Ема Голдрик
Непреклонната Бет (1)

Първа глава

— И още нещо — провикна се Бет Хендли толкова силно, че гласът й изграка, — ако не оставиш кучето ми на мира, ще те тресна с ей тази лопата! Чу ли?

— Май всички в Пикаюн чуха. Или по-точно всички в Мисисипи! — Франк Уайли беше в доста неизгодно положение. Неговият северняшки акцент се различаваше твърде много от провлечения южняшки говор. Освен това се беше заклещил в тясната дупка в основата на два и половина метровия плет, делящ новия му дом от къщата на Бет и най-после, след четиридневни усилия почти беше докопал долнопробния помияр, ровещ в градината му. Трябваше само да протегне ръка и… Но когато се промуши през дупката в плета, едва не размаза лицето си в обувката на тази Жана Д’Арк, въоръжена с лопата.

— Не само многознайко, но и чистокръвен янки! — сарказмът в гласа й би могъл да избие всички войници на Севера, в която и да е битка.

За Бет денят в училище се беше оказал тежък. А бяха изминали само две седмици от началото на учебната година. Изтърканата фраза „Слава богу, че е петък!“ се въртеше из главата й от обяд. Изпитваше нужда да излее гнева си върху някого. И когато Фанг профуча през плета, скимтейки, главата на този мъж изглеждаше идеалната мишена за целта. Без да отдръпне насочената лопата, Бет пооправи овехтялата си червена плажна блуза и опърпаните си бели шорти.

— Добре, добре — измърмори Франк и вдигна поглед към младата жена. Гледката не беше никак лоша. Къдравата й черна коса стигаше до раменете и обрамчваше миловидно лице. Момичето явно не носеше бельо под блузката и прекрасната й фигура се очертаваше ясно под тънката материя.

— Слушай, ще мина оттатък и ще поговорим за твоя помияр… За кучето ти — последното уточнение беше направено заради яростта, изписала се по лицето на младата жена.

— Ако стъпиш на моя територия, не отговарям!

— На това ли му викат южняшко гостоприемство — измърмори Франк, докато безуспешно опитваше да се провре обратно.

— Пуловерът ти се е закачил — осведоми го тя с явно задоволство. Очевидно не възнамеряваше да му помогне.

Франк си пое дълбоко въздух. През по-голямата част от живота му го бяха обявявали за „избухлив“, но той твърдо беше решил да не създава същото впечатление на новата си работа, а да изглежда като улегнал трийсет и шест годишен мъж. Все пак трудно беше да се въздържи.

— Радвам се, че ти доставям такова удоволствие. Не би ли се отдалечила за малко?

— Нямам такова намерение.

Мек южен контраалт, отбеляза той. Изтърколи се плавно и махна клона, на който се беше закачил. Но плетът от гъсто преплетен лигуструм, грижливо подкастрян, не беше лесен за преодоляване. Операцията му отне десетина минути.

Той все още чуваше как жената в съседния двор успокоява кучето си, застанала в сянката на високия дъб. Къде съм дошъл, запита се мъжът. Трето Авеню е чудесна улица, със зеленина и неоградени морави — а аз наех единствената къща в града, отделена от съседите с жив плет! И то отглеждан с години! Премини през него, Франки, и бъди любезен!

Той изтупа панталоните си, подръпна пуловера и дори успя да се усмихне. Младата жена беше гърбом, когато Франк заобиколи плета и влезе в двора. Наведена, за да поучава малкото псе, виновно за всичко, тя представляваше много приятна гледка. Доста усилия му костваше да не я потупа отзад. Лекичко, разбира се.

— Госпожице?

