Ема Голдрик
Непреклонната Бет (2)

Втора глава

— Намерих това на бюрото си, госпожице Хендли — Франк Уайли тикна в лицето й сгънат лист хартия. Бет посегна да го вземе, но мъжът го дръпна, внимателно го разгъна и го постави пред нея. — Е?

Бет бутна стола си назад и се изправи.

— Това е стандартен формуляр.

— Знам — каза той възмутено. — Писмено предупреждение. Едва е започнала третата седмица на учебния срок, и вие вече предсказвате, че Били-Джо Маубрей ще пропадне на теста по история в средата на срока? Да не би да сте ясновидка?

— Да! — през рамото му тя виждаше първите ученици, изпълващи постепенно стаята, но не й оставаше нищо друго, освен да стисне зъби. — Да — повтори тя шепнешком. — Но аз имам шестгодишен преподавателски опит, господин Уайли! А вие?

Той се огледа през рамо, после се наведе над нея.

— Ако Били-Джо пропадне на теста, няма да може да играе във футболния отбор! — процеди през зъби. — Губя половината си време, за да привлека учениците в извънкласни занимания, а вие… Били-Джо може и да не е най-добрият ни ученик, но е душата на отбора! — внезапно той прие ролята на човек, който опитва да се разбере с малоумен. Наведе се още по-ниско и заговори тихо: — Слушайте, госпожице. В американската образователна система колективните спортове са неотменна част от училището. Учениците полагат повече усилия, когато знаят, че могат да отпаднат от отбора поради лош успех. Участието им в извънкласните дейности — спорт, театрален клуб, шах клуб или нещо друго — развиват у тях чувство за принадлежност към учебното заведение! Така че очакваме от учителите да помогнат в тази насока. Ясно ли е?

Бет Хендли вече трудно контролираше лицевите си мускули.

— Дълбоко се съмнявам, че всичко това важи за Били-Джо!

— Нужно е време — измърмори мъжът сърдито, — време и помощ от преподавателя.

На Бет това й беше известно, както и много други неща. Тя опита да скрие яда си, но очите й мятаха мълнии.

— Колко време смятате да бъдете с нас, господин Уайли?

— Около година. Защо?

— Е, това е доста време. Страхувам се, че ми давате повече съвети, отколкото са ми нужни.

Той се овладя. Стаята бързо се изпълваше с ученици.

— Слушай! — каза ядно. — Вземи си обратно този лист и отново прецени последствията!

— Иначе?

— Направете го, госпожице Хендли! Нямам намерение да гледам как изливате яда си върху учениците! Чудя се как изобщо са ви взели на такава работа!

— Благодарение на влиятелни политици — отсече тя, трепереща от ярост. — Желаете ли още нещо, господин Уайли?

Той огледа класната стая, после очите му се върнаха на младата жена.

— Правете, каквото ви се нареди! — заповяда рязко и излезе.

Това вече не се търпеше! В ъгъла на катедрата имаше малко керамично преспапие — сувенир, от пътуването и до Джаксън, Мисисипи. Тя го грабна и го стисна. Гневът я съветваше да го хвърли след омразния човек. Това не подобава на една дама, обади се в нея гласът на майка й.

Ръката й трепна. Малкото преспапие, рекламирано като нечупливо, падна на пода и се разби на малки парченца.

Този шум беше достатъчен, за да успокои Бет. Тя погледна към останките, чувствайки се ужасно глупаво. Можеше да повика портиера, но той щеше да я засипе с въпроси. По-разумно беше да си има метла в шкафа в дъното на стаята. Двама доброволци вече я бяха извадили на пътеката между чиновете, а много от останалите се кикотеха. Следващата сряда на църковната служба, каза си мрачно, трябва всички да се помолят с мен за по-благ характер!

Бет се изчерви и се престори на много заета, като започна да прелиства плана на урока.

Вън в коридора Франк Уайли спря за момент. Чу звук от счупено, но не посмя да надникне в стаята. Никоя жена, с изключение на леля му Хариет, не беше успявала да му влезе под кожата толкова бързо.

