Филипа Грегъри
Другата кралица (36)

Октомври 1569, замъкът Тътбъри: Джордж

Колкото и дълго да живея, никога няма да забравя тази есен. С всеки паднал лист си отиваше по малко от гордостта ми. Докато дърветата оголяваха, виждах костите на живота си изложени на показ в тъмнината, в студа, без прикриващия блясък на листата. Сгреших. Разбрах погрешно всичко. Сесил е нещо повече от управител, далеч повече. Той е едър земевладелец, той е върховен управник. Той е управител на цяла Англия, а аз не съм нищо повече от беден арендатор, който погрешно е смятал дългия си живот тук, семейния си дом, обичта си към земята, за неотменимо право. Мислех си, че съм земевладелец тук: но откривам, че не притежавам нищо. Утре мога да изгубя всичко. Аз съм обикновен селянин — дори нещо по-малко: аз съм човек, настанил се незаконно на нечия чужда земя.

Мислех си, че ако ние, лордовете на Англия, видим по-добър начин да управляваме тази страна, отколкото вечната готовност на Сесил за война, безкрайната му омраза към всички наследници на Елизабет, вечният му ужас от привидения в сенките, безумния му страх от папистите, тогава бихме могли да го съборим от власт и да станем съветници на кралицата. Мислех си, че можем да й покажем как да се отнесе справедливо с шотландската кралица, да се сприятели с французите и да сключи съюзи с Испания. Мислех, че можем да я научим как да живее като кралица с гордост, а не като узурпаторка, преследвана от страхове. Мислех си, че можем да й вдъхнем такава увереност в правото й да седи на трона, че тя да се омъжи и да роди наследник. Но сгреших. Както услужливо ми казва Бес, допуснах глупава грешка.

Сесил е решен да хвърли в Тауър всички, които са несъгласни с него. Кралицата слуша единствено него и се опасява от предателство там, където е имало само несъгласие. Сега тя отказва да се съветва с когото и да било от лордовете, няма доверие дори на Дъдли. Би обезглавявала дори и сенки, ако можеше. Кой знае каква облага може да извлече Сесил от това? Норфолк е прогонен от двора на собствената си братовчедка, тласнат към бунт; лордовете от Севера се събират по земите си. За мен, до този момент, той запазва единствено позора да бъда лишен от доверие и заменен.

Единствено срама. Единствено този дълбок срам.

Вече не мога да се тревожа от обрата, който приеха събитията. Бес, която е смразяващо студена и изплашена, може да се окаже права и аз да съм бил глупак. Мнението на съпругата ми за мен е още едно оскърбление, което трябва да се науча да приемам в това време на студенина и мрак.

Сесил ми пише кратко, че двама избрани от него лордове ще дойдат да приемат шотландската кралица под свой надзор и да я отведат от мен. После трябва да замина за Лондон, за да се явя на разпит. Не казва нищо повече. Всъщност, защо би трябвало да ми обяснява каквото и да било? Нима върховният управител трябва да дава обяснения на един арендатор? Не, той просто дава заповедите. Ако кралица Елизабет смята, че не може да ми гласува доверие да пазя шотландската кралица, значи е решила, че съм негоден да й служа. Дворът ще разбере какво мисли тя за мен, светът ще узнае какво мисли тя за мен. Това, което ме прорязва чак до сърцето, до моето гордо вярно сърце, е че сега знам какво мисли тя за мен.

Тя мисли лоши неща за мен.

По-страшна от това е една скрита, тайна болка, от която никога не мога да се оплача, която никога не мога да призная пред друга жива душа. Шотландската кралица ще ми бъде отнета. Може да не я видя никога повече.

Може да не я видя никога повече.

Унизен съм от едната кралица, а другата ще ми бъде отнета.

Не мога да повярвам, че изпитвам такова чувство на загуба. Предполагам, че твърде много съм свикнал да бъда неин пазач, да се грижа за безопасността й. Твърде много съм свикнал да се събуждам сутрин и да хвърлям поглед отсреща към онази страна на вътрешния двор, където се намира тя, и да виждам капаците на прозорците й затворени, ако тя още спи, или отворени, ако вече е будна. Свикнал съм да яздя с нея сутрин, да се храня с нея следобед. Започнах толкова много да харесвам пеенето й, това, че обича да играе на карти, радостта й от танцуването, постоянното присъствие на необикновената й красота, че не мога да си представя как ще живея без нея. Не мога да се събудя сутрин и да прекарам деня без нея. Господ ми е свидетел, не мога да прекарам остатъка от живота си без нея.