Тя се извърна рязко и ахна от почуда. Той не изглеждаше толкова огромен, докато лежеше по корем! Усмивката му беше очевидно изкуствена и зад нея си личеше, че е бесен. Бет не се плашеше лесно. В гимназията на Пикаюн тя беше известна сред някои ученици като „непреклонната Хендли“. Ала непознатият се извисяваше твърде заплашително и я принуди да отстъпи крачка-две. Нейното граничарско коли, дребосъкът, родил се последен, отстъпваше по-бързо и от нея. Скри се зад гаража и оттам залая с всички сили. Мъжът избухна в смях.

— Не е нужно да се смеете. Когато го взех, си мислех, че ще порасне повече.

— О, разбирам. Погрешна преценка.

— Ако намеквате, че непрестанно правя погрешни преценки, то няма за какво повече да говорим, нали? — колкото повече нарастваше гневът й, толкова по-хладно любезна ставаше тя. Дори вятърът, изглежда, й имаше страха — спря да си играе с къдриците, които тъкмо се увиваха около шията й.

Мъжът продължаваше да приближава към нея, а тя все така отстъпваше назад, докато се блъсна в полуотворената врата на гаража. Заболяха я дробовете — отдавна не беше си поемала въздух. Дишай, заповяда си тя. Дишай, глупачка такава! Пое глътка въздух. После вдъхна дълбоко.

Очите на мъжа изглеждаха приковани в нещо под брадичката й. Нямаше нужда да поглежда — знаеше, че гърдите й са твърде големи за дребната й фигура.

— Мръсен янки! — изсъска.

— Мислех, че Гражданската война отдавна е свършила — присмя й се той. — Или греша?

— Ако имаш предвид войната между Севера и Юга, да.

„Защо толкова ме интересува какво има предвид той“, питаше се тя вбесена. Това е само една случайна среща. Може би той е тук временно? А дори да не е, какво ми влиза в работата?

— Но ти не си я забравила?

— Не бих могла. Преподавам история.

— Ясно! Но да се върнем на въпроса за кучето. То е твое, нали?

Иззад гаража Фанг вдигаше такава врява, че като нищо можеше да дойде и полицейска кола. А през последните три седмици в участъка бяха постъпили шест жалби от Фанг й Бет не желаеше нови неприятности. Дали пък не бих могла да омилостивя този мъж с ласкателства, помисли си.

— Е, да, Фанг е мой. Но вие, разбира се, не се страхувате от това малко кученце? — големите й кафяви очи се плъзнаха по тялото на непознатия. Погледът й казваше: „Силен мъж като теб!“. Потрепването на дългите й извити мигли трябваше да сложи удивителния знак накрая.

— Прекаляваш — подсмихна се мъжът. — Не, не се страхувам от кучето ти, но розите ми са ужасени.

— Розите ти ли?

— Да, розите ми. Наех тази къща заради розите. А кучето ти идва и рови корените им. Човек би си помислил, че в градината има заровен труп или нещо подобно.

— Може и да има — тросна се тя. — Баща ми мразеше семейство Хърли. Вторият ми баща също… И аз…

— Но те вече не живеят тук — прекъсна я той. — Отсега ще си имаш работа с Уайли — той протегна към нея огромната си длан. — Франсис Уайли. Приятелите ме наричат Франк.

— Приятно ми е, господин Уайли.

Веждите му се повдигнаха и той отново се засмя. Мъничката й ръка се изгуби в неговата.

— А вие сте?

— О, Хендли. Бет Хендли.

Той продължи да държи ръката й. Без да е необходимо, каза си младата жена. По този мост от ръце сякаш протичаше привличането между двамата. Бет си пое дълбоко въздух, за да се почувства по-сигурна.

— Франсис — предаде се тя. — Франк. Чухме, че някой се нанася в съседната къща, но…

— Нямахте време да поклюкарствате по това, предполагам.

Свободната му ръка покри пръстите на младата жена и ръката на Бет се озова пленена като в огромна мидена черупка. Колко отдавна не съм имал свое момиче, помисли си той. Хубаво, мъничко избухливо момиче — тъкмо за мен. Дявол да го вземе, няма ли да престана да стоя като вкаменен!