— Луда работа — промърмори на себе си.

Не му беше приятно да мисли за това. Той продължи надолу по коридора, клатейки глава. Влезе в административното крило. Секретарката седеше пред компютъра. На лицето й бяха изписани смесени чувства. Маргарет Луис, директорката, излезе от кабинета си.

— Е, Франк, разкри ли мистерията?

— Да, струва ми се — отвърна той, докато се опитваше да подобри настроението на секретарката с усмивката си. — Кора май не е убедена в преимуществата на компютрите.

— Малко е… плашещо — отвърна секретарката.

— Както си спомняш, Кора, господин Уайли ще работи в нашето училище на доброволни начала около година, за да се опита да приложи на практика някои от идеите си, заложени в доктората му. Основната му идея се състои в това, че ако не можем да заинтригуваме учениците и да ги привлечем в училището, обучението ни не струва пукната пара.

— Но… но какво е това? — попита Кора, като жестикулираше по посока на компютъра, който безгрижно си прещракваше.

— Това е първата стъпка — отговори Франк, подсмихвайки се. — Трябва да започнем с присъствието. В паметта на компютъра има данни за всеки ученик. Когато въвеждаш списъка на отсъстващите всяка сутрин, компютърът сверява данните и автоматично телефонира в дома на всеки от тях. Записва причините за отсъствието, посочени от родителите, и ги прибавя към другите данни. А когато някой отсъства повече от два дни, компютърът ще ти съобщи.

— Но всичко това е скъпо — въздъхна Кора. — Училищното настоятелство ще изпадне в истерия!

— Не, няма — намеси се Маргарет. — Обясни й, Франк!

— Няма кой знае какво за обясняване. Производителят на тези компютри иска да ги изпробва — за нас това е безплатно. А Южната телефонна компания иска да разшири линиите си и затова ни отстъпи ползването им на цена един долар, годишно. Така че единственият разход ще бъде твоята енергия, Кора!

— Безнадеждна работа — каза тя и отпусна ръце.

— Напротив! — отново се опита да я развесели той. — След една седмица ще можеш да се справяш с всичко.

— Да, само да доживея дотогава — отвърна секретарката и се засмя. — Но пък е забавно!

— Ела за минутка в кабинета ми, Франк — покани го директорката. Той я последва и затвори вратата зад себе си.

— Знаеш ли — каза тя и се настани на стола си, — намерих идеалния партньор за останалата част от вашата програма.

— Някой с въображение, предполагам.

— С повече въображение, отколкото бихте си помислили. Бет Хендли.

Франк ценеше мнението й, но това нейно предложение го вбеси. Смяташе да прекара тук една година, но покрай тази опърничава жена можеше да му се стори век!

— Женен ли си, Франк? — попита Маргарет, сякаш името на Бет я подсети за нещо.

 

 

Изпълнен с работа, и този ден отмина. След последния звънец Бет седеше зад катедрата с предупредителното, писмо, което диктаторът Уайли й беше връчил. Били-Джо беше преместен от друго училище при неизяснени обстоятелства. Документите му бяха пристигнали от Хатизбърг, където той беше изкарал задължителния минимум по всички предмети. Това накара Бет да заподозре нещо.

Били-Джо беше дошъл да живее при леля си. Единствената амбиция на момчето обаче, беше да стане най-великият нападател в щата.

Бет прегледа още веднъж бележника си. Уайли й беше казал да помисли пак. После извади още една бланка за писмено предупреждение и я попълни отново. За по-сигурно я остави в дирекцията. Прибра се у дома доволна, с чувство на изпълнен дълг и едва доловимо тържествуване. Откъм съседната къща се чуваха удари на чук, а от време на време — и характерни ругатни. Може би съседът Уайли издигаше бесилка? Бет не издържа и надзърна през дупката на плета. Срещна сърдити тъмни очи. Съседът Уайли майстореше решетка, за да запуши дупката.

— Ти… — каза той и сякаш си глътна езика. Неописуемо беше да видиш как зрял мъж се зачервява до пурпурно. — Проклетото ти куче — изломоти той.

