Ема Голдрик
Непреклонната Бет (10)

Десета глава

Бет остана пред болницата, неподвижна като статуя, плискана от дъждовните струи на усилващата се буря. Франк го нямаше. Дори не беше се обърнал — беше се качил в колата си и заминал. Само двайсет минути бяха минали без него, а празнината в душата й вече приличаше на пещера. От ъглите й сякаш долиташе ехото на казани думи и се повтаряше отново и отново. Обичам те, Франсис, плачеше всичко в нея.

Бет беше силна жена. Но когато такава жена изпадне в отчаяние, тя се пречупва напълно. Бет сякаш се беше разпаднала на стотици малки парченца, светлини и сенки се гонеха пред погледа й, а в душата й цареше хаос — страх, сълзи и разкаяние.

Най-после младата жена влезе обратно в болницата. Там можеше да приюти тялото си, но за душата и нямаше подслон. Разсеяно тръгна по коридора.

— Госпожице Хендли, мога ли да ви помогна с нещо — сестрата веднага беше забелязала състоянието и.

— Не — каза го мрачно и с равен тон. Стигна до стаята на Съки и бутна вратата.

С умиращата сякаш беше станало чудо. Тя щастливо се усмихваше на доктор Майкъл Портърман, който беше приседнал на леглото й, противно на всички болнични наредби. Пронизителният смях на Съки не показваше наличие на черепни травми. Лекарят явно също се забавляваше.

— О, Бет, защо си се измокрила така? — попита болната.

— Бях навън да се сбогувам с Франк Уайли — каза Бет, приближавайки до леглото. Лекарят се отмести бързо, сякаш хванат на местопрестъплението.

— Е — нацупи се Съки, — радвам се, че си е отишъл! Толкова е досаден! И с тази негова сериозна физиономия…

— Радваш се, че си е отишъл? — Бет извика на помощ цялото си самообладание, за да не изкрещи. — Ти се радваш, че…

— Да, радвам се — призна сестра й. — Интересуваха го само парите ми, а освен това е и много стар за мен! — после реши да пококетничи. — Ти трябваше да опиташ с него, Бет. Той е точно твоят тип.

— Да опитам? Мой тип? — думите сякаш кръжаха около нея. Тя стоеше до леглото, а умът й блуждаеше.

— Но ти пък нямаш нито цент — тъжно заключи Съки.

— Нито цент? — Бет се взираше в сестра си, опитвайки се да подреди мислите си. — Ти… не си обичала Франк?

— Разбира се, че не съм! Ама че глупава идея! — отново смях и трепкане с мигли по посока на Майкъл Портърман.

Да, добре казано — ама че глупава идея! И аз наговорих всичко това на Франк заради тази малка идиотка — сестра ми!

— Не, не ми е сестра — тъкмо обясняваше Съки на лекаря. — Заварена сестра, да. Но всъщност нямаме никакви роднински връзки. И на външен вид сме различни, и по характер…

Ще убия това малко чудовище, каза си Бет. Гневът й се надигна някак от само себе си в опустялото й съзнание.

— По-добре да тръгваме — прекъсна мислите й лекарят.

— Да — промърмори Бет. — Ти не си ми сестра, нали, Съки?

И тя вдървено се обърна и тръгна към вратата. Доктор Портърман вървеше след нея, бъбрейки със Съки, докато вратата се затвори зад тях.

— Жизнено момиче — каза той на Бет. — Кипи от живот.

— Да, а освен това има и доста пари — замислено каза Бет.

Лекарят почервеня и тръгна в друга посока. Бет пое унесено към изхода.

По улиците нямаше жива душа. Бет вървеше към дома си, все още напълно объркана. Ураганът „Офелия“ най-накрая беше решил да стигне до крайбрежието, но не по пътя, по който прогнозираха. Беше продължил с гръм и трясък на запад, към Тексас. Но при смяната на посоката опашката му беше засегнала Пикаюн. Дърветата по булевард „Гудиър“ се огъваха под напора на вятъра. От време на време се чуваше проскърцване или звук от отчупени, клони, носени от въздушната струя.

Някой може да пострада, помисли си Бет, сякаш това не се отнасяше и за нея. Просто абстрактен някой . И понеже Бог се грижи за пияните и лудите, тя стигна невредима до дома.

