Даяна Хамилтън
Откраднати мигове (1)

Първа глава

Джуд Мескал премина през офиса и Клио потръпна — движеше се като великолепна, коварна, черна като нощта пума.

Беше чувала какви ли не квалификации за изпълнителния директор на „Мескал и Слейд“ — хладен, дистанциран, потаен, плашещ… Но тя беше личен асистент на този влиятелен мъж в една от най-престижните търговски банки в Сити и това я правеше донякъде неуязвима. Джуд Мескал не всяваше паника у нея, нито я респектираше чак толкова. Защото все пак го познаваше. Или поне така си въобразяваше.

Тази сутрин беше в лошо настроение и Дона Гудал, неговата секретарка, го следеше притихнала на стола си, като се мъчеше да отгатне намеренията му. За момент Клио забрави собствените си проблеми, готова да реагира светкавично.

Джуд спря пред тежката полирана врата на своето светилище — личния си кабинет, и смръщил тъмни вежди над необикновено сините си очи, без да отправи обичайния хладен поздрав към своите подчинени, се обърна към нея:

— Клио, отмени всички срещи за днес. Ясно?

Гласът му — нисък, леко дрезгав — караше даже председателя на борда на директорите да пребледнява.

— Да, господин Мескал — тя сведе глава и късо подстриганата й руса коса обгърна изящното й лице, като прикри игривата усмивка, неволно появила се на устните й.

— И донеси папката на „Кемикъл Холдингс“ — нареди той и бързо се извърна, след като стрелна с поглед замръзналата на стола секретарка. — Ако звъни някой от „Фърст Юниън“ няма ме до утре на обяд, когато имам уговорена среща с тях. Разбрахте ли, госпожо Гудал? И извадете бързо папката от архива.

Тежката махагонова врата се захлопна и Дона си отдъхна.

— Отдавна съм я извадила. Още щом пристигнах — тя се намръщи, забелязала някаква машинописна грешка.

— Ти наистина си много добра секретарка, Дона, затова си тук. Е, не можеш да работиш за него само от три месеца и да свикнеш с тона му. Подозирам, че зад този мъж айсберг, се крие добър човек.

— Щом казваш…

Клио се отправи към малкия си кабинет, за да вземе бележника си и нужните документи.

Оприличаваха Джуд Мескал на айсберг, на ново поколение човеко машина, на олимпийски бог, който в пристъп на гняв сипе огън и жупел върху главите на грешните по-низши същества.

Когато преди година бе назначена за негова лична асистентка, Клио бе сигурна, че ще се справи със „Замразения авоар“, както подигравателно го наричаха зад гърба му. В джоба си държеше диплома за научна степен по икономика и проявяваше наследствено мотивиран интерес към банковото дело. Посрещаше хладния му цинизъм с весела усмивка и хладнокръвно понасяше редките му избухвания, изпълняваше стриктно задълженията си и тайно се възхищаваше от интелекта му. Напоследък дори успяваше да предскаже наум решенията му. Двамата бяха добър екип и изглежда тя единствена от подчинените му, не се страхуваше от него.

Когато влезе, в кабинета му, Джуд стоеше до прозореца с гръб към нея. Без съмнение е изключително привлекателен мъж, мина й през ума, докато оглеждаше широките му рамене и стройните крака. Богат, светски възпитан, с остър като рапира ум — един от най-ухажваните свободни мъже в Сити. Блестяща партия! Движеше се винаги придружен от някоя красавица, ако случаят изискваше такъв антураж. Но Клио беше забелязала с тайно чувство на задоволство, че почти неизменно видът му издава учтиво отегчение от обожанието и преклонението, които нежният пол му засвидетелстваше. Носеха се слухове, че Джуд Мескал е крайно предпазлив, че гледа на жените като на користолюбиви и продажни същества, че просто ги използва, преди те да успеят да сторят това. Разсеяно си помисли как ли би изглеждала една любовна среща с мъж като него. Вероятно ад, ако отегчението е единствената емоция в тези изключителни очи. Но ако допусне, че те се стоплят от интимност…

— Седни — бързо заповяда той, без да се обръща. После, сякаш усетил настойчивия й поглед, се извърна и я изгледа от главата до върховете на скъпите й изискани обувки. — Добре-е-е… На работа тогава. Да видим дали проучването ще съвпадне с подозренията ми по отношение на „Кемикъл Холдингс“.

