Ема Голдрик
Непреклонната Бет (4)

Четвърта глава

Учудващо е как две жени могат да живеят под един покрив и да се избягват дни наред. Беше сряда вечер. Бет беше се отбила в ресторанта „При Евелин“ за лека вечеря, а после мина и през сладкарницата, откъдето купи огромна сметанова торта за десерт. От време на време забравяше диетите.

Тъкмо опитваше тортата, когато се появи Сю-Ан. Двете представляваха любопитна гледка: Бет в скучното си тъмнозелено сако и подходяща пола, подпъхнала кърпа като лигавниче над бялата си блуза, и Сю-Ан — с отметната руса коса, в тънък ленен домашен халат и май дори без бельо.

— Добре ли прекара уикенда? — Съки си наля чаша кафе.

— Чудесно — отвърна Бет мрачно. В общинския съд й бяха изнесли безкрайна лекция за правата на гражданите, бяха й наложили глоба от петдесет долара и накрая бяха завършили с извода, че „учителите трябва да служат за пример на обществото“. Виновна или не, Бет не обичаше да я поучават. Но успя да се въздържи и да изслуша всичко без коментари.

— Чудесно — повтори Бет, — а ти?

— Не знам точно — промърмори Сю-Ан. — Това с работата се оказа по-трудно, отколкото очаквах. Знаеш ли, искат ме в туристическото бюро всяка сутрин точно в осем!

— Нима? — учуди се Бет, но сестра й не забеляза нито съчувствието, нито сарказма й. — Всяка сутрин?

— Всяка сутрин — въздъхна Сю-Ан. — И ми дават само половин час обедна почивка. Страшно уморително е.

— Сигурно е така.

Навикът отново беше надвил решението й да не глези сестра си. Бет беше играла ролята на майка толкова дълго, че сега едва ли не съжаляваше горкото дете. Доколкото тя си спомняше, първият работен ден бележеше края на детството.

— Но ще свикнеш — опита се да успокои сестра си.

— Не, няма — упорстваше Сю-Ан. — Знаеш ли какво ми се случи? Един ден тъкмо правех обиколка с туристи и насреща ми изскочи алигатор! Изплаши ме до смърт! Едва успях да се добера до автобуса! — тя замълча, за да провери какъв ефект има думата „алигатор“ върху Бет. Никакъв, в интерес на истината. Алигаторите бяха вид, защитен от закона, и понякога изпълзяваха от блатистите места да се поогледат наоколо. Съки продължи с оплакванията. — Достатъчно се измъчих, за да му направя впечатление, така че напускам — заяви накрая тя.

— След три дни работа? — Бет угрижено поклати глава. — За Франк Уайли говорим, нали?

— Разбира се. Той ме харесва, защото съм красива. А да се поддържаш красива не е лесно — знаеш ли колко време отнема? Смятам да го впечатля като домакиня. Не мислиш ли, че…

— Да, сигурна съм, че ще го впечатлиш — Бет бързаше да си изпие кафето и почти си опари езика. Тя поддържаше красотата си със сапун, вода и малко червило. И двайсет минути сресване на косата с четка вечер. Дали затова Франк само се караше с нея? — Не може да не те забележи.

— И аз така си мислех — продължи Сю-Ан, горда със себе си. — Ще му приготвям вкуснотии…

— Разбира се — Бет стана от масата. Имаше двайсет минути, за да стигне до църквата. Вече много пъти беше нарушавала благоприличието, така че сега реши да не го прави. — И не забравяй да изчистиш с прахосмукачката и под леглото!

— Под неговото легло ли?

— Защо пък не? — отвърна Бет на излизане. — Щом това ти доставя удоволствие!

— Но аз не смятах да правя нещо! Исках само да изглежда така, сякаш го правя!

— Както винаги — подхвърли Бет през рамо. Поради това с прекрачването навън се блъсна в огромен гръден кош. — Отново ли ти?

— Отново аз. Нали знаеш за черните гологани.

Бет реши да бъде предпазлива.

— Да не би нещо да се е случило с къщата ти? Да е протекъл покривът или нещо подобно?

— Трудно е да се каже — отбеляза той тъжно. — Още не е валяло, откакто съм тук. Ти май излизаш някъде?

— Каква прозорливост! — отвърна Бет. — Сю-Ан домакинства в кухнята.

Той имитира ужас.

