Джеймс Клавел
Търговска къща (42)

40

10:01 часа

Орланда Рамос отвори вратата на апартамента си и сложи мокрия си чадър на поставката.

— Влез, Линк — каза тя, сияеща. — Minha casa e vossa casa — моята къща е твоя къща.

Линк се усмихна и попита:

— Сигурна ли си?

— Ще видим. Това е един стар португалски обичай… да предложиш къщата си.

Тя съблече блестящия си, много модерен шлифер.

Направи му впечатление колко чиста и спретната беше всекидневната — с добър вкус и гостоприемна. Тя затвори вратата след него и окачи палтото му на една закачалка. Той отиде до френските прозорци, които излизаха на малък балкон. Апартаментът й беше на осмия етаж на „Роуз корт“ на „Коутуол роуд“.

— Винаги ли вали така силно? — попита той.

— Когато има истински тайфун е и по-зле. Може би дванадесет до осемнадесет инча на ден. После се получават кални пързалки и се налага да измиват жилищните райони.

— Все едно че си в самолет, Орланда. В някоя изпълнена с ухания нощ трябва да е страхотно.

— Да. Така е. Обожавам я. Можеш да видиш целия Каулуун. Преди да построят „Синклер тауърс“ — това е блокът, точно отпред, имахме най-прекрасната гледка в Хонконг. Знаеш ли, че „Синклер тауърс“ е собственост на „Струан“? Мисля, че Йан Дънрос помогна да бъде построен, само за да ядоса Куилън. Апартаментът в надстройката тук е на Куилън… поне беше.

— Той развали изгледа му, така ли?

— Направо го съсипа.

— Това е една скъпоструваща атака.

— Не. И двата блока са изключително доходоносни. Куилън ми каза, че всичко в Хонконг се изплаща за три години. Всичко. Собствеността е единственото нещо, което си заслужава да притежаваш. Ти би могъл да на… — тя се засмя. — Можеш да подобриш материалното си състояние, ако желаеш.

— Ако остана къде ще живея?

— Тука в „Мид Левълс“. По-нагоре под върха винаги е много влажно, стените са мокри и всичко е потънало в плесен.

Тя свали кърпата от главата си и разтърси коса. След това седна на облегалката на един стол, гледаше го в гръб и търпеливо чакаше.

— От колко време си тук? — попита той.

— От пет, от почти шест години. Откакто построиха блока.

Той се обърна и се облегна на прозореца.

— Страхотно е. Ти също.

— Благодаря, любезни господине. Ще пиеш ли кафе?

— С удоволствие.

Линк Бартлет прокара пръсти през косата си, взирайки се в една стара картина, рисувана с маслени бои.

— Това Куанс ли е?

— Да. Да, така е. Куилън ми го даде. Еспресо?

— Да. Черно, ако обичаш. Бих искал повече да разбирам от живопис…

Щеше да добави: „Кейси разбира“, но се спря и я видя да отваря една от вратите. Кухнята беше голяма, съвременна и много добре оборудвана.

— Донякъде ми напомня за „Къща и градина“.

— Идеята е на Куилън. Той обича храната и обича да готви. Проектът е изцяло негов, останалото… останалото е мое, въпреки че той ме учеше на добър вкус.

— Съжаляваш ли, че си скъсала с него.

— И да, и не. Джос, предопределение. Беше му дошло времето. — Нейната смиреност го развълнува. — Не можеше да трае вечно. Не можеше. Поне не тук.

Видя, че за миг през нея мина тъга, но тя е отхвърли и се зае с блестящата машина за кафе. Никъде по полиците нямаше петна.

— Куилън беше педант по отношение на реда и благодаря на Господ, това ми помогна да преодолея раздялата. Моята дойка, Ах Фат ме докарва до лудост.

— Тя тук ли живее?

— О, да. Да, разбира се, но сега е на пазар. Стаята й е на края на коридора. Разгледай, ако искаш. Няма да се забавя дълго.

Изпълнен с любопитство, той се разходи. Приятна трапезария с кръгла маса за осем души. Спалнята й беше в бяло и розово, лека и въздушна, с меки розови завеси, които висяха от тавана и падаха около огромното легло. Имаше деликатно аранжирани цветя. Модерна баня, облицована с плочки, безупречна и с хавлиени кърпи, в подходящ цвят. Втора спалня с книги, телефон, стереоуредба, по-малко легло и отново всичко спретнато и с вкус.

