Ема Голдрик
Непреклонната Бет (7)

Седма глава

И на шестия ден Бет си почина. Хиляди учителки си отдъхваха, поспиваха си до късно и си обещаваха да потърсят по-добре платена работа или да се омъжат — което дойде първо.

Но за Бет Хендли съботата беше по-скоро преход към почивката. Към десет часа тя тръгна към училището за консултациите си, следобед отдели два часа за подготовка на клакьорките, след което отиде на пазар. До вечерта седмичната заплата беше сериозно намаляла. Може би това беше една от причините за мрачното й изражение, когато се натъкна на сестра си — в кухнята, разбира се.

Сестра й пак беше като извадена от кутийка.

— Онази нощ… — започна Сю-Ан.

— Какво за онази нощ? — Бет беше прекалено уморена за дипломатически ходове. — По моята скала на бедствията тя се нарежда някъде веднага след потъването на „Титаник“!

— Не зная как се озовах в леглото му — изстреля Сю-Ан.

— Елементарно, Уотсън! Отишла си там!

— А също и ти — предизвикателно каза сестра й.

Бет забеляза войнствения блясък в очите й и дори усети грохота на приближаващите военни действия. А Съки беше на успокоителни вече повече от година.

— Не съвсем. Мен ме занесоха.

— Той се опитваше да ме прелъсти!

— Защо тогава дотърча тук да ме моли да го спася?

— Значи всичко си измислила ти! Трябваше да се досетя! Не може ли да не се бъркаш навсякъде! — Сю-Ан кръстосваше стаята, а полите й се стелеха след нея. Коприна, отбеляза Бет. Тя се усукваше около стройните крака, които нервно се разхождаха. А виж се ти на какво приличаш — сив анцуг с емблемата на лекоатлетическото дружество. В най-добрия случай би могло да се каже, че си невзрачна. И за капак — овехтели маратонки. Бет уморено се отпусна на един от кухненските столове. Време беше за възпитателната част.

— Знаеш, че не трябваше да отиваш там, Сю-Ан. Помисли си какво щяха да кажат съседите, ако бяха научили! Ти членуваш в някои сдружения — колко време смяташ, че щяха да те търпят в тях?

— Колко си глупава! Точно това исках — всички да научат! И щях да успея, ако ти не беше ми се притекла на помощ, добра самарянке! Ако бяхме осъмнали в едно легло, щеше да се наложи да се оженим! А ти развали всичко!

— Не може да го казваш сериозно! — въздъхна Бет. — Той да не е дивеч — откриваш сезона й хукваш на лов! Докъде ще стигнете така!

— Ще се справим, не се безпокой — мрачно каза Сю-Ан. — Знаеш ли, че той има шест милиона долара, вложени в различни неща? Коя жена би имала проблеми с такива доходи?

— Шест… Шегуваш се! И как…

— Поразпитах тук-там — отвърна Сю-Ан. — Докато ти обменяше мъдри мисли с него! Той е направил състояние в Националната футболна лига, а после, за разлика от много други, го е запазил. Разбрах, че има офис в Джаксън и оттам управлява всичките си сделки — за миг тя замълча и се втренчи в сестра си. — А ти си нямаше ни най-малка представа, нали?

— Нямах — призна с тъга Бет. — Но какво значение има това? Той не се интересува от мен.

— Интересува се и още как! И не би възразил ти да си в леглото му, сестричке! Забранявам ти да правиш това, чу ли?

— Чувам те и без да викаш. И така?

— И така, аз отивам в Ню Орлийнз за уикенда — нетърпеливо обяви Сю-Ан. — Леля Елоиз ме покани. Но докато ме няма, вземи мерки да не се мяркаш пред очите на моя мъж. Ясно?

Бет се зае да опипва глезена си. Още беше подут, но вече издържаше на натоварване. Значи той е неин? А аз каква се явявам? Никаква, отговори си сама. В края на краищата, става въпрос за сестра ти — ако те искат да се оженят, ще им пожелаеш щастие… Има толкова стари моми — добрите лели, които помагат в грижите за децата… Но, Господи, не искам вечно да отглеждам чужди деца! Искам да си имам свои!

