Ема Голдрик
Непреклонната Бет (5)

Пета глава

Към единайсет на следващия ден Бет мразеше целия свят. Измъкна се от леглото и с изненада установи, че е без нощница. Кракът й, бинтован в половин километър превръзки, я болеше. Както и останалото тяло. Беше тихо като в гробница.

Тя се отправи към банята, напълни ваната с топла вода и шампоан, размота бинта и с въздишка на облекчение се потопи в топлината и спокойствието на водата. Включи уреда за воден масаж и ваната се превърна във водовъртеж. Младата жена се настани удобно и се зае да размишлява върху околния свят.

В началото беше той. Едър и предизвикателен. Франсис Уайли. Бих искала да знам повече за него, помисли си тя. Майка й казваше, че ако искаш да знаеш какво ще представлява един мъж след двайсет години, трябва да видиш баща му. Но баща му е мъртъв. А майка му — изчезнала? Какво ли означава това?

А какво ли си мислеше той за нея? Набожна баптистка, чието най-голямо приключение е било завършването на университета. И после се е върнала в родното си градче, за да стане учителка в своето старо училище. Любовници? Както и да ги брои човек, все са трима. Първите двама бяха твърде млади за нея, а последният — твърде възрастен. И прекалено нахален. Друго какво? Веднъж отиде на почивка в Ню Орлийнз за една седмица… Как ли щеше да се смее Франк, ако знаеше всичко това! Какво прави тук, в Пикаюн? Той избягваше този въпрос. Тогава, Бет Хендли, ще трябва да процедираш както обикновено: да влезеш в ролята на Шерлок Холмс и да откриеш сама това, което те интересува.

Снощи той й беше спасил живота. Е, може би не беше чак толкова драматично, но все пак тя си спомняше камиона, насочил се срещу нея като дракон, който се нахвърля на вечерята си. Без съмнение Франк беше герой. И беше й казал „мила“ и „годеница“, и още много приятни неща.

Разбира се, всичко това можеше да са и празни приказки. Повечето мъже биха казали какво ли не само да постигнат своето!

Какво искаше да постигне той? През цялото време беше до нея, държеше й ръката… После тази инжекция й беше замъглила съзнанието. Някой я е довел у дома. Със сигурност си спомни, че някой я целуваше. Господи, и то на какви места! А после трябва Съки да я е сложила да си легне. Но това вече не си го спомняше.

Засърбя я носът. Предпазливо отвори око — пяната се извисяваше над нея и почти беше напълнила ваната.

— Хималайски снегове — измърмори тя.

— Какво смяташ да правиш с тях — да ги стопиш или да се пързаляш? — попита басов глас зад нея. Тя се надигна да погледне през рамо и моментално се потопи отново.

— Какво правиш тук?

— Вече е обяд. Реших да дойда да нагледам инвалида.

— Имах предвид какво правиш в банята ми!

За него въпросът явно беше излишен. Той се наведе над ваната и гребна малко пяна.

— О, това било сапунена пяна!

— Ти какво очакваше да бъде? Разбира се, че е пяна! Вън!

— Аз мога да ти помогна. Например да ти изтрия гърба.

— Искам само едно нещо — произнесе тя бавно, сричка по сричка. — Да се махнеш оттук!

— От какво се ядоса толкова? — учуди се той. — Не се вижда нищо, освен носа ти. Какво е станало?

— Ти как смяташ? — но тъй като беше свикнала да говори истината, продължи: — Добре де, малко прекалих с шампоана за вана. Сега излез!

— Добре, ще отида да приготвя нещо за обяд. Сигурна ли си, че ще можеш да се справиш сама?

Тя не беше много сигурна, но за нищо на света не би му го казала. Така го изгледа, че той отстъпи назад.

— Ще мога. Затвори вратата след себе си!

— Няма ли да престанеш да даваш нареждания?

Не подобаваше на една дама, но все пак тя му се изплези. Той излезе, смеейки се.

