Ема Голдрик
Непреклонната Бет (8)

Осма глава

— Не изглеждате много добре, госпожице Хендли — забеляза Хоги в понеделник следобед. Вчерашният ден беше най-отвратителният в живота й. Събуди се с болезненото чувство на срам и не посмя да отиде на църква. И днес не беше кой знае колко по-добре. — Викат ви в дирекцията.

Бет потри чело. Главата й болезнено пулсираше. Сестра й не беше се върнала, а леля й Елоиз позвъни от Ню Орлийнз, чудейки се къде може да бъде Съки. И прибирането по хавлия не беше най-приятното преживяване за Бет.

— Кой ме вика?

— Не знам — отвърна Хоги. — Били-Джо е дошъл с майка си и с леля си… И директорката е там, разбира се.

— Да, разбира се — Бет с въздишка наблъска в куфарчето си всичко, което би могло да й потрябва. Слава богу, Франк Уайли нямаше да бъде там. Колко пъти ме предупреди да не изпращам онова предупреждение! По дяволите Уайли! Той беше коварен и непочтен… янки. И въпреки това. Тя седна отново. И въпреки това го обичаше!

Бет сви рамене. В книгите беше пълно с подобни истории — за момичета, които се влюбват в неподходящи мъже. Бог да им е на помощ!

Беше излязла в коридора, мърморейки си. Ето ти още един парадокс, каза си. По време на тренировките по противопожарна охрана евакуирането беше отнело петнайсет минути; а сега, когато директорката обяви, че няма да има занимания поради урагана, училището се беше изпразнило мигновено. Всичките шестстотин ученици сякаш бяха се изпарили!

Секретарката тракаше по клавиатурата на компютъра. Вдигна глава и се усмихна.

— Всички са вътре — кимна тя към дирекцията.

Били-Джо седеше на скамейката точно до вратата. Наричаха я подсъдимата скамейка, защото всички ученици изчакваха там определянето на наказанието си. Той погледна Бет, а на пъпчивото му лице се изписа гняв.

Бет натисна дръжката и влезе. Маргарет Луис я посрещна с доброжелателна усмивка. Две жени бяха седнали една до друга край малката масичка в ъгъла на кабинета.

— Ето я и нашата госпожица Хендли! — гордо обяви директорката. — Бет, това са госпожа Кръч и госпожа Маубрей. Дошли са във връзка с Били-Джо.

Приликата на госпожа Маубрей със сина й беше съвсем очевидна. Издължено лице, кукленски къдрици, малко по-тъмни от тези на Били-Джо — може би с помощта на малко химия… Сигурно беше на четирийсет и пет, но изглеждаше на шейсет.

— Значи това е тази, дето тормози моя Били-Джо! — нападателно започна тя. Госпожа Кръч кимна.

— Това е сериозно обвинение — намеси се директорката. — Госпожица Бет е сред най-добрите ни учители. Дори е получавала награди за работата си. Защо не се успокоите? Доктор Уайли ще дойде всеки момент. Винаги съм мислила, че в такива ситуации е нужна и малко мъжка помощ, не е ли така?

Двете жени потвърдиха с кимване. Госпожа Кръч хапеше устни. Сякаш търси кого да захапе, помисли си Бет. А откога госпожа Луис отдаваше такова голямо значение на мъжкото присъствие? Тя беше известна като фанатичка по отношение на дисциплината, но никога не беше допускала друг да й се меси в работата. Но тук май щеше да стане интересно. Тя винаги подкрепяше изцяло учителите си, щом бяха прави.

Бет се настани в един стол и реши да бъде по-търпелива от опонентите си. Двете дами я гледаха така, сякаш вече бяха я изправили на ешафода.

Франк Уайли влезе забързан.

— Съжалявам, че закъснях — каза той. — Госпожо Луис, председателят на училищния съвет иска да говори с вас.

— Тогава да тръгвам. Извинете ме, госпожи. Доктор Уайли ще ме замести — и тя се измъкна навън.

