Ема Голдрик
Непреклонната Бет (3)

Трета глава

Животът в училище беше мирен и спокоен, дори еднообразен, но все пак дните се различаваха по някои дребни неща — усмивка от ученик, неподозирани мисли в някое съчинение, успокоителна дума оттам, откъдето не очакваш…

— Слава Богу, отново е петък — обърна се Маргарет Луис, директорката, към Бет, докато вървяха по коридора. — Как успяваш да направиш магиите си всеки път, Бет?

Тъй като преминаващите ученици бяха целите в слух, Бет прибегна до официалности.

— Какви магии, госпожо Луис?

— С Лари Лий. Разбрах, че е издържал тестовете си по всички предмети. Треньорът му казва, че е много добър, а момчето смята, че всичко е постигнал благодарение на твоите консултации. Сега признаваш ли доброволно магиите си?

— Всичко признавам — усмихна се Бет.

— И още нещо — добави директорката, — доктор Уайли има нужда от помощник. Бих искала това да си ти.

— „Доктор“ Уайли ли казахте? — въпросът й беше съвсем невинен в сравнение с това, което изразяваше: „Аз? С него?!“ Но директорите решаваха какво да се прави в училище.

— Не знаеше ли? Защитил е докторска дисертация миналата пролет. Чудесен човек е. Сигурно ще ти бъде приятно да работиш с него. А сега побързай, скъпа — звънецът ще удари всеки момент. И не забравяй за доктор Уайли!

— За нищо на света — неохотно рече Бет. Маргарет отново й се усмихна и забърза по коридора.

— Побързайте — посъветва я един от учениците й, промъквайки се край нея към класната стая, — не е хубаво вие да сте единствената закъсняла!

Бет се изчерви и се разбърза. Образцовият й клас вече беше заел местата си. Бет хвърли бърз поглед на плана на урока и на графата, „отсъстващи“ в дневника.

— 1492 година — обяви тя.

— Колумб е преплувал океана дойде незабавният отговор.

— Ама че глупост — засмя се Бет. — Много хора са преплували океана. Как се е случило така, че от едно относително маловажно пътуване на Колумб е започнало колонизирането на Америка? Колумб е изиграл само ролята на катализатор. Кое всъщност е действителна важното събитие на 1492 година?

Из класа се понесе ропот.

— Ние ли трябва да открием това? — попита Мери Тайпън.

— Точно вие. Ето списък на материалите в библиотеката.

И часът продължи по обичайния начин. Накрая Бет отговори на въпросите, побъбри с двама от учениците, обсадили катедрата, и изведнъж всичко наоколо утихна.

Тя седна на стола си и въздъхна. Чувстваше се уморена, а трябваше да отиде и на редовния петъчен мач. И да прегледа и оцени работите на два класа. И да внесе оценките в бележниците. И да подготви плановете на уроците за следващите две седмици. И да помага на доктор Уайли. Хайде де, помисли си тя, а кой ще ми измие косата?

Така че, когато Франк Уайли влезе в стаята с нещо като усмивка на лицето, Бет преглътна няколко пъти и призова самообладанието си.

— Лари Лий — обяви Франк без предисловия. — Той ще има началния удар на мача довечера. Ще крушим противника с играта си!

— Крушим?

— Е, не смятам, че чак ще съкрушим, затова помислих, че тази дума е подходяща. Директорката казва, че Лари ще играе само благодарение на теб.

— На мен? — изненада се Бет.

— Да, на теб — призна той без възторг. — Казаха ми, че е издържал тестовете, благодарение на твоите консултации.

— По-скоро той заслужава поздравления.

Франк се изкашля и отново атакува.

— Жалко, че не може да се каже същото за Били-Джо. Доброто нападение е много важно. То е ключът към победата.

Това изявление развали цялото й удоволствие от мисълта за предстоящата почивка. Мъжът кимна и излезе от стаята.

Няма да го оставя да ми влияе, каза си Бет. Не и днес. Но с нейното позволение или без него, той вече й беше повлиял. Толкова, че беше счупила молива от натискане.

