Ема Голдрик
Непреклонната Бет (6)

Шеста глава

За момент Франк Уайли остана като парализиран. Отдавна не беше му се случвало да завари жена в леглото си, а тази можеше да му докара само неприятности. Първо, защото беше сестрата на жена, особено важна за него; второ, той беше заместник-директор на малко провинциално училище, където дори само мълвата можеше да го провали. И трето, момичето в леглото му не си мереше думите и имаше лошия навик само да си създава проблеми! Сантиметър по сантиметър той се придвижваше към ръба на леглото, докато най-сетне стъпи на пода. Само едно погрешно движение — и щеше да настане врява до Бога, а можеше и да забият сватбени камбани! Без да диша, той пропълзя до вратата на спалнята. В коридора се изправи и затвори вратата. Какво да прави? Намери работен гащеризон и го навлече. Обувките му бяха изчезнали, а той не смееше да запали лампа. С още малко усилия намери и риза, но ръкавите й бяха така омотани, че не можа да я облече. Единственото нещо, изплувало в ума му, беше „Намери Бет!“ Макар че едва ли щеше да има някаква полза от това.

Той излезе в тъмнината, поряза босите си пръсти с лопатата, оставена небрежно в лехата с рози, и закуцука към верандата на съседната къща.

 

 

Бет Хендли чу шума, но реши да не му обръща внимание. Тъкмо се унасяше в един много… екзотичен сън.

Дали „екзотичен“ беше точната дума, или по-скоро „еротичен“? Както и да е, тя се зави презглава и опита да се пренесе обратно в съня. Напразно.

Някой блъскаше с чук по входната врата. Или поне така й се струваше. Фанг изпълзя изпод леглото и залая.

— Изяж ги, Панси — окуражи го тя. Потърка очи и стъпи на пода. — Изяж ги, Фанг!

Дребосъкът се втурна по коридора, лаейки лудо.

— О, не — простена Бет, поглеждайки будилника. Беше два часът! Блъскането продължаваше. Изгубила търпение, Бет тръгна боса по коридора, подпирайки се на стената. Все още не беше се разсънила напълно, но гневът се надигаше в нея.

— Понякога е много трудно да бъдеш добър християнин! — отбеляза тя. Блъскането по вратата не преставаше.

— Стига! — извика тя. Още два удара разклатиха солидната дъбова врата. Резето отхвръкна и вратата се отвори.

— Дори не беше заключено — вяло запротестира тя. — Кой… Какво? О, небеса!

Двамата стояха и се гледаха. Той — отвън, в гащеризона — треперещ от нощния вятър; тя — вътре, в тънката си ленена нощница, прозрачна от главата до петите. Кучето й беше прескочило прага и ближеше босия крак на мъжа.

— Изменник — промърмори тя.

— Той ме харесва — рече Франк.

— Забелязах — отвърна тя рязко. — Да не би къщата ми да гори?

— Да гори? О, не, не гори. Но моята май се е подпалила.

Бет осъзна в какво е облечена и направи опит да се прикрие, но любопитството й надделя. Тя пристъпи навън и погледна през плета. Нямаше никакво червено зарево в небето.

— Нищо й няма на къщата ти — констатира тя.

— Знам — изръмжа мъжът. — Ама че глупав разговор…

— По това време — прекъсна го тя рязко, — какъв разговор очакваш? Шоуто на Бени Хил ли?

— Очаквам като всяка нормална жена да ме поканиш вътре да поговорим, без да вдигаме скандал пред съседите!

— Грешите, господин Уайли. Всяка жена, която ви пусне в къщата си в два сутринта, и то почти без дрехи, не би могла да се нарече нормална. Какво ви води насам?

В края на краищата, той ми е началник от осем сутринта до четири й половина следобед, мислеше си тя. Що за наглост да ми пристига полугол посред нощ — да не сме на плажа! Какви широки рамене има само!

— Сю-Ан — успя да каже той.

Името на сестра й сякаш я удари и наруши равновесието й. Идва в два сутринта и ми приказва за Сю-Ан!

— Влезте, господин Уайли — солна му се тя. — Бързо! Той се промъкна край нея, кучето го последва и Бет затвори вратата.

— Какво за Сю-Ан? — попита предизвикателно.

— Ненормалната ти сестра е оттатък в моето легло, дълбоко заспала, ето това!

— Какво?!