Бет отпуши ваната. Водата се оттече, но не и пяната. Младата жена се прехвърли на четири крака през ръба и се намери на рогозката, цялата в пяна. Вратата се отвори.

— Чух шума — каза той загрижено. — Удари ли се?

— Не, по дяволите! — изрева тя. — Просто обичам да лежа на пода след къпане! Ще се махнеш ли?

— Спокойно — ухили се той. — Мехурчетата ти се пукат!

— Вън! — извика тя и се изправи. Докопа нещо. Мъжът й намигна, докато шишето с шампоан профучаваше край него. Смехът му продължи да звучи в главата й, докато се изсушаваше, обличаше древния си домашен халат и си нагласяваше отново бинтовете.

Франк беше в кухнята, погълнат от работата си, когато Бет докуцука до там.

— Двойни сандвичи с препечен хляб — оповести той, преди тя да е успяла да реагира. — С шунка и телешко. Знам, че ги обичаш!

— Аз… Но откъде знаеш?

— Още като те погледна и ми става ясно — засмя се той. — Виж се каква си бяла и червена… Ела сега…

Тя отстъпи назад — боса и трепереща. Мъжът протегна ръце към нея. Тя направи още една крачка назад. Ръцете му хванаха колана на халата й и развързаха възела.

Защо съм се разтреперила, запита се тя. Той няма да ми направи нищо сега, по обяд, нали? И освен това Сю-Ан…

— Къде е сестра ми?

— Няма да повярваш, ако ти кажа. В моята къща. Каза нещо глупаво за пускане на прахосмукачка под леглата… Не исках да спирам ентусиазма й. Какво ще кажеш за сандвичите?

— Обичам ги с маслина — призна тя.

Той й поднесе стол и галантно я настани.

— И с лук, ако искаш — тръшна се мъжът в отсрещния стол. — Сестра ти… с ума си ли е?

— Разбира се — обидено отвърна Бет. — Тя е сладко и мило момиче. И хубаво. И освен това има много пари. Малко е примитивна — вижда нещо, иска го и посяга да го вземе. Който й се изпречи на пътя, може да пострада — тя отхапа от сандвича и задъвка, а малките й бели зъби проблясваха насреща му. — И ще се изтрепят да й привлекат вниманието. Ако искаш да се регистрираш в списъка на обожателите, побързай с подаването на молбата! — после реши да бъде честна докрай. — Е, струва ми се, че още е малка. Но нали аз се грижа за нея.

— В това имаше ли заплашителни нотки, или така ми се стори?

— Не ви се е сторило, доктор Уайли.

— Не е нужно да ме заплашвате, госпожице Хендли — той я гледаше гневно.

— Радвам се да чуя, че не представляваш заплаха за сестра ми — твърдо каза тя. — Благодаря за вкусния сандвич.

— Но не си мисли, че изобщо не представлявам заплаха — продължи той настъпателно. — Не ти ли е минавало през ум, че може да се интересувам от теб? — и имитира похотливата усмивка на Граучо Маркс.

— Ами… — почти се задави тя с голямата хапка.

— След всичко, което се случи снощи, все още ли не разбираш?

Тя отпи от млякото си.

— На дневна светлина нещата изглеждат по-различно, господин Уайли. Какво стана с часовете ми тази сутрин?

Как само смени темата, мислеше си той. Изплъзва се като риба! Но ако не играе игрички, нямам намерение да се отказвам от нея.

— Взех първия ти час, а след него ме спасиха от отдел „Обществени науки“. Какво се е случило с добрите стари учебници и ученето по тях?

— Това е отживелица, господине.

— Така значи! С „господин Уайли“ някак се примирих, но това „господине“ вече е прекалено! — той се надигна от стола.

Боже мой, какво правя, помисли си Бет. Сами сме, аз съм кажи-речи без дрехи с някой, който прилича на разярен мечок! Дръж се, каза си тя и се облегна.

