Филипа Грегъри
Другата кралица (97)

Декември 1571, Чатсуърт: Мери

Куцукам мъчително из вътрешния двор, тъй като краката ми са толкова схванати и така ме болят, че едва мога да вървя, когато виждам как един камък прелита, описвайки дъга, над стената откъм външния край, и пада близо до краката ми. Около него е увито парче хартия и, без да обръщам внимание на стрелкащата болка в коленете, аз веднага пристъпвам до него, като го скривам с полите си.

Сърцето ми бие бясно, усещам, че устните ми се усмихват. Ах, значи сега се започва отново, ново предложение, нов заговор. Мислех си, че съм твърде наранена и сломена за нови конспирации, но сега възможността за една сама ми се предоставя и аз усещам как надеждите ми се усилват при изгледа да получа нов шанс за свобода.

Хвърлям поглед наоколо: не ме наблюдава никой, освен малкия паж Антъни Бабингтън. Бързо като момче, което играе футбол, ритам камъка към него и той се навежда, грабва го и го прибира в джоба си. Със залитане правя още няколко стъпки, уморено, сякаш коленете ми са по-зле, а после го викам при себе си.

— Дай да се облегна на рамото ти, момче — казвам. — Днес краката ми са прекалено слаби за ходене. Помогни ми да стигна до стаята си.

Почти сигурна съм, че никой не ни следи, но част от насладата на заговора е да изчакам, докато стигнем до завоя на стълбите, и да му кажа настойчиво: „Сега! Сега!“, а той плъзва ръчичка в джоба на панталоните си, развива камъка и ми подава измачкания лист.

— Добро момче — прошепвам. — Ела при мен, когато стане време за вечеря, и ще ти дам захаросани плодове.

— Аз ви служа единствено от преданост — казва той. Тъмните му очи са грейнали от вълнение.

— Зная, че е така, и сам Бог ще те възнагради за това; но бих искала да ти дам и захаросани плодове — казвам аз, като му се усмихвам.

Той се усмихва широко, помага ми да стигна до вратата на стаята си, а след това се покланя и ме оставя. Агнес Ливингстън ми помага да вляза.

— Боли ли ви? Графинята смяташе да дойде да поседи с вас този следобед. Да й кажа ли да не идва?

— Не, нека дойде, нека дойде — казвам аз. Няма да направя нищо, от което може да се досетят, че е сложено началото на нов заговор, че започва нова война.

Отварям една книга с религиозни поеми и разгръщам листа върху страниците. Вратата се отваря и Бес влиза, прави реверанс и сяда, след като я поканвам. От столчето си, поставено ниско, тя не може да види писмото. За мое удоволствие, тя сяда да шие заедно с мен, докато аз съм разтворила пред себе си това писмо, този нов призив за унищожаването на нейната кралица и на нея самата.

Позволявам си да му хвърля един поглед, а после ахвам ужасено.

— Погледнете това — казвам внезапно. — Вижте! Вижте това — хвърлиха го през стената на вътрешния двор!

Това е рисунка, която ме изобразява като морска сирена, като блудница с разголена гръд, а под рисунката има неприлично стихотворение, което изброява съпрузите ми и отбелязва, че всички те умират, сякаш леглото ми е гробница. Пише, че клетият Франсоа от Франция бил отровен от мен, Дарнли бил убит от Ботуел, а аз съм приела Ботуел в леглото си като награда за това. Пише, че Ботуел е затворен като безумец в пещера с решетки, гледаща към Северно море. Поемата ме нарича „неговата френска блудница“.

Бес мята листа в огнището:

— Мръсотия — казва тя просто. — Не му обръщайте внимание. Сигурно на Коледа някой се е напил с ейл, измислил е песничка и е надраскал някаква рисунка. Това не означава нищо.

— Насочено е към мен.

Тя свива рамене:

— Вестта за заговора на Ридолфи сигурно се е разнесла из цялото кралство и вие ще бъдете обвинена за това. Вие изгубихте любовта, която хората изпитваха към вас, когато мислеха, че сте принцеса, трагично пострадала от шотландците. Сега мислят, че не ни носите нищо друго, освен беди. Всички се страхуват от испанците и ги мразят. Няма бързо да ви простят, че сте ги призовала да нахлуят в страната и да се вдигнат срещу нас. Дори католиците ви обвиняват, задето сте настройвала папата срещу Елизабет. Те искаха да живеят в мир, всички ние искаме да живеем в мир, а вие го унищожавате.

— Но тук не става въпрос за испанците и всичко това — казвам аз. — Тук не пише нищо за Ридолфи или херцога на Норфолк. Цялото е за Дарнли и Шотландия, и Ботуел.

— Мъжете в една кръчма са готови да повтарят всякакви мръсотии. Но за вас не може да има значение какво казват. Те са готови да кажат всичко, а този скандал е стар.