— Тази идиотка…

— Почакайте малко, господин Уайли! Ако сестра ми е в леглото ви, то е само защото вие сте я подмамили там! Предупредих ви, че ще отговаряте пред мен, дяволите да ви вземат!

— О, нали не трябваше да ругаем!

— Ще ругая, ще пищя и ще те изритам оттук…

— Навлек?

— Това е едната от думите, които чудесно биха ти подхождали. Досаден навлек, надут пуяк, разгонен…

— Е, това последното ми хареса! — прекъсна я той и я сграбчи за ръката. — Сега поне веднъж седни и ме изслушай!

Той я настани в единствения стол, намиращ се в антрето — нестабилен антикварен екземпляр от 1890 година.

Ако беше решил да я уплаши и да я ужаси, успя напълно. Бет видимо трепереше.

— Господи! — извика той. — Няма да те изям! — после стана по-мил. — Не искам да те плаша, Бет.

Тя изтри очи с ръкава на нощницата си.

— И без да искаш, го направи! Какво си сторил на сестра ми?

— Кракът боли ли те още?

— Болката беше преминала, преди да заблъскаш по вратата!

Той повдигна брадичката й и принуди младата жена да го погледне.

— Май не се проявявам много добре? Провалям всичко, с което се захвана… Слушай, мила, не исках това да се случи. Когато сестра ти започна да домакинства в дома ми, си мислех, че това е само една от странните й идеи. А сега тя се е настанила в леглото ми. Готов съм да ти се закълна върху цял куп Библии, че не съм я насърчил с нищо! И не смятам да го правя. Но ако тя осъмне в дома ми, в Пикаюн ще избухне бомба! Какво да правим сега?

— Ние ли? — отстрани изглеждаше съвсем естествено едно уморено момиче да положи глава на гърдите на някого. Беше й много удобно в това гнезденце. И той, изглежда, нямаше нищо против. Само дето дишането му се беше учестило.

— Ние? Сега аз внезапно се превърнах в съучастник, така ли?

— Помогни ми — промърмори той в косата й. Сега гласът му беше нежен и успокоителен. Устните му бяха съвсем близо до ухото й. Тя усещаше топлината на дъха му. — Имам нужда от помощта ти, за да се измъкна от цялата тази бъркотия, мила.

Ето пак. „Мила“. Може би това беше нормалното обръщение в Балтимор? Надяваше се да не е така.

— Не е много разумно да я пренесеш обратно, но все пак…

— Мога да я пренеса, но дали ще успея, без да я събудя?

— Не, само си го помислих — Бет замълча за момент. — Представи си, че на сутринта всички сме в твоята къща. Защото… в кухнята се е спукала тръба и е наводнила къщата. Това как е?

— Страхотно! Ще те пренеса у дома. Можем да вземем и кучето с нас, и…

Бет не чу останалото. Той несъмнено беше човек на действието. Отвори входната врата, грабна Бет, свирна на кучето и излезе в нощта. Младата жена отпусна глава на рамото му. Беше твърде късно за предупреждения като „Чакай, само по нощница съм“ или „Какво ще кажат хората, ако разберат“.

На тротоара, малко преди да поемат по алеята за къщата на Франк, внезапно се оказаха осветени от прожектор.

— Спрете на място! — обади се глас, май на полицай.

— По дяволите! — измърмори Франк.

— И на мен ми идва това да кажа — мрачно добави Бет.

— Останете по местата си! — заповяда младият патрул.

— Добре — каза тя послушно и опря юмрук в бузата на Франк, който май не смяташе да се подчинява.

— Документи за самоличност, моля!

— Мога ли да оставя дамата да стъпи на земята?

— Но внимателно! — предупреди патрулът. — Без излишни движения!

— Много криминални филми гледате — въздъхна Франк.

— Без приказки! Документите! Вие, госпожо?

— Ами аз… обикновено не си нося паспорта в нощницата — отвърна Бет несигурно.

— Аз също нямам документи у себе си — присъедини се Франк. — Май ще трябва да ни закарате в участъка.

— Франк! — Бет се отдръпна от него. — Какво говориш!

— Ами… нямаме документи, нали така? Полицаят е прав. Арестувате ли ни?

— Имаше много оплаквания от кражби в този район — обясни патрулът. — Мисля, че ще трябва…

— Не, остави — прекъсна го някакъв глас зад него. Полицай Матюс. Същият, който ги беше разпитвал в болницата. Същият, който беше църковен настоятел в баптистката църква в града. Същият, който…

— Госпожица Бет! — установи той. — Тръгнали сте на разходка?