Държа я повече от час пред разпръснатите документи с балансите, като следеше всяка нейна реакция във връзка с доклада. Изгледа свирепо Дона, която влезе с поднос кафе, като че ли бе извършила невиждано престъпление. Когато работеше, Джуд Мескал сякаш бе на друга планета.

— Вони — рече Клио, докато наливаше от сребърния съд. Явно нямаше предвид кафето. — Не бих посъветвала и врага си да купува, да не говорим за уважаваните ни клиенти от „Фърст Юниън“. Не мога да разбера защо проявяват интерес към тази сделка.

— Точно така — усмихна се той, когато му подаде кафето. Изглеждаше доволен, сякаш се канеше да я погали по главата за успешно издържания тест.

Е, нямаше нужда да си прави труда, помисли си Клио. Ясните й сиви очи не издаваха и следа от вътрешната й насмешка, с която посрещна отношението му. Дори мисълта да я поглади по главата бе нелепа: Джуд Мескал никога не създаваше лични отношения. Само че беше излишно да му се напомня, че тя е Клио Слейд и банковото дело е в кръвта й.

— Как е Джон Слейд? — попита я той, като остави празната чашка на подноса.

Въпросът не я изненада — между фамилиите Слейд и Мескал отдавна съществуваха делови отношения. След смъртта на родителите й преди десет години, чичо й Джон бе поел управлението на голямата семейна финансова къща „Слейд Секюрити“. Преди две години се оттегли след прекаран тежък сърдечен удар, който едва не му коства живота.

— Не е много добре — тъжно отвърна Клио. Чичо й бе настойник и единствена утеха в самотното детство. — Трябва да се пази от вълнения и тревоги.

— А братовчед ти Люк? — отправи към нея хладен поглед Джуд.

— Върви по стъпките на баща си, доколкото знам. Държи на репутацията си…

Не беше истина. Носеше се слух, че Люк е бил замесен в скандал с някакъв нощен клуб и това бе причинило сърдечния удар на чичо й. Люк беше способен, но емоционално незрял и много хора считаха, че е крайно време да съзрее и да поеме своите отговорности.

За щастие Джуд изостави темата.

— Говори с Чеф. Искам всичко да бъде изрядно за утрешния обяд. До половин час остави на бюрото ми всичко, до което се добереше за „Фърст Юниън“… Клио, да обядваме днес заедно. В един и половина?

Сърцето й запърха. Но трябваше да му откаже учтиво.

— Съжалявам, господин Мескал. Имам ангажимент. Бих го отложила, но не мога.

Той не изрази разочарование. Тя обаче наистина съжаляваше. Но трябваше да се срещне с Робърт Фентън.

Робърт беше последният човек, когото би желала да види, но телефонната му покана — почти заповед — я хвърли в тревога. Раздялата им не беше като между приятели преди известно време, така че тази среща я безпокоеше.

Клио и Джуд често обядваха заедно, понякога вечеряха в дома му и винаги й беше много приятно. В тези случаи той се поставяше в неутрална позиция, за да може да реагира при евентуален проблем. Тя използваше възможността да го опознае по-добре и това я очароваше. Беше открила тънкото му чувство за хумор. Харесваше у него човека, не само забележителния ум. Напоследък често си бе задавала въпроса защо на тридесет и шест години още не бе женен. Всеки път, когато деликатно се опитваше да разбере нещо за личния му живот, усещаше как той издига преграда между себе си и нея. Всъщност ревниво пазеше тайните си и живееше в гордо усамотение.