— Вие трябва да сте госпожа Маубрей — каза Уайли. — Били има същата коса като вашата. Разположете се удобно.

Бет поклати глава. На два пъти директорката го бе нарекла „доктор Уайли“. Така е то, блага дума железни врати отваря! Моята бакалавърска степен изобщо не прави впечатление!

Тъй като другите места бяха заети, Франк седна на централното. Само тогата му липсва, за да заприлича на Пилат Понтийски, помисли си Бет. Двете дами се дръпнаха към другия край на масичката, така че Бет остана срещу всички.

Франк Уайли изглежда отгатна мислите й. Усмихна й се, което не убягна от погледите на двете жени.

— Не съм запознат подробно със случая — започна той, прелиствайки голяма папка. — Бихте ли ме осведомили, госпожо Маубрей, по какви причини синът ви е бил преместен от Хатизбърг тук?

Майката не очакваше този въпрос.

— Защо… — запъна се тя. — Ами там всички учители се бяха наговорили да му създават проблеми! Те не го харесваха, а той има чудесни умствени…

— Едва е преминал първата година с минимални резултати на тестовете — прекъсна я Франк. — Точната цифра е шейсет и пет — най-ниската за продължаване на образованието в този щат.

Бет се почувства горда с него. За първи път от събота вечер, когато беше я пренесъл до дома по хавлия. Тя възнамеряваше сериозно да си поговори с него по този въпрос, но още не беше събрала кураж.

— Както казах, всички учители бяха против него — повтори госпожа Маубрей. — Затова го изпратих тук при леля му Амелия. И ето какво стана — попадна в ръцете на тази… на тази личност!

— Представете си само! — престори се на уплашен Франк. Той продължи да рови из документите, като от време на време свиваше устни, погълнат от четеното.

— Аха, ето… Госпожице Хендли, какви резултати има Били-Джо по история? Не, момент, може би е по-добре да поканим младежа да вземе участие в разговора — и той посегна към бутона на бюрото на директорката.

След секунда Били-Джо беше въведен. Той влезе наперено, но когато видя Франк Уайли, спря нерешително.

— Седни до майка си — нареди Уайли.

За момент изглеждаше, че момчето няма да се подчини, но срещна погледа на Франк и послушно заобиколи масата. Майка му се опита да го хване за ръка, но Били я отблъсна.

— Е, госпожице Хендли?

— Тече четвъртата седмица от началото на годината — спокойно изложи фактите тя, — а до тестовете в средата на срока остават още пет. Досега Били-Джо има петдесет и три процента.

Надвисна тягостна тишина.

— Не съм виновен аз — обади се момчето. — За кво ми е притрябвало да уча за Джордж Вашингтон! Искам да играя футбол! — той тръсна глава, сякаш не разбираше какво искат от него тези хора. — Ти си виновна! Ти си некадърна учителка!

— Той се прибира навреме и всяка вечер учи с часове — намеси се госпожа Кръч. — Не съм виждала по-старателно дете!

Е, сега вече ще става, каквото има да става, реши Бет.

— Госпожо Кръч — каза тя, — аз давам писмени домашни работи три пъти седмично. Досега Били-Джо не е написал нито една.

Жените я изгледаха така, сякаш беше самият дявол.

— Отде да знам, че траяло да предавам някви си писмени работи — промърмори момчето.

Бет подаде на Франк Уайли някакъв лист.

— През втората седмица, Били-Джо — обясни тя, — ти се справяше толкова зле, че аз специално ти обърнах внимание върху домашните работи.

— Отде да знам…

— И за да няма съмнение дали си разбрал, или не, те накарах да го напишеш и да се подпишеш отдолу!

Момчето се сви, сякаш да се предпази от удар. Или от погледите на всички около масата. Отново настъпи тишина.

— Виждам и останалите ти постижения — продължи Франк Уайли. — Четирийсет и три процента по английски, трийсет и седем по математика… и все в този дух. Така ли е, Били-Джо?

