Филипа Грегъри
Другата кралица (42)

Ноември 1569, замъкът Тътбъри: Мери

Най-после! — помислям си, — мили Боже!, когато чувам камбаната да бие, и веднага разбирам, че войната е започнала. Най-после дойдоха да ме освободят, и то само един ден преди предстоящото ми отвличане от онзи звяр Хейстингс. Събуждам се и се обличам, възможно най-бързо, затягам връзките с треперещи ръце, и започвам да подбирам нещата, които трябва да взема със себе си, като изгарям писмата от посланика си, от годеника си, от испанския посланик, от неговия агент Ридолфи, от Ботуел. Чакам графинята или Шрусбъри да дойдат и да ме помолят да побързам, да побързам да избягам от този замък, който те не могат да защитят. Ще пътувам с тях. Ще се подчиня на заповедите им. Не се осмелявам да им се възпротивя и да рискувам Хейстингс да ме отвлече от тях. Мога да бъда в безопасност единствено като остана при семейство Шрусбъри, докато моята армия ни залови.

Няма да напусна Шрусбъри, докато не се озова в безопасност със собствената си армия. Не смея. Той е единственият ми приятел в Англия. Не срещнах друг мъж, на когото мога да се доверя. А той винаги е проявявал към мен единствено добрина. Винаги се е държал почтено. Жена, която има до себе си такъв мъж, е в безопасност. Бог знае колко много копнея да съм в безопасност.

Уестморланд ми се закле, че ще дойде, където и да съм. Само ако тръгнат към Лондон и към Тауър, трябва да избягам. Ако Елизабет в страха си се опита да ме хвърли в тъмницата, където самата тя е чакала смъртната си присъда, трябва да избягам.

Не е нужно да им се съпротивлявам, защото докато се води тази война, няма значение къде ще ме отведат. Лордовете ще поискат свободата ми като част от споразумението си с Елизабет, независимо къде съм скрита. Ще настоят за правото ни да изповядваме религията си, и за моето право да бъда свободна, и след като Северът се е вдигнал на оръжие, тя ще бъде принудена да се съгласи. Северът винаги е бил друго кралство, управлението на Елизабет никога не се е простирало северно от река Трент. Никой Тюдор не се е осмелявал да наложи властта си по-далече от Йорк. Ако северняците й се противопоставят, тя ще трябва да сключи споразумение с тях, независимо от предпочитанията си.

Отвъд всичко това има по-велик план, амбициозен план, за който все още не давам одобрението си. Не се осмелявам да дам одобрението си за него. Не желая да водя война срещу една кралица на трона й. Но разбира се, те всички мислят, че ако се присъединят към една битка, която се развива в тяхна полза, могат да влязат в Лондон. Че могат да ме отведат до самия престол на Англия. Именно това искат Филип Испански и неговият посланик. Именно затова неговият банкер Роберто Ридолфи плати цяло състояние в испанско злато. За да ме поставят не само на престола на Шотландия, но и на този на Англия. Това не е нищо повече от мое право. Елизабет е призната незаконна дъщеря на покойния крал Хенри, аз съм внучка на неговата сестра. Аз съм истинската наследница и е редно аз да седна на трона. Възпитана съм да предявя правата си над него. Те наричат това „великото английско начинание“ и се кълнат, че може да бъде постигнато. Ако хората на Англия се надигнат да защитят вярата си, нима ще се съгласят на споразумение, чрез което една еретичка остава на трона, за да ги управлява? Какъв е смисълът да въставаме срещу Елизабет, ако не я свалим завинаги от престола? Хората на Англия искат кралица от тяхната вяра, дала клетва за толерантност и справедливост, която ще възстанови църквата и старите ритуали и порядки на Англия.