— Той изглежда си мисли, че аз съм лично отговорна за лошите резултати на Били-Джо!

— Сама ли си говориш, Бет? — Маргарет надничаше през открехнатата врата. — Не се оставяй да те разстройват!

— Не, няма такова нещо — избъбри Бет. — Но Били-Джо…

— А, изгубената овца?

Бет, запозната с библейските притчи, се усмихна.

— Бих искала да се борим за максимални постижения — каза тя, — но момчето мисли, че единственото му призвание е да се появи на игрището и да стане герой. Май не мога да го накарам да повярва, че трябва да се съобрази със системата.

— Дръж го изкъсо — предложи Маргарет.

— Изобщо не знам къде са му юздите — отвърна Бет.

— На Били-Джо?

— Не, на… — сконфузена, че езикът й погоди такъв номер, Бет се запъна и замълча. После темпераментът й надделя. — Боже мой, та той дори не идва на мачовете!

— Колегите се грижат за всичко в училище, а той дори не идва да гледа мачовете!

— За Франк Уайли ли говориш?

— За Франк Уайли!

Настана кратка тишина, после Маргарет се усмихна отново.

— Казва, че ако отиде на мач, няма да се стърпи. Треньорите се молят да отиде. Твърдят, че би могъл да им бъде много полезен.

— Какво говориш? Нямало да се стърпи? Какво разбира той?

— По-кротко! — каза Маргарет. — Говориш за човек, който е бил звезда в Националната футболна лига девет години!

Бет ритна стола си и се изправи, а лицето й беше зачервено като домат от международна изложба.

— Вие подигравате ли се с мен? — в думите й имаше молба: „Кажете ми, че това не е вярно! Че той никога не е стъпвал на футболно игрище. Че е пълен некадърник!“

— Казвам ти самата истина — отвърна директорката. — Но какво има? Да не би да ти прилоша изведнъж, Бет?

Двете бяха приятелки отдавна и можеха да си говорят прямо. Познаваха се още от студентската практика на Бет.

— Струва ми се, че се разболявам от постоянно правене на грешки — обяви Бет начумерено и започна да прибира нещата си от катедрата. Виеше й се свят. Дори не забеляза кога Маргарет си тръгна. Професионален футболист? Тогава защо беше дошъл да се прави на заместник-директор в гимназията в Пикаюн? Този въпрос я тормозеше по целия път до дома — толкова я беше погълнал, че едва не се спъна в персийския котарак на господин Шръгс. Животинчето се приличаше по средата на тротоара на Джунипър Стрийт.

— Изчезвай от пътя ми, нещастно изчадие — промърмори Бет. Въпреки баптисткото възпитание кракът я сърбеше да ритне животното. Големият котарак отвори зелените си цепки, изпълняващи ролята на очи, и престана да си ближе лапата.

— О, госпожице Хендли — Алвин Шръгс дойде до тротоара по домашни пантофи. — Исках да говоря с вас.

Бет се насили да се усмихне.

— Наистина ли, господин Шръгс? Тъкмо си казвах какъв невероятен котарак си имате!

— Прекрасен е наистина. Знаете ли, съвсем чистокръвен е. Със синя кръв, така да се каже.

— Трябва да е много приятен — въздъхна Бет. — Мелезите имат такива лоши маниери, не мислите ли?

— Да, точно така е.

— Но пък са обичливи. Аз обичам моето кученце.

— Ами… Е, да, разбира се — той се изкашля.

— Вие сте толкова мил човек. Чувала съм да се говорят за вас много хубави неща.

— Ъ-хъ — измънка той, поласкан.

— Искахте да говорите с мен, господин Шръгс?

— Ами… не беше нещо важно, госпожице Хендли. Ще закъснеете с прибирането у дома.

— Да, консултации, писмени работи и още куп неща — изяждат цялото свободно време!

— Тогава довиждане, мила моя. Исках да споделя нещо за кучето ви, но това не е важно. Вървете, вървете. Вашите клакьорки ще бъдат ли на мача довечера?

