Филипа Грегъри
Другата кралица (75)

Май 1570, по пътя за Чатсуърт: Мери

Ние сме възможно най-щастливи, колкото и чудата двойка да сме — най-видният благородник на Англия и законната кралица — когато сме заедно на път. Научих, че ме обича, докато яздехме нощем, по пътя за Ковънтри. Сред най-голямата опасност той мислеше само за мен. Но аз се бях научила да го ценя много преди това, по време на първото ни пътуване, когато яздехме от замъка Болтън към Тътбъри и се надявах, че той ще ме придружи обратно до Шотландия само след броени дни. По време на тези пътувания се научих, докато съм в неговата компания, да изпитвам удоволствие, каквото не съм изпитвала никога с друг мъж. Не изпитвам желание към него: тази представа е смехотворна — никоя жена, познавала Ботуел, не може да се задоволи с един безопасен мъж, почтен мъж или дори просто кротък мъж. Но чувствам, че мога да се осланям на него, мога да му имам доверие, че ще ме опази, мога да бъда себе си, когато съм с него. Той ми напомня за моя свекър Анри II, краля на Франция, който винаги се грижеше за мен толкова добре, който ме ценеше, сякаш бях неговата малка перла, който винаги се грижеше да бъда добре обслужвана и почитана като кралица на Шотландия, бъдеща кралица на Франция и кралица на Англия. Кротката постоянна грижа на Шрусбъри ми напомня какво беше да съм силно обичано момиче, любимка на най-богатия и най-влиятелен мъж в Европа. С него се чувствам отново като млада красавица, като девойката, каквато бях: непокварена, спокойна, изпълнена с абсолютна увереност, че за мен всичко винаги ще върви добре, че всички винаги ще ме обичат, че ще наследя един след друг своите тронове и ще стана най-могъщата кралица в целия свят по право и без някой да оспори това.

Яздим редом един до друг и той ми говори за околността и ми посочва особеностите на пейзажа. Той притежава познания за птиците и за дивите животни — не само за дивеча, но и за пойните птици и малките птички по живите плетове. Грижи се за земята, обича я като човек от село, и може да ми каже имената на цветята и се смее, когато се опитвам да произнеса невъзможно звучащите названия като „еньовче“ и „мишовка“.

Напоследък ми е позволено да яздя пред стражите. Отново съм кралица с придружаващата я свита, а не затворница с тъмничари, и поне веднъж яздим на свеж въздух, необезпокоявани от придружители, и незаобиколени от цяла тълпа сред буря от прах. Във всяко село, както винаги, хората от простолюдието излизат да ме видят, и понякога се събират около голямата бесилка на кръстопътя, където, оковано във вериги, се люлее тялото на мъж, загинал за моята кауза. Шрусбъри ме превежда бързо покрай тези ужасни чучела, но аз спирам коня си и оставям хората да видят как се прекръствам и свеждам глава да кажа молитва за душата на някой добър човек, загинал в името на истинската вяра и истинската кралица.

В почти всяко село виждам бързото, почти скрито движение, когато добрите мъже и жени също се прекръстват, а устните им шепнат словата на „Аве Мария“. Това са моите хора, аз съм тяхната кралица. Веднъж бяхме победени от Елизабет и вероломната й армия: но няма да бъдем победени отново. И ще дойдем отново. Ще тръгнем под знамето на папата. Ще бъдем непобедими. Тя може да бъде напълно сигурна в това.

— От Чатсуърт ще продължим към Уингфийлд — казва ми Шрусбъри, когато спираме да обядваме край брега на една река: простичко ядене от печени меса и различни видове хляб и сирене. — Чатсуърт е до такава степен къща на Бес, че на нея й се свиди всяко похарчено пени, ако то не отива за вечните преустройства и обновления, шито прави. Бих предпочел да бъдете под собствения ми покрив, а моето семейство притежава Уингфийлд от поколения насам. А и от Уингфийлд, ако се съгласите с кралицата, аз трябва да ви придружа до Единбург.

— Ще се съглася — казвам аз. — Как мога да й откажа? Тя ме държи като своя пленница, това е най-лошото, което може да направи с мен. И двете сме хванати в капан. Единственият начин, по който мога да бъда свободна, а тя — да се освободи от мен, е да постигнем съгласие. Нямам какво да й възразя. Принудена съм да се съглася.