— Не ми пука — измънка момчето. — Кво ли важно има в тях… Оставете ме да играя и ми се махайте от пътя! Ще бъда богат и известен и ще играя в Националната лига! Вие нали сте били там, господин Уайли?

Бет разбра какво целеше: помощ от съмишленик! Момчето не виждаше по-далеч от носа си и беше убедено в правотата си. Тя затаи дъх в очакване на отговора.

— Бил съм, но не е толкова просто — въздъхна Франк. — Понякога ми се искаше да е, но… Във футбола има много повече неща от тичането, Били-Джо. А първото препятствие по пътя ти е училището. Трябва да се пребориш с него. Но най-напред ще трябва да започнеш да идваш редовно на училище!

— Не разбирам — каза госпожа Кръч. — Той вечер учи, а пък…

— За другите вечери не знам — прекъсна я Бет, — но за сряда съм сигурна, че не си е бил у дома. Тогава ходя на църква и го виждам на булевард „Гудиър“ и на отиване, и на връщане!

— Не е възможно! — намеси се госпожа Маубрей. — Аз говоря със сина си по телефона всяка вечер в осем часа! Всяка вечер! Не може да сте го видели! Не е възможно!

— Странно — обади се Уайли, — аз също го видях миналата сряда, в един червен открит камион… Доста ме ядоса. За малко да повикам полицията.

— Не ставайте глупав! — ядно изстреля лелята. — Той е само на шестнайсет и няма нито кола, нито книжка, така че…

— Твърдите ли това? — Франк разкопча сакото си и с усилие се удържа да не скочи от стола си.

— Щом няма кола — продължи Бет, — значи има брат близнак!

— Няма да е трудно да се установи — кротко каза Франк Уайли — защото аз имам номера на камиона, за който говорим. Ще се обърна към пътната полиция и ще разберем дали не е откраднат… Това май беше същият камион, който се опита да прегази госпожица Хендли миналата сряда вечерта — добави той след кратка пауза. — И тя трябваше да постъпи в болница! Май че е най-добре да повикам полиция!

— Но… — заекна госпожа Маубрей.

— Но през цялото време — стана Франк и забарабани по масата, — някой тук лъжеше. И май не беше само един. Най-много мразя лъжците! Имате ли да кажете още нещо, госпожо Маубрей?

Жената го гледаше гневно, но не каза нищо.

— А вие, госпожо Кръч?

Никакъв отговор.

— Тогава ви съветвам да се заемете сериозно с този младеж, иначе ще бъде изключен от училище, скъпи дами и тогава няма да може да играе любимия си футбол, никога вече! След девет години в Националната футболна лига мога напълно отговорно да ви заявя, че там няма място за глупаци!

— Момент само — намеси се Бет. Тя не искаше вечерта да завършва така. — Защо не опиташ с бейзбол, Били-Джо? За да станеш професионален футболист, трябва да завършиш и колеж. А за бейзболист можеш да бъдеш селекциониран още от гимназията!

— Не ме интересува никакъв бейзбол — надигна се момчето. — Само футболът! А ако ме издадете на полицията, ще съжалявате!

— Нека тогава да кажа нещо в заключение — чу се гласът на Франк Уайли. — Изключен си от участие в училищните спортни отбори, смятано от днес, Били-Джо! И няма да променя решението си, докато не постигнеш задължителния образователен минимум!

— Ще отнеса това до по-висша инстанция — заплаши госпожа Кръч и се запъти към вратата. Госпожа Маубрей я последва. Били-Джо се поколеба за миг, после бавно тръгна след тях. В окото му блестеше издайническа сълза.

— Можеш да идваш на консултации — предложи му Бет.

— Никви консултации не ми трябват! — озъби й се той. — Само почакай, нещастнице!

