Ема Голдрик
Непреклонната Бет (9)

Девета глава

Бурята продължи цялата нощ. Парцаливи облаци закриваха луната за миг и отминаваха. Шумът от гръмотевиците се смесваше с плющящия дъжд и затихваше някъде на северозапад.

Бет, облечена в топла нощница след банята, не можеше да стои затворена между четирите стени. Излезе заедно с Фанг и седна отново на люлката. Заслуша се в малкия транзистор. Франк Уайли се извисяваше като планина в мрака, а силната му ръка, прегърнала Бет през раменете, й даваше чувство на сигурност. От време на време разменяха по някоя дума.

— Но ти не разбираш! — за десети път повтори Бет. — Ти просто не познаваш Съки!

— Няма спор по това.

— Тя винаги е била… чувствителна. Дори аз не я разбирах през първите години. Но после… тя ми стана сестра, не разбираш ли? Трябва да обичаш собствената си сестра!

— Последни съобщения за урагана „Офелия“ — разнесе се глас от транзистора. — Сега той е на около триста и петдесет километра от крайбрежието. Ако продължи да се движи в очакваната посока, скоро ще стигне до областта между Ню Орлийнз и Гълфпорт. Максималната скорост на ураганните ветрове е сто и седемдесет километра в час. Съобщава се за потопена от тях нефтена платформа с трима работници. Очаквайте още новини.

— Господи! — потърси убежище при мъжа Бет.

— Не виждам да се молиш — подразни я той.

— Не е нужно… да се молиш на глас — отвърна му тя. — Бог знае всичко, което мисля. Ако успея да прочистя мислите си, може да чуя съвета му.

— Така ли? Той отговаря ли на молитвите?

— Винаги — Бет се извърна, опитвайки се да види лицето му. Нищо не се виждаше и тя прокара пръсти по бузата му. — Ти и това не разбираш, нали, Франсис, че Бог отговаря на молитвите ли? Ако беше вярно, светът щеше да е още по-луд и объркан!

— Видя ли? Знаех си, че не си разбрал. Той отвръща на всички молитви, но понякога отговорът му е „не“!

— Превъзпитавате ли ме, госпожице Бет?

Тя се засмя.

— На превъзпитаване подлежат само тези, които преди това са били възпитани!

— Знаех си аз, че трябва да си плюя на петите, още щом видях предупредителния знак в очите ти: „Внимание — баптист!“

— Непоносим си!

— Но сега, когато вече е късно за бягство, ще ти кажа нещо важно. Ние, мъжете, сме застрашен от изчезване вид. Затова с нас трябва да се внимава. А сега ще те накажа за лошото отношение!

— Да, да — развесели се тя. — Искам същото наказание като миналия път!

И двамата отново се целунаха. Веднага след това в съзнанието на Бет отново изплува Съки.

— Наистина ли смяташ, че тя е изпратила тук тези момчета?

— Мразя да наричам някого с моя ръст „момче“ — каза той. — По скоро бих го нарекъл гангстер. Абсолютно съм сигурен.

— Но… Но тя ми е сестра!

Той повдигна брадичката й, почти опря нос в нейния и целуна клепачите й.

— Грешиш, Бет. Ти си й сестра, но тя на теб — явно не.

— Не говори така! — каза Бет с нисък, печален глас, сякаш осъзнаваше, че той може и да е прав. — Но… къде може да е тя? Когато е в такова състояние…

Телефонен звън прекъсна думите й. Тя скочи, разпилявайки всичко, което държеше, почти настъпи Фанг и се спъна в транзистора. Но успя да вдигне слушалката след второто иззвъняване. В тъмнината Франк чуваше гласа й — нежен и едновременно с това тревожен.