Не знам как се случи това. Несъмнено не може да съм проявил невярност спрямо Бес, нито спрямо моята кралица, безспорно не съм изменил на верността си нито към моята съпруга, нито към моя монарх, но не мога да се сдържа да не търся шотландската кралица всеки ден. Копнея за нея, когато не я виждам, а когато тя идва — затичала се надолу по стълбите към двора с конюшните, или вървяща бавно към мен, докато слънцето грее зад гърба й, — откривам, че се усмихвам като момче, изпълнен с радост, че я виждам. Нищо повече: невинна радост, че тя идва към мен.

Не мога да се заставя да разбера, че ще дойдат и ще я отведат от мен, и че не трябва да изричам дори една дума на протест. Ще си мълча и те ще я отведат, а аз няма да протестирам.

Те пристигат по пладне: двамата лордове, които ще я отведат от мен, влизат с тропот във вътрешния двор, предшествани от собствените си стражи. Успявам да се усмихна горчиво. Те ще научат колко скъпо е да се поддържат пазачи: да бъдат хранени, и поени, и следени да не вземат подкупи. Ще научат, че тя не може да бъде опазена, каквото и да плащат. Кой мъж би могъл да й устои? Кой мъж би могъл да й откаже правото да излиза на езда веднъж дневно? Кой мъж би могъл да й попречи да се усмихва на пазача си? Каква сила може да попречи на сърцето на един млад войник да се преобърне в гърдите му, когато тя го поздрави?

Отивам да ги посрещна, засрамен от присъствието им, срамувайки се и от мръсния малък вътрешен двор, а после се отдръпвам, когато разпознавам знамената им и виждам мъжете, които Сесил е избрал да ме заместят като пазачи на тази млада жена. Мили Боже, каквото и да ми струва, не мога да я пусна да тръгне с тях. Трябва да откажа.

— Ваша светлост — заеквам: ужасът прави речта ми бавна. Сесил е изпратил Хенри Хейстингс, графа на Хънтингдън, и Уолтър Деверьо, графа на Херефорд, като нейни похитители. Със същия успех можеше да изпрати двама италиански наемни убийци с отровни ръкавици.

— Съжалявам за това, Талбот — казва рязко Хънтингдън, докато слиза от седлото, сумтейки от неудобство. — В Лондон е истински ад. Не може да се предвиди какво ще се случи.

— Истински ад? — повтарям. Мисля бързо дали мога да кажа, че шотландската кралица е болна, или пък да посмея тайно да я изпратя обратно в Уингфийлд. Как мога да я защитя от тях?

— Кралицата се премести в Уиндзор, за да бъде в безопасност, и укрепи замъка като за обсада. Вика всички лордове на Англия да се явят в двора, до един заподозрени в злосторничество. Също и вас. Съжалявам. Трябва да се явите веднага, след като ни помогнете да преместим вашата пленница в Лестършър.

— Пленница? — поглеждам суровото лице на Хейстингс. — В дома ви?

— Тя вече не е гостенка — студено казва Деверьо. — Тя е затворничка. Заподозряна е в планиране на измяна заедно с херцога на Норфолк. Искаме тя да бъде някъде, където можем да я държим изолирана. Затвор.

Оглеждам се към тесния вътрешен двор, към единичната порта с подвижна вертикална решетка, към крепостния ров и единствения път, който води нагоре по хълма.

— По-изолирана от това?

Деверьо се изсмива кратко и казва, почти нечуто:

— За предпочитане — бездънна яма.

— Вашето домакинство се оказа ненадеждно — категорично казва Хейстингс. — Дори и ако вие самият не сте такъв. Нищо не е доказано. Не са дадени никакви показания срещу вас, във всеки случай все още не. Талбот, съжалявам. Не знаем докъде е стигнала покварата. Не можем да кажем кои са предателите. Трябва да бъдем нащрек.

Усещам как топлината нахлува в главата ми и за миг не виждам нищо, толкова силна е яростта ми.

— Никой досега не е поставял под съмнение честта ми. Никога преди. Никой не е поставял под въпрос честта на семейството ми. Не и през всичките петстотин години вярна служба.

— С тези приказки само си губите времето — рязко казва младият Деверьо. — Ще бъдете разпитан под клетва в Лондон. Колко скоро може тя да се приготви да дойде?

— Ще питам Бес — казвам. Не мога да говоря с тях, езикът ми е пресъхнал в устата. Навярно Бес ще знае как можем да ги забавим. Гневът и срамът ми са твърде силни, за да кажа и дума. — Моля, влезте. Отдъхнете си. Ще питам.