— Били-Джо — името му беше изречено с равен тон, но го накара рязко да се обърне. Франк Уайли положи голямата си ръка на рамото му. — Да се разберем. Госпожица Бет е моето момиче. И който й причини зло, ще си има неприятности. Ще му натроша костите на дребни парченца. На много дребни парченца. Ясно ли е.

На лицето на момчето отново се изписа отчаяние.

— Ясно ли е? — повтори Франк.

— Ясно — измърмори момчето и бързо се измъкна навън.

Бет едва не се срина върху масата. Нищо не й причиняваше такова страдание като подобно отношение. Почувства нечия топла ръка на рамото си.

— Всичко това трябваше да бъде казано. Ти беше права, и сега също си права, Бет.

— Може да съм права — с горчивина в гласа отвърна тя, — и все пак не всичко е наред. Как ви мразя вас, спортистите! — тя се отдръпна от ръката му и стана, разплакала. — Чу го какво каза, нали, че иска само да играе! И това му е единствената амбиция! И е добър във футбола, нали?

— Да, добър е, но…

— Но няма да играе! — тя бършеше сълзите си. — Ако беше бейзболист, някой отбор можеше да го вземе и да му даде шанс! Но за футболистите и баскетболистите — не! Тях ги вземат от колежите! А тези, които не могат да се справят — какво става с тях? За тях изобщо на никой не му пука… О, съжалявам… Никой не го е грижа!

Той й подаде носната си кърпа. Имаше нужда от нея — от очите й сякаш се изливаше Ниагарският водопад.

— А такива като Били-Джо — продължаваше тя, — те какво да правят? Той ще направи тестовете само ако всички учители си затворят очите заради него! А аз не мога да наруша принципите си така грубо! — тя насила напъха кърпата обратно в ръцете му. — И уж всички сме прави, а за Били-Джо животът губи смисъл!

— Донякъде си права, но не във всички училища системата е такава — големите му силни ръце я обгърнаха и тя склони глава на гърдите му, там, където се чувстваше сигурно.

— И освен това — промърмори тя, — аз не съм твоето момиче!

— По дяволите! — прогърмя той. — Това, което казах, е вярно, Бет Хендли, и не искам да чувам повече глупави приказки на тази тема, иначе…

— Иначе ще си излееш яда върху мен ли? — беше почти шепот, но той го чу и се засмя.

— Нещо такова — мъжът хвана брадичката й, обърна лицето й към себе си и се наведе към нея.

Не съм неговото момиче, продължаваше да си повтаря тя, докато устните му я лишиха от всякаква способност да мисли. Светът изчезна, а у нея се събудиха едновременно удоволствието и бунтът. Не съм… Да, аз съм неговото момиче, но само ако той наистина иска това! За миг сестра й изобщо не съществуваше.

— О, свършихте ли вече? — Маргарет Луис влезе в кабинета си и се запъти към прозорците. — Идва страшна буря! Лично аз винаги съм обичала бурите, но не разрушителните! Вятърът така хубаво е прочистил въздуха, не мислите ли?

Бет и Франк вече се бяха разделили, но по лицата им от километър се забелязваше колко са сконфузени.

— Да — каза Франк, но трябваше няколко пъти да се изкашля, за да се чуе ясно гласът му.

Маргарет Луис не беше недосетлива. Тя се подсмихваше, докато се обръщаше към тях.

— Не можахме да се разберем мирно и тихо с роднините на Маубрей, аз го отстраних от отбора до постигане на задоволителни резултати в учението и бях заплашен, че случаят ще бъде отнесен до по-висша инстанция — докладва Франк. — Госпожица Бет ме обвини в коравосърдечие и аз я целунах, за да я опровергая. Хареса ми и смятам занапред да продължа да практикувам този начин на убеждаване.

— Е, не знам — отвърна Маргарет. — Имаше някакви правила относно нежелателното сближаване между учителите и администрацията… Но вие сте такава хубава двойка и ако не правите демонстрации пред учениците, аз нямам забележки… Какво ще кажете за урагана?