— Нямам намерение да рискувам и да опитвам какво готви. Защо не ми каза, че всичко миналия път си приготвила ти?

— Слушай, ще закъснея за църква — възропта тя и се запъти към стълбите. Но лакътят й се беше закачил за ръката му и въпреки усилията си не можеше да го издърпа.

— И така, защо не ми каза? — не се отказваше той.

— А защо да ти казвам? — изпухтя Бет. — Явно някой друг се е погрижил да те информира. Добре, аз приготвих онази вечеря, но ти все пак имаше късмет тогава!

— Имал съм късмет ли?

— Точно така — натърти тя. — Тогава не знаех що за човек си, иначе щях да прибавя и малко отрова!

— Отрова? Не мога да повярвам!

— Най-добре повярвай! Ще бъдеш ли така добър да ме пуснеш?

— Не — отвърна безгрижно той. — Май ръката ми е залепнала. Откъде можех да знам, че ти ще приготвиш всичко?

— Разбира се, че си знаел.

— Не се заяждай — плътният му глас я дразнеше. Ако Франк не беше толкова досаден, сигурно щеше да е чудесен приятел, каза си тя. С него можеше да се разговаря, а можеше и… да се гледат звездите, а може би и нещо повече?

Но тя знаеше, че това е невъзможно. Бившите футболни величия се прехласват по фини блондинки или по здрави, жизнени клакьорки. От къде на къде ще се занимават със застаряващи учителки по история? Защо тогава не я оставяше на мира?

— За някои неща се налага да се досещам сам — продължаваше той. — Например онзи ден, като се, опитвах да изчеткам брашното от сакото си, се сетих, че е от теб. Само теб бях прегръщал онази вечер.

— Остава и да ти повярвам — парира го тя. — Трябва да тръгвам. Ще ходя пеша, защото колата ми е на ремонт. Струва ми се, че вече става само за гробището.

— Пеша ли ще ходиш? По булеварда? Много добре знаеш, че там гъмжи от хлапашки банди!

— Нека си гъмжи! Понякога се моля и за тяхното спасение… Пък и вечерният час за учениците пооправи нещата. Но какво смяташ да правиш?

— Да те изпратя дотам — заяви той.

— О, колко мило! Нямам нужда от охрана. Още е светло. А ако се страхувам от нещо, то това си ти, а не хлапашките банди!

— На мача не говореше така!

— Да, защото трябваше да се справям с всичките тези клакьорки!

Той трепна, сякаш бяха наранили и тялото, и самочувствието му с един удар. Вървяха по Гленуд Стрийт.

— Нищо ли няма да кажеш? — опита се да заглади нещата тя. — Ще влезеш ли с мен в църквата? Надявам се покривът да не се срути върху главите ни!

— О, по д… да му се не види! Няма да вляза с теб! — той отново сграбчи ръката й и избута младата жена напред. Заболя я, но не се издаде. Той можеше да го приеме за проява на слабост!

Излезе от църквата освежена. Обикновено молитвите и медитирането й се отразяваха благотворно. Здрачаваше се и вятърът се промъкваше под арката от дървета по булевард „Гудиър“. Долавяха се ароматите на септември в неговия последен ден. Сенките, хвърляни от колоните на църквата, все повече се издължаваха. От една такава сянка се отдели по-малка.

— Време беше — каза Франк Уайли сговорчиво.

— Не мислех, че ще ме чакаш.

— Но ти е приятно, че го направих, нали?

Тя потръпна, но не от студ. Наистина й беше приятно. Беше настъпил часът на истината.

— Да, приятно ми е — шепотът й се изгуби сред шумоленето на дърветата.

Мъжът отново я хвана за лакътя, този път нежно. Дали съществува понятие като „фетишист по отношение на лактите“, запита се тя и едва сдържа смеха си.

— И на мен ми е приятно.

Двамата тръгнаха, заедно. Мъжът обгърна талията й. Привлече Бет съвсем близо до себе си и я поведе по булеварда, а не напряко. Тя се опита да протестира.

— Ще минем по най-добрия маршрут.

— Ако имаш предвид прекия път, грешиш посоката.

— Знам какво имам предвид — отвърна той дрезгаво.

Тя въздъхна и погледна към него. Слава Богу, че той знае какво прави, каза си, защото аз нямам и най-малка представа! Но ми е хубаво.