„Кейси не може да се мери с нея“, каза си той като се сети за артистичната небрежност и неподреденост на малката й къща в каньона Лос Анжелос — боядисано в брик, купове книги навсякъде, барбекю, телефони, циклостили, електрически пишещи машини. Той се обезпокои от мислите си и от начина, по който сякаш автоматично ги сравняваше, върна се обратно в кухнята като мина край стаята на бавачката с безшумна походка. Орланда се беше съсредоточила в кафе — машината и не забелязваше, че в този момент той я наблюдава. Доставяше му удоволствие да я гледа.

Рано тази сутрин той й се обади много загрижен. Събуди я, за да й напомни да отиде на лекар за всеки случай, тъй като снощи докато той, Кейси и Дънрос излязат на брега тя вече се беше прибрала у дома.

— О, благодаря ти, Линк. Много мило, че ми се обади. Аз съм добре. Поне засега. Ти добре ли си? Кейси добре ли е? О, нямам думи да изразя благодарността си. Бях ужасно изплашена… Ти спаси живота ми, ти и Кейси…

Те си побъбриха щастливо по телефона, тя обеща да се прегледа за всеки случай и тогава той я попита дали би желала да закусят заедно. Тя веднага се съгласи. Закусиха на върха на „Мандарин“ с яйца по бенедиктински, препечени филии и кафе и се чувстваха великолепно.

— Мислех, че съм мъртва. Знаех, че ще се удавя, Линк. Ако не беше направил всичко толкова бързо аз никога… В момента, в който се оказах във водата, скъпата Кейси беше там и аз отново бях жива и вън от опасност.

Това беше най-хубавата закуска, която му се беше случвала някога. Тя му подаваше препечена филия, наливаше му кафе, без да я моли за това, вдигаше му салфетката. Уверена и женствена, Орланда го караше да се чувства мъжествен и силен. Веднъж си протегна ръката и я сложи върху неговата — дълги пръсти и изящни нокти. Усещането от това докосване все още го владееше. След това я придружи до вкъщи, измъкна една покана да се качи и сега беше там. Очите му се плъзгаха по нея.

„Господи — помисли си той, — добре е да внимавам.“

— О, не те видях Линк. Ти вървиш тихо за мъж с твоята височина.

— Извинявай.

— Няма за какво! — Парата засъска пронизително и струята започна да пълни чашите. — Капка лимон?

— С удоволствие. А ти?

— Аз предпочитам капучино.

Тя затопли млякото, звукът беше прекрасен, а ароматът на кафето — великолепен. След това отнесе подноса до масата за закуска. Сребърни лъжици и хубав порцелан. И двамата усетиха флуидите в стаята, но се преструваха, че не съществуват.

Бартлет отпи от кафето.

— Чудесно е, Орланда. Най-хубавото, което някога съм пил. Особено е.

— То е заради парченцето шоколад.

— Обичаш ли да готвиш?

— О, да. Много. Куилън каза, че съм добра ученичка. Обичам да се занимавам с къщата и да организирам празненства, а Куилън винаги… — Върху лицето й се появи лека бръчка. Тя го погледна в очите. — Изглежда непрекъснато го споменавам. Съжалявам, но това все още… все още е по навик. Той беше първият мъж в живота ми, единственият мъж, затова е част от мен, неотделима.

— Не трябва да ми обясняваш, Орланда, аз раз…

— Зная, но ми се иска. Нямам истински приятели, никога на никого не съм говорила за него, никога не съм искала, но някак си… някак си, е добре! Харесва ми да съм с теб и… Внезапно огромна усмивка я озари. — Разбира се! Забравих! Сега аз съм твоята отговорност! — тя се изсмя и плесна с мъничките си ръце.

— Какво искаш да кажеш?

— Според китайския обичай ти се намеси в съдбата или предопределението. О, да. Ти се сблъска с боговете. Спаси живота ми, защото без теб непременно щях да съм мъртва. Но това щяха да решат боговете. И тъй като ти се намеси, взе върху себе си тяхната отговорност, затова сега трябва да се грижиш за мен завинаги. Това е хубав и мъдър китайски обичай. Завинаги!