— Прилагаме метода на проектите. Искаме учениците да отидат в библиотеката, да помислят върху зададената тема. Например задачата с малкото момиче — тя говореше толкова бързо, че за момент се зачуди дали я разбира.

— Имаш предвид костите, намерени при разкопки?

— Да, археолозите са ги открили в една пещера в Германия. Дадох им задачата и си спомням, че нададоха такъв вой… — тя му се усмихна и отново се почувства сигурна. — По този начин ги научаваш да мислят. Когато дойдат при нас, те са свикнали да им тъпчат главите само с факти. В гимназията се опитваме да ги приучим да ползват енциклопедията, а не да я натъпчат в главите си. Но всъщност скоро те започват да възприемат този вид задачи като игра.

— И какво трябва да открият по костите на нещастното момиче?

— О, много неща! Явно е имала близки, защото е била погребана. В краката й е бил намерен съд с просо — значи са вярвали в задгробния живот. Огърлицата на врата й е кехлибарена — което означава не само, че са носили украшения, но и че са имали развита търговия, тъй като по това време кехлибарът е можел да се намери само по крайбрежието на Балтийско море. Освен това момичето е било погребано в ембрионална поза — случайно ли е това, или неандерталците са имали повече познания от нас по анатомия? Има десетки неща за откриване, стига да накараме децата да им обърнат внимание! Тази програма се нарича „Изводи“. След двуседмично приложение децата ще научат всичко, което им е необходимо да знаят за праисторическия човек.

— Господи! И се събужда любопитството, заложено у всеки човек, така ли?

— Има подобрение.

— Кое има подобрение?

— Ти не изруга — усмихна му се отново тя.

Той се отпусна в стола си, почуквайки с пръст по масата. Единият крак беше по-къс и с всяко почукване съдовете по масата се тресяха. Явно размишляваше. Какъв мечок е само, отбеляза тя. Възможно ли е някой като мен да го… опитоми? Не, не е това думата. Да живее с него в мир? Сухият глас на майка й отново прозвуча в паметта й: „Трябва да приемаш човека такъв, какъвто е, а не какъвто ти се иска да бъде. Колкото и да се мъчиш, не можеш да го промениш след брака!“ Добре, но откъде дойде тази думичка „брак“?

— Снощи в болницата…

— Какво? — подкани я той.

— Ти каза… каза на лекаря, че съм ти годеница. Защо?

— Казал ли съм такова нещо? — в гласа му изненадата звучеше искрено, но в очите му проблясваха дяволити пламъчета.

— Разбира се, че го каза — отвърна тя обидено.

— Е, щом ти го твърдиш, сигурно е така. От шока е било.

— Нещо си объркал. Аз бях в шок, не ти.

— Е, понякога е заразно — тя се готвеше да го опровергае, но той я спря с ръка. — Кажи ми сега кой беше шофьорът! Ученик беше, нали?

— Нямам представа за какво говориш — отвърна тя и стисна палци зад гърба си.

— Снощи — търпеливо подхвана той. — Камионът, който се опита да те блъсне. Кой шофираше?

— Нямам представа… Вече ти казах.

— И ти се правиш на набожна! Знаеш, че има греховни действия, но и греховно бездействие, нали?

Единственото й спасение беше да се преструва на обидена. Тя се вкопчи в тази мисъл.

— Ти ще ми говориш за грехове! Сигурно няма някой, който да не си извършил! Какво безгранично нахалство!

— По това си приличаме — той блъсна стола си назад и стана. — Не съм срещал по-твърдоглава жена! Ако имах време, бих ти измъкнал истината, но нямам. Ще се отбия след училище. Къде е онази рецепта, която ти даде лекарят?

— Ами… не знам — този път думите й бяха самата истина.

— О, у мен е — измърмори той, след като претърси джобовете си. — Ще отида да взема лекарствата, но къде има аптека?

— Не знаеш нищо за Пикаюн, нали? — не пропусна случая да го подразни тя. — Защо тогава си дошъл тук?