Бет склони глава на рамото му. Франк излъчваше мъжественост. Толкова беше хубаво да се чувстваш желана! Двамата вървяха бавно, сякаш имаха на разположение вечността. Някъде преди болницата дърветата свършиха. Отсреща се виждаха светлините на библиотеката и очертанията на училището.

Пред него бяха паркирани три малки открити камиона. Фаровете им бяха много и различни по вид, изрядно чисти, явно поддържани от младите им собственици.

— Нещо безпокои ли те? — Франк я дръпна и двамата спряха.

— Да — промърмори тя. — Май познавам онова момче там.

— Къде?

— Ето там, до калника на червения камион.

— Някъде наоколо ли живее?

— Не, ако не се припознавам. Ще видя дали е той — трябва да говоря с него.

— Не ставай смешна, Бет! Да не мислиш, че онази групичка там се е събрала на приказка? И в Пикаюн е пълно с пласьори на наркотици и престъпници, както навсякъде другаде в страната!

— Трябва да говоря с него! — с малко повече усилие тя успя да се измъкне и затича по булеварда. Младежите я видяха и веднага се метнаха в камионите. Двигателите изреваха. Червеният камион слезе от тротоара и се насочи право към Бет, която беше застинала насред платното. Фаровете на камиона бяха запалени. Тя видя шофьора — беше Били-Джо с изкривено от ярост лице.

Бет нямаше сили да помръдне. Стоеше като заек, заслепен от фаровете на бракониер. Гумите свистяха, а тя все така не помръдваше. Докато Франк Уайли изтича към нея, ругаейки. Дръпна я в движение и сви встрани от камиона, хвърли се напред и двамата се приземиха в тревата на разделителната ивица на булеварда. Камионът удари спирачки, после се завъртя и с рев се засили нагоре по главната улица. Бет се сгуши в обятията на Франк. Цялата трепереше.

— Няма нищо — успокои я той, докато отмяташе косата от челото й. — Няма нищо, мила. Всичко свърши.

Когато спря да трепери, Бет изведнъж си спомни не за покушението, а за думите на Франк „Няма нищо, мила“. Мила? Може би просто така се казва? А може и да е имал точно това предвид, помисли си тя. Ама че съм глупачка, защо мъж като него ще проявява интерес към мен?

Треперенето беше спряло. Тя изтри няколко сълзи. Франк Уайли все още беше върху нея, закривайки я с тяло. Мъжът се отмести и на нея й се прииска да не беше го правил.

— Всичко е наред, Бет. Боли ли те нещо?

— Цялото тяло — усмихна се немощно тя. — Всичко си е на мястото, но май ми нанесоха жесток удар върху самочувствието. Благодаря ти, Франсис.

— Франсис? — той стана и й подаде ръце.

Тя ги пое и бавно се изправи.

— Защо да не е Франсис? — попита Бет. — Това е чудесно име. Може да го използвам понякога.

— Проклет да бъда!

— Може и така да стане, ако продължаваш да ругаеш. Кракът ме боли.

— Съвсем близо сме до болницата. Можем да…

— Не, не съм чак толкова зле — прекъсна го тя. — Само няколко драскотини и дребни наранявания…

— Отиваме в болницата! — настоя той. Сигурно Мойсей е говорил по същия начин след слизането си от планината.

— Добре — въздъхна тя.

Мъжът я взе на ръце и се запъти към болницата.

 

 

— Нека уточним това — каза търпеливо полицай Матюс, седнал на един от столовете в приемната за спешни случаи. Опитваше се да пише, подпрял листа на коляното си. — Този камион слезе от тротоара и тръгна право срещу вас, така ли?

— Да, май така беше — отвърна Бет.

— Не движете крака си — нареди лекарят, докато дезинфекцираше по-тежките ожулвания.

— Не можете ли да кажете точно? — попита полицаят.

— Ами, всичко си беше наред… О, как боли… И после се уплаших, нали разбирате. Не мога да кажа със сигурност.

— За Бога, оставете я! — сърдито се обади Уайли. — Не виждате ли, че е в шок? Разпитайте я утре… или вдругиден!

— Добре — каза полицаят, — нека да е утре. Но да знаете, че не желаем саморазправи в града!

— Знам — каза рязко Франк Уайли. — Само ни оставете на мира с… годеницата ми!

Полицаят го изгледа накриво и излезе от спешното отделение, все още записвайки си нещо в бележника.

— Годеница ли каза? — обади се Бет.

Франк нежно я целуна по челото.