— Не е хубаво да се ругае — отвърна тя. — Ще се помоля за теб.

— Направи го — изстреля той. — Разкарай се! И си вземи… кучето! Вие сте си лика-прилика!

Не толкова думите, колкото изражението му я стресна. Бет хукна към задния двор. Веригата на Фанг лежеше на тревата, а от него нямаше и следа. Усети как се изпотява от притеснение. Хукна към кухнята.

— Сю-Ан! Сю-Ан!

Сестра й апатично пристъпи с чаша вино в ръка.

— Какво се е случило с Фанг?

Сестра й вдигна рамене и отпи от виното.

— Сю-Ан, не се шегувам! Какво е станало с Фанг?

— Ами… Той се изплъзна и се втурна в съседния двор.

— Какво значи „изплъзна се“? Как се изплъзна? И къде е?

— Аз го развързах, щом толкова искаш да знаеш! — Сю-Ан я гледаше нагло. — Знаеш защо. Той е мой. Нямаш право да го целуваш! Просто ти отмъстих! — май нямаше нужда да се уточнява кой беше той .

Бет посегна към сестра си и я разтърси.

— Ти беше по-разумна на петнайсет години, Съки. Защо, за Бога, си решила да излееш яда си върху кучето? Колко пъти ти казах, че не ме интересува господин Уайли? Всъщност интересува ме — искам да го убия! И теб също! Къде е…

— В кучешкия приют.

Бет разтърси за последен път сестра си, в чиито очи вече се появяваха сълзи, и изскочи през вратата. По външните стълби се опита да заобиколи Франк Уайли, но той я сграбчи.

— Не само насъскваш кучето срещу мен, но и биеш сестра си!

Бет се извърна. Сю-Ан се беше подпряла на входната врата, обляна в сълзи — самата невинност. Бет отново кипна.

— Да — извика тя, — и на теб ще ти се случи същото, ако не внимаваш!

— Куражлийка — измърмори той. — Внимавам. Но съм доста по-силен от теб.

— Само опитай!

Но гневът й трудно можеше да се мери със същото чувство, събудено в мъжа, висок метър и деветдесет. Той я повлече надолу по стълбите, по тротоара — в своята градина.

— Ето — каза грубо. Спряха пред останките на леха, разровена яростно, със стъбла, пръснати във всички посоки, и няколко розови пъпки сред сухата шума. — Проклетото ти куче! — изръмжа той с разкривено лице.

— Е, добре, но не е хубаво да се ругае — поучи го тя.

— Кълна се, че ще ругая всеки път, когато, по дяволите, си поискам! — гласът му имаше силата на ураган. Бет инстинктивно се сви и реши да се държи помирително.

— Сигурна съм, че кучето ми — ако то е направило всичко това — си е имало основателна причина за…

— Дяволите да го вземат твоето куче! — изрева той. — Тук имаше погребана котка. Но това не е извинение за…

Бет се отдръпна. Очите му се бяха разширили, а изражението му бе като на човек едновременно замислящ убийство и застрашен от апоплексия. Мъжът я сграбчи за раменете.

— Господи — каза с дрезгав глас, — какво, по дяволите, правиш с мен? — и я притегли към себе си. Повдигна треперещата й брадичка и целуна младата жена.

Това беше поредното наказание, каза си Бет, затворила очи и стиснала палци. Устните му докоснаха нейните и се плъзнаха надолу, но само за секунда. В тази единствена секунда яростта на двамата се превърна в страст. Той престана да стиска раменете й. Ръката му се плъзна по гърба на младата жена. Тя усети как гърдите й се притискат до мускулите на гръдния му кош. Езикът му опари устните й. Тя неволно ги разтвори. Лицето й пламна. Бет потрепери, почувствала силата на прегръдката му. Изведнъж той я пусна отблъсна я леко и повтори недоумяващо:

— Какво, по дяволите, правиш с мен?

— Аз?! — тя едва не изпищя. Искаше й се да се разплаче.