Поклащам глава, сякаш за да проясня мислите си, вдигам кученцето си и го прегръщам, за да се утеша.

— Но защо този стар скандал? Защо сега?

— Те клюкарстват за онова, което чуват — казва тя спокойно. — Нима един стар скандал не е вечна новина?

— Но защо им е да говорят за него сега? — настоявам. — Защо не ме обвиняват, задето съм подстрекавала папата или за това, че съм повикала испанците? Защо са предпочели тази стара история пред новата? Защо сега?

— Не знам — казва тя. — Тук не чувам слухове. И не знам защо това отново излиза на бял свят сега.

Кимвам. Мисля, че знам какво става, и съм сигурна кой го прави. Кой друг освен него би опетнил името ми?

— Бес, мислите ли, че е възможно мъжете, разпратени в кръчмите и из пазарите като шпиони на вашата кралица, също и да приказват, а не само да слушат? Мислите ли, че когато се ослушват да чуят някоя заплаха срещу нея, те освен това говорят скандални неща за мен? За всичките й врагове? Не мислите ли, че в същото време, докато подслушват по ключалките, те се грижат и да внушават страх и отровни мисли в умовете на обикновените хора? Не мислите ли, че те ме оскърбяват, че разпространяват страх от чужденците, ужас от война, обвинения по адрес на евреите и папистите? Не мислите ли, че цялата тази страна е вярна на Елизабет, защото тя кара хората да се ужасяват от всяка друга възможност? Че тя има агенти, чиято работа е да обикалят и да сеят ужас, за да поддържат лоялността на нейния народ?

— Е, да — съгласява се Бес, истинска рожба на елизабетинска Англия, в която истината е стока за продан на пазара, а скандалът също има своя цена. — Но защо някой ще разпространява стари сплетни за вас? И защо сега?

— Именно това е въпросът — казвам простичко. — Защо сега? Точно в този конкретен, подходящ момент? Точно преди Норфолк да се изправи на съд? Възможно ли е той да е отказал да каже нещо срещу мен? Възможно ли е да се опасяват, че дори ако го отведат до самите стъпала на ешафода, той пак няма да ме обвини в държавна измяна? Защото знае, че не носи никаква вина за бунт срещу Елизабет, и че аз също съм невинна. Ние искахме само да се оженим и аз да бъда освободена, за да се върна в страната си. Заговорничехме единствено за моето освобождаване. Но те искат да убият Норфолк и да унищожат мен. Знаете ли дали това е вярно?

Иглата на Бес все още е вдигната над гоблена й. Тя знае, че съм права, и познава моя враг. Знае как действа той и знае как постига успех.

— Но защо му е да опетнява името ви със стар скандал?

— Аз съм жена — казвам тихо. — Ако мразиш една жена, първото, което унищожаваш, е репутацията й. Ще ме заклеймят като опозорена жена: негодна да управлява, негодна да се омъжи. Ако съсипят репутацията ми, ще направят престъплението на Норфолк да изглежда още по-ужасно. Правят го да изглежда като мъж, който е бил готов да се ожени за една прелюбодейка и убийца. Правят го да изглежда обезумял от амбиция, а мен изкарват по-пропаднала от блудница. Кой би последвал Норфолк или би служил на мен? Никой верен шотландец, или дори англичанин, няма да ме иска на трона. Те ще са готови да повярват, че съм виновна в държавна измяна срещу Елизабет, защото вярват, че съм блудница и убийца.

Бес кимва неохотно:

— За да опозорят еднакво и двама ви — казва тя. — Дори и да не могат да изправят и двама ви на съд.

— А кой би прошепнал такова нещо? За кого се сещате, Бес Талбот? Кой от онези, които познавате, си служи със слухове, лъжливи обвинения и ужасни клевети, за да съсипе репутацията на други хора? Да ги довърши завинаги? Когато не може да докаже вината им чрез разследване, но е решен да ги представи пред света като виновни? Кой би направил това? Кой вече има на служба при себе си нужните хора, и властта, за да може да направи това?

По потресеното й изражение разбирам, че знае много добре кой ръководи шпионите, и че това е същият човек, който ръководи и клеветниците.

— Не зная — казва упорито тя. — Не знам кой би направил такова нещо.

Решавам да не се занимавам повече с този въпрос. Чела съм и по-ужасни писания от онова, което току-що изгорихме върху плочата на огнището, и съм виждала и по-ужасни рисунки. Оставям Бес да продължава да отрича, вместо да я принуждавам да назове своя приятел Сесил като шпионин и разпространител на обидни мръсотии.

— Добре, добре — казвам безгрижно. — След като вие не знаете, при положение, че сте живяла в двора и сте виждала кой управлява и кой има власт, тогава съм сигурна, че аз също не знам.