— Заради теб — отби въпроса той. — И така, къде има аптека?

— Срещу болницата — обясни му тя, неизвестно защо ядосана. — На Къркуд Стрийт, там имам открита сметка.

— Ще я намеря — широката му усмивка се появи отново.

— Да не те задържам — изправи се тя, посягайки да завърже колана си от благоприличие.

— Нищо не разбирам — промърмори той, — понякога си сладка, да те изяде човек, а в следващия момент фучиш като сърдита котка… Приятен ден!

И на теб, тъжно си помисли тя, докато го гледаше как забързано слиза по стъпалата. Да не мислиш, че аз се разбирам! Иска ми се да не беше си тръгвал. Иска ми се да бях мила и любвеобилна, но винаги има много въпроси и неизказани неща… И освен всичко, има я и Сю-Ан.

Бет се запъти към стаята си. Кракът й определено беше по-добре. Легна отново и се зави. И тогава осъзна, че той беше го въртял и усуквал всякак, само и само да не отговори на въпроса й защо я беше нарекъл „годеница“!

 

 

Следобедът беше тежък. Системата за телефониране на отсъстващите създаваше много работа. Чакаха го още много задачи, защото — със заплата или не — той беше заместник-директор. След училище се срещна с треньорите.

— И така — обобщи най-накрая Франк, — проблемът за подобряване на успеха на вашите възпитаници не е толкова прост. Набелязал съм двайсет и пет начина, които ще се изпробват съвсем скоро. Но за вас остава задачата да привлечете младежите и да им създадете чувство за принадлежност към училището. Спортистите са по-усърдни в учението, когато знаят, че от това зависи участието им в отборите. Така че дали става дума за футбол, или прескочикобила, правете го от сърце! А не само за победа. Сега ме извинете — трябва да отида до театралния клуб да им кажа същите неща.

Директорката го срещна в коридора, запътила се за дома. Всъщност само портиерът и чистачките бяха още в училището.

— Ама че уморителен ден.

— Да, такъв беше — съгласи се той. Виждаше, че и тя е уморена. — Но винаги има надежда. Много оптимистично ли ще бъде, ако кажа, че май се вижда светлинка в тунела?

Тя му се усмихна, докато й отваряше вратата.

— Веднага се познава, че не сте тукашен. При нас е само равнина и тунели изобщо не се намират… Все пак ми се струва, че тази година ще имаме по-добри резултати. Пък и нали това е целта — малко по малко да напредваме?

Малко по малко да напредваме, повтаряше си той, докато вървеше по Трето Авеню. Но колко време ще ми отнеме това напредване с Бет Хендли? Ще го доживея ли изобщо? Беше учил доста работи, но явно имаше пропусни в образованието.

Отби се до дома си, за да вземе душ и да се преоблече в нещо по-неофициално. В задния двор тревата беше избуяла, но той нямаше косачка. Може би, ако остана в Пикаюн по-дълго, можем да си направим басейн там, помисли си. Да направим ли? Ние? Той се усмихна на собствената си дързост.

Все пак имаше известен напредък. Той пъхна ръце в джобовете си и се зачуди защо отдава такова значение на всичко това. В Атланта го наричаха Ледения, защото винаги запазваше самообладание. И поради това печелеше.

След първия си професионален футболен сезон той беше зарязал обожателките след мачовете и лудите купони и беше посветил цялото си време на подготовката за защитаване на научна степен в университета в Джорджия. Беше се заел и с ефективно управление на финансите си. Девет дълги, почти добродетелни години, без никакъв досег с женски ум и начин на мислене.

Например Съки — крехката хубавица, готова да се счупи и от най-слабия удар. А Бет я обичаше. Явно, каза си той, ако искаш да стигнеш до Бет, ще трябва много внимателно да се отнасяш с детенцето!

И той се понесе нататък с максимална скорост. Някой се люлееше на верандата, но беше твърде тъмно, за да види, че не е жената, която търсеше.

— О, Сю-Ан — разочаровано избъбри той.