— По-добре да се прибирам — успя да изрече Бет, чувствайки как гневът й се надига отново. — Трябва да нахраня кучето, да разбера какво става със сестра ми, а на всичко отгоре и този ураган!

— Виждате ли колко е загрижена за мен — подхвърли Франк, докато се готвеше да излезе. — Без мен за никъде не е!

Тя спря само за да му хвърли гневен поглед.

— Престани! Просто престани… Франсис!

В отговор получи широка усмивка.

 

 

Към шест часа същата вечер ураганът „Офелия“ вече беше основната новина на деня. Всички телевизионни канали и радиостанции излъчваха предупредителни съобщения. Епицентърът беше на по-малко от петстотин километра и беше спрял да се придвижва, но заплахата беше твърде голяма. А от Съки все още нямаше вест. Фанг беше неудържим и решително отказваше да се отзове на името Панси.

— Спокойно, Фанг — ваза му Бет, след като затвори телефона за пети път. Сю-Ан изобщо не беше се появявала в Ню Орлийнз. В полицията и болниците наоколо не бяха регистрирали такова лице.

Бет и кучето излязоха на верандата да хвърлят още един поглед. Залезът обагряше в червено странните облаци, приличащи на конски опашки. Вятърът ту стихваше, ту засилваше поривите си, като извиваше дърветата и караше вратата на гаража да дрънчи. Капаците на прозорците, незатваряни цяла вечност, потропваха. Бет не искаше да остава сама в тъмната къща, затова се хвана на работа. По-добре да ги затвори отсега — сутринта бурята щеше да бъде в разгара си.

— Аз май и сега няма да мога да ги затворя — мърмореше си тя. — Трябва ми…

— Мъж, за да свърши тежката работа — обади се някой зад нея.

Тя рязко се обърна и се вкопчи в него.

— О, Франк… Франсис — надвика тя шума на вятъра, — аз…

— Никога не си се радвала толкова да ме видиш — прекъсна я той, вдигайки я от земята със смях. — Колко си дребничка всъщност, Бет Хендли! Защо, когато се ядосаш, изглеждаш двуметров гигант?

— Защото съм вещица — прошепна в ухото му. — Ние, вещиците, научаваме това на майчината метла… искам да кажа, в майчиния скут.

— Иска ми се да съм познавала майка ти — каза й той, като я завъртя около себе си толкова силно, че тя завика за помощ.

— И на мен ми се иска — отвърна Бет, когато най-после стъпи на земята. — Тя би те харесала. Тук ли ще стоиш, или все пак ще затвориш капаците?

— Мислех първо да те целуна.

Тя се отдръпна със смях.

— Не, недей! Знам ви аз вас, мъжете! По нашите места първо се свършва работата и после си получаваш наградата!

— Наградата ли? — повтори той, имитирайки южняшкия й акцент.

— Всъщност майка ми може би нямаше да те хареса чак толкова — подразни го тя. — Тя беше истинска дъщеря на Конфедерацията. Прадядо ми се е сражавал…

— Страхотно! — грабнал отново той. — Моите предци са дошли тук чак през 1921 година и като истински варварин смятам да те целуна още сега!

— Какво става тук, ако мога да попитам?

Бет погледна през рамо, поруменяла от смях, и едва не си глътна езика.

— Съки! — ахна тя.

— Смятам, че се вижда с просто око — отговори Франк. — Целувам едно момиче. Или по-точно тъкмо се канех да го направя. Ако нямаш нищо против, изчакай минута-две и после можем да си поговорим надълго и нашироко!

— Само да си посмял…

— Слушай, Сю-Ан, сестра ти може да изглежда дребничка, но не е лесно да я държиш така дълго време. Изчакай! — той й обърна гръб и се зае с целуването. Бет затвори очи. Това изглеждаше най-приемливо. В края на краищата, ако той си е наумил да я целува, никой не можеше да му попречи — дори присъствието на Сю-Ан. Това я успокои за момент, а останалото беше негова работа.