— Съгласен съм! — Той се засмя с нея — силата на нейната радост го заливаше.

— О, добре! — каза тя, а след това стана по-сериозна и докосна ръката му. — Само се шегувах, Линк. Ти си толкова галантен. Не съм свикнала на такова внимание. Официално те освобождавам — моята китайска половина те освобождава.

— Може би не искам да бъда освободен.

Изведнъж той видя, че очите й се разшириха. Нещо стягаше гърдите му, сърцето му учести ударите си. Парфюмът й го привличаше. Изведнъж силата между тях преля. Ръката му се протегна и докосна косата й — нежна като коприна, прекрасна и чувствена. Първо докосване. Погали я. Леко потръпване и вече се целуваха. Усети устните й, за миг податливи, съвсем лека влага, никакво червило, вкусът така чист и приятен.

Страстта им растеше. Ръката му се плъзна към гърдите й. Тя отново потръпна и се опита да се отдръпне, но той я държеше здраво. Ръцете й се облегнаха на гърдите му и притихнала за миг, докосвайки го, а след това се притисна до него и прекъсна целувката, но остана близо.

— Линк… ти…

— Чувстваш се толкова добре — каза той тихо, като я държеше до себе си. Наведе се, за да я целуне отново, но тя отбягна целувката.

— Чакай, Линк. Първо…

Той я целуна по врата и се опита отново, усещайки желанието й.

— Линк, чакай… първо…

— Първо целувай, после чакай!

Тя се засмя. Напрежението намаля. Той се наруга за това, че е направил грешка, желанието му беше силно, подбуждано от нейното. Моментът беше отминал и те отново бяха разделени. Гневът му започна да се надига, но преди да го обземе, тя го целуна. Изведнъж ядът му се изпари. Остана само топлината.

— Ти си твърде силен за мен, Линк — каза тя, гласът й беше гърлен, ръцете й около врата му, но предпазливо. — Твърде силен и твърде привлекателен и приятен, и истински, аз наистина ти дължа живота си.

Ръката й галеше врата му и той го почувства в слабините си. Тя вдигна поглед към него, беззащитна, предана и още неопетнена. „Може би“, помисли си той.

— Първо да поговорим — каза тя като се отдръпна, — а след това по всяка вероятност пак ще се целуваме.

— Добре.

— Мистър Бартлет! Всички американци като теб ли са?

— Не — отговори той веднага, но тя не се хвана на въдичката.

— Да, зная — гласът й беше сериозен. — Зная. Това е, за което исках да говоря с теб. Кафе?

— Разбира се.

Преценяваше я, желаеше я, несигурен в тази джунгла, очарован от нея.

Тя внимателно сипа кафето. Вкусът му беше така приятен, както и на първото. Той се владееше въпреки, че болката оставаше.

— Хайде да отидем във всекидневната — каза тя. — Ще ти донеса чашата.

Той се изправи и остави ръката си върху кръста й. Тя не възрази и той почувства, че неговото докосване й харесва.

— Седни тук — каза той като потупа едната облегалка. — Моля те.

— По-късно. Искам първо да говоря — тя се усмихна малко срамежливо и седна на канапето срещу него. Беше тъмносиньо кадифе и подхождаше на китайския килим. — Линк, познавам те едва от няколко дена и… не съм леко момиче. — Орланда се изчерви и продължи с устрем, като не му даде възможност да се намеси. — Съжалявам, но не съм. Куилън беше първият и единствен и аз не търся приключение. Не и флирт. Не искам лудешко боричкане и едно срамежливо или болезнено довиждане. Научих се да живея без любов, просто не мога да изживея отново всичко това. — Обичах Куилън, но вече не. Бях на седемнадесет, когато ние… когато започнахме, а сега съм на двадесет и пет. Бяхме разделени почти три години. За три години всичко свърши. Не обичам никого и съжалявам, съжалявам, но не съм момиче за забавление.

— Никога и не съм си и помислил, че си — съзнаваше, че лъже и проклинаше късмета си. — По дяволите, какъв мислиш, че съм аз?