— Франк! Колко мило от твоя страна да наминеш. От училището ли идващ?

— Да.

Тя потупа мястото до себе си. Той предпазливо седна. Тази люлка не беше съвсем за него — проскърцваше под тежестта му.

— Не че ти си толкова тежък — изкикоти се Сю-Ан, — просто люлката е стара. Лош ден ли си имал?

— Нищо особено — отвърна той. — Как върви работата?

— Работата ли? Господи, Франк, това беше ужасна грешка! Аз не съм родена за екскурзовод!… Хареса ли ти как съм почистила къщата ти?

— Ами да — отвърна той, макар че изобщо не беше забелязал. Люлката се беше наклонила откъм неговата страна и момичето се плъзгаше бавно към него — поради гравитацията или нарочно, не се знаеше. Той почувства топлината на бедрото й, когато докосна неговото. Нямаше накъде да отстъпва, а не му се искаше да е толкова близо до нея. Каквото и да направеше, можеше да се изтълкува погрешно — и пак щеше да влезе в черния списък на Бет. Той братски целуна Сю-Ан по челото.

— Благодаря за почистването. Ще вляза да видя как е Бет.

— Пфу! Добре е! Няма ли да ме целунеш?

А няма ли да скочиш от покрива? Да целунеш стъклената красавица и после да видиш как парченцата стъкло се посипват със звън в краката ти! Сю-Ан се беше надвесила над него. Излъчваше приятен аромат, мекота и топлина… само изкушението го нямаше.

— Съки — каза той тихо, — ти си най-красивото момиче, което напоследък съм срещал. Но си само на двайсет години, а аз съм на трийсет и шест. Не съм за теб, скъпа.

Но не беше лесно да разубедиш Сю-Ан. Тя се наведе още по-ниско и леко го целуна по устните. Той почувства потръпването й, но неговото усещане по нищо не се различаваше от това при ядене на сладолед. Сладко, но студено — нищо, което да разпали емоции.

— Не беше ли чудесно? — попита тя срамежливо.

— Трябва да видя Бет — измърмори той и се изправи.

Съки го гледаше. Устните й бяха полуотворени, дишаше тежко. Изглеждаше като ловец, подушил дивеча. На Франк не му оставаше нищо друго, освен да избяга.

— Уморен съм — оправда се той, отстъпвайки. — Хайде да го отложим. Взех лекарства и искам да видя какво става с Бет…

— Какво ти е, Франк? Много си уморен? Или имаш главоболие? Мислех, че тези номера са мои!

— Сю-Ан — каза предупредително той. В сгъстяващия се мрак зъбите й проблясваха, сякаш търсеше да захапе нещо.

— Да го отложим, добре!

Той й помогна да стане от люлката. Все още я държеше за ръка, когато влязоха в къщата. Бет седеше в кухнята и си играеше с кучето. Фанг-Панси хукна, пързаляйки се по пода, за да посрещне Франк. Заподскача около него.

— Бет.

— Да, господин Уайли?

— Исках да проверя как се чувстваш — нямаше начин да усмири кучето, освен да го вземе в ръце. Фанг благодарно го близна по лицето с грапавия си език.

— Да, разбрах — Бет полагаше усилия да се сдържи, но си личеше, че нещо я измъчва. Набитото й око не беше пропуснало факта, че двамата влязоха, хванати за ръце. Дошъл заради мен, как не, мислеше си тя. Затова ли Сю-Ан го гледа така предано? — Колко мило от ваша страна, господин Уайли, че сте се загрижили за мен!

— И още не съм разбрал как си — каза той с насмешлив тон, който още повече ядоса Бет. Но възпитанието й я възпираше да не избухне. Освен това нямаше с какво да го замери, освен с най-финия си порцелан. Най-финият порцелан, останал от майка й. Тя не би го пожертвала, заради който и да е мъж.

— Няма за какво да се безпокоиш — каза тя хладно. — Достатъчно добре съм, за да бъда на работа утре.