Няколко часа по-късно Клио ядосано бутна вратата на ресторанта избран от Робърт. Срещата им със сигурност нямаше да бъде приятна.

Двадесет и седем годишен, три години по-голям от нея, Робърт бе в чудесна форма. Малко дълга, но умело подрязана кестенява коса, изискано артистично облекло. Ала сравнен с Джуд Мескал, той изглеждаше невзрачен — липсваше му силата и авторитета на нейния шеф. Откъде пък й хрумна да прави такова сравнение?

Преди две години братовчед й Люк ги бе запознал на едно тържество. Когато бе свободна, излизаше с Робърт. Той притежаваше чар и умееше да я забавлява. Но мимолетното й влечение угасна скоро по време на напрегнатата работа по дипломирането й. Клио откри, че Робърт не е това, за което се представя. Окончателно прогледна за недостатъците му и разбра, че всъщност го презира.

Поръчаха обяд и едва след това Робърт проговори:

— Скъпа Клио, изглеждаш прекрасно. Явно новата работа ти понася. Ще трябва и аз да пробвам промяна.

Тя не отговори. Не й хареса плоския му комплимент. Освен това се дразнеше от факта, че той винаги успява да се възползва от най-доброто в живота, без да положи никакво усилие.

— Защо беше толкова важно да се срещнем?

Той се облегна на стола и лениво я изгледа.

— Не си придобила повече финес и деликатност, откакто те виждах за последен път. Кога беше това… Преди десет месеца?

Клио замълча. Не й беше необходим кой знае какъв финес, за да му каже да се маха. Да, разделиха се преди десет месеца, когато вече работеше за Джуд Мескал. И дума не можеше да става да напуска работа, за да се омъжва и да гледа дете. Изборът на изпълнителния директор се беше паднал на нея измежду дълъг списък от все способни кандидати. По това време вече бе открила вероломството на Робърт.

Клио отпи от сухото мартини, усмихна се на сервитьора, който поднесе пушени скариди и нетърпеливо вдигна вежди към Робърт.

— Времето е пари, нали? — усети настроението й той. — Скъпа моя, и аз имам нужда от тях. И то от доста. А ти ще ми ги осигуриш.

Трябваше да се досети. Интересът му към нея винаги е бил финансов. Леля й Грейс често казваше, че богатите са вечна жертва на алчността на бедните.

— На мен също ми трябват. Ако само това имаше да ми кажеш, по-добре да си вървя — посегна към чантата си.

Ала той хвана здраво китката й. Не й се искаше да прави сцени в ресторанта, затова остана на мястото си, като ядно сви устни.

— Мъдро постъпваш. Яж си скаридите, така ще имаме повече време. Виждаш ли, става дума за добрия ти чичо Джон — един от стълбовете на обществото… Доколкото чувам не бил добре със здравето.

Клио не издаде тревогата си.

— Не ти влиза в работата неговото здраве!

— Но аз наистина се безпокоя. А и той ще започне да се безпокои за теб — по-специално за морала ти. Твоят опекун е толкова нравствен човек! А и леля ти Грейс, и тя е благовъзпитана дама, силно загрижена за доброто име на семейството ви. Двайсетстайната къща и банковата сметка от два милиона си заслужават тревогите по вашия имидж.

— Ще бъдеш ли по-конкретен? Какво искаш?

— По-конкретен? А-ха, да — той й се усмихна. — Някои публикации в печата едва ли ще те развълнуват особено. Но скъпият чичо Джон… Това е друга работа. Два сърдечни удара… — поклати съчувствено глава Робърт. — Ако чуе това, което имам да му кажа, особено в жълтата преса, шокът направо ще го довърши. Особено след онази гадна история с Люк. Но ние няма да допуснем това, нали, миличка?

Идеше й да го зашлеви. Повдигаше й се от изнудването му. Робърт нямаше никакво основание и това направо я плашеше.