Само аз мога да я спася, помисли си той. Да й помогна да преодолее този кошмар и да се оженя за нея. Ако и тя иска това. Понякога Бет се издаваше, че не й е безразличен. Само да можех да се владея по-добре, упрекна се Франк. Да не избухвам така заради Сю-Ан. Кой би могъл да знае, че ще дойда в това малко градче и точно тук ще намеря най-прекрасната жена на света? Доброта, красота и привързаност — и сексапил за десет жени! Никога не съм срещал жена, която да ми въздейства така силно! Само да кажа на леля Хариет!

Той още клатеше глава в почуда, когато Бет се върна. Поспря на прага, сякаш нерешително, и изведнъж се хвърли към него. Реакцията й беше инстинктивна — търсеше подкрепа. Изглеждаше замаяна, а очите й бяха широко отворени и немигащи.

— Бет?

Тя се сгуши в прегръдките му и от гърлото й се изтръгна слаб стон.

— Бет, какво има?

— От полицията… — гласът й беше приглушен, а лицето й — заровено в ризата му. — Намерили са колата на Съки на Палестайн Роуд, до дренажните тръби.

— Това е по-добро от нищо. А как е тя?

— Не знаеха — проплака Бет. — Предното стъкло е счупено, а по кормилото имало кръв… Но Съки не била там!

Бет се беше отпуснала в обятията му със сухи очи. Това го разтревожи — тя нямаше да почувства облекчение, докато не заплаче. Той залюля люлката. Какво да й каже? Цялата история беше прекалено сладникава за човек като него, но… кой знае, това можеше и да помогне.

— Бог ще се погрижи за всичко — прошепна й той и я притегли по-близо.

— Разбира се — въздъхна тя, сякаш си припомни нещо забравено. И изведнъж тялото й се отпусна в прегръдките му. Той се опита да я издърпа настрана, за да я види по-добре под уличната лампа. Лицето й беше бледо, почти безкръвно. Дишаше на пресекулки, а очите й бяха затворени. Дали беше заспала? Той я премести в по-удобно положение. Бет не помръдна.

— Заспала! — промърмори той на себе си. — Тя е припаднала, идиот такъв!

Претовареното й съзнание се беше самоизключило. Той внимателно я настани в люлката — чувстваше допира на бедрата й, на тежките й гърди… Стоически застана до нея, за да я пази от урагана и страховете на нощта.

 

 

В пет часа сутринта телефонът отново иззвъня. Облаците се бяха сгъстили. Целият свят беше посивял. Батериите на транзистора се бяха изтощили — и по-добре. Беше чул достатъчно за капризния ураган, който сменяше посоката си с женско непостоянство.

Не си спомняше как е успял да стигне до телефона, без да събуди момичето, спящо на коленете му. Уморен женски глас изказваше съмнения относно неговата самоличност.

— Не може ли да говоря с госпожица Хендли? — настояваше гласът. — Обаждам се от болница „Кросби“!

— Не можете да говорите с нея в момента — прошепна той. — Аз съм нейният годеник, Уайли. Заместник-директор съм на гимназията — беше сигурен, че това ще й вдъхне респект и най-после ще получи информацията. И се оказа прав. След неясните шумове и мърморене от другата страна на линията се чу глас на по-възрастна жена.

— Госпожице Хендли?

— Господин Уайли е на телефона — поправи я той.

— Да, господин… Уайли. При нас току-що постъпи пациентка на име… Фостър.

— Съки! — извика той. — Да, Сю-Ан Фостър е доведена сестра на годеницата ми. Как е тя?

— Слава Богу — каза сестрата, — не бяхме сигурни в самоличността й… Госпожица Фостър е претърпяла катастрофа. Има слаб кръвоизлив в областта на главата, но нищо опасно. Може би е получила сътресение на мозъка, но още не знаем колко е сериозно. На рентгена не се видяха фрактури по черепа. Все пак е по-добре да остане в болницата. Бихте ли дошли — вие или заварената й сестра, — за да ни дадете необходимите данни за документацията?

— Смятайте, че вече сме при вас, госпожо! — извика той.