— Само за прикритие — прошепна й. — Иначе можеха да ме изхвърлят оттук.

— Но как можа да го кажеш? Полицаят е един от църковните настоятели в моята църква!

— Не се притеснявай. Всяко чудо за три дни.

— Да — въздъхна тя. — Какво знаеш ти за малките градчета!

Бет изохка, докато лекарят превързваше крака й. За нея не съществуваше нищо по-важно от отговора на Франк, но той явно не искаше да се разпростира нашироко по въпроса.

— Няма да има усложнения, Бет — съобщи лекарят. — Само няколко драскотини и натъртвания. Не натоварвай глезена ден-два. Само е навехнат, но все пак…

— Не мога — простена тя. — Утре трябва да преподавам…

— Можеш — намеси се Франк. — И ще го направиш!

— Диктатор — измънка тя.

— Внимавай, защото имам много добър слух — предупреди я той. — И изпълнявай нарежданията на заместник-директора!

— В извънработно време той не може да ми дава нареждания — прошепна тя, защото мъжът се беше навел над нея.

— Внимавай! Носи ми се славата, че изяждам малки момичета като теб на една хапка!

Бет опита да се подпре на лакти.

— Не! — обади се лекарят. — Защо вие, учителите, сте толкова отвратителни пациенти? Годеница, така ли?

— Трудносмилаема съм — не се предаваше Бет. Тя изгледа Франк гневно, после размисли. Той я беше нарекъл „мила“. Беше я спасил от нещо много опасно. Ужасен е наистина, но…

— Никакво училище утре — нежно каза той. — Аз ще поема твоите часове.

При толкова много диктатори наоколо Бет се предаде. Очите й още святкаха, но тя вече се усмихваше.

— Както кажеш, Франсис.

— Още нещо — каза Франк, когато лекарят излезе. — Ще ми опишеш ли как изглеждаше шофьорът на камиона?

— Не, не мога — пробута му опашата лъжа тя с риск да си навлече грях. Знаеше точно кой беше шофьорът, но не искаше да го регистрират в полицията. Не и преди да е поговорила с него. — Всичките тези улични светлини и фарове ме заслепиха.

— Не беше ли висок?

— По-скоро среден на ръст.

— Напротив, висок беше — почти колкото мен. А камионът беше червен, нали?

— Не си спомням — излъга отново Бет.

— Не си спомняш ли? А бялата боя по предната дясна гума?

— Не съм видяла такова нещо.

— Но сигурно си видяла номера?

— Не, не го видях.

Но той беше много близо до истината! Беше забелязал много неща! Бет притвори очи и се престори на сънлива.

— Не виждате ли, че момичето още не се е съвзело? — лекарят го избута настрана. — Сега госпожица Бет ще си почине, а аз ще й инжектирам нещо болкоуспокояващо.

— Ще може ли да се прибере довечера? — Франк беше изместил лекаря веднага след изваждането на иглата и беше хванал ръката на Бет.

— Да, ще може. След час-два, ако има кой да й помогне. Можете да почакате отвън.

— И дума да не става — отговори Франк. Придърпа една табуретка и седна до леглото на Бет, без да изпуска ръката й.

— Ако не сте й роднина, не можете да останете.

— Добре тогава, роднина съм й. Тя ми е годеница.

— Да, но тя не знае това, нали? Насила ли ще трябва да ви изхвърля? — лекарят, който сигурно беше шейсет килограма мокри дрехи, пристъпи решително.

— Моля ви, не правете това — каза Франк Уайли. — Някой може да пострада. Кажи му, Бет!

— Ужасно ми се спи — прозина се тя.

Франк стана и изгледа лекаря отвисоко.

— Кажи му, че ме обичаш, Бет. Иначе нищо не мога да направя!

— В такъв случай — каза Бет замаяно, защото успокоителното беше притъпило сетивата й, — да, обичам го много, докторе. Сега може ли да остане?

— Такова чудо не бях виждала досега — намеси се влязлата сестра. — Докторе, в четвърти кабинет ви чака пациент. Оставете тези двамата на мен.

— Не пускай ръката ми, Франсис — мърмореше Бет в просъница. — Сестрата изглежда по-страшна от лекаря!

 

 

Беше полунощ, когато Франк Уайли влезе с колата в двора на Бет. Младата жена не се беше пробудила напълно. В ума й още витаеха розови сънища. Франк заобиколи, отвори вратата откъм нейната страна и я пое на ръце. Тя не се противеше. Беше толкова забавно да те разнасят като колетна пратка! Фанг седеше на верандата, отвързан, тресящ се от вълнение.