— Да, ти! — извика той. — Не можеше ли сестра ти да бъде на твое място?

— Не разбирам за какво говориш… — запъна се тя. — Защо не дойдеш на църковната служба в сряда вечерта?

— Това пък откъде ти хрумна! — той пъхна ръце в джобовете си и я изгледа гневно. — Методисти, които пеят химни! Бог да ме пази…

— Не позна — подхвърли тя сърдито, — баптисти, които изучават Библията, господин Уайли. И нека ти кажа още нещо. Ако моето куче…

Но той вече не беше до нея. Изтрополи нагоре по стълбите на къщата си и затръшна вратата зад себе си. Бет още се олюляваше, напълно объркана. Явно нямаше надежда. Какво ли искаше да каже, питаше се тя. Защо си мисли, че нещо му правя? Всъщност аз си гледах работата, а той ме замъкна тук като дивак! Дали мога да предявя обвинение в отвличане? А котката — погребаната котка? Мили Боже, това сигурно е Мъргатройд! Мислех си, че е избягал преди половин година! Това семейство Хърли! Двуличници, измамници и коткоубийци!

За щастие, се бяха преселили някъде на края на света, май че в Хънтсвил, Алабама. Иначе щях да ги науча аз!

Бет неспокойно потри устни с ръка. Не можа да премахне този вкус. Сякаш я беше дамгосал с нажежено желязо.

Понякога й се искаше да не е толкова благочестива баптистка. Тя се обърна унило и излезе на тротоара.

Ако той е толкова долнопробен тип, питаше се Бет Хендли, защо тогава ми харесаха целувките му? И сигурно щеше да се пита до вечерта, ако мисълта за Фанг не беше изплувала в съзнанието й. Извади своя форд на заден ход от гаража и пое към кучешкия приют да се сражава с чиновниците.

 

 

— Но, Роуз… — опита да възрази Бет.

Роуз Марстън, служителката в кучешкия приют, стоеше непоклатимо от другата страна на гишето. Значката й проблясваше.

— Виж какво, Бет. Нищо не мога да направя — за четвърти път се случва. Имаш късмет, че шефът го няма.

— Предполагам, че е ядосан?

— Нещо повече — излезе с патрулната кола, само и само да не се налага да говорите. Каза, че не искал да те обижда — в края на краищата ти си учителка на дъщеря му.

— Добре тогава! — примирена, Бет изтри сълзата, търкулнала се по бузата й. — Ще мога ли да си прибера Фанг?

— Да. Всъщност знаеш ли какъв ти е проблемът — загрижено подхвана Роуз. — Той е само едно кутре. Защо не му смениш името? Кръсти го например Панси?

— О, Господи, Панси ли?

— Е, това беше само предложение. Ще трябва да се явиш в общинския съд в събота. Между другото, за теб направиха изключение, защото си учителка. Жалбата е от Шръгс.

— Господин Шръгс? Председателят на училищното настоятелство?

Не, днес явно не ми върви, каза си Бет мрачно. Скарах се със заместник-директора, избухнах неразумно, и то в училище. После целувки със съседа, който смята, че трябва да ме накаже, а сега кучето ми…

— Какво е сторил Фанг на господин Шръгс? — предпазливо попита тя.

— На него нищо. Но на персийския му котарак… Дървото беше високо към петнайсет метра, но котаракът постави олимпийски рекорд по бързо катерене! Трябваше да повикат пожарната, за да го свалят!

— И, предполагам, някой трябва да плати? — тъжно попита Бет.

— Е, да, всички си имаме някакви проблеми — и Роуз отиде да донесе кучето. Щом видя господарката си, Фанг се изскубна и се хвърли върху Бет, сякаш не бяха се виждали години.

— Всичка е наред, всичко е наред — успокои го Бет, вдигна малкия палавник и притисна меката му черна козина до бузата си. — Всичко е наред, Панси!

В отговор той близна носа й. Не изглеждаше ни най-малко засегнат от смяната на името си.