 

 

Болницата се намираше съвсем наблизо. Бет още не беше се събудила съвсем, когато спряха на паркинга.

— Пристигнахме, мила — внимателно каза той.

— Пристигнахме? Къде пристигнахме? О, Боже, да! Съки е тук! Помогни ми да сляза.

Той я пое на ръце и затвори вратата на колата.

— Май вали — установи тя. — Но, Франсис, аз съм по халат!

— Както и повечето хора тук — каза той, подсмивайки се. — Замълчи. Трябва да изкача тези стълби, а ти май ми натежаваш, скъпа!

Лекарят, който ги посрещна, изглеждаше уморен, побелялата му коса бе разрошена. Стетоскопът му се подаваше от джоба.

— Още една пациентка? Какво й е?

— Нищо й няма — отговори Франк. — Ние сме роднини на Сю-Ан Фостър. Току-що сте я приели.

— Май ви познавам отнякъде — въздъхна възрастният мъж. — Ами да, госпожица Бет! Сю-Ан, малката Съки… Тъкмо я закараха в стаята. Сътресение на мозъка и дребни охлузвания. Беше много пияна и вероятно поради това не е пострадала по-сериозно. Но как сте я пуснали в това състояние да шофира, Бет?

— Изобщо не я е пускала — раздразнено каза Франк. Сякаш Бет беше виновна! — Сю-Ан може да се грижи за себе си. Критично ли е състоянието й?

— Главата е твърдо нещо — отбеляза лекарят. — Дали е критично? Е, не чак толкова. С помощта на успокоителните ще се съвземе бързо. До сега са докарали цяла дузина пациенти, а ако бурята се разрази както очаквам, ще дойдат още толкова! Тя е в двайсет и шеста.

— Не можете да влезете там! — спря ги сестрата в коридора.

— Обзалагам се, че ще го направим! — отвърна Франк.

— Ще повикам охраната — заплаши сестрата.

— Гледайте да са по-яки!

— Ами… влезте, но само за минутка и ако сте родителите й.

— Родители сме — и Франк нахлу в стаята. Едното легло беше празно, а на другото лежеше Съки. Ураганът „Офелия“ разтърсваше прозорците, дъждовните капки почукваха по стъклата. Но на Съки това не и правеше впечатление. Отпусната по гръб с ръце върху завивките, тя лежеше с немощна усмивка и бинтована глава.

— Боже мой, тя е мъртва — промълви Бет.

— Не е — увери я Франк. — Само е заспала.

— Вече я видяхте — намеси се сестрата. — Сега излизайте и изчакайте навън!

— Тук, сестрите, май с конкурс ги избират — промърмори Франк.

— Точно така — отвърна му сестрата. — А сега вън!

Той излезе в коридора и настани Бет в чакалня с два стола и дървена пейка.

— Оставям те за малко — каза той. Стори и се, че въздъхна с облекчение, когато я настани на стола.

— Много ли съм тежка?

— Ти какво, искаш да ми смачкаш самочувствието ли — ухили се той. — Да, ужасно си тежка! Или аз нещо вече не издържам!

— Не се безпокой, ще ти отмъстя някой ден — той оправи халата й и отново се засмя. — Изгубили сме единия ти пантоф. Ще трябва да го потърсим на връщане. Колко смяташ да останем?

— Докато се събуди Съки.

— Може да не е скоро.

— Колкото е, толкова! — тя се отпусна тежко и затвори очи.

— Колкото е, толкова — прошепна той. Наведе се над младата жена, отметна косата от лицето й и я целуна по носа. Тя се усмихна едва-едва, но Франк вече го нямаше, за да попита какво означава, това.

Когато отново отвори очи, Бет видя как сестрата на гишето предава дежурството на друга. Някой седеше на скамейката до нея. Бет се обърна с усилие и се вгледа в него.

— Били-Джо? Какво правиш тук?