— Да. Прекрасен котарак! Приятна вечер, господин Шръгс!

И тя забърза надолу по улицата, надявайки се, че председателят на училищното настоятелство няма да създава повече проблеми на Фанг. Пробяга последната пресечка — само за да си докаже, че може да го направи — и стигна до алеята пред къщата задъхана. Фанг се разлая откъм задния двор.

— Хей, помиярче — подразни го Бет, докато заобикаляше гаража. Той се беше изправил на задни крака, задържан само от веригата. — Хайде, Панси, успокой се.

Фанг вече беше забравил за прекръстването си. Най-после Бет го прегърна, откачи го от веригата и го отнесе под мишница до кухнята. Веднага щом го пусна, той се втурна към паничката с вода.

— Какво има? — Бет го последва. После я бодна подозрение и излезе да провери паничката му на двора, която беше напълнила сутринта. Беше суха като пустинен пясък.

Все още се чудеше, когато сестра й влезе.

— Какво има за вечеря, Бет?

— Не зная, скъпа. Нямаме голям избор. Консерви риба тон, предполагам. Нямам много време — тази вечер играем мач.

— Само това ти е грижата! — нацупено рече сестра й. — Твоето училище! Сякаш си омъжена за него!

— Може би си права — призна Бет. — Макар че сигурно е неудобно да спиш с толкова много тухли в леглото.

— Бет!

— Шегувам се, само се шегувам — на Съки шегите винаги трябваше да й се обясняват. — Как прекара деня?

— Не особено интересно. Бях на събрание на комитета, който стопанисва библиотеката.

— Полезно занимание — отбеляза Бет, запътвайки се към рафтовете, за да избере нещо за ядене. — Това не е шега работа — да членуваш в такъв комитет… И помага за убиване на времето.

— Да, но той не мисли така! — нямаше нужда да се уточнява кой беше той . Съседът — многоуважаемият Франк Уайли. А когато трябваше да защити сестра си, Бет беше насреща.

— Какво ти е казал, Сю-Ан?

— Каза, че всеки трябвало да прави нещо полезно в живота си, а не да бъде обществен паразит!

Бет би могла да напише книга по въпроса за паразитите като цяло и за сестра си в частност, но да остави този непоносим човек да прави такива изявления!

— Какво? Този нещастник ти е казал такова нещо? Ти зашлеви ли го?

— О, не, не бих могла! — сълзите на Сю-Ан се бяха отприщили. Очакваше се още по-голям порой. Бет я прегърна.

— Трябваше да го направиш — промърмори. Аз не бих се осмелила, помисли си. Той може и да ми го върне, този гад! — Не трябва да обръщаш внимание на такива неща, Съки.

— Добре, Бет, добре. Ще го направя.

— Какво ще направиш?

— Ще си намеря работа.

— Ти?!

— Защо е тази изненада в гласа ти? Предложиха ми работа в Космическия център.

„О, Господи“, помисли си Бет. Нямат ли си достатъчно проблеми в Космическия център, че искат да си вземат беля със Сю-Ан?

— Каква… каква работа?

— С „Пан Ам“ — отвърна сестра й, спирайки кранчето на сълзите. — Ще бъда екскурзовод и ще нося тази чудесна синя униформа като стюардесите!

— Звучи чудесно! — какви ли щети може да причини екскурзовод на националната космическа програма, запита се с безпокойство Бет. — Кога започваш?

— В понеделник започва обучението ми. Ще му покажа аз, нали, Бет?

— Разбира се, скъпа.

Всички майчински инстинкти, затвърдени през годините съвместно съжителство, отново се събудиха у нея. Тя успокои момичето, настани го да седне и продължи да търси начин да приготви нещо за вечеря с наличните продукти.

По-късно, докато наблюдаваше сестра си, наведена над чинията, Бет поклати глава. Много време беше изминало, откакто майка й беше поверила изплашеното тринайсетгодишно дете. Седем дълги години. Понякога, дори сега, светът изглеждаше прекалено жесток за Сю-Ан. Бет не можа да се отърси от мислите си, докато разчисти масата, нахрани кучето и го изведе на разходка.

