?

— Можеш, но ще бъде аматьорско. Как е мис Кейси? Мислех, че ще бъде с теб.

— Тя не е посветена в това. Още не.

— О?

— Не. Не в началния стадий на атаката. Повече ще допринесе, ако не знае на този етап.

— Тя нищо ли, не знае за всичко това? Нито, че си ми се обадил?

— Не. Изобщо нищо.

След кратка пауза той каза:

— Мислех, че тя има изпълнителната функция… дясната ти ръка, както я наричаш.

— Тя е, но аз съм босът на „Пар-Кон“, мистър Горнт.

Горнт видя хладния му поглед и за първи път осъзна истинското положение и това, че първоначалната му оценка е грешна.

— Никога не съм се съмнявал — отговори той, очаквайки с изострено внимание Бартлет да започне да говори.

— Няма ли къде да паркираме — имам нещо да ти покажа.

— Разбира се.

Намери място за паркиране, близко до „Казуей бей“, където бяха се приютили плаващи острови от всякакъв тип лодки.

— Ето. — Бартлет му подаде папка с документи. Вътре беше копие от детайлния баланс на „Струан“ преди компанията да стане обществена. Очите на Горнт зашариха по цифрите.

— Господи — промърмори той. — Така значи — „Ластинг Клауд“ им е струвал 12 милиона.

— Почти е щяло да ги разори. Те изглежда доставят доста примамливи неща зад граница. Реактивни двигатели за Китай, незастраховани.

— Разбира се, че ще са незастраховани — как по дяволите да застраховат контрабандни стоки? — Горнт се опитваше да разгадае данните. Умът му не го побираше. — Ако знаех само половината от това, щях да ги свърша миналия път. Може ли да я задържа?

— Когато направим сделка, ще ти дам копие. — Бартлет взе папката и му подаде лист хартия. — Погледни това, за да добиеш представа.

На листа имаше графика, показваща участието на „Струан“ в „Каулуун инвестмънт“ и детайлно обяснение, как посредством други компании, тай-панът на „Струан“ упражняваше абсолютен контрол върху огромната застрахователна компания — пристанищна собственост, която се предполагаше, че е отделна и беше лансирана като такава на борсата.

— Превъзходно — каза с въздишка Горнт. — „Струан“ владее само малка част от акциите, които са предимно обществено притежание, но си е запазил 100 процентов контрол и това постоянно се пази в абсолютна тайна.

— В Щатите, ако това се разкрие, той ще трябва да отиде в затвора.

— Да благодарим на Бога, че законите в Хонконг не са същите и че това тук е съвсем легално, ако се пренебрегне такава дреболия. — Двамата мъже се засмяха.

Бартлет постави листа в джоба си.

— Имам подобни информации и за останалите им владения.

— Откровено, какво си намислил, Бартлет?

— Съвместна атака на „Струан“, започвайки от днес. Светкавична война. Ще делим 50 на 50 процента цялата плячка. Ти получаваш Грейт хаус на върха, престижа, яхтата му — 100 процента, ложата му в „Търф клъб“, включително и управителското му място.

Горнт го погледна проницателно. Бартлет се усмихна.

— Зная, че тези неща са от специално значение за теб. Но всичко останало делим наполовина.

— Освен операциите им в Кай Так. Аз ги искам за моята въздушна линия.

— Добре, но тогава искам „Каулуун инвестмънт“.

— Не — каза Горнт, моментално застанал нащрек. — Това ще делим наполовина и останалите неща също 50 на 50.

— Не. Ти имаш нужда от Кай Так, аз от „Каулуун инвестмънт“. Това ще бъде центърът за скок на „Пар-Кон“ в Азия.

— Защо?

— Защото всяко голямо състояние в Хонконг се базира на собственост. „Каулуун инвестмънт“ ще ми бъде идеална база.

— За бъдещи набези?

— Разбира се. — Спокойно каза Бартлет. — Твоят приятел Джейсън Плъм е следващия в списъка. Лесно ще глътнем неговата „Ейжън пропърти“. 50 на 50, нали?

Горнт дълго време не каза нищо.

— И след него?

— „Хонконг и Лан Тао фармс“.

Отново сърцето на Горнт подскочи. Винаги беше мразил Дънстън Бар и омразата се бе утроила миналата година, когато бе удостоен с рицарско звание по повод рождения ден на Кралицата — чест, дължаща се, Горнт бе сигурен в това, на благоразумния му принос към фонда на Консервативната партия. И как ще глътнеш него?