— Мисля, че си един чудесен мъж — каза тя искрено, — но в Азия едно момиче, всяко едно момиче разбира, че мъжете искат да се чукат и това е така. Съжалявам, Линк, не си падам по случайното чукане. Възможно е това да стане един ден, но не сега. Е да, аз съм евроазиатка, но не съм… знаеш какво искам да кажа, нали?

— Разбира се — каза той и добави: — казваш, че си забранен плод.

Усмивката й изчезна и тя впи поглед в него. Сърцето й се преобърна от тъга.

— Да — промълви тя, изправяйки се готова да се разплаче. — Да, предполагам, че съм.

— За Бога, Орланда. — Той отиде до нея и я прегърна. — Нямах намерение да прозвучи така ужасно.

— Линк, не се опитвам да се задявам или да играя игри, или да съм недо…

— Ясно. По дяволите, не съм дете и не насилвам… Не съм нито едно от двете.

— Толкова съм доволна. Момент… — тя вдигна поглед и нейната невинност го разтопи. — Ти не си луд по мен, Линк, нали? Искам да кажа… не аз те поканих горе, ти настоя да дойдеш.

— Зная — каза той, като я държеше в прегръдките си и си мислеше: „Това е истината, както е истина и това, че те желая сега. Не зная каква си, коя си, но те желая. Но какво искам от теб? Какво искам наистина? Магия ли искам? Или само една лирична песен? Ти ли си магията, която вечно търся или само още една уличница. Как срещу Кейси? Дали не сравнявам лоялността с коприната на твоята кожа?“ Той си спомни как Кейси каза веднъж: „Любовта се състои от много неща, Линк, сексът е само една част от любовта. Само една. Помисли за всички останали части. Преценявай една жена по любовта й, да, но разбери какво представлява тя.“ Но топлината й минаваше през него, лицето й беше до гърдите му и той още веднъж усети, че се възбужда. Целуна я по врата. Не искаше да сдържа страстта си.

— Каква си ти, Орланда?

— Аз съм… Мога да ти кажа само какво не съм — каза тя с тънкия си глас — аз не съм човек, който обича да дразни. Не искам да мислиш, че се опитвам да те дразня. Харесваш ми, много ми харесваш, но не съм… не съм само за една нощ.

— Зная. Господи, защо си си втълпила това в главата? — Той видя, че очите й блестяха. — Няма нужда от сълзи. Никакви. Съгласна ли си?

— Да. — Тя се отмести настрани, отвори чантата си и извади една кърпа и се избърса. — Държа се като тийнейджър или девствена весталка. Извинявай, но всичко стана много неочаквано, не бях подготвена за… Усетих, че не мога да се въздържа. — Тя пое дълбоко дъх. — Жалки извинения.

Той се засмя.

— Не се приемат.

— Благодаря на Бога! — тя го наблюдаваше. — Всъщност Линк, обикновено мога да се справям със силните, с кротките и с лукавите, дори с много лукавите, без главоболия. Струва ми се, че съм изучила всяка хитрина, която е възможно да знае едно момиче. Винаги съм си представяла, че имам готов план да им се противопоставя преди още да започнат. Но с теб… — тя се поколеба, а после добави: — Извинявай, но почти всеки мъж, когото срещам, ами, винаги е едно и също.

— Това неправилно ли е?

— Не, но като влезеш в някоя стая или ресторант и усещаш онези цинични очи. Чудя се как мъжете биха се справили. Ти си млад и красив. Какво би направил, ако жените правеха същото с теб навсякъде, където отидеш? Представи си, когато минеш през фоайето на „Виктория енд Албърт“ да видиш, че всяка жена, независимо от възрастта — престарели бабички с изкуствени зъби, харпии с перуки, дебелите, грозните, грубиянките — всички, всички да те гледат цинично, да те разсъбличат в мислите си, открито да се опитват да интимничат, да те удрят отзад, да гледат влюбено гръдния ти кош или чатала ти, повечето от тях с лош дъх, повечето от тях потящи се и миришещи на обор и ти знаеш, че те си представят, че си в леглото им.

— Изобщо не би ми харесало. Кейси каза същото, но с различни думи, когато дойде при мен за първи път. Зная какво имаш предвид, Орланда. Поне мога да си представя. Но така е устроен светът.