— Казаха ми да чакам — отвърна момчето. — Полицията.

— Полиция ли? Не сме викали полиция този път.

За момент настъпи тишина. Момчето седеше с ръце на коленете, мачкайки нервно панталона си.

— Голяма работа е този Уайли — каза Били. — Мислех, че ще ме разфасова… Съжалявам, госпожице Бет.

— Разбирам — въздъхна тя. С мъка постави ръка върху неговата и го потупа успокоително. — И аз за момент си помислих…

— Че ще ми види сметката — прекъсна я момчето. — Щеше да го направи, ако не бяхте го спрели. Аз… мислих доста.

Били отново замълча. Бет го погледна. Той искаше само да играе! Това престъпление ли е? Тя отново го потупа по ръката окуражаващо.

— Госпожице Бет, вие вярвате ли в това, което ми пробутвате?

— За ученето ли? Да, вярвам, Били-Джо.

— А той? Той вярва ли? Аз прегледах стари броеве на вестници… Какъв звяр е бил, докато е играл в Националната! Направо ги е разпердушинвал, но сега… сега се е променил.

— Зависи какво разбираш под „промяна“ — отвърна тя мрачно.

— А тази там докторска степен от футбола ли я е получил?

— Не, Били-Джо. Получил я е след това. Човек не може цял живот да играе футбол.

— Сигурно сте права — промърмори момчето. За първи път обърна лице към нея. — И вие сте страхотна, госпожице Бет. И дори сте по-упорита от него.

— Ти ли го казваш? — засмя се тя и си наложи да държи очите си отворени. Това беше един от най-странните й разговори с ученици. Какво ли би казал Франк Уайли, ако го чуеше? Ще трябва да си поговори с него…

И отново в съзнанието й изплува Съки — измъчена, на крачка от смъртта там на леглото… И всичко заради него! Аз също го искам, Съки, а никой не знае той самият какво иска! И ако нищо не се промени, Съки пак ще отпраши с колата и този път вече ще се убие! Какво да правя? Да се боря с нея? Или да отстъпя, както винаги? В края на краищата тя не е виновна, че се е родила толкова… свръхчувствителна. Тя ми е сестра, а аз обещах на мама…

Бет не искаше обяснения, нито отговори. Искаше само да седи тук и да плаче, докато всичко потъне в сълзи — и в тях да плува единственият й пантоф. Но не можеше да направи това — съвестта не й позволяваше. Тя потисна напиращите сълзи и се обърна към момчето.

— И какво всъщност чакаш, Били-Джо?

Уморените му очи бавно се обърнаха по посока на гласа й.

— Наистина ли ви интересува какво става с мен?

— Разбира се, че ме интересува.

— А господин Уайли?

Бет си пое дълбоко въздух и се взря в Били. Зад безразличието на това момче нещо викаше за помощ. Трябваше да внимава с отговора.

— И той също се интересува от теб.

— Мислите ли, че вече е много късно да се променя?

— Никога не е късно. Ти имаш нужда от помощ, Били-Джо. Ние с господин Уайли ще ти помогнем. Няма да ти е леко, но ако се потрудиш малко, може би пак ще можеш да играеш!

— Лесно ви е на вас — въздъхна Били. — А аз чакам полицаите, госпожице Бет. Искат да дам показания за сестра ви.

— За сестра ми ли?

— За онази русата. Лекарят й викаше Съки. Сестра ли ви е?

— Да.

— Тя… напълно ли е нормална?

— Ами да… Само че е малко по-особена. Но нали знаеш, Били-Джо, хората са различни… Какво е станало?

— Не знам точно. Тя каза, че искала да ни види след това. След идването ни до вашата къща. На входа на Ботаническата градина. Аз закъснях и другите ми казаха, че била там, после дала газ и поела нагоре по Палестайн Роуд. Това изобщо не е път за високи скорости, да не говорим пък за жена и в тази буря… Аз тръгнах след нея. Почти я бях настигнал, когато тя се блъсна в дренажните тръби и изхвръкна на пътя.