Когато се върна духом в стаята, Сю-Ан я нямаше. Фанг лаеше на задната врата — искаше да влезе. Някой ден, каза си Бет, Сю-Ан ще се пръсне по шевовете. Толкова инат и злоба трудно се удържат! Тя разсеяно се запъти към задния вход да отвори. Фанг нахлу в кухнята през полуотворената врата, но Бет не обърна внимание.

На задното стълбище, широко усмихнат, стоеше Франк Уайли. Беше й лика-прилика по дрехите: сив анцуг, сякаш стогодишен, с кръгове от пот под мишниците и мокър на гърба.

— Тя излезе ли?

— Тя? Излезе?

— Идеално — отбеляза той, промъквайки се внимателно край нея. — Три думи, от които двете са ти непознати, така ли?

— Стига си се правил на всезнайко — смъмри го Бет. Умората по лицето й се виждаше от пръв поглед. — Ако имаш предвид сестра ми, тя излезе. Само не ми казвай, че си се крил, докато тя тръгне!

— Мога ли да получа чаша кафе преди разпита?

— Можеш да получиш юмрук в зъбите! — но дългите поучения на майка й и този път го спасиха от надвисналата заплаха. Дамата трябва да се държи като дама, винаги! — Да, разбира се. Кафе. Без захар ли?

— Както обикновено… Господи, изглеждаш като използван парцал!

— Благодаря. Ти самият също изглеждаш страхотно. Сядай.

Кафето беше от вчера. Дали да направя прясно, поколеба се Бет. Но дяволът в нея не стоеше мирен: дай му от това! Защо трябва да бъдеш мила с него? Всеки път, когато се появи, носи неприятности.

Тя стовари каната с кафе пред него, сякаш предизвиквайки го да каже нещо, каквото и да е. Но той запази спокойствие.

— Разля кафе върху вестника си!

— Вестникът си е мой! И освен това е вчерашен! — Но тя още не беше го прочела. Премести каната и прибра вестника настрана. — Сега казвай за какво си дошъл!

— И това ще кажа.

— Да не те задържам. Сигурно има много места, където те очакват. Или греша?

— О, седни, Бет — спокойно каза той. — Остави ме да си изпия кафето и ще те заведа да поплаваме!

Тя седеше на ръба на стола. Защо ми въздейства така, питаше се. Защо се чувствам толкова напрегната, сякаш всеки момент ще се случи нещо съдбоносно?

— Да не си се побъркал? Какво плаване? Вече е октомври, освен това нямаш лодка… — Какво беше казала Съки? Шест милиона долара? — Нямаш, нали? — попита предпазливо.

Той се ухили. Но усмивката моментално се стопи, защото беше отпил първата си глътка кафе.

— По дяволите! Що за помия е това?

— Това е чаша от най-доброто ми кафе — скромно сведе поглед тя. — От вчера — изведнъж я обхвана чувство за вина. — Бих могла да направя ново?

— Не си прави труда — въздъхна той. — Не, нямам лодка. Но един приятел има.

— Радвам се за приятеля ти — полугласно отбеляза тя.

Той се престори, че не е чул забележката й.

— Има и къща до езеро, а сега е в Ню Йорк за един месец и ми предложи да ги наглеждам. Сега разбра ли?

— Разбрах. Явно ти е близък приятел. И къде е всичко това?

— На езерото Хайдауей — заяви той и отново се ухили.

— Ама че ден — промърмори тя. Езерото Хайдауей беше недостъпна територия с охрана, скъпи къщи, частни вили и клуб… А самото езеро беше приказно.

— Плувала съм само в река Холобочито, и то много отдавна — призна тя. — Не е кой знае какво.

— Само да те чуят в Търговската камара! — каза той през смях. — „Пикаюн — там винаги има слънце!“

— Пфу! — потрепери тя и се реши. — Добре, ще дойда, но…

— За колко време ще се приготвиш?

— Всъщност няма какво да облека — призна накрая.

— За мен изглеждаш чудесно — каза той. — И двамата сме страхотно издокарани. Не отиваме на опера! Хайде, тръгваме!

— Не мога да оставя Фанг сам! — възрази тя.

— Ами вземи го! Не се ли казваше Панси?

Двамата все още спореха, докато той я измъкваше през входната врата към алеята, където ги чакаше мерцедесът. Фанг, пощурял от щастие, скочи на задната седалка. Нямаше как, Бет се разположи отпред. Къде отиде прословутата ти воля, момиче? Удари го, слез, или пък… Но, Господи, какво правя аз? Той сякаш прочете мислите й и се засмя.