— Добре, че беше кучето, та да се запознаем — каза той.

— О, розите. Аз… ще поговоря с Фанг за тях. Ние ще се…

— … ще се разберете с него?

— Точно това исках да кажа.

Тя не можа да се удържи и избухна в смях. Колко отдавна не съм имала близък приятел, помисли си. И в този чудесен момент доведената й сестра Съки изтрополи откъм входната врата и развали всичко.

— Бет, няма ли да накараш този твой помияр да млъкне? Пак ще се оплаче някой и… О, кой ни е дошъл на гости?

За Бет беше съвсем ясно, че сестра й вече е видяла през прозореца „кой ни е дошъл на гости“. Сю-Ан беше облечена в тънка блуза, чийто лазурносин блясък подхождаше на грижливо фризираните й руси къдри, на високата й гъвкава фигура, и изобщо на цялото й изискано излъчване.

— Няма ли да ни запознаеш, Бет?

Е, край, каза си Бет мрачно. Брюнетката-повлекана и златната блондинка, трето действие. Или може би четвърто? Тя си спомняше добре всички млади мъже, които беше водила у дома само за да види отново и отново как сестра й ги покорява с чара си. Но си спомняше и друго — русото момиченце, готово да изпадне в нервна криза при най-малкото противопоставяне на неговите желания. И десетгодишното дете, изтичало до гаража да си вземе колелото и намерило баща си на предната седалка на колата, задушен от газовете на работещия двигател. Класическо самоубийство. Сю-Ан Фостър беше крехка красавица и с нея човек трябваше да внимава като с чуплив предмет.

— Съки… Сю-Ан, това е нашият нов съсед, господин Уайли.

— Господин Уайли — повтори Сю-Ан, удостоявайки го с усмивка, протегната ръка и блеснали сини очи, може би не точно в този ред.

Бет не се заслуша в разговора им. Крайният резултат беше ясен. Сю-Ан щеше да пусне в ход трепкащите си мигли и горкият човек щеше да падне в краката й. А тя щеше да се забавлява ден, седмица, най-много месец — а после да го сдъвче и изплюе.

„А ти ревнуваш“, обади се лукавият вътрешен глас. „Единственото, което не ти харесва в сценария, е, че главната роля е за Сю-Ан, вместо за теб!“

Силна ръка разтърси рамото й.

— Какво има?

— Пак мечтае! Извинете я, господин Уайли… искам да кажа Франк. Тя е романтичка. Не може да се съсредоточи върху нещо за повече от минута. Бет, господин Уайли…

— Не разбирам — прекъсна я той. — Уж сте сестри, а изглеждате съвсем различно. А и нейната фамилия е Фостър!

— Полусестри сме — измънка Бет — или дори по-малко. Моята майка се омъжи за нейния баща.

— Но живеете заедно като истински сестри — изрече той провлечено. — Колко трогателно!

— Пълна бъркотия — обясни Сю-Ан и се изкикоти. — Майка й остави къщата на нея, а баща ми завеща всички пари на мен.

— Бет е учителка, а ти…

— О, аз се занимавам с обществена работа — отвърна Сю-Ан. — Разкажи ми за себе си, Франк! — тя го хвана за ръка и го изведе нагоре по стълбите на широката веранда, където ги чакаше бялата люлееща се пейка с мека тапицерия.

— Е, това е — промърмори Бет, когато Фанг тихичко се примъкна до нея. Кучето изръмжа, надигна се да тръгне към верандата, но после размисли. Гигантът-пазач явно беше зает. Тихо, много тихо, кучето смени посоката и предпазливо се запъти към дупката в плета.

 

 

Съботата беше тежък ден за Бет. Тя стана още на зазоряване, за да разходи Фанг. По маршрута на редовната им разходка живееше персийски котарак, когото Фанг ужасно мразеше. А на ъгъла на Холи Стрийт стояха две кучета, които явно не знаеха за навика на хлапетата от махалата да замерват с камъни бездомниците. На връщане у дома Фанг беше изплезил език, напълно щастлив в своя свят.