— И ти извика помощ?

— Нямаше кой да помогне. Всички нормални хора си стояха вкъщи. Аз доста се бях изплашил. На филмите винаги резервоарът избухва, нали знаете… Така че я завлякох до моята кола. Струваше ми се, че е мъртва, но знае ли човек? Докарах я тук… А колата така и не избухна! Понякога ми се струва, че ония от телевизията показват такива глу…

— Може и така да е — прекъсна го със смях Бет. — Боже мой, Били-Джо, колко храбро си постъпил! — тя се изправи, той също. Мозайката под босия й крак беше студена, но тя не усети. Прегърна момчето и се засмя, когато то се изчерви. Понечи да го целуне, но Били-Джо се отдръпна и тя улучи носа му.

— Да не би за първи път да целуваш момиче, Били-Джо? — присмя му се Бет.

— Не, но с по-стара… — промърмори той. — Искам да кажа…

— Знам какво искаш да кажеш — поусмихна се тя, после изведнъж стана сериозна. — Ти може би си спасил живота на сестра ми. Никога няма да забравя това.

Червенината по лицето му се сгъсти почти до цвета на косата, му. Така ги завари Франк.

— Чудя се какво ли става тук? — Франк се шегуваше, но Били-Джо прие думите сериозно.

— Нищо не съм направил — измънка той напрегнато. Свали ръцете на Бет от раменете си и отстъпи назад. — Аз не бих… Нали казахте, че е вашето момиче… Но тя стана и ме прегърна, и… Проклет да съм, но тя започна да ме целува!

— Да, това й е навик, знам — съгласи се Франк Уайли. — На мен винаги ми е харесвало. А на теб?

— Аз се изплаших — призна Били-Джо. — Спомних си как казахте, че ще ми натрошите костите… Отде да знам дали… Не ми се случва много често да ме целуват стар… искам да кажа учителки.

— Нарече ме стара — оплака се тя, докато пристъпваше към Франк, а той съвсем машинално я прегърна. — Стара съм била!

— Не е ли вярно? — подразни я Франк и се разсмя.

— Ако още не знаеш, Били-Джо е докарал Съки тук!

— Научих вече.

— Винаги всичко знаеш! — обвини го тя.

— Мъжете трябва да владеят положението — съгласи се той.

На Бет й се прииска да го смушка с нещо, но нямаше с какво.

— Дали ще ме арестуват? — предпазливо попита Били-Джо.

— Да те арестуват ли? За какво? Та ти си герой!

— Шегувате се, нали? И майка ми не би повярвала на думите ви, макар че тя вярва на всичко.

— Изчакай тогава до следващия брой на местния вестник! — посъветва го Франк. — Изпратили са репортер насам. Представяш ли си големите заглавия, например: „Мъж от Пикаюн спасява човешки живот“?

— Мъж? Мъж ли ще ме нарекат?

— Е, може би ще искат да напишат „младеж“, но „мъж“ звучи по-добре, не е ли така? И аз ще използвам връзките си…

— Как пък да не дойде репортер в тази буря да ме интервюира — мен! — сърдито каза момчето. — Да не е луд!

— Такава им е работата — убеждаваше го Франк. — И освен, че е луда, репортерката е и хубава. Последния път, когато се видях с нея, тя се канеше да дойде с полицейската кола.

— Изобщо не вярвам, че ще дойдат — държеше на своето Били-Джо.

Но те все пак дойдоха. И когато си свършиха работата, Били-Джо триумфално се завърна у дома с полицейската кола, с включена сирена и запалени фарове — както беше пожелал.

— Хайде, Бет — подкани я Франк. — Съки няма да се събуди през следващите няколко часа. Хайде да отидем да те облечем!