— Дори на това, тя да задържи сина ви? — пита той.

Обръщам се към него.

— Мислех си за това, и има решение, което бих обмислила, ако сте готов да ми помогнете.

— Каквото пожелаете — казва той веднага. — Знаете, че бих направил всичко за вас.

За миг се наслаждавам на думите му, после минавам към основния въпрос:

— Ще се съгласите ли да изпълнявате ролята на негов настойник? Ако принц Джеймс живее при вас, в къщата ви, ще се грижите ли за него така, както се грижехте за мен?

Той е зашеметен:

— Аз?

— Готова съм да ви се доверя — казвам простичко. — И не бих се доверила на никой друг. Вие бихте се съгласили да станете негов настойник заради мен, нали? Бихте се грижили за моето момче? Не бихте ги оставили да го покварят? Няма да им позволите да го настроят против мен? Ще го опазите в безопасност?

Той се смъква от ниското си столче и коленичи върху килима, който са разстлали на речния бряг под стола ми.

— Бих пожертвал живота си, за да опазя сина ви — казва той. — Ще му посветя живота си.

Подавам му ръката си. Това е последната карта в колодата, която трябва да изиграя, за да постигна връщането си в Шотландия и в същото време да се погрижа синът ми да е в безопасност.

— Можете ли да убедите Сесил, че Джеймс трябва да дойде при вас? — питам. — Да му го предложите като ваша идея?

Той е толкова влюбен в мен, та дори не спира да помисли, че би трябвало първо да пита съпругата си, нито пък че трябва да внимава, когато враг на неговата страна го моли за специална услуга.

— Да — казва той. — Защо да не се съгласи? Той иска споразумение, всички искаме това. А за мен ще бъде чест да се грижа за сина ви. Ще бъде сякаш… да бъда негов настойник от ваше име ще бъде като… — Не може да го изрече. Знам, че си мисли, че да възпита сина ми ще бъде, сякаш сме се оженили и заедно сме създали дете. Не мога да го насърчавам да говори така, трябва внимателно да му покажа къде му е мястото: в неговия брак, в преценката на равните нему, в доверието на неговата кралица, на поста, който заема в Англия. Той не ми е от полза, ако го смятат за нелоялен. Ако си създадат твърде лошо мнение за него, ще ме разделят с него и няма да му поверят сина ми.

— Не го казвайте — прошепвам пламенно и това го кара веднага да замълчи. — Някои неща не трябва никога да бъдат изричани между нас. Това е въпрос на чест.

Това го възпира, както и знаех, че ще стане.

— Това е въпрос на чест и за двама ни — казвам, за да съм сигурна. — Не мога да понеса хората да ви обвинят, че се възползвате от положението си на мой пазач. Само си помислете колко ужасно би било, ако хората кажат, че съм била оставена на вашата милост, а вие сте ме обезчестявали в мислите си.

Той едва не се задавя.

— Не бих го сторил никога! Не съм такъв!

— Знам. Но това ще кажат хората. През целия ми живот хората са казвали ужасни неща за мен. Могат да ме обвинят, че се опитвам да ви прелъстя, за да мога да избягам.

— Никой не би могъл да си помисли подобно нещо!

— Знаете, че всички вече мислят именно това. Няма нещо, което шпионите на Елизабет не са готови да кажат против мен. Те говорят за мен най-лоши неща. Не биха разбрали това, което изпитвам… към вас.

— Бих направил всичко, за да ви защитя от клевети — заявява той.

— Тогава направете това, за което ви моля — казвам аз. — Убедете Сесил, че можете да бъдете настойник на сина ми Джеймс и мога да се върна в Шотландия. Щом се върна на трона си, ще бъда еднакво предпазена от скандал и от шпионите на Сесил. Вие можете да ме спасите. И можете да опазите Джеймс. Пазете го на сигурно място от любов към мен. Това може да бъде нашата тайна. Може да бъде тайната на нашите две скрити сърца.

— Ще го сторя — казва той простичко. — Имайте ми доверие, ще го сторя.