— Не си ми приготвила закуска — оплака се Сю-Ан, когато Бет и кучето влязоха в кухнята.

— Не знаех, че ще станеш толкова рано. Цяла нощ те нямаше и помислих, че ще спиш до късно.

— Е, не можах — отново се оплака сестра й, — надеждите ми не се оправдаха. А сега можеш…

— Не, боя се, че не мога — прекъсна я Бет. — Някои от момчетата от футболния отбор са закъсали, обещах да се позанимавам с тях.

— Винаги така правиш — промърмори Сю-Ан. — Нима сестра ти е по-маловажна от някакви си дангалаци от гимназията?

— Де да беше така — въздъхна Бет. — Искам да кажа, де да бяха дангалаци. Можехме да пуснем в игра двама-трима стокилограмови играчи тази година… Ще наглеждаш ли Фанг, докато ме няма?

— Нямам време.

Не, нищичко не се променя, помисли си Бет, докато влачеше кучето зад себе си. Заведе го в задния двор и го завърза с дългата верига. Бет беше на двайсет и една, когато почина майка й, а Сю-Ан — само на тринайсет. И сега, седем години по-късно, все още живееха заедно, но не и в разбирателство. Всички отговорности неминуемо се стоварваха на плещите на Бет, а всички забавления бяха за Сю-Ан. Но все някой ден Сю-Ан щеше да стане самостоятелна и да освободи Бет от товара, завещан от майка й. Може би Сю-Ан ще се омъжи. Може би Сю-Ан ще се омъжи за господин Уайли, ще живеят в съседната къща, ще си имат четири дечица, а ти ще бъдеш грижовната леля, и… Господи, защо толкова я нараняваше тази мисъл? Дали заради „омъжването“, или защото господин Уайли се явяваше в ролята на съпруг?

Бет взе учебниците и се запъти по булеварда към училището. Животът беше толкова сложно нещо. Тя обичаше неразумната си сестра, винаги беше искала Съки да се влюби. Смяташе грижите си за нея за свой християнски дълг. Но понякога Съки беше малко… трудна.

Петима младежи я чакаха на стълбището. Слънцето приличаше и беше жалко да не се използва — и тя ги заведе в градинката, разделяща училището от библиотеката.

— Лари — попита след малко, — Били-Джо няма ли да дойде?

— Няа такъв, дет да знае кво смята да прави Били-Джо — отвърна върлинестият футболист и сви рамене.

Бет поклати глава. Винаги имаше някой футболист с проблеми в училище, който не желаеше и помощ.

— Е, добре, Лари — позасмя се тя, — и да знаеш, че няма такава дума „няа“.

— Баща ми е полицай — отвърна момчето, — а си вика „няа“.

— Да, но той няма тест по английски идния вторник — подкачи го тя. После се зае да работи с всеки индивидуално — трябваше да компенсират пропуските, направени заради снощния мач.

Към единайсет часа реши да приключи. Както казваше баща й — отдавна починал армейски офицер: „Умът поема толкова, колкото може да изтърпи седалището“.

Прибра се у дома в единайсет и половина. Франк Уайли и сестра й я очакваха на предната веранда.

— Е? — подхвърли той. Не звучеше приятно. По-скоро наподобяваше звук на гилотина. А сестра й се подсмиваше, застанала зад него. На Бет не й трябваше врачка, за да разбере, че нещо се е случило. И че в него е замесена и сестра й.

— Е, добре — започна тя колебливо. — Надявам се, че сте прекарали сутринта приятно.

— Ти вероятно си прекарала чудесно — отвърна той. — Може би си ходила да поплуваш в басейна? Докато кучето ти изгриза половината ми цветя!