— Говориш безсмислици! Нищо не можеш да кажеш за морала ми. Излизали сме няколко пъти…

— Малко повече от няколко. Освен това мисля, че моята версия за скъсването ни, ще погъделичка повече любопитството, отколкото твоята. Бих могъл да я разкажа така: беден, но честен младеж — тоест аз… — кимна с глава той. — Се влюбва в красива студентка — ти. Тя е с леко разпуснати нрави, но нашият герой пренебрегва това, защото е влюбен до уши, нали разбираш. Проблемите не закъсняват — тя е свикнала с лукса и вкусовете й са твърде екстравагантни. Това принуждава нашия човек да изхарчи малкото пари, с които разполага. Но тя е обещала да се оженят, затова той започва да прави дългове: игрални домове, заеми и така нататък… Всичко, за да направи дамата щастлива.

Клио присви очи. Този човек беше побъркан!

— Ако хората, които ме познават, най-малкото чичо Джон, повярват на тези щуротии, то значи да повярват, че е нощ посред бял ден!

Клио направи опит да стане, но той процеди:

— Хотел „Ред Лайън“, Голдингстън — и тя замръзна на мястото си.

Робърт се отпусна на стола и започна спокойно да се храни като от време на време поглеждаше учудено към недокоснатия й деликатес.

— Не си ли гладна? Жалко. Не обичам да пилея пари. Затова ти ще платиш сметката. Можеш да си го позволиш. Аз не мога. Та докъде бяхме стигнали?

— Ти ме изнудваш — контролираше гласа си, но отвътре кипеше, едва сдържайки презрението си. — Повдига ми се от теб!

— Колко тъжно. Но ще трябва да свикна, след като ще плащаш дълговете ми и ще ме освободиш от няколкото досадни товара, които лежат на гърба ми — тя отвори уста да възрази, но той я прекъсна: — А между другото, запазил съм сметката от хотела, където бяхме отседнали — господин и госпожа Робърт Фентън, стая номер четири, нощта на единадесети юли миналата година. Ако някой се усъмни, сигурен съм, че госпожа Галуей — нали я помниш — съпругата на хотелиера, която тогава любезно ни каза, че никога не забравя гостите си, ще може със сигурност да те разпознае като госпожа Робърт Фентън. Вероятно ще успее да си спомни също и че се измъкнахме от стаята едва към единадесет на другата сутрин.

Робърт пусна гадната си усмивка, запали цигара и духна дима към нея.

— Няма да се наложи да те идентифицират нали, любов моя?

— Престани да ме наричаш така! — от всичко най-много се вбесяваше от любовните му обръщения. Искаше веднага да се махне и да приключи веднъж завинаги с този отвратителен епизод. — Колко?

— Двадесет и пет хиляди.

В първия момент Клио не повярва. Но лицето му беше напълно сериозно.

— Ти си луд! Откъде да взема толкова пари? А дори и да намеря, мислиш ли, че случката в хотела заслужава такава сума?

— Заслужава, и още как! Представяш ли си лицето на чичо ти Джон, когато прочете едно такова заглавие: „Племенницата на собственика на «Слейд Секюрити», въвлечена в скандал за дългове“. А първият параграф може да звучи например така: „Любовникът на една от наследниците на Слейд, заплашен със затвор заради дългове.“ „Аз съм в беда. Направих дълговете си заради нея“, сподели пред наш репортер Робърт Фентън, бившият любовник на Клио Слейд. „Тя се възползва от лекомислието ми, като твърдеше, че също ме обича. Но сега и пръста си не мръдва, за да ми помогне. Аз съм разорен“, добавя объркан господин Фентън. Или нещо подобно.

Клио се почувства като в капан. Можеше да си представи как ще понесе чичо й подобна публикация. Онова, което се писа за Люк, ще бъде дреболия в сравнение с такава гадост. Не би могъл да преживее удара. Такова нещо ще навреди и на кариерата й.

— Какво са двадесет и пет хиляди за едно момиче, което след година ще наследи дяла на баща си от „милионите на Слейд“? Капка в морето! — продължаваше Робърт.