— Винаги има моменти, когато всяка армия, страна, компания са лесно уязвими. Всеки генерал или президент на фирма, понякога трябва да поема рискове, за да остане напред. Винаги има врагове по петите ти — за твоето място, за мястото ти под слънцето, за твоята територия. Трябва да внимаваш, когато си уязвим.

— Ти в момента уязвим ли си?

— Не, но бях преди две години. Сега имам силата, която ми е нужна — ни е нужна. Ако участваш?

Ято чайки се спускаше и издигаше и кряскаше над главите им.

— Какво искаш да направя?

— Ти си водачът, челният отряд. Аз ще пазя гърба ни. Когато успееш да пробиеш отбраната, аз ще нанеса нокаут. Ние ще отстраним доверието в „Струан“ — предполагам, че си взел позиция за „Хо-Пак“?

— Скромна. — Леко излъга Горнт.

— Добре. В Щатите можеш да подкупиш самите им счетоводители и да получаваш сведения за потока на наличност до подходящия момент. След това да се пусне мълвата. Може ли да се направи такъв номер тук?

— Вероятно. Но никога няма да успееш да накараш техните счетоводители да го направят.

— Няма ли да го направят за подходяща сума?

— Не. Но може да се пусне мълва. — Горнт се усмихна мрачно. — Много лошо е постъпил Дънрос, като е скрил неуместната си позиция от притежателите на акции. Да. Това е възможно. И тогава?

— Ще започнеш да продаваш, под стойността им, голямо количество акции на „Струан“, веднага след отварянето на борсата.

Горнт запали цигара.

— Аз ще продавам, а ти какво ще правиш?

— Нищо открито. Това е нашето асо в играта.

— Може би наистина е така, а изиграният да се окажа аз — тихо каза Горнт.

— Какво ще кажеш, ако аз поема загубите? Това ще бъде ли достатъчно доказателство, че съм с теб?

— Какво?

— Плащам всички загуби и вземам половината от печалбата за днес, утре и петък. Ако Дънрос не е в отстъпление до петък следобед, купуваш обратно точно преди затваряне на борсата и значи сме се провалили. Ако изгледите са, че сме успели, започваме масово да продаваме до края на деня. Това ще го изпоти през уикенда. В понеделник аз ще дръпна черджето изпод краката му и нападаме светкавично. Няма да има провал.

— Така е, ако може да ти се вярва.

— Аз ще ти преведа до два часа днес, 2 милиона долара, в която посочиш швейцарска банка. Това прави 10 милиона ХК, с тях ще покриеш абсолютно всички загуби. 2 милиона без всякакво обвързване, подпис, договор, само срещу твоята дума, че са за покриване на загуби, че ако спечелим ще делим печалбата, а останалата част от сделката, както се разбрахме — 50 на 50, освен „Каулуун инвестмънт“ за мен, Кай Так за теб и за Кейси и мен членство в „Търф клъб“. Ще го оформим с документ във вторник — след фалита.

— Ти превеждаш 2 милиона и аз ще взема решението, кога да започна да купувам, за да покрия загубите, нали? — Горнт беше недоверчив.

— Да. 2 милиона е границата на риска, който мога да си позволя. И така, как би могъл да бъдеш засегнат? Невъзможно. И понеже Дънрос знае какви са твоите чувства към него, ако ти започнеш атаката той няма да подозира за моята.

— Всичко зависи от това, доколко цифрите, с които разполагаш са верни — цифрите и датите.

— Провери ги. Сигурно има начин да го направиш — така че сам да се увериш.

— Защо изведнъж си промени мнението, мистър Бартлет? Беше казал, че ще чакаш до вторник — може би по-късно.

— Направих някои проверки и не ми харесват изводите от тях. Ние нищо не дължим на Дънрос. Ще бъдем луди, ако тръгнем с него, когато е толкова слаб. Това, което ти предлагам, е абсолютен комар, голямо залагане: „Ноубъл хаус“ срещу 2 въшливи милиона. Ако спечелим, победата ще ни донесе стотици милиони.

— Ако изгубим?

Бартлет сви рамене.

— Може би ще се прибера у дома. Може да направим сделка с „Ротуел-Горнт“. Невинаги печелиш, понякога губиш. Но тази възможност е твърде добра, за да се пропуска. Без теб няма да се получи. Достатъчно дълго съм в Хонконг, за да преценя, че тук имате свои правила. Нямам време да ги уча. Не ми и трябва — като имам теб.

