Филипа Грегъри
Другата кралица (47)

Ноември 1569, Ковънтри: Мери

Малкият Антъни Бабингтън стиска здраво в кафявото си юмруче смачкана на топка бележка от моя посланик епископ Лесли, която пуска в скута ми във временното ни жилище в Ковънтри: най-хубавата къща в града, а всъщност — мизерно, мръсно място.

Пиша набързо с големи новини. Нашата кампания е в ход: Роберто Ридолфи се върна от Испанска Нидерландия, и е видял армадата. Тя вече е готова да потегли, за да ви подкрепи. Ще слязат на суша в Хартълпул или Хъл, всеки от тези два града ще се обяви във ваша защита, и след това испанските войски ще потеглят да ви освободят. Елизабет с мъка е събрала армия от търговците и чираците на Лондон, но те напредват бавно, и губят войници на всяка крачка: не са жадни за битка.

Вашата армия триумфира, всички големи градове и малки градчета на Север един след друг разтварят широко портите си. Хванали сме членовете на Северния Съвет на Елизабет натясно в Йорк, те не могат да се измъкнат от града, обкръжени са от нашата армия. Водачът им, графът на Съсекс, остава верен на Елизабет, но не разполага с нужните хора да пробие обсадата и да напусне града, и цялата околност е на ваша страна. Сега вашата армия владее всички градове и села източно от Пенините. Истинската религия е възвърната във всяка енорийска църква на Север, кралството на Севера е на вашите заповеди, и след броени дни ще бъдете освободена и върната на трона си в Шотландия.

Чета припряно. Не мога да сдържа усмивката си. Той ми пише, че графовете от Севера са изиграли хитър ход. Заявили са, че няма да се вдигнат на бунт срещу Елизабет, не може изобщо да става дума за предателство, това категорично не е бунт. Битката се води срещу нейните коварни съветници и тяхната политика. Те настояват единствено за възстановяването на църквата и за това римокатолическата религия отново да бъде свободно изповядвана в Англия, а аз да бъда върната на шотландския трон и призната за престолонаследница в Англия. Умереността на тези искания привлича подкрепа толкова, колкото и тяхната справедливост. Ние триумфираме. Никой в Англия не би изразил несъгласие с такава програма. Липсва ни единствено вестоносецът на Елизабет, яздещ под бяло знаме, идващ с искане за преговори.

Епископ Лесли ме призовава да бъда търпелива, да не правя нищо, което може да наведе Елизабет и шпионите й на мисълта, че поддържам връзка с армията на Севера. Да бъда като скъпоценен камък, пренасян безмълвно от едно на друго място, докато най-сетне намери мястото си.

„Deus vobiscum“ — завършва той писмото си. „Бог да е с вас. Вече едва ли остава много време.“

Прошепвам: „Et avec vous, et avec vous“ — „Също и с вас, също и с вас“ — и хвърлям писмото му в огъня, който гори в малкото огнище.

Ще трябва да почакам, макар че копнея да яздя начело на армията на Севера. Ще трябва да ме спасят, макар че копнея сама да се освободя. Ще намеря в себе си търпение и ще чакам тук, докато бедният Шрусбъри крачи покрай градските стени и неспирно се взира на север дали не идват да ме спасят. Ще бъда търпелива и ще знам, че тази жестока игра на чакане и страх, която Елизабет играеше с мен, внезапно се е обърнала в моя полза и след броени дни, след не повече от седмица, ще вляза отново в Единбург начело на армията на Севера и отново ще предявя претенциите си за трона и за правата си. И сега тя е тази, която трябва да чака и да се бои; а аз — тази, която ще отсъди дали да прояви добрина към нея. Аз съм като скъп кораб, който чака отдавна пред пристанището, и сега чувствам, че приливът е обърнал посоката си и корабът леко подръпва котвите, течението се носи бързо в моя полза, и аз си отивам у дома.