— Нямах това предвид — лицето му се зачерви от гняв, но Бет беше твърде погълната от собствените си чувства, за да забележи това. А Сю-Ан съзря в ситуацията удобен случай, за да убие всякаква конкуренция още в зародиш.

— Не трябва да се карате — каза весело тя. — Все пак добре сте си прекарали снощи! — в думите й съвсем ясно се долавяше ядна нотка.

— Не бих го нарекъл точно така — поправи я Франк Уайли. — Какво имаш да кажеш за това?

— О, имам — отвърна Сю-Ан. — Полицаят идва днес, докато ти спеше, Бет. Искаше да ти зададе още няколко въпроса. Някой се бил опитал да те прегази. И си пострадала, вярно ли е?

— Имаше нещо такова — отвърна Бет. — Но не беше сериозно. Можех да се отдръпна, защото шофьорът май беше изгубил контрол… Но Франк, искам да кажа господин Уайли, ме издърпа от пътя му, и това май е всичко.

— Всичко ли? — смехът на Сю-Ан беше малко по-писклив от обикновено. Франк трепна, сякаш се досети за нещо. — Всичко, как не! После той те е довел дотук, внесъл те е в къщата, съблякъл те е гола и те е сложил в леглото… Надявам се, че това е всичко, което е направил!

— Но, Сю-Ан… Мислех, че ти си…

— Аз ли? — отново дразнещият смях. — Не съм била аз, сестричке. Прибрах се чак когато Франки беше тръгнал да се прибира вкъщи. И предполагам, че двамата имате много неща да си казвате. Аз си лягам. И не забравяй за отлагането, Франк! — с тези думи русото същество грациозно се измъкна от стаята, кискайки се доволно.

Дори кучето усети потискащата тишина, настанала в кухнята. Животното се сви в ъгъла.

Бет беше преминала през страх гняв, ярост… А сега я обзе безнадеждност. Тялото не й се подчиняваше, а умът й беше някак натежал и безполезен.

— Предполагам, че… че тя каза истината? — промълви тихо, почти като библиотекарка, която се страхува да наруши тишината в читалнята.

— Не съвсем — сви рамене той и въздъхна. По никакъв начин не можеше да избегне разговора.

— И кое точно не е вярно? Внесе ли ме в къщата?

— Да.

— И си ме сложил в леглото? — попита тя е едва доловимо треперене в гласа.

— Да, така беше.

— И си ме… съблякъл гола?

— Да.

— Тогава кое не е вярно? Това означава ли, че нищо друго не си правил с мен?

— Не, Бет. Ти имаш прекрасно тяло. Привлече ме. Но не съм правил това, което Сю-Ан намекна, нито пък каквото ти си мислиш!

Тя вдигна глава. В очите й имаше сълзи.

— Може би трябва да ви благодаря, господин Уайли?

— Няма за какво да ми благодариш — отвърна той. — Но ми тежи на съвестта, че не ти казах. Не знам какви точно са нравите тук, но смятам, че утре трябва да обявим годежа си.

Тя стреснато вдигна глава.

— Какво? Да не мислиш, че ще се оженя за… за човек като теб, Франк Уайли? Върви по дяволите!

— Охо — присмя й се той, — не е хубаво да се ругае, мила!

— Да — рязко отвърна тя. — Накара ме да сляза до твоето ниво! И все пак отговорът ми е не!

— Аз минавам за добра партия — продължаваше той. — Радвам се на добро здраве, добра банкова сметка и…

— И на големи приказки! — вметна тя. — Трябваше да се досетя още отначало! Проклет янки!

— Виждам, че няма смисъл да говорим повече тази вечер. За всичко е виновна сестра ти, която не може да си затваря устата! Да ти помогна ли да си легнеш?

Бет скочи на крака, олюлявайки се.

— Веднъж не ти ли беше достатъчно? — извика тя.

