Филипа Грегъри
Другата кралица (7)

Зимата на 1568 г., Чатсуърт Хаус: Бес

Секретарят на Сесил ми пише, за да ми съобщи, че Мери, кралицата на шотландците, няма да дойде при нас в Чатсуърт, където мога да я приема както заслужава: в голяма къща с красив парк, в която всичко е направено както трябва. Не, тя трябва да дойде в замъка Тътбъри в Стафордшир: един от най-бедните ни имоти, полуразрушен, и аз трябва да преобърна живота си надолу с главата, за да направя тази развалина подобаваща за една кралица посред зима.

„Стига само вашият господар и съпруг да беше убеден да види всички доказателства срещу нея, тя можеше вече да бъде върната, опозорена, в Шотландия“, пише Сесил, кисел като неузряла ябълка, в послепис към писмото. „Тогава всички щяхме да можем да си почиваме спокойно тази Коледа.“

Не е нужно Сесил да ме укорява. Предупредих съпруга си, че разследването е преструвка и представление, толкова близко до истинския живот, колкото и облечените в пъстри дрехи артисти по Коледа. Казах му, че ако избере да стане актьор в тази измислена от Сесил сцена, трябва да следва сценария дума по дума. Че не е поканен там да импровизира. Той трябваше да открие каква присъда иска да чуе Сесил. Но това не стана. Ако наемете почтен човек да върши мръсна работа, ще откриете, че работата е почтено свършена. Сесил избра не този лорд, който трябваше, когато избра моя съпруг да се погрижи за опозоряването на шотландската кралица. И следователно Сесил не разполага със скандал, и с опозорена кралица, а аз си нямам съпруг у дома, и трябва да чистя и преустройвам един занемарен замък посред зима.

Сесил казва: „Съжалявам, че трябва да подслоните тази Аталия; но се надявам, че няма да е задълго: тя със сигурност ще последва участта на съименницата си.“

Това очевидно означава нещо за Сесил, който като мъж има привилегията да е образован, но за жена като мен, дъщеря на фермер, то е неясно като шифър. За щастие, скъпият ми син Хенри е отседнал при мен, върнал се за кратка почивка от мястото си в двора. Баща му, вторият ми съпруг, Кавъндиш, ми остави указания и доход, за да му дам образование, подобаващо на благородник, и аз изпратих него, а после и двамата му братя, да учат в Итън.

— Коя е Аталия? — питам го.

— Неясна личност — отвръща той.

— Толкова неясна, че не знаеш отговора?

Хенри се усмихва лениво. Той е красиво момче и знае, че душа давам за него.

— Е, скъпа моя майчице-графиньо, какво означават за теб тези сведения? Живеем в свят, в който всички сведения се продават. Вие ми плащате достатъчно добре, за да ви съобщавам клюки от двора. Аз съм ваш шпионин в дома на вашия приятел Робърт Дъдли. Всеки има доносник, и аз съм просто един от многото ваши, зная това. Какво ще ми платите за плодовете на моето образование?

— Веднъж вече платих за него под формата на такси за твоите учители — отвръщам. — А те са достатъчно високи. Освен това мисля, че не казваш, защото не знаеш. Ти си един невежа, а парите, които похарчих за образованието ти, са пропилени. Надявах се да си купя учен, а всичко, което имам, е един глупак.

Хенри се разсмива. Той е толкова красиво момче. Има всички недостатъци на богат младеж. Макар да е собственото ми скъпо момче, виждам ясно това. Той няма представа, че парите се печелят трудно, че нашият свят е пълен с благоприятни възможности, но също и с опасности. Няма представа, че баща му и аз стигнахме до границите на закона и отвъд, за да натрупаме богатството, с което ще засипем него и неговите братя и сестри. Той никога няма да работи, както работя аз, никога няма да се тревожи, както се тревожа аз. Честно казано, той няма представа нито от тревоги, нито от работа. Той е добре нахранено момче, докато аз съм израснала сред глад — глад за всичко. Той приема Чатсуърт за даденост като свой уютен дом, като нещо, което му се полага: докато аз съм вложила тук сърцето и душата си, и съм готова да продам сърцето и душата си, за да го задържа. Той ще бъде граф, ако успея да му купя графска титла; херцог, ако мога да си го позволя. Той ще бъде основателят на нова благородническа фамилия: един Кавъндиш. Той ще превърне името Кавъндиш в благородно. И ще вземе всичко това, сякаш е било лесно спечелено, сякаш не е било нужно да стори друго, освен да се усмихне, както му се усмихва топлото слънце: благословен да е.