— Да, и понякога е ужасно. О, аз не искам да съм мъж, Линк, щастлива съм, че съм жена, но понякога наистина е отвратително. Да знаеш, че за теб мислят точно като за кутия, която може да бъде купена. Очакват да кажеш „много благодаря“ на дебелия стар развратник с лош дъх, да приемеш двадесет долара и да се промъкнеш като крадец в нощта.

Той се намръщи.

— Как ти дойде това на ума?

Тя се засмя:

— Ти ме целуна.

Той се усмихна, доволен, че бяха щастливи заедно.

— Правилно. Така, че може би заслужавах тази лекция. Аз съм виновен… А сега онази целувка, която ми обеща — но не се помръдна. Опипваше пътя си, проучваше. „Сега всичко се промени — помисли си той. — Разбира се, че го исках, как го каза тя? Да се “чукаш". Разбира се. Още искам, повече от преди. Сега играта е различна. Не зная дали искам да се включа. Правилата се промениха. Преди това беше просто. Възможно е сега да е по-просто." — Ти си хубава. Споменах ли ти, че си хубава? — каза той, като отбягваше темата, която тя искаше да започне.

— Щях да говоря за тази целувка. Виж какво, Линк, истината е, че не бях подготвена за начина, нека да бъда откровена, за начина, по който бях атакувана, предполагам, че това е думата.

— Това добре ли е или е лошо?

— И двете. — От усмивката около очите й се появиха бръчици. — Да, атакувана с моето собствено желание. Ти си нещо различно, мистър Бартлет и това също е много лошо или много добре. На мен, на мен ми достави удоволствие твоята целувка.

— На мен също. — Той отново й се усмихна. След пауза тя каза:

— Никога не съм усещала такова желание и не съм била така погълната. Затова съм много изплашена.

— Не трябва да се плашиш.

Чудеше се какво да прави. Инстинктите му диктуваха: напусни. Инстинктите му диктуваха: остани. Разумът му казваше да мълчи и да чака. Чуваше сърцето си и дъжда, който барабанеше по прозорците. „По-добре е да си вървя“, помисли си той.

— Орланда, помисли си…

— Имаш ли време да поговорим? Само малко? — попита тя.

— Да. Да, разбира се.

— Исках да ти разкажа за себе си. Куилън беше шеф на баща ми в Шанхай и ме се струва, че съм го познавала цял живот. Той помогна да бъде заплатено моето образование в Щатите и винаги е бил много внимателен към мен и семейството ми. Имам четири сестри и един брат, аз съм най-голямата. Сега всички те са в Португалия. Когато се върнах в Шанхай от Сан Франциско след дипломирането си, бях на седемнадесет, почти на осемнадесет… Е, според мен той е привлекателен мъж, въпреки, че понякога е много жесток. Много.

— Как така?

— Вярва в личното отмъщение, това отмъщение е право на мъжа, ако той е мъж. А Куилън наистина е мъж… Винаги е бил добър с мен, и все още е. — Тя го изучаваше. — Все още ми дава издръжка и плаща за апартамента.

— Не трябва да ми казваш нищо.

— Бих искала да го направя, ако ти искаш да слушаш. Тогава можеш де прецениш.

Той я изучаваше.

— Добре.

— Виж, донякъде това е така, защото съм евроазиатка. Повечето ни презират, открито или тайно, особено британците тук. Линк, само ме изслушай. Повечето европейци презират евроазиатците. Всички китайци го правят. Така, че ние винаги сме в отбранително положение, почти винаги се предполага, че сме незаконородени и със сигурност сме лесна песен. Боже, как мразя това. Колко скапано и вулгарно, и евтино е. И отношението на американските мъже. Странно е, но точно в Щатите спечелих себеуважението и преодолях вината, че съм евроазиатка. Куилън ме научи на много неща и ме оформи в много отношения. Дължа му много, но не го обичам. Това е, което исках да кажа. Искаш ли още кафе.

— Разбира се. Благодаря.

— Ще направя отново — тя стана, а походката й беше непреднамерено чувствена и той отново прокле късмета си.

— Защо скъса с него?