Моят план не е такъв, аз не подготвям измяна. Никога не бих насърчила бунт срещу една миропомазана кралица, независимо колко ужасно ме е предала, независимо колко лъжливи са нейните основания да претендира за трона. Но съм живяла достатъчно дълго, за да знам, че всички неща се решават от Бог. Когато приливът е силен, той понася всички плавателни съдове. Ако Бог ни дари с голяма победа и армията на Севера се отправи да превземе Лондон, то тогава именно Бог ми дарява престола на Англия и аз ще съм неблагодарна дъщеря, ако го откажа.

Мисля си как Елизабет ще избяга в замъка Уиндзор, с удвоена стража пред портите, как обучените бойни отряди на Лондон ще бъдат призовани на оръжие, как ще събират трескаво оръжията си, докато по пътя на север ще препускат съгледвачи, мисля за ужаса й, че всеки момент северната армия ще дойде на юг и ще изиска изпращането й в изгнание или смъртта й, и откривам, че ми е трудно да се сдържа и да не се разсмея на глас при мисълта за страха й.

Сега тя знае какво е чувството, когато собственият ти народ се обърне срещу теб. Сега тя познава ужаса, който изпитах, когато научих, че се осмеляват да поведат война срещу собствената си миропомазана кралица. Тя позволи на моите хора да въстанат безнаказано срещу мен. Тя им даде да разберат, че могат да се вдигнат на бунт срещу мен, тяхната дадена им от Бога владетелка, и да ме съборят от трона ми; а сега хората въстават срещу нея, и ако я отхвърлят, кой ще я спаси? Трябваше да помисли по-рано за това! Обзалагам се, че цялата трепери, загледана през прозореца си към реката, напрягайки очи да види платната на испанските кораби. Тя лесно се поддава на страха, досега сигурно вече се е поболяла от ужас. Французите са дали клетва да ме подкрепят, испанците са мои верни приятели. Сам папата се моли поименно за мен и казва, че трябва да бъда върната на трона. Но Елизабет? Кой е приятел на Елизабет? Сбирщина хугеноти във Франция, няколко германски принцове, и кой друг? Никой! Тя е сама. А сега се изправя срещу собствените си сънародници, сама.

Правя всичко, което ми е наредено, като опаковам дрехите си, прибирам в сандъци книгите и накитите си, давам новия гоблен, който бродирам, на Мери, за да го носи, и изтичвам надолу по каменните стълби до двора с конюшните, докато камбаната бие предупредително, слугините пищят, а кучетата лаят.

Вали — ситен студен дъждец, което означава, че докато се движим по пътищата, изпод копитата на конете ни ще хвърчат пръски кал и пътуването ще бъде мъчително бавно. Лицата на войниците са бледи на утринната светлина; те се боят, че барутът за пистолетите им ще се навлажни и ще трябва да се изправят пред конниците от Севера без оръжия. Всички освен мен изглеждат така, сякаш почти са се поболели от ужас.

Антъни Бабингтън, най-милият малък паж на Бес, идва при мен, докато се качвам на седлото, и ми прошепва кодовата дума, която ми подсказва, че мога да му се доверя: „Слънчоглед“.

Това е онази impresa^[1] от моминството ми, избраният от мен отличителен знак, слънчогледът, който се обръща към светлината, топлината и надеждата.

— Изпрати им съобщение, ако можеш, за да им съобщиш къде отивам — прошепвам му, почти без да го гледам, докато затяга колана на седлото на коня ми и ми оправя юздите. — Не знам къде ме отвеждат. Някъде на юг.

Честното му момчешко лице се вдига с лъчезарна усмивка към мен. Милото дете. Кафявите му очи са пълни с обожание.

— Но аз знам — казва той радостно. — Чух милорд да говори. Ковънтри. Ще им кажа.

— Но внимавай — предупреждавам го. — Не поемай рискове. Твърде млад си, за да рискуваш живота си.

Той се изчервява.

— На осем години съм — казва решително, сякаш това е наистина зряла възраст. — И съм на служба от шестгодишен.

— Ти си смел млад мъж — казвам му, и виждам как се изчервява по момчешки.