Целувката бе толкова опияняваща, че Бет усети какво става едва след втория удар. Съки беше грабнала старата метла и налагаше Франк с всичка сила.

— Какво, по дяволите… — изрева той, но все пак успя да пусне Бет и да я отмести встрани, преди да се обърне към нападателя си. — Какво си мислиш, че правиш, момиченце? — мъжът хвана дръжката на метлата през средата и я счупи надве, преди да я хвърли през перилата. — Какво изобщо искаш? — ако не бяха шумовете на приближаващата се буря, можеха да чуят гласа му до другия край на града.

— Да ти пръсна черепа! — изкрещя Съки в отговор. Лицето й се беше изкривило в грозна гримаса. — И нейния също! Никой не може да ми отнема моето, проклета да е! Казах й да не се мярка пред очите ти! Проклети да сте и двамата! — момичето се озърташе за друго оръжие.

— Недей, Съки — проплака Бет.

— И не се опитвай да ми се умилкваш, Бет Хендли! Ти не си ми сестра! Само да беше жив татко, той щеше да те…

— Почакай малко — каза Франк. Той приближи и хвана Сю-Ан така здраво, че тя не можеше да помръдне. — Първо, никога не съм ти давал повод да мислиш, че се интересувам от теб. Второ, Бет е моето момиче и не мога да стоя безучастно и да слушам как я обиждаш. Струва ми се, че си се качила на главата й, и то от години, Сю-Ан. Време е да слезеш. Ние с Бет ще се оженим. За теб и отвратителния ти характер няма да има място в дома ни. Разбра ли?

Той най-накрая я отмести от себе си и я пусна. Сю-Ан беше пребледняла. По лицето й се затъркаляха сълзи. Фанг избра точно този момент, за да вземе участие в спектакъла. С един ритник на острата си обувка Сю-Ан го изпрати квичащ в ъгъла.

— Не смей да докосваш кучето ми! — извика Бет. Съки усети, че няма да й се размине, и хукна към алеята. — О, Господи, не! — изплака Бет. Съки вече беше в колата.

Моторът изрева, гумите изскърцаха — и момичето изчезна в бурята.

— Слава Богу, че се махна — каза Франк Уайли и я прегърна успокоително през раменете.

— Боже мой, не! — Бет се притисна до топлото му тяло.

— Всичко свърши, Бет. Нищо лошо не се е случило.

— Ти не знаеш — плачеше тя тихо. — О, Франсис, не искам да ти мокря ризата, но… ти не знаеш!

— Ти ще ми кажеш — увещаваше я той. — Започва да ръми. Кажи ми какво не знам!

— Само да погледна Фанг — измъкна се тя от прегръдката му. Кучето се беше свило на кълбо в най-отдалечения ъгъл и още скимтеше. Дойде при господарката си и се сгуши в нея. — Смятам, че нищо му няма.

— Тогава ела и ми кажи — настоя той. Вече се беше стъмнило напълно. Тя виждаше неясните му очертания — едра фигура, седнала на люлката и клатеща я напред-назад с крак. Тя се върна с Фанг в ръце. Имаше достатъчно време, за да се настани и да пусне кучето долу. И да се свие в убежището, което той й беше приготвил. Ръката му отново я обгърна.

— Тя не е… — Бет търсеше подходящите думи. — Има проблем, Франсис. Може да се нарече психически. От години е подложена на лечение. Мислех, че ще се възстанови бързо, но баща й… Моят втори баща…

— Какво баща й?

— Той се самоуби. Съки го намери… в гаража. И не можа да забрави това. Тя е чувствителна и…

— Боже мой — промърмори той. — И ти трябваше да се съобразяваш с това през цялото време?

— Разбира се — отвърна Бет. — Тя ми е сестра. Майка ми ме помоли да се грижа за нея. А сега Съки тръгна нанякъде — и не знам къде да я търся. Тя е склонна да направи какво ли не. Стори ми се, че е пила. Страх ме е.