Тези думи я накараха да потрепери. Бяха съвсем невинни на пръв поглед, но и най-наивното момиче би усетило по интонацията на мъжа, че той имаше предвид „да те съблечем“. А тя още не беше сигурна как да реагира. Все още.

 

 

Съки се пробуди по обяд. Градчето беше обхванато от затишието, предвещаващо идването на урагана. Улиците бяха пусти. Повечето хора бяха напазарували набързо най-необходимото. Училищата бяха затворени. Всичко се беше притаило в очакване. А Съки отвори огромните си сини очи и се усмихна.

— Бет? Какво правиш тук?

— Чакам да се събудиш, глупачето ми. Как се чувстваш?

Съки посегна към главата си.

— Да не би да са ми отрязали косата? Само не ми казвай, че са ми отрязали косата! — в думите й имаше паника.

— Бързо ще порасне — успокои я Бет. — Как се чувстваш?

— Ами… малко ме боли главата… О, Бет, чувствам се глупаво, наистина глупаво. Как можах да… — и от очите й потекоха сълзи. Лекарят беше казал да не я тревожат. — Колко неприятности ти причиних! — проплака Сю-Ан.

Бет сковано се изправи. Седеше до леглото на сестра си от сутринта и мускулите я боляха. Наведе се над Съки и нежно я прегърна.

— На мен нищо ми няма, скъпа — каза тя тихо. — Всичко е наред. И ти нямаше да пострадаш, ако не беше проклетият ураган…

Но Съки не я слушаше. Още една сълза се отрони от окото й.

— Ами Франк? — извика тя. — Горкият Франк!

Да, горкият Франк, мислеше си Бет, сядайки на стола. Виеше й се свят. Горкият Франк, който само преди няколко часа беше пил най-отвратителното кафе в живота си и я беше помолил да се омъжи за него. Горкият Франк. А тя не толкова горката Бет Хендли, му беше казала, че го обича, а сърцето й биеше лудо. Беше му казала още, че първо трябва да разговаря със сестра си.

— По-рано не говореше така — откъсна я от мислите й Съки.

— Как?

— Никога по-рано не си казвала, проклетият ураган.

— Да, скъпа, нещата се промениха. Ти така ни изплаши!

— Наистина ли? — Съки сякаш се зарадва, че е била в центъра на вниманието. — Аз изобщо не стигнах до Ню Орлийнз. Седнах за малко в онова заведение на „Слайдъл“. А Франк кога ще дойде да ме види?

— Веднага щом се почувстваш по-добре. Понеже не е роднина, не го пускат. Казаха да не се вълнуваш много.

— Да, разбира се. А ако той дойде, ще се развълнувам и още как! Ти знаеше ли, че…

Каквото и да не знаеше, Бет така и не го научи. Лекарят влезе тромаво в стаята, следван от висок, привлекателен мъж, който усърдно се усмихваше.

— Смятам да си отида у дома и да поспя поне месец — обяви лекарят. — Запознайте се с доктор Портърман, най-новият член на колектива ни. Вашият господин Уайли предположи, че неговото присъствие може да ви подейства добре.

— Наричайте ме Майкъл — каза новият лекар, докато приближаваше към леглото и посягаше към китката на Съки. Не беше много трудно да се види интересът, проблеснал в големите сини очи.

— Франк ли ви изпрати? — изчерви се Сю-Ан.

— Само ме помоли да дойда — поправи я лекарят, докато осветяваше зениците й. — Състоянието ви е добро, като се има предвид през какви премеждия сте преминали, млада госпожице. Сега поспете малко. Ще дойда по-късно, за да ви… да ви прегледам по-обстойно.

— Добре — измърмори в отговор Сю-Ан. — О, Бет! — и тя се отпусна на възглавницата със затворени очи.

Възможно ли е това, питаше се Бет.

— Чудесно е от страна на Франк да направи всичко това за мен! — каза Съки. — Надявам се той да дойде скоро!

Не, излъгала съм се, помисли си Бет. Тя си държи на своето.