— Погрешно ме преценяваш. Всъщност знам — казва той. — Не съм такъв глупак, за какъвто ме мислиш. Аталия е жена от Стария Завет. Била царица на евреите и била обвинена в прелюбодеяние и убита от свещениците, с цел да освободят трона й, за да може внукът й Йешаия^[1] да стане цар.

Усещам как снизходителната усмивка замръзва на лицето ми. Това не е нещо, с което можем да си правим шеги:

— Убили са я?

— Да, наистина. Знаели са, че не е целомъдрена и не е годна да управлява. Затова я убили и поставили на нейното място сина й. — Той прави пауза. Тъмните му очи проблясват. — Съществува всеобщ възглед — знам, че е вулгарен, майко, но е всеобщ, — че никоя жена не е годна да управлява. Жените са по природа по-низши от мъжете и е против природата дори да се опитват да властват. Аталия е била — и това се е оказало трагично за нея — съвсем типичен пример.

Вдигам пръст към него:

— Сигурен ли си в това? Искаш ли да кажеш още нещо? Би ли искал да се разпростреш още по въпроса за женската неспособност?

— Не! Не! — разсмива се той. — Изразявах широко разпространения възглед, всеобщата грешка, само толкова. Не съм Джон Нокс, не мисля, че всички вие, жените, сте едно чудовищно множество; честно, майко, не мисля така. Не съм склонен да мисля, че жените са малоумни. Възпитан съм от майка, която сама владее и управлява земите си. Аз съм последният мъж на света, който би си помислил, че една жена не може да управлява.

Опитвам се да се усмихна заедно с него, но вътрешно съм разтревожена. Ако Сесил сравнява шотландската кралица с Аталия, тогава той иска да разбера, че тя ще бъде принудена да позволи невръстният й син да заеме престола. Може би дори иска да каже, че тя ще умре, за да му даде път. Явно Сесил не вярва в заключенията на разследването — че тя е призната за невинна по обвиненията за убийството на съпруга си и прелюбодейство с убиеца му. Сесил иска тя да бъде публично опозорена и прокудена. Или по-лошо. Нима е възможно да си представя, че тя може да бъде екзекутирана? Не за първи път се радвам, че Сесил е мой приятел: защото той със сигурност е опасен враг.

Изпращам сина си Хенри и скъпия си доведен син Гилбърт Талбот обратно в двора и им казвам, че няма смисъл да остават при мен, защото имам работа за вършене: със същия успех могат да посрещнат Коледните празници сред веселие и удобства в Лондон, защото аз не мога да осигуря нито едното, нито другото. Те тръгват с твърде голяма готовност, като се наслаждават на това, че са заедно, и на приключението да пътуват на юг. Приличат на красиви близнаци, почти еднакви по възраст — седемнайсет и петнайсет години — и по образование, макар да трябва да кажа, че моето момче Хенри е далеч по-буйно от сина на новия ми съпруг и го въвлича в неприятности винаги, когато може.

След това трябва да сваля от красивия си дом, Чатсуърт, завесите, гоблените и килимите и да изпратя цели каруци, натоварени със спално бельо. Тази кралица на шотландците ще пристигне с домакинство от трийсет души и всички те трябва да спят някъде, а аз знам много добре, че замъкът Тътбъри не разполага с каквито и да било мебели и удобства. Нареждам на главния си иконом в Чатсуърт, на слугите, отговарящи за приборите и за килера с провизии и на главния коняр в конюшните да изпратят в замъка Тътбъри каруци с храна и супници, ножове, покривки за маси, гарафи и стъклени съдове. Нареждам на дърводелците в работилницата да започнат да правят легла, сгъваеми маси и пейки. Съпругът ми използва Тътбъри не повече от веднъж годишно, като ловна хижа, и там няма почти никакви мебели. Колкото до мен самата, аз никога не съм била там и изпитвам единствено съжаление, че трябва да отида там сега.

После, когато Чатсуърт потъне в безпорядък заради заповедите ми, а каруците бъдат напълнени с моите вещи, трябва да се кача на коня си, стиснала зъби при мисълта колко глупаво е това пътуване, и в продължение на четири тежки дни да яздя на югоизток начело на собствените си каруци през негостоприемна околност по пътища, заскрежени сутрин и покрити с гъста кал по пладне, през бродове, изпълнени с ледени придошли води, като поемам на път в зимната зора и завършвам пътя си в ранния здрач. Всичко това, за да можем да стигнем до Тътбъри и да приведем мястото донякъде в ред, преди тази непокорна кралица да пристигне, за да направи всички ни нещастни.