Някакъв капак на прозорец се беше отворил и звукът от удрянето му в стената идваше иззад къщата. Отдалеч се чуваше лаенето на Фанг, задълго останал затворен сам. Младата жена се сви. Мокрите й коси падаха върху лицето в безпорядък. Тя ги отметна, но дъждът ги върна отново там. Някой се наведе над нея и внимателно ги отстрани.

— Само луд може да стои така под дъжда! — извика й Франк Уайли.

Неизвестно защо Бет не се изненада. Той й беше нужен и следователно беше тук! Тя се облегна на мокрите му гърди.

— И само луд може да стои заедно с него и да го критикува! — извика тя в отговор. Ядът, сълзите и бурята се бяха слели в едно. — Знаеш ли — продължаваше да се надвиква с урагана тя, — че нямам сестра? — съзнанието й още се въртеше в затворен кръг, от който нямаше излизане.

— Ти ли го казваш?

— И освен това нямам нито цент!

— Аха, и това е много важно, така ли?

— Имам само куче и тази къща… Но как ще прекарам живота си с тях, боже мой? Стара мома, учителка, това ли ще бъда цял живот?

Фанг беше успял да се измъкне от къщата и се втурна надолу по стълбите, джафкайки. Спря до солидно убежище — крака на Франк.

— Боже милостиви! — викът на Бет се извиси до писък. — Нямам дори куче! Ти, проклетнико, ми открадна и кучето! Сега единственото, което имам на този свят, е къщата!

Ако съществуваше Страшният съд, той явно започваше в този момент. Сякаш Бог отговаряше на Авраам. Гръмотевици разтърсиха небето.

Между къщата и гаража се извисяваше старият дъб, посаден на Великден през 1865 година, само седмица след срещата на генерал Лий с генерал Грант, за да ознаменува паметното събитие. Много по-късно дъбът беше прояден от насекоми и най-сетне изгни. Сега ураганът го подхвана. Дървото устоя на вятъра известно време, а после бавно, много бавно се сгромоляса върху покрива на къщата. Изглеждаше така, сякаш тя издържа тежестта, после поддаде и се разцепи през средата.

— Сега май вече нямаш и къща — произнесе мъжът спокойно до ухото й и я прегърна.

— Сега вече нямам и къща — повтори тя. Думите все още не бяха достигнали до съзнанието й. Мозъкът й трескаво търсеше отговор. Беше изгубила всичко свое — сестра си, кучето, къщата… може би и работата. — Нямам и къща — продължаваше да повтаря тя, облегната на гърдите на мъжа. — Нищо нямам. Само себе си. Нищо друго.

— Не си съвсем права — рече той с дяволита усмивка.

В замъгленото й съзнание блесна искра. Яростта взе връх над всички други чувства.

— Нищо нямам вече! — рязко се обърна към него тя. — И това не е смешно!

Той изтри мокрото й лице.

— Разбира се, че не е смешно. Просто лош късмет. Трябва да си смениш името. Какъв късмет можеш да имаш с име като Хендли?

— Франк, не разбирам много от игри на думи. Кажи го направо!

— Все още имаш мен — каза той тържествено.

— Все още… имам теб? — тя отметна кичурите коса от лицето си и го погледна изумено. Той беше толкова мокър и толкова сериозен, колкото и тя. — Теб ли, Франсис?

— Само протегни ръка и ме вземи, Бет. Аз все още имам къща, работа и…

През ума на Бет внезапно премина налудничава мисъл.

— Франк! Как стана така, че доктор Портърман пое Съки… искам да кажа нейното лечение?

— Хубавец е той — рече Франк. — Бяхме съученици. Стари приятели сме. Много услуги сме си правили. Хареса й, нали?

— Знаел си, че така ще стане, нали, Франк Уайли! Господи, има ли нещо, което не можеш да направиш?

— Няма такова нещо — призна той гордо. — Наистина няма.

Чу се последно проскърцване откъм поваленото дърво. И трясък от падането на разрушената къща.

— Бет?

Незнайно как тя отново се намери в прегръдките му, плътно притисната до гръдния му кош. Вълнението й беше по-силно от вилнеещата буря. Мозъкът й блуждаеше.

— Трябва да сваля тези мокри дрехи от себе си.

— Мислех си нещо във връзка с това. Но не смятам вечно да те нося, Бет.

— А само да протегнеш ръка и да ме вземеш?

— Това беше идеята ми — отвърна той.

Е, Бет Хендли, каза си тя с най-назидателния си тон, как се случи така, че от целия град ти последна разбра какво става?

И Бет протегна ръце…