— Проклетата врата е заключена — обяви Франк.

— Добре, пусни ме на земята — избъбри Бет. — Сю-Ан сигурно си е легнала.

— Колата й я няма — забеляза той.

— Нищо, пусни ме на земята — повтори тя. — Аз ще отключа проклетата… ох… врата.

— Ругатните като че ли са заразителни.

— Не ставай… нахален — успя да каже Бет. — През ума й бяха преминали куп други думи, но тя умееше да си държи езика зад зъбите. — Трябва да е от инжекцията. Май не мога да…

— Облегни се на мен — предложи той, когато тя стъпи на земята. — Сега ми дай ключа.

— Винаги ми е в джоба — измрънка тя. — В джоба… Там ли е?

— Чакай малко… — Франк усети как тя залитна към него. Ръцете му я обгърнаха. Проверяваха вероятните скривалища.

— На тази пола нямам джобове — промърмори тя.

Ръцете му продължиха да шарят, но и в сакото й нямаше ключ.

— Виж и в блузата — с усилие каза тя.

Той разгърна сакото и бръкна в малкото джобче точно над гърдата й.

Прекалено старателно опипваше, и то не където трябва. А може би точно където трябва, помисли си тя.

— Не ги ли намери?

— Какво?

— Ключовете, не ги ли намери?

— А, ключовете — да, намерих ги. Прекрасни са.

— Ключовете ми? Прекрасни?

— По дяволите! Дръж се, докато опитам да отключа.

Когато се наведе, тя обви ръце около врата му. Кучето подскачаше и се опитваше да стигне до нея, за да я близне.

— Хайде, стига, помиярче — измърмори Франк и отново понесе младата жена. Позабави се още малко, преди да светне лампата на верандата. — Сега накъде?

— По коридора… последната стая… Много ли тежа?

— Ти? Направо ме е срам да те покажа пред хората такава вейка!

— Но дишаш тежко!

— Това няма нищо общо с теглото ти. Млъквай сега, за да не ми дишаш въздуха — и без това не ми достига.

Дишаш ми въздуха? Такава вейка? Всичко изглеждаше толкова смешно, че тя се закиска. Светът изглеждаше далечен и абстрактен, в съзнанието й се появи пъстра дъга и изчезна.

— Искам… да си легна…

Той внимателно я остави на леглото и отдръпна ръце. Изведнъж тя съжали за думите си. Заедно с ръцете му си бяха отишли топлината, веселието и щастието. Тя изстена и той отново се озова до нея.

— Сю-Ан не е тук, проверих.

— Не ме интересува — промърмори тя. — Да не е малка Сю-Ан… Какво глупаво име… Какво ще правиш сега?

— Смятам да те сложа да спиш — обяви той. — Но само ако кучето ти се махне от обувката ми.

— Фанг! Долу! — изкомандва тя.

Изненадващо Фанг се отмести и седна. Тя затвори очи. Франк, май отново търсеше ключове. Пръстите му играеха с малките перлени копчета на блузата и в следващия момент тънката материя изчезна. Мъжът подложи ръка под тялото й, за да издърпа одеялото. Изглежда той още не беше намерил ключовете.

— Няма нищо там — промълви тя.

Той се засмя.

— Там има повече, отколкото човек може да желае, мила.

— Студено — въздъхна тя. Незнайно как, сутиенът и беше изчезнал някъде.

Франк постави ръка върху гръдта й.

— Така по-топло ли е?

— Да, по-топло — и двете му ръце бяха заети да топлят едрите й гърди. — Сънувам, че… — бълнуваше тя.

— Разбира се, че е сън — въздъхна той. Ръцете му се отдръпнаха, за да отстъпят място на топлите му влажни устни, докосващи зърната й. Бет се протегна, изцяло отдадена на удоволствието. Одеялото я обгърна, тя се сгуши в пухкавото гнездо, усмихна се и отново потъна в съня.

Поради това изпусна останалата част от забавленията. На излизане от стаята й, с нейните дрехи в ръце, Франк почти беше заслепен от току-що запалени ярки лампи в коридора.

— Какво, по дяволите, става тук? — поиска да узнае Сю-Ан.

— Трудно е за обяснение — отвърна той миролюбиво. — Ела в кухнята, ако искаш.