Разказа му за Макао.

— Отидох в кревата на онзи мъж и спах там въпреки, че нищо не се случи, нищо — бедният беше пиян и не можа да направи нищо. На другия ден се престорих, че е бил чудесен в леглото. — Гласът й беше привидно спокоен сякаш излагаше обикновен факт, но той усещаше болката. — Нищо не се случи, но някой каза на Куилън. С право побесня. Нямам с какво да се защитя. Това беше… Куилън беше надалеч. Зная, че това не е извинение, но… — Тя вдигна рамене. — Съдба. Джос. — Със същия слаб глас му разказа за отмъщението на Куилън. — Той така постъпва, Линк. Но имаше право да е вбесен, аз не бях права.

Парата засъска и кафето започна да капе. Ръцете й намериха чисти чаши и пресни домашно приготвени сладки и нова колосана ленена покривка, докато разказваше.

— Все още го виждам от дъжд на вятър. Само, за да поговорим. Сега сме приятели и той е добър с мен, а аз правя каквото искам, виждам се, с когото искам. — Тя го погледна. — Ние… преди четири години ни се роди дете. Аз го исках, той — не. Каза, че мога да родя детето, но в Англия, Сега тя е в Португалия с моите родители, баща ми е пенсионер и тя живее с тях. — По страната й се търколи една сълза.

— Негова ли беше идеята детето да остане там?

— Да. Но е прав. Веднъж в годината ходя там. Моите родители… майка ми искаше детето, молеше ме да й го дам. Куилън е щедър и към тях. — Сълзите се стичаха по лицето й.

— И така, сега знаеш всичко, Линк. Никога на никого, освен на теб не съм го казвала — не бях вярна любовница и не съм добра майка…

Той отиде до нея и я задържа в прегръдките си. Почувства как тя се стапя, опитвайки се да задържи хлипанията си, притискайки се, поемайки от неговата топлина и сила.

Когато се успокои, тя се протегна на пръсти и го целуна леко, но с огромна нежност.

Той й върна целувката.

Те се погледнаха с търсещи очи и отново се целунаха. Страстта им пламна. В това време чуха ключа в ключалката. Разделиха се, опитвайки се да си поемат дъх. Чуха грубия глас на бавачката от коридора.

— Уу?

Останала без сили, Орланда оправи косата си с една четка.

— Аз съм в кухнята — извика тя на шанхайски. — Моля те, иди в стаята си, докато те повикам.

— О? О, дяволът чужденец още е тук, нали? Ами какво ще стане с моите покупки? Направих някои покупки!

— Остави ги до вратата.

— Много добре, млада любовнице — извика в отговор бавачката и отмина като мърмореше. Вратата се затвори след нея със силно затръшване.

— Те винаги ли тряскат вратите? — попита Линк, а сърцето му още се блъскаше в гърдите му.

— Да, да, така изглежда. — Ръката й отново беше на рамото му, а ноктите й галеха врата му. — Извинявай.

— Няма за какво да се извиняваш. Какво ще кажеш да вечеряме заедно?

— Ако доведеш Кейси.

— Не. Само ти и аз.

— Линк, мисля, че е по-добре да се откажем — каза му тя. — Сега вече сме вън от опасност. Нека просто си кажем довиждане.

— Вечеря. Осем. Ще дойда да те взема. Ти избираш ресторанта. Храна от Шанхай.

Тя поклати главата си.

— Не, вече е неудържимо. Извинявай.

— Ще дойда да те взема в осем. — Бартлет леко я целуна, после тръгна към вратата. Тя свали шлифера и му помогна да го облече. — Благодаря — каза нежно той. — Няма опасност, Орланда. Всичко ще бъде по мед и масло. Ще се видим в осем. Нали?

— Най-добре — не.

— Може би. — Той й се усмихна особено. — Това ще бъде съдба, джос. Трябва да помним боговете, нали? Ще бъда тук в осем.

Тя затвори вратата след него, отиде бавно до стола и седна, потънала в мисли, чудейки се дали го бе отблъснала, ужасена, че е така. Дали ще се върне в осем и ако се върне как да го държи настрана, как да го залъгва, докато стане луд от желание, достатъчно луд, за да се ожени за нея.

