Филипа Грегъри
Другата кралица (33)

Септември 1569, имението Уингфийлд: Джордж

Аз съм един от най-видните мъже в Англия: кой би дръзнал да ме обвини? Какво ще дръзнат да кажат за мен? Че съм изменил на дълга си? Че съм заговорничил срещу собствената си кралица? Срещу собствената си страна? Нима ще бъда хвърлен в Тауър и обвинен? Нима ще бъда изправен пред ново разследване, не като съдия, а като затворник? Дали смятат да ме изправят на съд? Дали ще скалъпят показания против мен? Дали ще ми покажат дибата и ще ми кажат, че ще бъде по-добре за мен, ако подпиша някакъв документ сега?

Извън дома ми се случват ужасни неща, сам Господ е свидетел за това: поличби и знамения за лоши дни. Някаква жена близо до Чатсуърт родила теле; в Дерби видели кървавочервена луна. Светът ще бъде обърнат надолу с главата и бащи на семейства, мъже на честта, ще бъдат опозорени. Не мога да го понеса. Изтичвам да намеря Бес и да й занеса писмото, това проклето оскърбително писмо от Сесил, което стискам в ръка. Разярен съм.

— Предаден съм! Заподозрян съм! Как би могъл той да си помисли това за мен? Дори да е го е помислил, как се осмелява да го каже? Как се осмелява да ми го напише? — Нахълтвам в пералното помещение в Уингфийлд, където тя стои спокойно, заобиколена от чаршафи, с десетки слугини около нея, заедно с които кърпи чаршафите.

Тя ми отправя един хладен поглед, изправя се и ме изблъсква от помещението до галерията отвън. Картини в красиви рамки, изобразяващи безименни светци и ангели, ни се усмихват отвисоко, сякаш изобщо не се смущават, че покойният съпруг на Бес внезапно ги е изтръгнал от украсите на олтарите, за да се превърнат в безименни усмихнати лица в нашата галерия. Аз ще бъда като тях, зная го: ще бъда отстранен, изрязан от рамката си, и никой няма да знае кой съм.

— Бес — изричам сломено. Идва ми да заплача, чувствам се слаб като дете. — Кралицата…

— Коя кралица? — пита тя бързо. Хвърля поглед през прозореца към терасата, където шотландската кралица се разхожда с кученцето си, сред блясъка на късното лятно слънце. — Нашата кралица ли?

— Не, не, кралица Елизабет. — Дори не забелязвам силата на онова, което току-що изрекохме. Ние ставаме предатели в сърцата си, без дори да го осъзнаваме. — Мили Боже! Не! Не тя! Не нашата кралица: кралица Елизабет! Кралица Елизабет знае всичко за годежа!

Очите на Бес се присвиват:

— Откъде знаеш?

— Сесил казва, че Дъдли й е съобщил. Трябва да е мислел, че тя ще го приеме.

— Тя не го ли приема?

— Издала е заповед за арестуването на Норфолк — казвам, стиснал писмото. — Сесил ми пише. Норфолк — братовчедът на самата кралица, най-великият лорд на Англия, първият херцог в страната — е обвинен в държавна измяна. Избягал е в Кенингхол да събере армия, съставена от арендатори на земите му, и да потегли към Лондон. Сесил казва, че това е… това е…

Не мога да си поема дъх. Безмълвно махвам с ръка към писмото. Тя слага длан върху ръката ми над лакътя.

— Какво казва Сесил?

Изричам задавено думите.

— Той казва, че годежът на херцога е част от изменнически заговор, подготвен от северните лордове, за да спасят кралицата. И ние… и ние…

Бес побелява като салфетката в ръката си.

— Годежът не е бил част от заговор — казва тя бързо. — Всички останали лордове знаеха така добре, както и ние…

— Измяна. Кралицата нарича това изменнически заговор. Норфолк е заподозрян. Трокмортън е арестуван. Трокмортън! Пемброук, Лъмли и дори Аръндел са принудени да стоят в двора, не им позволяват да се приберат у дома, не им е позволено да се отдалечават на повече от двайсет и пет мили от двора, където и да е този двор. Заподозрени в държавна измяна! На Уестморланд и Нортъмбърланд е наредено да заминат за Лондон веднага, под страх от…

Тя леко подсвирва през зъби, като жена, която вика кокошките си, и прави няколко крачки из стаята, сякаш се готви да свали картините от стените и да ги скрие в сейф.

— А ние?

— Бог знае какво ще стане с нас. Но половината двор е под подозрение, всички лордове… всичките ми приятели, родствениците ми… тя не може да повдигне обвинения срещу всички ни… Не може да ме заподозре!

