Филипа Грегъри
Другата кралица (6)

Зимата на 1568 г., замъкът Болтън: Мери

Моят предан приятел, епископът на Рос, Джон Лесли, който ме последва в изгнание, с думите, че не може да си остане спокойно у дома до един празен престол, ми пише от Лондон на нашия таен шифър. Казва, че макар третото и последно разследване на Елизабет в Уестминстърския дворец да не е успяло да открие нищо срещу мен, все пак на френския посланик все още не е наредено да предприеме необходимото за пътуването ми до Париж. Той се бои, че Елизабет ще намери оправдание да ме задържи в Англия още седмица, още месец, Бог знае още колко дълго: тя има търпението на мъчител. Но аз трябва да се доверявам на приятелството й, трябва да разчитам на здравия й разум като моя родственица и моя посестрима-кралица. Каквито и да са съмненията ми по отношение на нея — макар да е незаконородена и еретичка, — трябва да помня, че тя ми писа с обич и ми обеща подкрепата си, изпрати ми пръстен като обещание за това, че винаги ще бъда в безопасност.

Но докато тя се колебае и размишлява, през цялото това време, моят син е в ръцете на враговете ми, а възпитателите му са протестанти. Той е на две години: непоносимо ми е дори да си представя какво му казват за мен. Трябва да се върна при него, преди да го настроят против мен.

Има мъже и жени, които са ми предани, и които очакват да се завърна: не мога да ги карам да чакат вечно. Ботуел, хвърлен в тъмница в Дания, по нелепо обвинение за двуженство, сигурно подготвя собственото си бягство, обмисля как да ме освободи, решен да се обединим на шотландския престол. Със или без него, аз трябва да се върна и да предявя правата си върху трона. Божията десница предопределя и направлява живота ми, аз имам рождено право да управлявам Шотландия. Не мога да отхвърля предизвикателството да спечеля отново трона си. Майка ми даде живота си, за да запази кралството за мен: аз ще засвидетелствам своята почит към жертвата й и ще го предам на своя наследник, моя син, нейния внук, моето малко момче, Джеймс, принц Джеймс, престолонаследник на Шотландия и на Англия, моят скъп син.

Не мога да чакам да видя какво ще направи Елизабет. Не мога да я чакам да действа бавно. Не знам дали пазят сина ми добре, не знам дори дали се грижат добре за него. Вероломният му вуйчо, моят полубрат, никога не го е обичал: ами ако нареди да го убият? Оставих го на доверени настойници в замъка Стърлинг: но ако са под обсада? Не смея да си седя кротко тук и да чакам Елизабет да съчини съглашение с моите врагове, което ме изпраща, условно освободена, във Франция, или ми нарежда да се укрия в манастир. Трябва да се върна в Шотландия и да вляза отново в битка за своя престол. Не съм избягала от замъка Лохлевън, за да не правя нищо. Не се освободих от една тъмница, за да чакам кротко в друга. Трябва да бъда свободна.

Никой не може да разбере какво е това за мен. Със сигурност не и Елизабет, която на практика е отгледана в затвор, под подозрение още от четиригодишна възраст. Тя е жена, свикнала да живее в килия. Но аз съм господарка на собствените си величествени покои още откакто бях единайсетгодишно момиче във Франция. Майка ми настояваше, че е редно да имам собствени покои, собствена приемна, собствена свита: още като дете разполагах със собствена прислуга. И тогава, както и сега, не търпях принуда и възпиране: трябваше да бъда свободна.

Посланикът ми казва да не губя кураж и да чакам вести от него. Но аз не мога просто да чакам. Не мога да проявявам търпение. Аз съм млада жена в самия разцвет на здравето, красотата и плодовитостта си. Оставиха ме да отпразнувам двайсет и шестия си рожден ден в затвора. Какво си мислят, че ми причиняват? Какво си мислят, че съм готова да понеса? Не мога да бъда държана в затвор. Трябва да бъда свободна. Аз съм кралица, аз съм родена да заповядвам. Те ще открият, че съм опасна и буйна пленница. Ще открият, че съм готова да се боря за свободата си.