— Аз… всъщност не съм… — успя да каже тя. — Не е възможно Фанг да е бил в твоята градина. Аз лично го завързах, а той не може да прегризе половинсантиметрова стоманена верига! Къде е кучето ми?

— Заключено е в гаража — каза той. — Опита се да ме ухапе!

— Не може да бъде! — отвърна Бет рязко. — Той не би могъл да прегризе веригата, какво остава да ухапе…

Думите й постепенно заглъхнаха, докато гледаше как мъжът стъпи на парапета. Видя съдраните места на крачола, а също и драскотините под тях. Време е аз да атакувам, помисли си Бет.

— Какво си направил, за да раздразниш кучето ми толкова, че да поиска да те ухапе? Пак си се провирал през плета, нали? Да предположим, чисто теоретично, че Фанг е успял да…

— По дяволите теориите! — кресна мъжът. — Това животно представлява заплаха за живота ни…

В този момент Фанг, чул гласа на господарката си, жално изскимтя. Бет нямаше повече време за спорове. Кучето й явно агонизираше. Тя се извърна рязко и хукна към гаража. Измъкна незаключения катинар, като през цялото време говореше успокоително на кучето. Когато слънцето огря вътрешността на гаража, тя видя Фанг — треперещ до лявата предна гума на поршето на Сю-Ан. Пусна вратата и се втурна към Фанг. Вратата отново се заспуска надолу, но някой здраво я подпря.

— Сега ми обясни как твоето куче се е освободило от веригата си! — рече мъжът и се наведе застрашително над нея.

— А ти ми обясни откъде кучето ми има кръв по главата! — изкрещя тя.

— Проклетият глупак…

— Не ругай кучето ми! — Бет вдигна малкото животно и го гушна. Фанг прие ласката и близна носа й.

— Твоето куче…

— Не искам да слушам нищо повече за кучето си от теб, убиец на кучета! Махай се от двора ми! Ще се оплача на… на… — през целия си живот тя не беше се оплаквала и не знаеше към кого би могла да се обърне в такива случаи. — На Обединените нации! — извика тя, докато тичаше до стълбите. После тръшна вратата и понесе кучето към кухнята. Всъщност нараняванията му бяха незначителни. Това я накара да се почувства неудобно. Около час по-късно сестра й се вмъкна гузно в кухнята.

— Всичко наред ли е?

— Да, наред е — отвърна Бет намръщено. — Всеки ден си обещавам да не избухвам, но този човек… Сю-Ан, как според теб Фанг е успял да се освободи от веригата?

— Май аз съм виновна — отвърна сестра й. — Той се беше оплел във веригата и скимтеше. Отидох да го измъкна и той избяга. Наистина съжалявам, Бет.

Бет бавно поклати глава. Сестра й беше безнадежден случай.

— Значи така? Е, станалото станало. Сега, предполагам, ще трябва да се извиня на Франк.

— Ще имаш идеална възможност — обяви Сю-Ан. — Поканила съм го на вечеря.

— Господи! Не ми е чак толкова приятен, че да деля вечерята си с него! Кой дявол те накара да го поканиш?

— Снощи той ме заведе на ресторант, Бет. Страхотна вечеря беше. Трябваше да му върна жеста.

— В града или в покрайнините?

— В града, разбира се. Не си падам много по горите.

— Да, знам — каза Бет и въздъхна. Крайградският ресторант беше нейната мечта. Но в Пикаюн не гъмжеше от неженени мъже, горящи от желание да изведат една застаряваща учителка на ресторант и да я забавляват…

— И с какво се занимава? Да не работи в Космическия център?

— Не зная. Това е едно от нещата, които трябва да открия.

— И какво смяташ да му поднесеш довечера? Панирано пиле?