— Защо кредиторите ти не те почакат една година? Не мога да получа наследството си, докато не навърша двадесет и пет, много добре знаеш това.

— Или ако не се омъжиш.

— Искаш да се ожениш за мен, за да се докопаш до парите?

— О, не съм толкова глупав! В случай, че се омъжиш по-рано, за да получиш парите, твоите настойници — твоите почтени и праволинейни чичо и леля — ще трябва да одобрят съпруга ти. Не е нужно дълго да умуват, за да разберат, че не съм подходящ избор. Не, винаги съм знаел, че не мога да заложа на тази карта, макар че по едно време имах идеята да те задържа като моя любовница, докато станеш на двадесет и пет, наследиш парите и се омъжиш за мен. Но за съжаление чарът ми не те заслепи. Помниш ли, предложих ти женитба? Тайна при това! Вече бях разбрал, че не си толкова наивна, колкото изглеждаше в началото и затова разиграх историята с тайната женитба, неотстъпчивите роднини не знаят, и прочие романтични глупости. Надявах се женското ти сърчице да се трогне — той въздъхна артистично. — Но не се получи, така че след като дълго мислих, реших да се задоволя с двадесет и пет хиляди.

Той махна за сметката и тикна бележката в стиснатата й ръка.

— Ще се видим, скъпа. И благодаря за обяда. Очаквам парите си най-късно след четири седмици. И в брой, моля!

 

 

Клио влезе със свито сърце в офиса си на другата сутрин. Навън улиците се къпеха в ранното априлско слънце, но в душата й владееше мраз. Окачи палтото в гардероба и оправи полата на елегантния си костюм. Грижливо нанесеният грим донякъде скриваше бледото й от безсънната нощ лице. Погледът й бе изострен от напрежение.

Не се и съмняваше, че Робърт Фентън ще изпълни заканата си, ако не му даде сумата. В случая нямаше никакво значение дали действително беше затънал в дългове. Той познаваше разни журналисти от жълтия печат, които не се интересуваха от това чии имена се очернят, чий живот се проваля, стига вестниците им да се продават. Ако нещо за нея излезеше там, чичо й нямаше да го преживее. Но ако пък поискаше парите от настойниците си, те щяха да се заинтересуват за какво й са.

Седна вдървено на бюрото си и се загледа в идеално полираната повърхност. За пръв път в живота си съжаляваше за ограниченията, които баща й бе наложил във връзка с наследството.

Никога в живота си не бе проявявала капризи по отношение на материалните неща. Семейството й живееше в дискретен лукс. Едва като студентка беше помолила опекуните си да й купят малка къща, която обитаваше и до днес. Не притежаваше нищо лично, което да може да продаде за исканата сума. Знаеше много добре, че една публикация в булеварден вестник ще коства живота на чичо й. Не можеше да поеме върху съвестта си смъртта му. С други думи, парите трябваше да се намерят!

В този момент външната врата се отвори и Джуд влезе, както винаги навреме. Това бе най-подходящият час да говори с него.

Той мина покрай полуотворената й врата и се отправи към своя кабинет с неизменното си бизнес куфарче. Безукорният му костюм подчертаваше фигурата му, белоснежната риза ярко контрастираше с тъмносините му очи и мургавия тен на кожата.

Клио се изправи и едва успя да потисне напиращия нервен спазъм в гърдите си. Цяла нощ се беше борила с проблема „Робърт Фентън“, беше обмисляла всички възможни алтернативи и бе стигнала до един-единствен изход. Джуд можеше и да откаже. Много бизнес предложения беше отхвърлял досега. Но винаги бе обмислял внимателно всички за и против. Въздъхна дълбоко и леко почука на вратата му.

Посрещна я с любезна усмивка в лазурносините си очи, когато тя припряно го поздрави. И преди още да беше поставил задачите си за деня, Клио бързо си пое въздух и изстреля:

— Господин Мескал, ще се ожените ли за мен?