Всичко това й отне времето до шест часа. Трябваше да побърза. Тя отново завърза Фанг, два пъти провери паничката му с вода и се запъти към гаража с вълнения си пуловер, преметнат през ръката. В края на септември вечерите ставаха хладни.

Километражът на купения на старо форд показваше четирийсет и пет хиляди, но определено лъжеше. Бет доста се изненада, когато колата запали от първия път.

— Браво! — поздрави я тя. — Послушна количка!

Количката се позадави малко, преди двигателят да заработи равномерно. С доволна усмивка Бет включи на задна и успя да измъкне колата на алеята.

По Трето Авеню нямаше оживено движение, но тя спря за малко, за всеки случай. Някой идиот можеше да префучи. Близостта на училището я беше научила да бъде предпазлива. И изведнъж двигателят угасна. Просто така! Млъкна и не обърна никакво внимание на опитите й да го запали.

— Дяволско нещо! — избухна тя и удари с юмрук волана.

— Проблеми ли имаме?

Ако беше изоставена на произвола на съдбата в потъваща лодка, това би бил последният спасител, когото тя би желала да види. Но пък друг можеше и да не се появи.

— Да — опита се да каже възможно най-мило тя. — Колата ми… май не иска да запали. Ти…

— Не — каза той весело. — Нищо не разбирам от коли. Жалко!

— Да, наистина — каква полза от мъж, който не може да ти помогне да си запалиш колата? Внезапно трескавото й съзнание й предложи цял списък на полезни мъже, но никой от тях не беше толкова млад и не изглеждаше толкова добре, колкото Франк Уайли. Тя се изчерви и сведе глава.

— Къде отиваш?

— В Поплървил.

— Не е много далече. Защо не вземеш колата на сестра си?

— Жестоко се лъжеш, ако мислиш, че сестра ми би дала колата си! — подхвърли тя, докато пробваше още веднъж с ключа. — И на президента на Съединените щати не би я дала!

— Ако продължаваш така, скоро няма да имаш акумулатор — рече мъжът. — Какво има в Поплървил?

— Футболен мач — тя излезе от колата и затръшна вратата. — „Тъмният прилив“ от Пикаюн срещу „Стършелите“.

— Аха. И ти имаш приятел там?

Не се предавай, каза си тя, докато прибираше пуловера от задната седалка. Може и да го убедиш да дойде с теб!

— Нещо такова.

— Ами май ще мога да те откарам дотам. Само ние двамата, пътуващи на лунна светлина, какво ще кажеш?

— Съмнявам се, че луната ще изгрее толкова рано — промърмори тя с присъщата си практичност. — Но би било чудесно, ако нямаш други ангажименти…

Внимавай, каза си. Ако прекалиш със сладките приказки, той току-виж се усъмнил. Вдигна поглед. Върху устните му трептеше иронична усмивка.

— Разбира се, че нямам ангажименти — отвърна той. — Но колата ти е на платното. Какво ще кажеш да извия волана, а ти да побуташ няколко метра?

— Ти да караш? А аз да бутам?

— Дявол да го вземе, така ли го казах? — той я бутна на седалката, а с другата ръка затвори вратата след нея. Тръгна към задната част на колата, а Бет едва се сдържаше да не му направи забележка за ругатните.

Усети как колата проскърца и мръдна леко напред, но после се върна в първоначалното си положение. Той се беше изправил и идваше към нея.

— Ще бъдеш ли така добра — попита я любезно, — да освободиш ръчната спирачка?

— Ами… — засуети се тя. Ръчната спирачка си имаше собствено мнение и не поддаде, но най-после Бет успя. — Аз…

— Разбирам — каза той мило. Но й се стори, че докато се отдалечаваше, мърмореше подигравателно: „Учители, какво да ги правиш!“ После извика: — Готово ли е?