— Хайде да се прибираме у дома, Панси — повтори Бет. — Затвърдяване на наученото, както се казва в училище. Току-виж някой повярвал! Панси — как ли пък не!

Бет Хендли подкара внимателно колата надолу по Палестайн Роуд към Първа национална банка, където я очакваше Хенри Кросби — чиновникът от служба „Заеми“.

— Едва ли ще можем да ти дадем заем за изплащане на глоба, наложена от съда — каза накрая той, — но ти имаш къща, Бет. Заемът би могъл да бъде на основата на ипотека на имуществото. От друга страна, сестра ти…

— Не, не мога да искам пари от нея — въздъхна Бет.

Един от недостатъците на живота в малкия град се състоеше в това, че всеки знаеше всичко за другите. Абсолютно всичко — например, че доведената ти сестра е наследила всичките пари.

— Ще помисля за някакъв друг изход — каза тя на банковия служител. — А може и да се върна за ипотеката.

Вече вън, седнала в колата, тя се почувства сама и изоставена, с единственото близко същество до себе си — Фанг… По-точно Панси. Само той я обичаше. Ето от това се нуждая, каза си тя, от някой, който да ме обича! Но кой? Всичките й колеги си имаха семейства. А в Пикаюн ергените не бяха чак толкова много. Имаше няколко приятели в църковните организации, беше излизала с няколко момчета през студентските си години, но от завършването на университета насам — нищо. Толкова много време ли измина? Тази мисъл я изплаши. Тя завъртя ключа и потегли към дома.

— Внимателно, Панси — каза тя на кучето, докато се измъкваше от колата. И, разбира се, с него в ръце, не можа да предотврати набирането на полата нагоре. За Франк Уайли, седнал на парапета, се откриваше прекрасна гледка. Трудно беше да се каже дали Бет се изчерви от смущение, или от ярост.

— Пак ли ти — измърмори тя. Кучето й се опитваше да скочи долу, но тя го удържа. Не искаше пак да си има неприятности с ухапани. — Нямаш ли си собствен дом?

— Какво приятелско отношение — озъби се той. — Затова ми харесват съседите. Всъщност дойдох да се извиня.

— Да се извиниш ли? — кракът на Бет застина във въздуха.

— Да — мъжът се отдели от парапета и тръгна към нея. Тя почувства, че навлиза в личното й пространство. Напрегната, опипа с крак прага зад себе си.

— Не се приближавай — предупреди тя. — Фанг… искам да кажа Панси, може да…

— Панси? Я виж ти докъде я е докарал, бедният!

— Без сарказъм, моля. В полицейското управление ме посъветваха да му сменя името. А ти за какво точно искаше да се извиниш?

— За какво точно ли? Да не би да пазиш някъде списък с всичките ми прегрешения?

— Честно казано, да — избухна тя. — Е, слушам.

— Какъв късметлия съм. Е, дойдох да се извиня за задържането на кучето ти. Но ще ти бъда благодарен, ако се постараеш да не пускаш повече Панси — той не успя да скрие усмивката си, — ако не пускаш животното в моя двор.

— А аз си мислех, че ще ми се извиниш, за целувката.

— Извинявам се само за неща, за които съжалявам. А за целувката не съжалявам ни най-малко. Дори смятам да те целуна отново!

— Само да си посмял! — каза тя, впримчена в ръцете му.

С два удара може да ме убие, помисли си отчаяно Бет.

Тази целувка беше малко по-сериозна. Безпомощна, младата жена се подчини. Нервното й треперене беше блокирало разсъдъка й.

— Чудесно — каза мъжът и я остави да стъпи на земята. Кучето изскимтя и подскочи нагоре, опитвайки се да близне ръката му.

— Изменник! — Бет изля гнева си върху кучето.

Фанг отстъпи, подви опашка и влезе в къщата.

— Не му се карай — каза тихо Франк. — Аз съм виновен.

— Прав си — каза тя, докато се опитваше да сложи на лицето си маска на безразличие. Точно това ми трябва, каза си, малко затворен вид. Като в немите филми за Чарли Чан. Непроницаемата Бет Хендли. Тя сви рамене и изгледа Франк. — Да не те задържам повече — каза. — Нали вече се извини — нямаш причини да се навърташ тук. Довиждане.