— Добър вечер. Как е госпожа Матюс днес?

— У дома си е, в леглото като всички нормални хора в града. Вие и двамата май не сте облечени като за разходка?

— Има такова нещо — съгласи се Франк. — Става дума за спешен случай и затова…

— По мое време не го наричаха така — прекъсна го полицаят. После се обърна към младия си колега. — Не стой като вкаменен! Връщай се в колата!

Непознатият се скри в тъмнината.

— А колкото до вас двамата — каза църковният настоятел, — време ви е сериозно да се замислите за женитба! — и с това философско заключение той също изчезна в мрака. След миг фаровете на патрулната кола светнаха и тя потегли нагоре по Трето Авеню към ботаническата градина.

— Господи! — възкликна Бет, приближавайки до Франк. Заради топлината, залъгваше се тя. Явно със същото обяснение той протегна ръка и я прегърна.

— Не се безпокой, няма да направят полицейски доклад.

— Не се безпокоя за полицията, а за църквата.

— Може пък да ме изпратят на работа в Антарктика — успокои я той.

Бет си позволи да се порадва на топлината и на комфорта, но само за миг. После си наложи да се отдръпне.

— До една седмица репутацията ми ще бъде срината — каза тя.

— А може и да бъдеш омъжена. В такъв случай няма да пострада.

— Вероятността е много малка — ядоса се тя. — Единственият ерген в областта е Уили Нортън, но него и под стража не бих могла да завлека до олтара!

— Оставам аз — вежливо предложи той.

— За нищо на света! — сърдито отвърна тя. — Ти си причината за всичките ми неприятности, а не разрешението им! Хайде, да отидем да се справим с поредния проблем!

Бет Хендли имаше безпогрешен биологичен часовник. Той я събуждаше винаги в шест и половина. Тя повдигна клепачи. Огромни сини очи се бяха втренчили в нея.

— Ти пък какво правиш тук? — поиска да знае Сю-Ан.

— Аз? — Бет прерови списъка на възможните причини, но не намери нищо подходящо. — Ами май спя.

— Спиш? По, една случайност това е леглото на Франк, а той… Къде е той?

— Долу във всекидневната, скъпа. След като онази тръба у нас наводни кухнята и цялата къща, той ме пренесе тук и ме настани при теб. А после легна в другата стая.

— Тръба ли? Каква тръба?

— Ами… в кухнята. Дано водопроводчикът вече е там.

— Изобщо не ти вярвам! — сестра й беше седнала на леглото, а от нея се излъчваше злост, достатъчна да умъртви половината население на Пикаюн.

— И на мен не ми се вярваше — отвърна Бет. — Той щеше да ме изпусне на няколко пъти. После се върна за теб. Даже не си спомням как те е донесъл, защото заспах.

Сестра й се изчерви. С тези сини очи, грижливо направена прическа, източена фигура и свенлива руменина — какви шансове имам аз, въздъхна Бет. Нещастна брюнетка.

Но Сю-Ан съзря спасителната сламка и се хвана за нея.

— О, аз сякаш съм знаела! — каза тя. — Спомням си, че сама дойдох дотук. Какъв късмет, че всички сме тук, нали? — и тя пусна в ход пискливия си смях, наподобяващ истерия. — Ако те нямаше теб, репутацията ми щеше да стане на пух и прах!

— Точно така, на пух и прах — потвърди весело Бет. Някой стовари тежкия си юмрук по вратата.

— Закуската ще бъде готова след пет минути! — съобщи Франк Уайли и отвори вратата със замах. — Палачинки!

— Точно за това винаги съм си мечтала! — каза Сю-Ан саркастично. — Ти какво ще облечеш, Бет?

— Ами… не знам — рече Бет. Явно версията с наводнението не беше убедителна дори за Сю-Ан. Нямаше дрехи. Дори на закуска не можеше да слезе в тази нощница.

— Бет, донесох ти халат — извика Франсис от всекидневната. — На пода до леглото е. Може да ти е мъничко голям!

И тъй като халатът наистина се оказа мъничко голям, тя се появи на масата за закуска с навити ръкави, а полите се влачеха по пода. Дрехата можеше и съвсем да се свлече, но Бет предвидливо беше усукала колана два пъти около себе си. Палачинките обаче бяха вкусни. Дори сестра й го призна.