Стомахът й тревожно се сви. „Трябва да действам бързо — помисли си тя. — Кейси го държи в робство, тя го е омотала здраво. Единственият път за мен е доброто готвене и домашния уют и любов, любов, любов, любов и всичко, което Кейси не е. Но не и в кревата. Това е начинът, по който Кейси го е хванала в капана. Аз трябва да направя същото. Тогава ще бъде мой.“

Орланда почувства слабост. Всичко мина чудесно, реши тя. Спомни си какво казваше Горнт: „Законът на старостта повелява всеки мъж да бъде хванат в капана на брака, хванат в капан от собствената си страст или чувство за собственост или алчност, или пари или страх, или мързел или каквото и да е, но хванат. И никой мъж никога не се жени по свое желание за любовницата си.“

„Да. Както винаги Куилън беше прав! Но той греши по отношение на мен. Аз няма да се успокоя за половината награда. Ще се боря за всичко. Ще имам не само Ягуара и този апартамент, но къща в Калифорния и най-вече американско богатство, далеч от Азия. Няма да съм евроазиатка, а жена като всяка друга — красива, безгрижна и любяща.

О, ще съм най-добрата съпруга, която някой мъж някога е имал.“

— Тръгна ли си? — Ах Фат се разхождаше безшумно в стаята, разчиствайки автоматично. — Добре, много добре. Да направя ли чай? Трябва да си уморена. И така, чай, а?

— Не. Да, да направи, Ах Фат.

— Да направя чай. Работа, работа, работа. — Старицата се затътри към кухнята. Беше облечена в черни торбести панталони и бяла блуза с набор, а черната й коса беше на дълга плитка. Тя се грижеше за Орланда от раждането й. — Добре го огледах долу на стълбите, когато ти и той пристигнахте. За един прост човек той е доста представителен — каза тя размишлявайки.

— О? Не те видях. Къде беше?

— Долу до стълбите. — Изкикоти се Ах Фат. — Ееее, погрижих се добре да се скрия, но исках да го видя. Хм. Ти изпрати нещастната си стара робиня навън в дъжда със старите ми кокали, а какво значение има дали съм тук, или не? Кой ще ти донесе сладкиши и чай или нещо за пиене в леглото, когато си си свършила работата, а?

— О, млъкни! Млъкни!

— Недей да говориш така на старата си майка! Тя знае как да се грижи за теб! Е, да, малка императрице, но и на двамата ви беше ясно, че мъжът и жената са готови да се съединят в битката. Вие двамата изглеждахте толкова щастливи, като котки във варел с риба. Но нямаше нужда аз да излизам.

— Чуждите дяволи са различни, Ах Фат. Исках го тука сам. Чуждите дяволи са срамежливи. А сега направи чая и пази тишина или пак ще те изпратя навън!

— Той ли ще е новият господар? — извика Ах Фат с надежда. — Време е да си имаш господар, не е добре да си нямаш димящ комин пред вратата от нефрит. Твоята врата ще се съсухри и ще стане суха като пръст от малкото й употреба. О, забравих да ти кажа две новини. Предполага се, че Бившите вълци са от Макао. Те ще ударят отново преди новата луна. Така говори мълвата. Всички се кълнат, че е истина. А другата е, че, хм, старият Кафър Ток на сергията за риба казва, че този чужд дявол от Голдън Маунтън има повече злато от евнуха Танг.

Танг беше легендарен евнух в двора на императора в забранения град Пекин, чиято страст към златото била толкова голяма, че целият Китай не можел да я задоволи. Толкова много го мразели, че следващият император го натоварил с нечестно спечеленото, докато тежестта на златото не го смазала до смърт.

— Ти не ставаш по-млада! Ние трябва да сме сериозни. Той ли ще е?

— Надявам се — каза Орланда бавно.

„О, да“ — помисли си тя пламенно, без сили от вълнение. Знаеше, че Линк Бартлет е единствената възможност в живота й. Изведнъж отново се изплаши, че е преиграла, че той няма да се върне. Тя избухна в сълзи.