— Гониш ме, така ли? — в гласа му се долавяше насмешка.

— Да, точно така. Смятам да се помоля за душата ти на службата в сряда. Довиждане.

Той тъжно поклати глава.

— Ех, Бет, ти се самоизключи от програмата тази вечер. Сестра ти отново ме покани на вечеря.

Какво да каже? Нищо подходящо не й идваше наум. Обърна се и изстреля:

— Не може да бъде! — след което остави вратата да се затръшне след нея.

Сю-Ан я чакаше. Почукваше нервно с пръсти по солидната квадратна маса в кухнята. Погледна Бет плахо, сякаш очакваше експлозия.

И наистина ще избухна, навъсено си каза Бет. Край на детството й! Време беше.

Бет се изправи пред по-високата си сестра с ръце на хълбоците.

— Имам да ти кажа нещо, сестричке. Седни!

Сю-Ан се сви на един от столовете и постави ръце на масата.

— Какво? — попита предпазливо.

— Веселбата свърши! — натърти Бет. — Обявявам те за пораснала и зряла. Съки, ако още веднъж развържеш кучето ми или направиш друга глупост, ще ти счупя главата. Разбра ли?

— Не трябваше да влизаш в моя територия — възрази Сю-Ан.

— Казах ти вече и ще повторя — рязко каза Бет. — Не съм го целувала. Той ме целуна. Но така или иначе, не забравяй: ако направиш още нещо на кучето ми, ще понесеш последствията!

Двете бяха почти опрели носове. Съки се предаде.

— Да, ясно е. Но ти ще съжаляваш, Бет Хендли!

— Време ти е да пораснеш — каза Бет и се изправи. — Това „ще съжаляваш“ беше много ефектно, когато беше петнайсетгодишна, но сега вече не върви — с тези думи тя подсвирна на кучето и го поведе към задния двор, за да го нахрани.

Вечерта бавно се спускаше. Птиците бяха утихнали. Някъде отдалече долиташе звук от локомотив — железопътната линия, минаваща успоредно на главната улица, разделяше града. Въздушно течение раздвижи кленовите дървета в задния двор и донесе аромата на провинциалната есен. Излизането на открито изпълваше Бет със спокойствие. Фанг-Панси беше зает с вечерята си, сякаш беше най-послушното животно в околността.

Бет се протегна и прокара пръсти през меката си гъста коса, оставяйки вятъра да си поиграе с нея. Поуспокоена младата жена се върна в кухнята. Сю-Ан все още седеше на масата, като че ли сполетяна от бедствие. Бет не можеше да остане безразлична към безпомощността на сестра си. Гневът й беше преминал. Съки беше страдала много и заслужаваше по-мило отношение.

— Какво има?

— Хладилникът е празен — прошепна Съки. — Поканих Франк на вечеря, а в хладилника няма нищо. Слушай, Бет, защо не прескочиш до пазара да купиш малко пържоли? Или пиле?

— Няма начин, скъпа. Твоят „Бийф Уелингтън“ онзи ден унищожи бюджета ни. До края на месеца едва ще имаме пари за хляб и мляко. Защо не вземеш малко от твоите пари и не прескочиш ти до пазара? Ще наглеждам приятеля ти, докато се върнеш.

— Не мога! — скочи Сю-Ан. — Аз… похарчих всичките си пари за месеца.

— Доколкото си спомням, нищо не си ми давала за храна и домакински разходи — припомни й Бет.

— Поръчах си нова кола.

— Чудесно! Ето какво било! — Бет се отпусна в близкия стол и въздъхна.

— Какво толкова съм направила? — Сю-Ан си придаде невинен вид.

Но през този ден много неща се бяха изяснили за Бет — доведената й сестра беше егоистична и неморална, опитваше да си проправя път в живота чрез чара и външността си. Пред мен обаче няма да й минат номерата, каза си Бет.