— Да, ще дойде — увери я тя. — Сега си почивай!

— Бет… ти никога няма да ме изоставиш, нали? Ти обеща…

— Знам, скъпа. Няма да те изоставя. Ще бъда с теб, докато съм ти нужна.

А ти няма ли да ме изоставиш, Съки? Някоя от нас не е съвсем искрена. А може би и двете? Бет наведе глава, за да скрие сълзите си. Толкова много обещания и отговорности й се бяха струпали! А малко по-рано тази сутрин тя като че ли беше усетила част от тях да се поемат от по-здрави плещи! Почти й беше олекнало. Почти.

Франк Уайли избра точно този момент, за да влезе. Или може би съдбата го избра. Той хвана ръката на Бет.

— Заспа ли?

— Да — прошепна Бет. — Току-що. Питаше за теб.

— Така ли? И защо?

— Франк, хайде да излезем!

— Не ми харесва тонът ти, Бет. Реши ли нещо?

Тя кимна. Мъжът нежно й помогна да стане и я подкрепяше, докато излязоха във фоайето. Бет се обърна назад само за миг — Съки отново се усмихваше насън.

— Явно сънува нещо хубаво — рече Бет.

— Ще излезе.

— Разбира се — той я заведе до входа и отвори. Вятърът жалостиво виеше.

— Само за няколко минути… Как хубаво ухае въздухът, нали?

Бет се олюля и се вкопчи в мъжа с две ръце. Всички планове, всички луди мечти… В очите и имаше сълзи, заради вятъра, разбира се. Франк погледна към нея. Лицето му беше каменно — сякаш мъжът вече знаеше какво ще чуе.

— О, Франсис — каза тихо Бет.

— Не можеш ли да го кажеш? Толкова ли е лошо?

— Да, мили мой. Аз… не мога да се омъжа за теб.

— Не можеш или не искаш?

— Какво значение има?

— Да, разбира се, няма значение. Мога ли да знам защо?

— Може да прозвучи глупаво, но… заради Съки.

— Сю-Ан? Каква връзка има тя с нас двамата, Бет.

— Тя… тя те иска, Франк!

— И заради това ти ми отказваш?

— Аз… Моля те, Франк, и без това ми е тежко.

— Но това е истината, нали? Сутринта не говореше така.

— Тогава… тогава не знаех какво изпитва Съки. Мислех, че… Обещах на майка ми, че ще се грижа за нея. Може да е навик, а може да е и дълг, не знам… Толкова съм объркана. Като че ли не мога да мисля.

Вятърът едва забележимо се усили и дъждът ги шибна безмилостно.

— Нека останем… приятели, нали, Франсис? — произнасяйки името му, тя сякаш погали мъжа, макар да не съзнаваше това. — Можем да се виждаме понякога.

Той се намръщи.

— Приятели, така ли? Няма да се получи, Бет Всъщност може би ще успея да си свърша работата в Пикаюн по-бързо.

Сякаш някой прободе сърцето й. Тя с мъка преглъщаше.

— Ще си намериш друго момиче — прошепна, а вътре в себе си горещо се молеше това да не се случи. Искам той да бъде щастлив, казваше гордостта й. Но не без мен, противопоставяше й се сърцето. Не без мен!

— Така ли мислиш, Бет?

— Трябва да мисля така — отвърна тя. Устните й се движеха, но от гърлото й не излизаше нито звук. Сълзите я задавяха.

— Май нямаме какво повече да си кажем — рече Франк Уайли, отдръпвайки ръката си. Всичко се четеше в погледа му. Мъжът се обърна и бързо тръгна по тротоара.

— О, Господи — прошепна Бет, докато гледаше как високата му фигура се отдалечава нагоре по булеварда. — Господи, какво направих?

Вятърът отново се усили. Дъждът шибаше в лицето й. И ако Бог й отговаряше, тя не можеше да го чуе.