— Изобщо не ти трябва воля, по-добре повикай Неволята! А в това отношение ти нямаш никакъв опит! Загазила си!

Колата замърка и се понесе по булевард „Гудиър“, после по главната улица… Няколко души се бяха събрали до стария парен локомотив, вкаран в глух коловоз. Кажи нещо, измъчваше се тя, кажи нещо!

— Търговската камара е основала фонд за реконструкция на този локомотив — избъбри. — Трябваше да бъде музеен експонат, но се руши, защото никой не го поддържа.

— Каква стойност има като музеен експонат? — и той като нея се стараеше да говори. В ъгълчето на устата му някакво мускулче играеше.

— Някога цялата тази територия е била сечище. Железопътната линия е била прокарана, за да се извозва дървеният материал до дъскорезниците. От всичко е останал само този локомотив.

— Прочетох книгата — засмя се той. — Горите на Кросби, дъскорезниците на Кросби, Мемориална библиотека „Кросби“, Мемориална болница „Кросби“… Пропуснах ли нещо?

— Манастирът — въздъхна тя. — Всички земи зад нас са негова собственост. И Ботаническата градина. Не са останали много наследници на Кросби в града, но това име го е прославило.

— Да. Твоето също — той караше на север, като от време на време поглеждаше към нея. — Някой казвал ли ти го е досега?

— Какво да ми е казвал?

— Че ти самата си забележителност на града, Бет Хендли. Ти си будител, просветител и бунтар. Един от най-добрите й най-всеотдайните учители в града… И заедно с това — най-прекрасната жена, която съм срещал от години.

— Не съм… чак толкова идеална — отвърна тя, опитвайки се да контролира дишането си. — Ти сигурно си…

— Не съм надавал ухо на чужди приказки — подсмихна се той. — И сигурно знам само една десета от истината. Вярно е, че не си постигнала всичко, но още си млада, Бет. Имаш много време, за да продължиш напред. За предпочитане заедно с мен.

— С кого?

— С мен — повтори той й я потупа по ръката. — Нали разбираш, като мъж и жена… и така нататък.

— По-добре внимавай къде караш — посъветва го тя, вцепенявайки се. Като мъж и жена, и така нататък? Но той ще се ожени за Съки, а колко време мога да му бъда любовница в градче като Пикаюн? За един ден ще научи целият град! Хайде, сменяй темата, и то бързо!

— Сигурна съм, че не знаеш как Пикаюн е получил името си!

— О — усмихна се той, — за малко да излетя от пътя! Как успя отново да смениш темата? Не, не знам как Пикаюн е получил името си. И се страхувам, че ще ми разкажеш!

— В началото на деветнайсети век тук живеела една много хубава жена, поетеса и писателка, която започнала да издава вестник с името „Ню Орлийнз Дейли Пикаюн“. Била го кръстила на дребна испанска монета, която отговаряла на около шест цента — и точно толкова струвал и вестникът!

— И след като градът влязъл в границите на Щатите, му дали това име! — довърши той. — А по една щастлива случайност аз имам такава сребърна монета в колекцията си!

— Значи си знаел — промърмори тя и отново се сви в ъгъла, упорито забила поглед навън. Чувстваше се потисната. Той беше на Съки — а тя мразеше тази мисъл! Франк на няколко пъти се опитваше да възстанови разговора, но Бет не се обаждаше, а участието на Фанг се свеждаше до някое и друго изскимтяване. Пристигнаха малко след шест.

— Каква прекрасна къща! — рече Бет със страхопочитание.

— Вила — поправи я той. — Лятна вила. С десет стаи, две бани, парно отопление…

— Ето как живеят другите — въздъхна Бет. — Е, не всички, но може би една десета…

— Сигурно не е трудно да свикнеш — подхвърли той, застанал до нея с ръце в джобовете, съзерцавайки езерото. — С кое ще започнем — с яденето или с плаването?

— Кой ще готви?

— Как кой? — престорено се учуди той. — Това е женска работа!

— Тогава ще започнем с плаването.

Тя се смееше, докато той я водеше към пристанището. Фанг тичаше пред тях, сякаш току-що беше кацнал на новооткрита планета.