— О, не, Бет, не това! Трябва да е нещо по-специално. Мислех си за „Бийф Уелингтън“ и…

— Знаеш, че не можеш да сготвиш нищо друго, освен панирано пиле — рече Бет. — И не си мисли, че аз ще бъда…

— Добре — нетърпеливо я прекъсна Сю-Ан, — не е необходимо да вечеряш с нас! Тъкмо ще имаш повече време.

— Повече време за какво?

Понякога човек съжалява, че е задал подобен въпрос, но вече го е изрекъл и няма връщане назад.

— За да приготвиш вечерята! — Сю-Ан преливаше от доброжелателство. — „Бийф Уелингтън“, пресни аспержи и оризов пилаф. Сигурна съм, че ще измислиш и още нещо вкусно! О, благодаря ти, Бет! Ти си най-добрата сестра на света!

И преди Бет да дойде на себе си, Сю-Ан вече беше излязла.

Останалата част от следобеда премина в приготовления. Бет се чувстваше уморена — бе прекарала петъчната вечер на футболния мач, където „Тъмният прилив“ от Пикаюн беше постигнал блестяща победа над „Донг Бийч“. После сутрешните консултации. И пазаруването… Тя изчисляваше разходите наум. Продуктите за вечерята бяха съсипали бюджета им.

— Готово ли е всичко? — попита в шест и половина, Сю-Ан и се завъртя, за да демонстрира новата си копринена рокля. Но Бет само махна с ръка към печката.

— Готово е.

— А ти какво ще вечеряш?

— Сандвич със салам — отвърна Бет. — Но ти си домакинята на вечерята, Сю-Ан, и ти ще почистиш всичко след това.

— О, така си разхвърляла! — срещна гневния поглед на сестра си и припряно добави: — Добре, аз ще почистя всичко, преди да си легна — и излезе от кухнята с танцова стъпка.

Бет си разчисти място на кухненската маса, прекалено уморена, за да вечеря каквото и да било. Отвори куфарчето си. Най-лесно се изпитваше с тестове от типа на „отговорете с да и не“. Но Бет държеше на своето — не само въпроси и отговори, но и развиване на теми. Затова всеки неин тест включваше и разработки, които трябваше да бъдат една по една прочетени и оценени, а после да им се напишат и препоръки. Пет часа дневно, по двайсет и осем ученици във всеки клас. Нужно й беше невероятно много време да се справи с всичко това.

— Добре ли върви? — осведоми се Бет, когато сестра й за пореден път влезе за новите ястия.

— Отлично — отговори Сю-Ан. — Храната е почти толкова сладка, колкото е и той!

— Е, добре, но все пак не го изяждай.

Бет отново сведе глава над писмените работи, и продължи да нанася поправки с червено.

В осем часа спря да си отдъхне. Малкият стенен часовник тъкмо отброяваше ударите, когато кухненската врата се отвори с трясък.

— Ето значи къде се криеш! — той беше висок, привлекателен и ядосан. Приближи, подпря се на масата и изгледа гневно младата жена. — Сестра ти положи толкова усилия, за да организира вечеря, а ти се криеш в кухнята! Може би това е извинението ти? — той взе една добре нашарена писмена работа и я погледна.

— Извинение ли? — Бет беше твърде отпаднала, за да направи скандал, но не чак толкова уморена, че да приеме всичко това спокойно. — Не е извинение, а прехраната ми! Надявам се, че вечерята ти е харесала?

— Много. А когато видях сестра ти за първи път, бях готов да се закълна, че не може и яйце да свари! Но вечерята беше невероятна! Предполагам, изяла си своята порция по-рано?

— Това обвинение ли е?

— Обвинение? Но какво ти е? Винаги ли си толкова заядлива?

— Може би просто не обичам диктаторите — рязко каза тя. — Сега, ако нямаш нищо против, се върни оттатък!