Тя разтърсва глава, като зашеметен вол, ударен с чук.

— А ние? — настоява тя, сякаш не може да мисли за нищо друго.

— Тя е призовала целия Северен Съвет, под страх от смъртно наказание, да се яви в двора. Подозира дори графа на Съсекс. Съсекс! Казва, че лично ще го разпита. Кълне се, че той ще й каже в лицето какво планират графовете от Севера. Сесил казва, че всеки, който дори само говори с шотландската кралица, е предател! Казва, че всеки, който я съжалява, е изменник. Но това важи за всички. Всички мислим, че е редно кралицата да бъде върната на…

— А ние? — повтаря тя шепнешком.

Едва мога да се заставя да го изрека:

— Трябва да отведем кралица Мери обратно в Тътбъри. Такива са заповедите на кралицата. Тя смята, че не може да ни се има доверие да я държим тук. Казва, че сме ненадеждни. Подозира ме. — Думите ми причиняват болка още докато ги изричам. — Подозира мен. Мен.

— В какво?

Думите й са като нож. Дори не я поправям заради неправилния изговор. Вече нямам желание да подобрявам нещо у нея.

— Сесил пише, че знаят за срещата й с лордовете от Севера. Знаят, че те са дошли и са вечеряли с нас и са останали да пренощуват. Посещението им не е било разрешено и сега той ми казва, че не е бивало да ги пускаме да влязат. Казва, че съм виновен в небрежност, ако не и в по-лоши неща. Осмелява се да ми каже подобно нещо. Казва, че знае, че съм й предавал писмата на Норфолк и съм предавал на Норфолк писмата от нея. Казва, че не е бивало да го правя. Почти ме обвинява, че съм бил изключително близък с Норфолк, почти ме обвинява, че заговорнича с Норфолк и с лордовете от Севера за освобождаването на шотландската кралица. Нарича ги предатели, обречени на смърт, и казва, че съм се съюзил с тях.

Бес изсъсква леко, като змия.

— Той почти заявява, че съм виновен в държавна измяна.

Ужасната дума пада между нас като стоварваща се брадва.

Тя поклаща глава:

— Не. Той не може да каже, че не сме му служили. Беше му казано. Той знаеше всичко, което ставаше. Никога не сме й предавали писмо, което той да не е видял. Тя никога не е говорила с някого, без ние да съобщим на Сесил за това.

Толкова бързам да призная грешките си, че не чувам какво ми казва тя.

— Но, Бес, ти не знаеш. Имаше заговор. Има заговор. Не срещу кралицата, да пази Господ. А срещу Сесил. Норфолк и ние, останалите лордове, се обединихме срещу Сесил. — Толкова съм объркан, че чувам как гласът ми трепери, и не мога да го овладея. — Това нямаше нищо общо с шотландската кралица. Ставаше дума за свалянето на Сесил. Те се обърнаха към мен, и аз се заклех да действам заедно с тях. Казах, че ще се съюзя с тях за свалянето на Сесил. Уестморланд и Нортъмбърланд ме поканиха да се присъединя към тях. Съгласих се. Казах, че Сесил трябва да бъде усмирен.

Острите й тъмни очи се приковават обвиняващо върху лицето ми:

— Заговорничил си срещу Сесил! — възкликва тя. — Ти не ми каза…

— Знаеш, че не храня към него приятелски чувства…

— Можеш да го обичаш или да го мразиш, но не ми казвай, че си се включил в заговор срещу него!

— Ти не разбираш… — Звуча неубедително, дори в собствените си уши.

— Знам, че един човек управлява Англия, един човек съветва кралицата, и този човек е Сесил. Знам, че за да бъдем ние с теб в безопасност, той не трябва никога да се усъмнява в нашата преданост към кралицата и към него.

Преглъщам на сухо. Идва ми да повърна:

— Ние, старите благородници…

— Петли на торище — казва тя, служейки си с мръсен език, подобаващ на фермерска дъщеря, каквато е всъщност. — Стари петли на старо торище.

— Ние, старите благородници, истинските лордове на Англия, смятаме, че Сесил превишава правата си. Редно е ние да съветваме кралицата.

— Като направите така, че Северът да се вдигне на оръжие срещу нея? Като вдигнете на бунт източните графства, предвождани от Норфолк? Като призовете папистите на бунт? Като унищожите сигурността и мира на кралството?