По цялото протежение на пътя, докато яздим толкова бързо, колкото се осмеляваме в сивата светлина на зимната зора, виждам как мъжете се оглеждат наляво и надясно, ослушвайки се за звука на барабани и тръби, застанали изплашено нащрек, очаквайки появата на голямата армия на Севера. Страхуват се, че когато свърнат зад някой завой на пътя, ще открият застанали като стена мъже, които чакат да ме отведат. Боят се, че дори в този момент техните конници приближават към нас, връхлитат върху нас в тил, настигат ни, независимо колко бързо яздим. Знаят, че по пътя зад нас препускат мъже, които са се заклели да възстановят истинската религия и истинската кралица, армия, отправила се в поход под знамето на самия Христос, в Негово име, потеглила да отмъсти за светотатството срещу тяхната църква, за предателството срещу тяхната кралица, за греха срещу историята на страната им. Моите похитители знаят, че каузата им е несправедлива, знаят, че са числено превъзхождани и победени още преди да започнат. Те напредват бързо, почти тичешком, със сведени глави и посивели лица: това са мъже, обзети от ужас, който ги прави жалки.

Агнес, Мери и аз яздим мълчаливо една до друга, като от време на време си разменяме тайни усмивки, полагайки огромни усилия да не се разсмеем на глас. Поглеждам напред и ето го горкия Шрусбъри, с вкаменено от тревога лице, с очи, обхождащи хоризонта. До него язди негова светлост лорд Хейстингс, с мрачно лице, със сабя на кръста, със скрит в палтото му кинжал на наемен убиец. На него няма да му хареса страха да бяга, подгонен от по-голяма военна сила, ще му бъде омразна вонята на паниката, която се излъчва от неговите хора, докато бързат по пътя.

Бързаща зад нас, изоставена далеч назад, както обикновено, е неудържимата графиня Бес, която организира керваните със запасите, които ще ни последват, и несъмнено изпраща пратеници до Лондон, за да донесат новини, отчаяно изпълнена с желание в крайна сметка да се окаже на правилната страна, отчаяно копнееща да узнае коя ще е правилната страна. Няма да я приема в свитата си, независимо чия страна ще реши да вземе. Не забравям, че тя беше готова да ме предаде на Хейстингс. Не забравям как тя се бои, че искам съпруга й. Толкова презирам ревнивите съпруги, а прекарах живота си, преследвана от страховете на по-малко красиви от мен жени.

Тя беше във вътрешния двор, когато забързано се качихме на седлата, беше до мен, когато съпругът й ме повдигна, за да се кача на коня си, за да не допусне да прекараме дори миг заедно. Беше там дори преди пажа Бабингтън. Хвана ме за ръката и вдигна напрегнатото си лице към мен:

— Кълна се, че ще бъдете в безопасност — обеща тихо тя. — Ако сте в опасност, ще дойда при вас и ще ви освободя. Ако Сесил изпрати съобщение, че трябва да бъдете отведена в Тауър, аз ще ви измъкна и ще ви отведа на сигурно място. Аз съм на ваша страна. Винаги съм била на ваша страна.

Не допуснах да види как трепнах от радост. Non, vraiment!^[2] Разбира се, аз не очаквам тя да ме спаси, тя е такава лъжкиня! Това обещание не е нищо друго, освен отчаян опит да остане едновременно и на двете страни. Но това, което разбирам от тези думи, е че според нея армията на Севера ще победи. Каквато и новина да е получила от Лондон, тази новина я предупреждава, че нещата вървят зле за хората на Елизабет, толкова зле, та Бес иска да знам, че е моя приятелка. Новината от Лондон е в джоба й, и сега тя иска да бъде моя съюзница. Наблюдавам как Бес, графиня Шрусбъри, обръща гръб на всичко, в което вярва, изпълнена с отчаяно желание да бъде на печелившата страна. Не се изсмивам на глас, дори не я оставям да види колко се забавлявам. Леко стисвам ръката й в своята.

— Вие ми бяхте добра приятелка, графиньо — казвам мило. — Когато се върна в страната си и заема престола си, няма да забравя вас или съпруга ви.