 

 

Бартлет пресече малкото фоайе и излезе навън, за да се присъедини към половин дузина хора, които нетърпеливо чакаха такси. Пороят беше непрекъснат. Коли и камиони ръмжаха предпазливо нагоре и надолу по стръмния път, плискаха през водовъртежите и въртопите, чистичките на колите цъкаха, а прозорците бяха замъглени.

„Може би трябва да се заемем със строителство тук. Когато много хора се борят за малко земя това означава печалба, огромна печалба. И се изплаща за три години. — Господи!“ — помисли Бартлет.

Едно такси се завъртя, без да го е грижа, че има локви. Слязоха пътници, други се качиха с мърморене. Една китайска двойка излезе от входа, бутна го, както и останалите от редицата — високо говореща жена с огромен чадър и скъп шлифер, а съпругът й хрисим и кротък край нея. „Ще те вземат дяволите, маце — помисли си Бартлет — няма да ме изпревариш.“ Той се придвижи в по-добра позиция. Часовникът му показваше 10:35.

„А сега какво нататък? — запита се той. — Не се оставяй да си изгубиш ума по Орланда. «Струан» или Горнт!

Днес е денят на схватката, утре е петък — денят за разчистване на сметките, уикендът е за прегрупиране, понеделник е за последната атака и към три часа следобед трябва да имаме победител.

Кой искам да победи? Дънрос или Горнт?

Този Горнт е късметлия, беше късметлия. Господи, Орланда е нещо друго. Щях ли да скъсам с нея, ако бях на негово място? Разбира се. Разбира се, че щях. А, може би не — нищо не се е случило. Но щях да се оженя за нея в мига, в който това беше възможно и нямаше да изпращам нашето дете като пакет за Португалия. Този Горнт е един негодник и мръсник. Или дяволски умен. Кое?

Тя изложи всичко хубаво и чисто, също като Кейси, но по различен начин, въпреки че резултатът е същият. Сега всичко е усложнено или просто. Кое?

Искам ли да се оженя за нея? — Не.

Искам ли да я изоставя? — Не.

Искам ли я в леглото? — Разбира се. Тогава започни кампания, вкарай я в леглото — без ангажименти. Недей да играеш играта според женските правила, всичко е почтено в една война. Всъщност какво е любовта? Както каза Кейси, сексът е само част от нея…

Кейси. Ами тя? Сега няма да чакам дълго за Кейси. И тогава леглото или сватбените камбани или довиждане, или какво? Да ме вземат дяволите, ако поискам да се оженя отново. Онова време беше отвратително. Странно, не съм мислил за нея отдавна.“

Когато Бартлет се върна от Тихия океан през 45-та, той я срещна в Сан Диего и след седмица се ожени за нея. Изпълнен с любов и амбиция се хвърли в начеването на строителния бизнес в Южна Калифорния. Беше точният момент в Калифорния — всички форми на строителство процъфтяваха. Първото дете дойде след десет месеца, второто една година по-късно, а третото десет месеца след това, а междувременно работа в събота и неделя. Харесваше му да работи, беше млад и силен и преуспяваше, но се движеше настрани. След това започнаха караниците и вайкането и „ти никога не прекарваш повече време с нас, а се бъхтеше, а аз искам да отида до Франция и Рим и защо не си идваш рано вкъщи, имаш ли приятелка, зная, че имаш приятелка…“

Но нямаше приятелка, само работа. И един ден писмото от адвоката. Просто по пощата.

„Глупости — помисли си Бартлет ядосано, защото все още го болеше. — Аз съм един от многото и това се е случвало по-рано и ще се случва пак. Дори и така твоето писмо или телефонно обаждане носи болка. Боли и струва пари. Струва ти много, а адвокатите вземат най-много. Те вземат добра част и умно раздухват огъня между вас за тяхната собствена проклета печалба. Разбира се. Ти си техният купон за храна. От люлката до проклетия гроб адвокатите носят неприятности и се хранят от твоята кръв. Глупости. Адвокатите са истинската чума на добрите стари САЩ. През целия си живот съм срещал само четирима добри, а останалите? Никой от нас не е вън от опасност.

Да. Това копеле Стоун! Той направи убиец от мен, нея превърна в зъл демон, изправи нея и децата срещу мен завинаги. Почти ме съсипа — мен и бизнеса. Надявам се, че копелето ще гние за вечни времена.“