Вместо лодката, която тя беше очаквала да види, стигнаха до катамаран, дълъг поне петдесет метра, с такелаж като на едномачтов платноход. На палубата беше опънато платнище.

— Не ти е за първи път, нали? — той скочи на палубата и й подаде ръка.

— Разбира се — небрежно отвърна тя. От силния вятър шнолата й се разкопча и косите й се развяха свободно. Фанг вече съжаляваше, че е на палубата — целият свят се клатеше под краката му!

— Ще му сложа каишката — реши Франк Уайли.

Бет не се трогна. Тръгна към мачтата, спря и се загледа в кървавия залез. Може би дрипавите облаци по небето предвещаваха нещо, но тя не знаеше какво. Имаше толкова много други въпроси, на които не можеше да намери отговор.

— Внимавай да не те удари утлегарят! — извика той.

Тя се обърна и му помаха с ръка, докато платното се издигаше. Хм, утлегар, това пък какво ли е? Вятърът подхвана платното и яхтата се наклони. Франк запази равновесие. Държеше румпела с една ръка.

— Връщай се тук! — извика й той.

Бет се опита да мине права през опънатите въжета, но видя, че гордата осанка не си струва усилията. Пълзенето беше къде-къде по-лесно.

— Дръж така — надвика той шума от вятъра и плискането на вълните. — Аз ще отида да вдигна кливера. Или ти ще го направиш?

— Не, няма да ти отнема това удоволствие — побърза да отговори тя и здраво хвана румпела с две ръце. Да издигнела кливера! И после пак да пълзи насам, как не!

Тя си наложи да отхвърли мислите за сестра си и нейната собственост. Той беше вдигнал кливера — оказа се някакво триъгълно платно точно пред мачтата — и идваше към нея, олюлявайки се от вълнението.

— Седни — нареди Франк и тя се подчини. Понякога трябва да оставиш мъжете да се чувстват силни и доминиращи, знаеше Бет от майка си. Той седна до нея — тя усещаше рамото му до своето, бедрото му до своето. Не е ли прекрасно, каза си Бет, опирайки се на него. Заради вълнението, разбира се.

— Всичко ли знаеш за плаването? — когато се обърна към него, той я гледаше. Бяха толкова близо, че можеше да я целуне.

— От години не съм се качвал на борда. Но предполагам, че ти си по-добре запозната. В района на река Пърл се предоставят толкова много възможности.

Тя кимна, защото гласът й можеше да я издаде. Да, в този район имаше колкото си искаш възможности, но тя се беше възползвала от тях само веднъж, доста отдавна. Беше се качила на сал с едно момче, но след това произшествие майка й беше наложила още по-строг режим на прибиране. И три дни не можеше да си седне на някои части.

— Никога не съм предполагала, че на борда човек може да се чувства толкова… спокоен — каза тя след няколко минути. Отново се вгледа в мъжа. В очите му играеха дяволити пламъчета. Беше обгърнал раменете й, а ръката му беше само на няколко сантиметра от гърдите й.

Боже мой, помисли си тя и опита да се отмести. За нещастие, вълнението се беше усилило и яхтата подскачаше върху разпенените вълни. Ръката му не я пускаше, а и Бет не беше сигурна, че иска това.

— Да не се плъзнеш надолу! — хвана я още по-здраво той. Сега това изглеждаше съвсем логично. Ръката му й даваше чувство на сигурност. Като че ли всичко си идваше на мястото. Той беше толкова привлекателен, че я караше да се чувства невероятно женствена. Тя се притисна до него и не обърна никакво внимание на движението, с което ръката му се пъхна под фланелата й, може би, за да се стопли.

Малко преди да се върнат в пристанището изведнъж в ума й блесна мисълта, че под тази фланела нямаше нищо. И че ръката му вече не беше на сантиметри под гърдите й.

— Трябва да дойдем пак — обади се той и нежно погали гърдата й.

Внезапно Бет нададе писък, отблъсна мъжа и скочи. Голямата пръчка — тоест утлегарят — леко я удари.