— Не, не — казвам припряно. — Планът никога не е бил такъв. Никога не са ми говорили нищо за това. Искахме да поставим Сесил на мястото, където би трябвало да бъде: управител на кралицата, не неин главен съветник, не главен дворцов канцлер. Тя би трябвало да се вслушва в братовчед си, би трябвало да се вслушва в нас, би трябвало да бъде напътствана от нас, лордовете, перовете на кралството, естествените определени от Бог водачи, мъжете, които Бог е определил да управляват…

Бес тропва гневно с крак:

— Ти ни съсипа с това безразсъдство — изсъсква ми тя, пискливо като мишка. — Кълна се в Бога, милорд, вие преценихте възможно най-зле. Вие прекалихте. Вие може и да сте в състояние да посочите разликата между това да подкрепяте Хауърд и това да нападате Сесил, но Сесил няма да може да я види. Той ще втъче тези единични нишки в едно дебело въже от интриги и заговори и с него ще обеси всички ви заедно.

— Не можеш да бъдеш сигурна в това.

Тя отмята глава назад:

— Разбира се, че съм сигурна. Всеки с някакъв здрав разум щеше да го знае! Познавам го. Знам как мисли. Той е единственият човек, който знае каква може да бъде Англия, който прави плановете за тази страна. Той е единственият, който мисли не за старите времена, а за бъдещето; който гледа напред, а не назад. Той направлява кралицата денонощно. Кой може да е такъв глупак, та да помисли, че кралицата някога би тръгнала против него? Тя никога не го е правила! Никога не е вървяла против съветите му! Тя е изцяло зависима от него. Сесил е този, който управлява. Тя седи на трона, но властта е в ръцете на Сесил.

— Именно! — вмятам аз. — Той е всемогъщ.

— Чуваш ли се какво казваш? Да! Помисли! Ти сам го казваш. Той е всемогъщ. Следователно е твърде могъщ, за да можете ти и онези глупаци да го свалите от власт. Дори и да действате заедно. А ако мисли, че сте против него, той ще ви унищожи. Ще разкаже на кралицата дълга история, пълна с измислици, и ще обеси северните лордове заради държавната измяна, каквато е подготвянето на бунт, ще накаже Норфолк за измяната, извършена чрез този годеж, а теб ще хвърли завинаги в Тауър за това, че си участвал и в двете.

— Не знаех нищо за което и да е от двете. Присъединих се единствено към желанието да видя Сесил унижен. Единственото, което казах, беше, че ги подкрепям за свалянето на Сесил от власт.

— Разговаря ли с лордовете от Севера за женитбата на херцога на Норфолк с шотландската кралица? — пита настойчиво тя, така страстно, както една съпруга би принуждавала съпруга си да признае, че има тайна любовница. — Когато ни гостуваха онази вечер? Съгласи ли се с тях, че това ще бъде много хубаво за Норфолк, и за самите вас, и лошо за Сесил? Каза ли, че ще бъде добре за нея да заеме престола си в Шотландия с него като свой съпруг? Съгласи ли се, че кралицата не е знаела за това? Каза ли нещо подобно?

— Да — признавам, неохотно като неверен съпруг. — Да, мисля, че може и да съм.

Тя хвърля на пода салфетката заедно с конеца и иглата. Никога преди не съм я виждал да проявява небрежност към работата си.

— В такъв случай си ни унищожил — казва тя. — Няма нужда Сесил да сглобява всичко в един заговор. Всъщност, всичко това са различни нишки от един и същи заговор. Ти си й предавал писмата от Норфолк, позволил си й да се срещне с лордовете от Север, говорил си с тях за женитбата, и си се съгласил да участваш с тях в заговор срещу съветника на кралицата и срещу неговата политика.

— По какъв друг начин трябваше да постъпя? — изкрещявам аз в страха си. — Аз съм за Англия! Старата Англия, каквато беше тя преди. Моята страна, старата ми страна! Не искам Сесиловата Англия. Искам онази Англия от времето на баща ми! Какво друго би трябвало да сторя, освен да сваля Сесил от власт?

Лицето, което тя обръща към мен, е като камък, ако камъкът можеше да бъде озлобен:

— Трябваше да опазиш мен и богатството ми в безопасност — казва тя; гласът й трепери. — Когато дойдох при теб, ти донесох добро състояние, голямо състояние, и чрез брака ни то стана твое, изцяло твое. Една съпруга не може да притежава нищо на свое име. Една съпруга трябва да повери своето богатство на съпруга си. Аз ти поверих моето. Вярвах ти, че ще го опазиш. Когато се оженихме, всичките ми имоти станаха твои, единственото, което ми даваш, е сумата, която ми отпускаш като на своя съпруга. Поверих ти богатството си, къщите си, земите си, делата си. Дадох ти ги, за да ги опазиш за мен и децата ми. Това е всичко, което исках от теб. Да опазиш мен и богатството ми в безопасност. Аз съм жена, издигнала се сама, благодарение на собствените си усилия. Ти обеща да опазиш богатството ми.