— Аз ще остана да измия чиниите — предложи услугите си тя, — а ти отивай на работа.

— Да, това ще направя — каза Бет, изправяйки се несигурно.

— И аз — намеси се Франк, докато я подкрепяше да не падне. — А най-добре да дойда с теб до вас, за да облечеш нещо.

— Да, чудесна идея.

— Но ти не си длъжен да ходиш на работа! Нали ходи вчера!

— Ходя всеки ден — увери я той. — Всички правят така.

— Но нали си началник — не се предаваше Сю-Ан. — Никой няма да ти създаде проблеми, ако си вземеш свободен ден!

— Ти не ме разбра — обясни Франк. — Като началник аз създавам проблеми на другите, а не те на мен. А сега ти, детенце, се дръж прилично, докато ние със сестра ти си изкарваме прехраната!

Сю-Ан получи целувка по челото, която я слиса окончателно.

— Ще ти кажа аз — промърмори тя на ухото на Бет.

— Май си олекнала в сравнение със снощи — подразни я Франк, докато бързо заобикаляше плета. Не се мяркаше публика.

— Снощи ти тежеше съвестта — натърти тя. — Тази седмица ще трябва да се моля за теб по-дълго.

— Съгласен съм — каза с въздишка той. — Но това не е ли малко псевдонабожно?

Тя му се усмихна, когато я остави да стъпи на верандата и й отвори вратата.

— Може и така да е — отвърна, — но за мен е основно правило да не използвам думи, на които не знам правописа!

Въпреки положените усилия, и двамата пристигнаха в училище едва при биенето на последния звънец. Бет, все още накуцваща, беше взела бастуна на майка си. Никой в училището не повдигна въпроса защо учителката по история пристига в мерцедеса на заместник-директора. Поне пред тях.

Учениците я посрещнаха с въздишка на облекчение.

— Господин Уайли ви заместваше — докладва й Хоги Чембърс. — Той винаги ли става накриво? Какво чудовище е само!

— Да не съм чула повече подобни изказвания — смъмри го Бет, но наум си отбеляза да му повиши оценката по история поне с две единици. Такова прозорливо момче заслужаваше поощрение.

След часовете отново го видя, тъкмо навреме, за да го попита дали ще има събрание на футболния отбор вечерта.

— Да — отвърна Хоги, — но ще бъде съвсем кратко — на шестнайсетгодишна възраст той беше малък чернокож гигант. — По организационни въпроси. Защо, трябва ли ви някой?

— Искам да говоря с Били-Джо — отговори тя. — Само минутка, но е важно. Би ли…

— Естествено — съгласи се с готовност той. — Защо не изчакате на ъгъла на Лоръл Стрийт и Пето Авеню? Аз ще имам грижата да ви го изпратя, госпожице Бет, и после ще ви оставя.

— Тъкмо там е проблемът, Хоги — отвърна тя. — Искам само да го попитам нещо, но се страхувам, че той…

Огромният младеж я прекъсна по средата на изречението.

— Че може да посегне да ви удари ли, госпожице Бет?

— Не зная — смути се тя. — Може да се ядоса…

— Аз ще бъда наблизо. Само да вдигне ръка и ще го накълцам на парчета.

— Ще чакам там — усмихна се тя.

 

 

— Добре мина — каза Маргарет след заседанието на комисията по провеждане на експеримента, докато останалите излизаха от стаята.

— Донякъде — поправи я доктор Уайли. — Първоначалната идея беше да привлечем в извънкласните дейности не само учениците, но и учителите. Защо тогава в списъците на ръководителите на седем места фигурира името на госпожица Хендли?

— Защото тя винаги е готова да поеме задължения, от които другите се измъкват — обясни директорката.

— Но тя не е омъжена — обади се една от учителките. — Няма семейни ангажименти, а повечето от нас имат.

— И ще бъде престъпление, ако тя се влюби, нали?

— Не, но това не е много вероятно. Няма да стане — отсече учителката по трудово обучение.

Докато те си тръгваха, Франк Уайли изглеждаше неспокоен. Никой не беше забелязал, че той погледна през прозореца и видя малко събрание, което се провеждаше на ъгъла на Пето Авеню и Лоръл Стрийт. Така че отнесе доста ругатни, докато разбутваше колегите си с лакти и вземаше стъпалата надолу по две наведнъж.