— Господи! — извика Франк, докато я гледаше как изчезва във водата като гмуркащ се лебед. Пусна румпела и скочи след нея. Яхтата, останала без управление, забави ход и леко се удари в кея. Бет изплува съвсем наблизо и се насочи към сушата. На пристана имаше паянтова дървена стълба, слизаща под водата. Младата жена невъзмутимо се изкачи по нея, спирайки само колкото да се хване за едно от въжетата на яхтата. Франк, се гмуркаше за трети път, викаше, търсеше я. Когато отново изплува на повърхността, Бет реши, че му стига толкова.

— Ето ме! — извика тя и му помаха. От устата му се изсипа порой от думи, които я накараха да се изчерви до върховете на ушите. После той заплува към пристана със скорост, с която би поставил олимпийски рекорд. Най-после стигна до нея, вир-вода.

— Забавно ти беше, нали? — попита, докато изцеждаше дрехите си. — Да ме гледаш как викам като глупак!

— Да — отвърна тя след кратък размисъл, — май че наистина беше забавно.

— А си можела да плуваш като риба! И ми се присмиваше, докато се опитвах да те спася?

— Трябва да призная, че така си беше.

Тя се доближи до него, за да види дали е сърдит. Изражението му не й хареса.

— Не, не беше така — отметна се тя, но беше късно.

— Можем още да се позабавляваме — каза той заплашително.

— Не — изпищя тя. — Не, не, Франк… Франсис! Няма да…

Останалите думи не се чуха ясно, защото той я сграбчи и я хвърли обратно в езерото.

 

 

— Само хамбургери можах да приготвя — извинително каза тя около час по-късно. Със залеза комарите се бяха появили на рояци. Сега тримата — Франк, Бет и Фанг — се бяха разположили на верандата, оградена с мрежи, и гледаха към езерото. Луната правеше всичко възможно, за да освети небето, но не й беше леко с препускащите облаци. — В хладилника нямаше почти нищо.

— И това стига — той посегна към хартиената чиния.

— И кетчуп ли няма?

— Няма. Искаш ли майонеза?

— Хамбургер с майонеза? Боже опази! Страхотно изглеждаш в тази хавлия, скъпа! В малайски стил!

— Не ми се подигравай — сопна се тя. — Не мога да изглеждам блестящо в стара плажна хавлия! Добре поне, че ти си намерил тези къси панталони!

— С нищо не мога да ти помогна, Джордж явно не води тук момичета…

— Само ти така си мислиш! В гардеробите има доста женски дрехи, но… но са ми малки.

— Не е за вярване — подхвърли той. — Не си от най-едрите.

— На някои места… не съм чак толкова дребна — обидено реагира тя и се изчерви цялата, а той се преви от смях.

— Което е право, право си е. Намери ли нещо за пиене?

— Вода ли имаш предвид?

— Не, бира.

Тя понечи да каже, че хладилникът е пълен с бира, но ако той си мисли, че ще го обслужва тук по хавлия, жестоко се лъже… Нещо такова й беше на езика. Алкохолът и Бет Хендли бяха трудно съвместими.

— Добре, ще пия вода — не звучеше много ентусиазирано, но тя не се впечатли.

— Водата е ледена — осведоми го тя след няколко секунди, изтопурквайки обратно на верандата. Откъм езерото се носеше музика — някъде се веселяха.

— Ще танцуваме ли?

— Не, уморена съм — и тя се отпусна на един стол. — Денят беше тежък. Да се връщаме.

— Да, тежък ден беше — съгласи, се той. — Но защо не останем да спим тук? Стаи и легла — колкото искаш!

— Какво искаш да кажеш? — скочи тя. Цяла вечер очакваше това предложение — първата стъпка към прелъстяването. — За каква ме смяташ, Уайли?

— Бих искал да знам това — изпъшка той.

— Въобще не ме е страх! — отвърна тя, застанала като младата богиня Атина с ръце на хълбоците… докато хавлията й започна да се свлича и тя трябваше да вземе спешни мерки по закрепването й.

— Виждам. На колко години си, Бет?

— На достатъчно! Искам да си отида у дома!

— Разбира се, че това искаш — той се изправи. Фанг, който до този момент дремеше в ъгъла, се събуди и се втурна напред да се включи в играта. Бет, уплашена от това, че и двамата се бяха насочили към нея, се обърна и хукна назад. Франк Уайли престана да се смее.

Фанг подскочи към странната дреха, която носеше господарката му, и като я захапа за ръба, дръпна към себе си.