— Обзалагам се, че е трудно. Да повикам ли и полицията да чуе обясненията ти?

— Няма защо да идва полиция, Сю.

— Казвам се Сю-Ан! Това е моят дом! И искам да знам какво правиш тук по това време!

— Олеле! — измърмори той. — Дойдох да открадна кучето.

— Трябваше само да помолиш за разрешение — както винаги не разбра шегата Сю-Ан. — Но това са дрехи на Бет!

— Остави това — повлече я към кухнята той. — Седни.

В гласа му имаше заповедна нотка. И момичето, и кучето се подчиниха.

— На сестра ти й се случи нещо много неприятно — продължи той. — Заведох я в болницата и там й оказаха първа помощ. Но я поставиха успокоителна инжекция за отпускане на мускулите и тя заспа. После я доведох тук.

Възприемането на всичко това отне на Сю-Ан една-две минути. Ама че глупава красавица, помисли си той. Как може генетиката да прави такива комбинации?

— И ти я сложи да спи?

— Все някой трябваше да го направи, а теб те нямаше.

Сю-Ан веднага премина в защита:

— Бях в едно малко заведение долу на „Слайдъл“…

— Изобщо не ме интересува къде си била! Имахме нужда от теб, но те нямаше, затова аз сложих сестра ти да спи.

— Ти си… О, Господи! — тя скочи от стола и хукна по коридора. Кучето я последва. След минута Сю-Ан се върна. — Бет си е в леглото — обяви задъхано, — и е гола!

— Знам — изръмжа той. — Ще махнеш ли това глупаво куче от обувката ми? Не си ли го хранила днес?

— Не съм хранила тъпото животно днес! Не съм отговорник по храненето на животни! Но Бет е… гола! Ако разбере, че ти си… ще те вдигне във въздуха, да знаеш!

— Какво да направя, като не можах да намеря нощница!

— И как се случи това?

— Тя искаше да отиде пеша на църква. Аз реших, че е опасно, и тръгнах да я изпратя дотам…

— Прекарал си цялата вечер със сестра ми?!

— Да не е престъпление?

— След всичко, което направих? След работата в Космическия център само за да ти доставя удоволствие?

— Но аз…

— Ще си имате много главоболия, господин Уайли! Само Бет да се събуди и да разбере… — Сю-Ан почти крещеше и крачеше напред-назад из кухнята. — Защото не сте попаднали на която трябва!

— Какво трябва да означава това, Сю-Ан?

— Че ако си искал да съблечеш момиче, е трябвало да потърсиш някое, което е готово да ти го позволи доброволно!

— Ясно. А как ще разбере Бет?

— Аз ще й кажа — пронизаха го сините й очи.

Това вече минава всякакви граници, каза си Франк Уайли. Тази гъска ще си съчини какво ли не, а после… Бет ще побеснее! Но преди това…

— Слушай, малоумнице — отчетливо заговори той, — сестра ти изпадна в шок от преживяното. Трябва да остане в леглото утре. Ще се отбия да проверя как е, а ти ще поемеш грижата за нея!

— Аз?

— Точно ти! Прибери си долната челюст, да не глътнеш някоя муха. Ще се погрижиш за нея. Ако не го направиш, кълна се, че ще ти хвърля…

— Не можеш да ми говориш така! — измуча Сю-Ан.

Фанг започна да скимти жално. Не му се нравеха всички емоции тази вечер. На Франк също.

— Хайде, куче — каза той, — ела ми на гости за тази нощ. А ти, Сю-Ан, не забравяй какво ти казах!

Той стана и излезе в коридора. Кучето го следваше по петите. Франк спря за момент, размишлявайки, после отиде до стаята на Бет. Младата жена все така спеше. В полумрака той коленичи, за да пооправи свлеклите се завивки. Омагьосващите й гърди се издигаха предизвикателно като непокорени крепости. А той не издържаше на предизвикателства. Внимателно, за да не я стресне, Франк се наведе и целуна зърната. После я зави, повече заради самоконтрола си, отколкото заради нея.

Тя се завъртя неспокойно! Мъжът застина на място. Бет се усмихна насън.

— Франсис — промълви и отново потъна някъде дълбоко.

— Хайде, помиярче — прошепна той, докато се измъкваше заднишком през вратата.

Фанг тръгна след него, ухилен. Кучето откриваше нови възможности в тази игра.