 

 

За Бет най-трудно беше да стои на едно място. При придвижването си помагаше с бастуна, но стоенето беше непоносимо. Вече шест пъти минаващи ученички я бяха питали дали чака господин Уайли. В гимназията бяха плъзнали слухове. За един ден от мухата бяха направили слон.

Така че тя се зарадва на двамата младежи, които най-после пристигнаха. На Били-Джо му личеше, че идва насила.

— Няма за какво да говоря с вас — озъби й се Били-Джо. — Отивам си у дома.

— Но преди това ще ми отговориш на един въпрос — заяви Бет. Ръката на Хоги, поставена върху рамото на Били-Джо, не му позволяваше да избяга.

— Той ще ви изслуша с удоволствие — окуражи я Хоги.

— С удоволствие, как не! — избухна Били-Джо. Едно раздрусване го отрезви. — Добре де, какво?

— Онази вечер някой се опита да ме прегази на булевард „Гудиър“. Караше червен открит камион. Защо, Били-Джо?

— Аз ли? — развика се момчето. — Нямам никакъв камион! И не съм бил на булевард „Гудиър“!

— Не си ли? Внимавай, Били-Джо, защото имам свидетели!

— Момчетата няма да ме издадат — отвърна дръзко той. Малката му пъпчива брадичка потрепери, докато той отмяташе рижата си коса назад. Лицето му беше запотено.

— Момчетата не — каза твърдо Бет. — Но в Пикаюн няма много червенокоси момчета, Били-Джо. Не упорствай! Ако си признаеш, грехът е половин грях!

— Не ми трябва опрощаване на греховете! Аз си ходя на църква! Нищо не можете да докажете!

— А ако съобщя на полицията номера на камиона? — Бет извади листче от портмонето си.

— Проклета да си! — извика момчето. Грабна листчето от ръката й… и в този момент видя нещо над рамото й. Преди тя или Хоги да успеят да реагират, Били-Джо тичаше по Пето Авеню към главната улица.

— Да го хвана ли? — запъхтян попита Франк Уайли. Хоги се разкъсваше между желанието си да подгони Били-Джо и да чуе разговора тук. Избра второто.

— Не — спря го Бет. — Няма защо. Нали го познаваме.

— Само че той ви взе листа с номера — намеси се Хоги. — Съжалявам, май не бях добър пазач. Той наистина ли…

Бет се усмихна и го потупа по гърба.

— Ти се справи чудесно, Хоги. И вие, господин Уайли. Никога не съм била спасявана от такива важни господа като вас, освен веднъж в Космическия център…

— И какво стана там? — попита Франк Уайли.

— Подгони ме един алигатор — призна тя.

— Но нали казахте, че сте записали номера на камиона, който е искал да ви блъсне? — повтори Хоги.

— Така ли каза? — Франк Уайли я сграбчи. — Ти можеш да тръгваш, Хоги. Имаш организационно събрание.

— А ти — обърна се той към Бет, — ти си имала този номер през цялото време? Това не са беззащитни дечица, глупачка такава! Той можеше да те убие! Откъде това християнско милосърдие? — хвана я за раменете и я разтърси. — Или си решила да се самоубиеш?

Бет събра всичките си сили и замахна срещу него. Той не успя да се защити и ударът й попадна точно в носа му. Изведнъж рукна кръв.

— Господи! — измърмори той, докато търсеше кърпа. — Виж какво направи!

— Търсеше си го! — заяви тя важно. — А следващия път, когато ме докоснете, господин Уайли, ще си изпатите и повече! — но ядът й бързо премина. Тя пристъпи и му подаде собствената си кърпичка. — Не е сериозно — въздъхна. — О, наистина съм доста избухлива.

— Почти колкото мен — отвърна той, попивайки кръвта.

— Хайде да отидем у нас и да го наложим с лед — предложи тя.

Франк посочи дългия черен мерцедес на паркинга.

— Само не разбирам — каза той, докато се настаняваха в колата, — как можеш да бъдеш толкова спокойна, когато ти взеха номера на камиона!

Бет се облегна.

— О, за Били-Джо ли говориш? Не съм казвала, че имам номера. Само попитах какво би станало, ако го дам на полицията!

— Блъф значи — установи той, докато изкарваше колата на улицата. — И нищо не е загубено?

— Така си мислиш ти! — погледна го дяволито тя. — Онзи проклетник изчезна с целия ми седмичен списък за пазаруване!