В следващата секунда Бет приличаше на статуя, от която смъкват покривалото при официалното й откриване. Тя усети, че възелът на гърдите й се разхлабва, опита се да го хване, но не успя да задържи хавлията и дрехата се свлече в краката й. Тримата — жената, мъжът и кучето — останаха за миг неподвижни и втрещени.

 

 

— Още ли не ми говориш, Бет?

— Да… Завий тук! Как, по дяволите, да вляза у дома, без да ме види никой?

— Тъмно е — увери я той. — Ще спра точно отпред и ще те занеса…

— Благодаря, господин Уайли, но мога и да вървя!

— Не можеш! При второто къпане изгубихме маратонките ти.

— Не съм се къпала — сопна се тя. — Блъснаха ме насила! Господи, колко си подъл!

— Така си е. Предполагам, няма да приемеш извиненията ми?

— Можех и да ги приема, ако наистина съжаляваше! Но погледни се само — още се смееш! И не мислиш ли, че можеш да привършиш по-набързо с ангажиментите си в Пикаюн и…

— И да се махна ли? — прекъсна я той. — За нищо на света. Ще остана до лятото и после ще се върна в Балтимор да обобщя резултатите. От това ще излезе добра книга, Бет.

— Госпожице Хендли, ако не възразяваш!

А защо така се измъчвам, питаше се тя, докато изтриваше сълзата от бузата си. Яростна, а не тъжна сълза. Ако можеше да мине поне ден, без той да ме вбеси, в края на краищата можеше и да се сприятелим.

— Какво обмисляш? — попита той безгрижно, докато спираше колата пред къщата й. — Как да ме сготвиш за вечеря?

— Щом толкова искаш да знаеш — отвърна тя раздразнено, — питам се как ли ще ми бъдат опростени всички грехове, които ти ме… Не, не слизай, ще се прибера сама.

Тя отвори вратата на колата и стъпи отвън. Кракът й попадна върху остри камъчета. Това вече беше прекалено! Тя седна обратно и се разплака от яд.

— Май ще трябва да те понося — предложи Франк колебливо. Тя избърса последните сълзи и се обърна, за да го види по-добре. Гласът му звучеше неуверено, а това беше нещо ново.

— Би ли го направил? Моля те! — проплака тя като малко момиченце. — Аз… изобщо не си усещам краката. Надявам се… никой да не ни види. О, Господи, как можах да стигна до това положение?!

— Чакай, Бет — каза той, докато слизаше и заобикаляше откъм нейната страна. Още беше облечен във възтесните къси панталони на приятеля си, а на краката си носеше нещо средно между сабо и налъми. Той беше само една тъмна сянка в още по-тъмната нощ. По-лесно беше да излъжеш сянка, отколкото човек, че не го обичаш. Защото тя вече знаеше, че всички недоразумения, болки и проблеми идваха от това. Тя го обичаше. Господи, защо точно на мен трябваше да ми се случи това, питаше се Бет. А Съки?

— Побързай — подкани го тя. — Някой може да ни види!

— Няма такава опасност — успокои я той и в същия момент познатата светлина от полицейски прожектор ги освети, застанали до колата. И гласът беше познат — полицай Матюс.

— Е — отбеляза той, — май вече ни е станало навик? И този път сте само по хавлия, госпожице Бет?

— Мога да обясня всичко — каза тя, притискайки се до Франк.

— Съмнявам се в това — отвърна полицаят, извади бележника си и опря крак в калника на колата, за да му е по-удобно да пише. — Но ще бъде много интересно да чуя версията ви.

— Няма да ме изправите пред съд заради това, нали? — рязко каза Бет. — В какво точно ни обвинявате?

— В нищо, госпожице Бет. Кръстосваме града заедно с другите патрули, за да уведомим жителите, че тропическата буря „Офелия“ се е разраснала до ураган и в момента е на път към Мобийл, Алабама. Скоростта на урагана е сто и петдесет километра в час. Разбрахте ли?

— Разбрах — тъжно поклати глава Бет. Целият свят се беше заел да я тормози. Не й стигаха Уайли и полицаят, сега Бог изпращаше и ураган! Вярата й като че ли малко се разколеба.

— Господин Уайли — каза тя унило, — бихте ли ме занесли у дома?