— Да — извика Бет в отговор. Тя провери лоста за скоростите. Този път колата се плъзна леко, сякаш задвижена от друг двигател.

— Удари спирачка! — провикна се мъжът.

— Спирачка… Ами да! — промърмори тя. — Проклет човек! О, не трябваше да казвам това! Но той и светец може да побърка!

— Сега можеш да слезеш — предложи той. — Освен ако не си се отказала?

— Не, не съм — изломоти тя, измъквайки се от колата. Ето ме — една от най-практичните млади жени… Е, да пропуснем „млади“… И всеки път, когато този човек се приближи до мен, сякаш губя ума и дума! — Трябва да отида!

— Идвай тогава — той я хвана за лакътя, сякаш водеше затворник.

Входната врата на къщата зад тях се отвори.

— Бет? Какво правиш с Франк?

— Аз ли? — ядоса се Бет. — Нищо, Сю-Ан! Питай него!

— Ще повозя сестра ти малко — провикна, се Франк. — Не се тревожи, ще я върна обратно жива и здрава!

— Не вярвам, че й се искаше да чуе точно това — подхвърли Бет. Вече бяха заобиколили плета и вървяха по алеята на Франк.

— Ще вземем моя мерцедес — обяви той, отвори предната дясна врата и напъха Бет вътре.

— Да — задъхано каза тя, — какво по-нормално от това?

— Моля? — колата сякаш се наклони, когато той седна на шофьорското място.

— Нищо, нищо… Исках да кажа, че сигурно ще ни хареса… ще ми хареса. Никога досега не съм се возила на мерцедес.

— А какво й е на сестра ти?

Двигателят замърка и мъжът с лекота изкара колата на улицата. Бет най-после се отпусна на меката кожена седалка.

— На Съки ли? Какво да й е?

— Държи се някак странно — отбеляза той, докато караше по булеварда към училището, а там спря. — Откъде да минем?

— Просто следвай тези училищни автобуси — даде наставленията си Бет и отново се отдръпна в ъгъла, за да й скрие изражението си. Но Франк отново се върнат на темата, когато излязоха на магистралата.

— Та какво казваше за сестра си?

— Аз… много съм ти благодарна, че си говорил с нея за работата — бързо изрече Бет. — В понеделник започва и мисля, че ще й се отрази добре. Тя няма нужда от пари, но…

— Но има нужда от малко дисциплина — довърши той. — Иначе не е лошо момиче — той погледна към нея. На лицето му беше изписано задоволство. — Радвам се, че имам тази възможност да остана насаме с теб. Имаме много неща да си кажем.

— Е, да — съгласи се тя, гризейки нервно сухите си устни. — И аз се радвам, че вие със Съки си допадате, господин Уайли. Тя има нужда от…

— Франк — прекъсна я той, — можеш да ме наричаш Франк.

— Да, Франк — не беше толкова трудно да го каже, колкото си мислеше.

— Тя е крехко същество — каза той, — нали, Бет?

— Ами животът й беше доста труден — Бет беше в стихията си, говорейки на любимата си тема: сестра й. — Има нужда от грижи.

— А от какво има нужда Бет Хендли? — нежно попита той. Беше вперил поглед пред себе си.

Тя се вгледа в тъмния му профил. Наистина, от какво има нужда Бет Хендли?

— От нищо — отвърна тя накрая. — Бет Хендли е мъжко момиче и може да се справя сама. А Съки…

— Ти би направила всичко на света за нея, нали?

— Разбира се. Тя е само на двайсет години, а от осемнайсет сме заедно. Някой ден Съки ще срещне подходящ мъж и той ще поеме грижата за нея. Тогава мога да помисля от какво има нужда Бет Хендли.

За миг той откъсна очи от пътя и я погледна. Веднага промени темата, наложи си тя. Веднага?

— Кажи ми нещо за себе си — помоли.

Той отново я изгледа озадачено, после се подсмихна.