Но знаеше, че това не е истина.

— Можеш да кажеш на своя избраник да си отиде у дома и да яде от собствените си провизии.

— Не! Не мога да направя това!

— В такъв случай ще трябва да се задоволиш с това, което имаме — Бет стана и отиде до хладилника. — Има доста сирене, мляко — също. Някое и друго яйце… И риба тон в килера — две-три консерви. Можеш да приготвиш нещо, нали?

— Аз ли Бет? — тези големи сини очи имаха хипнотичен блясък. Колкото ида се опитваше, Бет не можа да им устои.

— Добре де — промърмори тя. — Иди да му правиш компания. Аз ще приготвя набързо препечени филийки с разтопено сирене. Натрапниците не трябва да бъдат много претенциозни.

— Тези филийки… не звучи много добре — замрънка Сю-Ан, — но… — на лицето й грейна усмивка. Измислила е нещо, каза си Бет. Каквото и да е, едва ли ще ми хареса. — Добре — заяви Сю-Ан, — отивам да му кажа! — и изхвърча от стаята.

Филийките бяха лесни за приготвяне. Общо взето, върху тях се слагаше разтопеното сирене заедно с подправки. След като всичко това се превърна в гореща смес, тя сложи филийки в тостера, разби яйцата и млякото отделно и накрая ги прибави към сместа в тигана. Извади чинии и пристъпи към вратата да извика сестра си.

Но не беше нужно. Сестра й влезе, влачейки Франк Уайли след себе си.

— О, колко труд си вложила! — престорено се изненада тя. — Ние с Франк решихме да вечеряме навън. На него му се ядат морски специалитети и…

— Не исках да ви притеснявам — каза Франк, доближи се до печката и вдъхна аромата. — Хубаво мирише.

— О, изобщо не ни притесняваш — безизразно рече Бет. Премълча факта, че цялото сирене за седмицата беше отишло за приготвянето на ястието. А до заплата оставаха още единайсет дни. Искаше й се да стовари тигана заедно с всичко вътре върху главата на мъжа.

— Разбира се, че не ни притесняваш — изчурулика Сю-Ан. — Хайде, Франк, знам най-доброто място, където можем да хапнем морски специалитети — надолу по Слайдъл Стрийт и… — думите й заглъхнаха, докато двамата излизаха от кухнята.

Бет бавно изключи газовата печка, внимателно изсипа сместа върху филийките в чиниите, огледа стаята и се увери, че всичко е на мястото си. После хвана тигана… и отново го остави върху печката с вик, който можеше да се чуе… Е, поне до съседната празна къща. Ако беше хвърлила тигана там, където й се искаше, щеше да счупи нещо ценно.

— Ще ги убия! И двамата! — говореше си тя, докато разместваше чиниите по масата без нужда. — Или поне него!

Тя щракна с пръсти и посочи към храната. Кучето, което умираше за остатъци от трапезата, скочи на стола и постави предните си лапи върху масата.

— Още нещо непозволено! — ядоса се Бет. — На какво съм заприличала! А се смятах за порядъчен човек!

Кучето я погледна и излая в отговор. Бет поклати глава, ядосана на собствените си лоши маниери. Побутна едната чиния пред Фанг и седна срещу него. Кучето се чудеше откъде да започне. Бет също.

Ястието беше изстинало. Все още замаяна от всичко случило се, Бет взе вилица и нож и наряза порцията на Фанг на малки парчета. Той енергично се нахвърли върху тях. Бет подпря главата си с ръце и го загледа. Фанг. Панси. Франк Уайли. Животът беше толкова объркващ. Единственото ясно нещо беше, че утре слънцето отново ще изгрее, учениците ще пристигнат в училище, уроците им ще бъдат предадени и никой няма да го е грижа за учителката, която живее в свой нереален свят.

— По дяволите този Франк — промърмори тя и взе приборите, за да нареже филийките си. И не говори като него, обади се вътрешният й глас. Не подобава на една дама! — Аз пък съм една дама! — продължи да мърмори тя, докато се бореше със студената вечеря.