— Отново ще получиш изцяло контрол върху него — заричам се. Обзема ме гняв срещу нея, задето все още може да мисли за пари в момент като този. — Ще се освободя от тази сянка върху името си. Ще изчистя името си и името на дома си. А ти отново ще си върнеш собствеността върху своите богатства. Ще си живееш отделно в собствената си скъпоценна къща и ще броиш скъпоценните си монети. И ще съжалявате, мадам, че вие и вашият голям приятел Сесил изобщо сте се усъмнили в мен.

Лицето й веднага се сгърчва:

— О, не казвайте това, не го казвайте — прошепва тя. Идва при мен и когато усещам аромата на косите й и докосването на ръката й, аз разтварям обятията си и тя се хвърля в тях, притиска се плътно до мен, и плаче, притисната към гърдите ми — в крайна сметка си е просто една слаба жена.

— Хайде — казвам. — Хайде, хайде, успокой се. — Понякога искам твърде много от нея. Тя е само жена и понякога има странни страховити фантазии. Не може да мисли ясно като мъж, и не е образована и начетена. Тя е само жена: всеки знае, че жените не притежават стабилен ум. Би трябвало да я закрилям от по-сложния свят на двора, а не да се оплаквам, че тя не притежава разбирането, което може да прояви един мъж. Милвам меките й коси и чувствам как любовта ми към нея се надига от вътрешностите към сърцето ми.

— Ще отида в Лондон — обещавам й тихо. — Ще отведа теб и кралицата в Тътбъри, и веднага щом новият й пазач пристигне, за да ме замести, ще замина за Лондон и ще кажа лично на кралицата, че не знам нищо за никакъв заговор. Не съм виновен в никакъв заговор. Всички знаеха това, което знаех аз. Ще й кажа, че всичко, което някога съм правил, е било да се моля за възстановяването на Англия, каквато беше по времето на нейния баща. Англия на Хенри, а не Англия на Сесил.

— И без друго Сесил е знаел, каквото и да твърди сега — заявява възмутено Бес, като се бори да се измъкне от прегръдките ми. — Знаел е за този заговор много преди той да бъде замислен. Знаел е за годежа също толкова добре, колкото и всеки от нас, толкова скоро, колкото и всеки от нас. Могъл е да го потуши за броени дни, още преди да е започнал.

— Грешиш. Не може да е знаел. Научи за него едва сега, когато Дъдли каза на кралицата.

Тя нетърпеливо поклаща глава:

— Нима не си разбрал вече, че той знае всичко?

— Как би могъл? Предложението за брак беше писмо от Хауърд до кралицата, донесено от пратеник на Хауърд, запечатано. Как е могъл Сесил да научи за него?

Тя се дръпва назад и се измъква от прегръдките ми и погледът й се плъзва далече от мен.

— Той има шпиони — казва тя уклончиво. — Навсякъде. Има шпиони, които виждат всички писма на шотландската кралица.

— Не е възможно. Ако Сесил е знаел нещо, още от първия миг, тогава защо не ми е казал за него? Защо не е казал веднага на кралицата? Защо да го оставя досега, и да ме обвинява, че съм съучастник в заговор?

Кафявите й очи са замъглени, тя ме гледа, сякаш съм някъде много далече.

— Защото иска да те накаже — казва хладно тя. — Той знае, че не го харесваш — ти си толкова недискретен в това отношение, та цял свят знае, че не го харесваш. Открито го наричаш слуга и син на слуга. Не му донесе очаквания резултат от разследването срещу кралицата. После той научава, че си се присъединил към Норфолк и останалите в заговор за свалянето му от поста му. После узнава, че насърчаваш кралицата да се омъжи за Норфолк. След това научава, че заклетите му врагове, лордовете от Север, Уестморланд и Нортъмбърланд, са посетили теб и кралицата и са били топло посрещнати. Защо се изненадваш, че сега иска да те свали от мястото ти? Нима ти не искаш да го събориш от неговото? Нима ти не започна тази битка? Нима не прозря, че той ще я доведе до край? Нима не се изложи на опасност от обвинения?

— Жено! — сгълчавам я.

Бес обръща поглед към мен. Вече не е мекушава и разплакана, а критично настроена и пряма.