— Не смятах… нямах нищо такова предвид — приближи той към нея. — Ти си най-своенравната, най-упоритата и твърдоглава жена, която познавам. Внимавай!

В гнева си Бет удари бинтования си крак в един стол и се преви разплакана. Той я взе на ръце.

— Пусни ме на пода, ти… Казанова такъв!

— Когато аз реша — оповести той.

— Аз ще…

— Замълчи. Просто замълчи! — той прекоси кухнята и се запъти към нейната стая. Остави я на един стол и се зае да оправя леглото. Бет не можа да надвие желанието си да го докачи.

— Явно имаш опит в оправянето на женски легла!

— Точно така — защо да й казва, че в студентските си години беше работил и като санитар? Заобиколи откъм нейната страна и я вдигна от стола. Тя усещаше как се беше разгорещил от скарването. Но той внимателно я настани на леглото и се наведе да огледа превързания й глезен.

— Не смятам, че трябва да идваш на работа утре.

— Ще дойда, дори ако трябва да повикам самия дявол на помощ!

— Добре, твоя работа — отвърна той сърдито. — Повикай ме, когато ти потрябвам! — той я зави чак до брадичката и отново се наведе над нея.

— Не! — дръпна се тя.

— Мълчи! — измърмори той и я целуна нежно. В това докосване нямаше страст, а по-скоро успокоение. Той остави шишенцето с лекарството на нощното й шкафче. Бет зърна надписа: „По две таблетки при болка“. Но тя знаеше, че никое лекарство не би могло да успокои болката в сърцето й.

След като Франк си отиде, Съки надникна в стаята.

— Хубав е — каза сестра й замечтано. — Искам го.

 

 

Още не беше късно. Лунният сърп сякаш се разхождаше по черното небе. Дърветата скриваха много от съзвездията, но и тези, които се виждаха, бяха достатъчно. Жителите на Пикаюн се интересуваха от звездите и планетите повече, отколкото човек би предположил. В космическия център „Стенис“, където работеха повечето хора от градчето, се провеждаха изпитания на двигатели на космически кораби.

Франк Уайли спря на стълбите пред къщата си, погледна към звездите и си пожела нещо — може би с малко закъснение. Лекият есенен ветрец развяваше ризата му. Вятърът изсушаваше местата, където бяха попаднали сълзите на Бет.

За първи път забеляза, че кухнята му приличаше много на съседската, но не беше толкова подредена. Това не му хареса. Ритна един стол по пътя към хладилника и си извади една бира. След малко още една.

— Сядай и си прегледай плана за седмицата — заповяда си той. Но с концентрацията нещо не се получаваше. Възмутен от себе си той се запъти към банята, като сваляше дрехите си в движение. Леля му Хариет мразеше този негов навик. И на Бет няма да й хареса, помисли си мрачно той. Но ти заедно с онази нейна плиткоумна сестра така оплеска всичко, че може и да не се наложи тя да се съобразява с навиците ти!

Студената струя на душа го изненада. Обикновено той пускаше първо топлата вода. Пораздвижи се, за да не затрака със зъби, и спря душа. Почувства удоволствието от топлата хавлия, докато се изсушаваше пред огледалото.

Не си за изхвърляне, човече, даде си кураж той. Имаш малко белези, но при професионалните футболисти е така. И тъй, минаваш трийсет и петте, но все още си добре с мускулите. Понатрупал си малко мазнини около корема. Май ще трябва да се потрудиш над тях, Тарзане! Бет едва ли би се занимавала с някой с бирено коремче!

В спалнята му не светеше, а и щорите бяха спуснати. Той не обичаше да спи с пижама. Така се въртеше насън, че от нея нищо нямаше да остане. Вмъкна се в леглото, достатъчно голямо за неговите размери.

И в същия момент усети, че до него има още някой.

Сю-Ан Фостър, облечена в тънка памучна нощница, явно беше чакала твърде дълго обещаното отлагане, и беше заспала в леглото му, прегърнала възглавницата като любима кукла.

Франк Уайли изстена.