— Не се бой — той се отмести и я притегли по-близо до себе си. — Ще остана с теб тази нощ.

Ако беше направил това изявление вчера, Бет щеше да се ядоса. А сега й изглеждаше толкова… хубаво.

— Може би е добре да се обадим в полицията, за всеки случай — предложи той.

И той влезе в къщата, без да дочака отговора й. Всъщност отиде в кухнята, която се намираше от другата страна на къщата, до задния вход. Затова когато Бет видя как няколко коли идват откъм Трето Авеню и влизат в алеята на нейната къща, не издържа и изпищя.

Три чифта фарове се бяха насочили срещу нея и я бяха приковали на люлката като пеперуда в хербарий. Чу затръшването на вратите и отново изпищя. Неясните фигури започнаха да я замерват с нещо. Две от ракетите не достигнаха до нея, а третата я удари в стомаха и се счупи. Яйца! Това бяха сурови яйца! Тя изпищя отново.

Фанг най-после показа смелост. Изскочи иззад люлката и се спусна към алеята с ръмжене. Някой се изсмя в тъмнината. Но не задълго.

Вратата зад Бет се отвори.

— Добре ли си? — попита Франк. Преди тя да реагира, той вече се носеше като танк надолу по стъпалата. Един от нападателите съзря опасността и скочи в колата си. Останалите двама се поколебаха и забавянето им се оказа фатално. Франк изрева нещо и се нахвърли върху тях. Този, който беше успял да влезе в колата си, запали мотора и изкара колата на улицата. Вторият лежеше до колата си неподвижно, а третият се намираше в ръцете на Франк Уайли, който така го разтърсваше, че главата му отскачаше напред-назад като на парцалена кукла.

— Франк! — Бет, отърсила се от стъписването, тичаше към полесражението. Опитът й да го спре се оказа безуспешен. — Ще го убиеш! — извика тя.

Яростта бавно се отдръпваше от лицето на Франк, но той все още не пускаше жертвата си.

— Да — отвърна той. — Само преди минута исках точно това! Ти добре ли си?

— Аз… Да, добре съм. Само съм малко изцапана, но иначе нищо ми няма. Кой е този?

— Кой може да е? — мрачно каза мъжът. Били-Джо и едно от неговите приятелчета. Не го познавам, но ми се струва, че не е ученик от гимназията… Слушай, скъпа, повикай полицията! Кажи им, че ни трябва и линейка.

Бет забърза към къщата. Щом чу гласа от другата страна на линията, изведнъж се успокои. Накрая остави слушалката и си пое дълбоко дъх — за първи път през последните двайсет минути. Бавно излезе на двора, където Франк пазеше двамата си пленници. Някъде отдалеч се чуха сирени и след малко полицията пристигна. Франк обясни всичко. Бет, макар и все още трепереща, намери сили да остане близо до него.

Когато всички си тръгнаха, той я поведе към къщата. Фанг не се отделяше от тях. Почти по навик отидоха в кухнята.

— На какво приличам само — въздъхна тя.

— За мен си прекрасна — отвърна той и тя отново се намери в обятията му.

— Радвам се, че всичко свърши… Но защо ме замерваха точно с яйца?

— Защото петната по стените няма да се изчистят — обясни й той. — Цялата къща ще трябва да се пребоядиса.

— О, Боже — измънка тя, — не мога да си го позволя!

— Това не е най-важното — прошепна той, докато галеше косите й.

— А кое е най-важното?

— Че някой е отишъл до булевард „Дудиър“ и е изпратил тези момчета тук. Предложил им е по петдесет долара на всеки, за да дойдат. Някой.

— Не — противопостави се Бет. — Тя ми е сестра! Тя не би могла да направи такова нещо!

— Не би ли могла? — преди да дочака отговора й, той я притисна в прегръдките си. — Стига ти за днес, мила. Хайде да те натопим във ваната!