— На теб трябва да ти бъде даден урок! — внезапно той се пресегна и я вдигна от стола. Писмените работи се разпиляха. Бет се вкопчи в силните му топли ръце. В първия момент не успя да реагира, после избухна:

— Пусни ме, чудовище такова! Пусни ме или…

— Или какво? — попита нежно, но съвсем ясно, защото устните му бяха само на сантиметър от ухото й. Тя понечи да отвърне, ала изведнъж устните му се впиха в нейните и заглушиха думите й. Мъжът я притисна към тялото си. Всичко наоколо потъна в мъгла. Тя опита да се изплъзне, после се предаде. Защо да се бори, след като й харесваше?

Когато той най-после я пусна да стъпи на пода, младата жена едва си поемаше дъх. Примига и успя да фокусира погледа си.

Той имаше вид на човек, решил да поиграе с домашната си котка и открил, че тя всъщност е лъвица. Двамата се спогледаха. Той се изкашля и започна да изтупва от сакото си полепналото брашно.

— О! — появи се на прага Сю-Ан, нацупила устни.

Франк Уайли отстъпи още няколко крачки, завъртя се и излетя през вратата.

— Значи така, Бет — Сю-Ан можеше и да плаче по поръчка. Една демонстративна сълза се задържа на бузата й. — Той е мой, Елизабет Хендли! Знаеш го!

— Няма да споря с теб — замаяно отвърна Бет. — Идеята да ме накаже беше негова. Можеш да отидеш и да го попиташ защо го е направил?

— Добре — каза Сю-Ан и хукна след господин Уайли.

 

 

В понеделник сутринта Бет с мъка се измъкна от леглото в шест часа, чувствайки благодатна умора. Всичко беше готово за новата седмица. В кухнята я посрещна Фанг, подскачайки лудо, както обикновено. Тя го нахрани, сипа му вода в паничката на двора и удължи веригата му с каишката за разходка — така той можеше да тича свободно из целия двор.

Приготви закуската си и надникна да види Сю-Ан. Както обикновено, сестра й блажено спеше с усмивка на уста. Бет знаеше от опит, че няма смисъл да я буди. Тя надраска набързо бележка, оправи завивките и отиде да се облече.

Не й трябваше много време за избор. Имаше цял куп леки памучни блузи — идеални за жегата в Мисисипи.

Какво ли прави той по това време на деня? Защо ме целуна? Наказание ли беше това? За какво, Господи? Тя докосна устните си, но чувството на безпокойство не премина.

С куфарче в ръка Бет спря за малко в задния двор, за да каже довиждане на Фанг.

— И да се държиш прилично — напомни му тя, докато малкото животно танцуваше около нея. — Прилично! — повтори тя. Жалното му скимтене я съпровождаше, докато тя заобиколи къщата и тръгна към училището.

Утрото беше хладно, но денят се очакваше да бъде горещ. Лекият ветрец полюшваше клоните на дърветата. Въздухът ухаеше на късни цветя. Бет с наслада вдъхна аромата.

Край училището не се мяркаха много хора. Имаше още поне половин час до пристигането на първите ученици, но Бет винаги идваше рано — имаше нужда от време. Влезе в кабинета и остави куфарчето на катедрата. Имаше толкова много работа — като всеки ден. Тя измъкна плановете на уроците и се зае да ги прегледа отново.

Уредбата на стената избоботи и някой се покашля.

— Госпожице Хендли? — едва след третия път привлече вниманието й.

— Да?

— Новият заместник-директор иска да знае дали сте тук.

— Да, тук съм.

Уредбата изпращя и утихна. Новият заместник-директор? Едва дошъл и вече проверява учителите? Бет погледна часовника на стената — имаше още двайсет минути до началото на работното време. Сви рамене и отново се задълбочи в плановете на уроците.

Бе изцяло погълната от играта, която подготвяше за урока в горните класове, когато вратата се отвори.

— Госпожице Хендли?

Плътен мъжки глас. Тя погледна нагоре. И още по-нагоре.

— О, Господи! — измърмори.

— Това е положението — безизразно рече Франк Уайли.