— Ще направя каквото мога — казва тя. — Винаги ще правя каквото мога за нашата безопасност и за нашето богатство. Но нека това ти бъде за урок. Никога не действай срещу Сесил. Той господства над Англия, има мрежа от шпиони, която покрива всеки дом в страната. Той измъчва заподозрените от него хора и ги превръща в свои слуги. Знае всички тайни, вижда всичко. Виждаш ли какво се случва на враговете му? Лордовете от Севера ще отидат на ешафода, Норфолк може да изгуби богатството си, а ние… — Тя вдига писмото. — Ние сме най-малкото заподозрени. По-добре ще е да дадеш на кралицата и на Сесил ясно да разберат, че не знаем нищо за онова, което са планирали лордовете от Север, че не са ни казали нищо, че не знаем нищо за това, което планират сега; и непременно кажи, че Сесил е имал копие от всяко писмо, което Норфолк е изпратил, още от мига, в който шотландската кралица го е получавала.

— Не е — възразявам глупаво. — Как би могъл?

— Имал е — казва тя рязко. — Не сме такива глупаци, че да правим каквото и да е без позволението на Сесил. Погрижих се за това.

Отнема ми цяла една дълга минута да разбера, че шпионинът в моето домакинство, работещ за човек, когото мразя, чието падение планирах, е моята любима съпруга. Още един миг ми е нужен да разбера, че съм бил предаден от жената, която обичам. Отварям уста да я прокълна заради неверността й, но после спирам. Вероятно е спасила живота ни, като ни е задържала на печелившата страна: на страната на Сесил.

— Ти си казала на Сесил? Ти си преписала писмото и си му го предала?

— Да — казва тя кратко. — Разбира се. Аз му докладвам. Правя го от години.

Тя се извръща от мен към прозореца и поглежда навън.

— Не помисли ли, че проявяваш невярност спрямо мен? — питам я аз. Изтощен съм: не мога дори да й се разгневя. Но не мога да сдържа любопитството си. Да ме предаде и да ми каже за това без капка срам! Да бъде толкова безочлива и дръзка!

— Не — казва тя. — Не помислих, че не съм ти вярна; защото не беше така. Аз служех на теб, макар че на теб не ти достига ум да го разбереш. Като доносничех на Сесил, аз опазих нас, и богатството ни. Каква проява на невярност има в това? Как може да се сравнява то с това да заговорничиш с друга жена и приятелите й срещу сигурността на кралицата на Англия в дома на собствената си съпруга? Как може то да се сравни с това да защитиш богатството на друга жена на цената на безопасността на собствената ти съпруга? Как може да се сравни с това да сервилничиш пред друга жена през всеки ден от живота си, а да излагаш на риск собствената си съпруга? Да оставяш богатството й наполовина прахосано, а земите й — застрашени?

Горчивината в гласа й ме зашеметява. Бес все още гледа през прозореца, с уста, пълна със злъч, със сурово лице.

— Бес… жено… Невъзможно е да мислиш, че предпочитам нея пред теб.

Тя дори не обръща глава.

— Какво ще правим с нея? — пита тя. Кимва към градината и аз се приближавам малко към прозореца и виждам шотландската кралица, все още в градината, със загърнати с наметка рамене. Тя тръгва по протежение на терасата, за да погледне към гъстата гора на крайречната долина. Засенчва очите си с ръка, за да ги предпази от ниското есенно слънце. За първи път се запитвам защо се разхожда и гледа на север, по този начин, всеки ден. Дали се взира да види праха, вдигнат от усилено яздеща армия, начело с Норфолк, дошла да я спаси и след това да я отведе надолу по пътя до Лондон? Дали смята отново да обърне страната надолу с главата в ноктите на войната, брат срещу брата, кралица срещу кралица? Тя стои в златната следобедна светлина, наметката й се развява и се дипли леко зад гърба й.

Има нещо в начина, по който държи главата си, като красива фигура в жива картина, което кара човек да закопнее за армия в полята отдолу, армия, която да я спаси и отведе. Макар да е моя пленница, аз копнея тя да избяга. Тя е твърде изящна красавица, за да чака в някаква кула, без да има кой да я спаси. Тя е като принцеса от детска приказка, невъзможно е да я видите, красива като картина, и да не поискате да я освободите.

— Тя трябва да бъде свободна — казвам непредпазливо на Бес. — Когато я виждам така, разбирам, че тя трябва да бъде свободна.

— Определено е трудна за опазване — казва тя без следа от романтични нотки в гласа.