— Или Дънрос?

Бартлет се изсмя и Горнт не видя коварство.

— Ти не си уязвим, той е — това е лош късмет за него. Какво ще кажеш? Започваме ли атаката?

— Бих казал, че си много убедителен. Кой ти даде информацията — и документите?

— Ще ти кажа във вторник. Когато „Струан“ фалира.

— А, значи ще има разплащане с мистър Х, така ли?

— Винаги има разплащане. Ще се удържи от общото, но няма да е повече от 5 процента — ако е повече аз ще го поема от моята част.

— Два часа във вторник, мистър Бартлет? Тогава ще реша кога започвам да купувам обратно или ще загубя твоите 2 милиона?

— Петък в два.

— Ако продължим след уикенда, ти ще гарантираш по-нататъшен риск с нови фондове.

— Не. Няма да имаш нужда от повече пари. 2 милиона е всичкото. До петък следобед неговите акции ще са паднали достатъчно ниско, за да е или изплашен или да отбие атаката по някакъв начин. Това не е дългосрочен, добре планиран удар. Това е еднократен, единствен опит за сразяване на опонент. — Бартлет щастливо се усмихна. — Аз рискувам 2 милиона в игра, която ще влезе в историята. За по-малко от седмица ще сразим „Ноубъл хаус“ в Азия!

Горнт поклати глава. „Доколко мога да ти се доверя, Мистър Проклет Контрабандист, ти си ключът към Дявола Дънрос?“

— Ще мисля върху това, което ми каза.

— Колко време?

— До единадесет.

— Съжалявам, това е удар, не предложение за сделка. Или сега — или изобщо не!

— Защо?

— Има много да се прави, мистър Горнт. Искам да приключим с това сега или да го забравим.

Горнт си погледна часовника. Има достатъчно време. Обаждане до подходящ китайски вестник и каквото им каже ще се появи по сергиите след час. Той се усмихна зловещо на себе си. Неговият ас във всичко това беше Хавъргил. Всичко идеално съвпадаше.

Изпищя чайка и се отправи към сушата. Той се загледа след нея. След това погледът му попадна на Грейт хаус на върха, бяла на фона на зелените склонове.

— Прието — каза той и подаде ръката си. Бартлет стисна подадената му ръка.

— Великолепно. Това е само между нас, нали?

— Да.

— Къде искаш двата милиона?

— В Цюрих, „Бек ъф Суицърлънд ендомх“, сметка номер 181819.

Горнт бръкна в джоба си, усещайки треперенето на ръцете си.

— Ще ти запиша.

— Няма нужда. Сметката е на твое име, нали?

— Боже Господи, не! „Кембеър лимитид“.

— „Кембеър лимитид“ е с 2 милиона по-богата! И след три дни, ако имаш късмет, ще бъдеш тай-пан на „Ноубъл хаус“. Представяш ли си! — Бартлет отвори вратата и слезе. — Довиждане.

— Почакай — сепна се Горнт, — ще те закарам.

— Не, благодаря. Трябва да се обадя по телефона. След това в 9.15 имам интервю с твоята приятелка Орланда, мис Рамос. След това ще, направя няколко снимки. — Той махна весело с ръка и се отдалечи.

Горнт избърса изпотените си ръце. Преди да тръгне от клуба той се обади на Орланда да й каже да определи среща на Бартлет. „Това е много добре — помисли той все още шокиран. — Тя ще го държи под око, като станат любовници, а те ще станат, независимо дали Кейси иска. Орланда ще спечели много“.

Гледаше след Бартлет изпълнен със завист. След няколко минути американецът изчезна в навалицата.

Изведнъж се почувства уморен. Твърде навреме стана всичко това, много лесно и много фино. Откъде Бартлет е взел тези документи?

Неволно очите му отново се устремиха към Грейт хаус. Той беше заслепен от нея и от толкова силна омраза, че се върна, в миналото при предците си, при сър Морган Брок, когото фамилията Струан бе разорила, при Горт Брок, когото Дърк Струан убил, при Тейлър Брок, измамен от неговата дъщеря. Несъзнателно изрече клетвата за отмъщение, която бе дал на баща си, която неговият баща бе дал на своя — назад към сър Морган Брок, който останал без пукната пара, разорен от неговата сестра Хег Струан, парализиран, станал като скелет, молел за отмъщение.

О богове, дайте ми сили, молеше Куилън Горнт. Нека американецът е казал истината. Аз ще изпълня отмъщението.