— Реши да смениш темата, така ли? — за момент настана тишина, в която той сякаш подреждаше мислите си. — Няма кой знае какво за разправяне. Баща ми беше миньор в Западна Вирджиния. Почина млад, от заболяване на белите дробове. След някоя и друга година майка ми изчезна. Отгледа ме леля ми Хариет. Трябва да те запозная с нея — да видиш какво значи истинско мъжко момиче… Това отсреща стадионът ли е?

 

 

На стадиона беше хладно.

— Трябваше да си вземеш одеяло — каза той, докато й помагаше при изкачването покрай пейките.

— Ще сляза за малко до игрището — рече тя, докато се опитваше да измъкне ръката си от неговата. Това беше трудна работа — първо, защото той беше силен, и второ, защото това положение изглеждаше някак… естествено.

— Ти отговаряш за клакьорките, така ли?

— Все някой трябва да го прави — каза тя. — Вече не може да се мине с импровизации. Трябва малко гимнастика, заучаване на упражнения и още… Но ако не ме пуснеш, нищо няма да мога да свърша, Уайли! Искам да кажа, Франк. Моля те!

— Е, така вече може — каза той, усмихвайки се. — Добре, свърши си работата. Искаш ли пуканки?

— И още как! Стомахът ми отдавна прави намеци, но…

Ронда, отговорничката на групата, беше събрала момичетата около себе си. Върху едната половина от игрището загряваха футболистите, а по другата дефилираше оркестърът на Пикаюн. Шумът беше оглушителен.

— Какъв страхотен мъж сте хванали, госпожице Бет! — подхвърли Ронда. — И то не кой да е, а заместник-директорът!?

— Не съм го… хващала — заоправдава се Бет. — Просто ме докара с колата си, защото моята се повреди. Всички ли знаят последователността на упражненията?

— Как бих се поупражнявала с него — продължаваше Ронда. — Дали ще ме изчака година-две? Каква робия е това да си на шестнайсет!

— А да не мислиш, че не е робия да си на… — Бет почти си прехапа езика. Мразеше да издава възрастта си. Всички момичета я погледнаха.

— На колко? — настоя Мари.

— На достатъчно — завърши Бет. — Може да завали. Не трябва пак да се простудявате. Когато свърши мачът, ще ви чакам на касата за билети. И не се мотайте сами! Ясно ли е?

Осемте тържествено кимнаха, но поне седем от тях започнаха да мислят как да се отърват от опеката тази вечер. Това си беше нормалната практика.

— Значи се разбрахме — провикна се Бет. — Хайде, идете да им покажете какво можете!

И тя си запробива път обратно. Тълпата ставаше все по-многолюдна.

Франк Уайли седеше на същото място с два големи пакета пуканки, две димящи чаши кафе и одеяло с надпис: „Собственост на лекоатлетическото дружество“.

Бет не каза нищо. Той й направи място до себе си и зави коленете й с одеялото.

— Твоите момичета създават ли ти проблеми?

— Стадионът е голям, те са далеч от дома, стъмва се, това са осем шестнайсетгодишни момичета, които се държат като двайсет и пет годишни… Не, няма никакви проблеми!

— И какво?

— Знаеш какво. Всичко може да се случи. Не мога да ги догоня всичките, нито да викам след тях! След мача ще ги чакат сто момчета. Така че ще трябва да ги надхитря.

— Сами ли смяташ да ги оставиш?

— Да, но после ще взема голямата тояга… Ето ги и отборите.

Играта беше пълна с героизъм и грешки. След първото полувреме Пикаюн явно губеше. Бет разбираше играта само в общи линии и беше прегракнала от викане.

— Виж какво — обърна се тя към Франк след сигнала за край на полувремето, — съжалявам, че така те удрях по ръката. Май много се вживях.

— Ти си съвсем различна тук, Бет Хендли!

— Различна ли? В какъв смисъл?

— Одухотворена си.

— На теб не ти ли е интересна играта?

— Тук ме хвана натясно. Много ми се иска да направя нещо и едва се удържам.

— Какво е то?

— Този номер двайсет и седми всеки път…

— Това е Били-Джо — прекъсна го тя.

Той я погледна изненадано и поклати глава.

— Всеки път, когато тръгне отляво, му правят преса. Противниковият отбор е доста по-добре физически — сигурно ни надвишават с по двайсет килограма на човек.

— Горкият Били-Джо — въздъхна Бет. — Тези чудовища само го чакат да им падне. И нищо ли не може да се направи?

— Може — прогърмя Франк Уайли, — този дребният пред Били-Джо може да направи нещо, номер двайсет и осми. Футболът е игра на майсторство, а не на сила. Бих могъл…

— Като разбираш толкова много, защо не се намесиш?

— Треньорът ще ме убие!

— Опитай все пак — посъветва го тя. — Мен още не ме е убил, а много пъти съм му давала съвети… Е, той понякога ми се присмива, но… — под светлината на прожекторите лицето на Франк изглеждаше като излято от бронз. Долу на терена играчите се тътреха към съблекалните, а публиката свиреше, та се късаше.

— Да ме вземат дяволите, ако не опитам наистина — промърмори той. — Дръж ми пуканките.

И се понесе надолу по стъпалата — тъкмо навреме, за да хване един от помощник-треньорите, преди да е влязъл в съблекалните.

Как е възможно, запита се Бет, да се чувствам толкова самотна сред всички тези хора? Как се казваше онова момче, с което ходех на футболни мачове преди шест години? Или може би само преди пет? Да, Хенри. Сега сигурно вече е женен. Какво ли съм търсила през всичките тези години? Или кого? Не Франк Уайли, разбира се. Не мога да го понасям — и него, и това тъпо одеяло! Да ми топли! Той е тъкмо за Съки. Само да не ругаеше толкова!

Франк се върна точно за началото на второто полувреме. Бет въздъхна с облекчение. Изобщо не беше сигурна, че той ще се върне, и това я безпокоеше. Мъжът разтърси пейката със сядането си. След секунда се примъкна по-близо и това не остана незабелязано от трезвия разсъдък на Бет. Тя му се усмихна и му подаде пакета с пуканки.

Съдийската свирка изпищя и играта започна отново.

— Някой ми е ял от пуканките — каза той на ухото й. — Казах „дръж ми ги“, а не „изяж ги“!

— Такива станаха времената, че на никого да нямаш доверие вече! — отвърна тя. После нещата изведнъж се объркаха. Одеялото се оказа преметнато през раменете им. Франк я бе обгърнал през кръста, ръката му бе само на сантиметър от гърдите й.

— Не… — опита се да възрази тя, но думите й се удавиха в рева на тълпата.

Някой беше подал топката на Били-Джо и той се стрелна от лявата страна. Гигантът от противниковия отбор го чакаше там с разперени ръце. Застана точно на пътя на тичащия нападател. После, като по чудо, някакво тяло профуча и блъсна гиганта под коленете. Той се олюля, отстъпи встрани и се строполи като отсечен. Били-Джо се стрелна напред и след няколко секунди пресече голлинията.

— Какво ще кажеш за това? — попита Франк Уайли доволно.

— Ами това е… Ти какво направи всъщност?

— Кой, аз? Нищо, седях си тук и си гледах моята работа.

— Не — настояваше тя. — Какво им каза?

— Футболът се играе с майсторство — повтори той назидателно. — Момчето, което се изпречи на пътя му, беше застанало под погрешен ъгъл. Ех, защо ли ти оставих пуканките си!

— Кой вятър те довя в градче като Пикаюн?

— Може би си изкарвам хляба?

— Не ти вярвам. Казаха ми, че си играл в Националната футболна лига. Трябва да си спечелил куп пари. Но какво правиш тук?

— Да кажем, че правя проучване по въпроса как реагират момичетата, когато ги целуваш по време на футболен мач!

— Не можеш да направиш това! Трябва да се съобразиш със Съки!

— С кого? — попита той и продължи с проучването си.

Пикаюн загуби с два гола разлика, но Бет Хендли беше твърде замаяна, за да забележи.