Филипа Грегъри
Другата кралица (13)

Януари 1569, по време на пътуването от замъка Болтън към замъка Тътбъри: Мери

Ботуел,

Местят ме в нов замък — Тътбъри, близо до Бартън-на-Трент. Ще бъда гостенка на граф Шрусбъри, но не съм свободна да си тръгна. Ела веднага, щом успееш да се освободиш.

Мари

Държа главата си сведена и яздя като монахиня, тръгнала на литургия; но където и да отида, запечатвам в ума си всичко. Яздя, както ме научи тактикът Ботуел: постоянно нащрек за засада, за възможност, за опасност, мислено чертаейки карта на околността, както би направил той. Тази Англия е моето кралство, моето наследство, а тези северни земи ще бъдат моята специална твърдина. Не ми трябват тайни писма от моя посланик, добрия епископ на Рос, Джон Лесли, за да разбера, че половината страна вече ме подкрепя, копнееща да се освободи от тиранията на узурпаторката, моята братовчедка Елизабет, защото където и да отида, виждам, че хората от простолюдието искат да се върнат към старите порядки, добрите порядки, искат възстановена църква и кралица на престола, на която могат да се доверят.

Ако ставаше дума само за хората от простолюдието, щях да приемам техните хвалебствия и дарове, да изразявам с усмивка благодарността си и да знам, че те не могат да направят нищо; но става дума за нещо много повече от тях. При всяко спиране на пътя, когато поднасят виното за вечеря, някой от слугите, които поднасят храната, пуска съобщение в скута ми или поставя бележка върху дланта ми. Шрусбъри, Бог да го благослови, е безнадежден пазач. Той пази на вратата, но напълно забравя прозорците. Половин дузина лордове на Англия ми изпратиха уверения, че никога няма да позволят да бъда държана в плен, че никога няма да позволят да бъда изпратена обратно в Шотландия като затворничка; че са се заклели да ме освободят. Те ще накарат Елизабет да удържи думата си и да ме върне на трона, или ще се обърнат срещу нея в мое име. Тлее заговор срещу Елизабет, като огън в бръшлян, разпростиращ се, скрит в самите корени. В колебанията си дали да ме върне на трона ми тя стигна твърде далеч, за да може да се надява на подкрепа от двора си. Всички знаят, че аз съм единствената й законна наследница: и всички те искат да бъда на сигурно място в своето кралство в Шотландия и да имам гаранции за наследството си в Англия. Това не е нищо повече от проста справедливост, това е мое право; и както английските благородници, така и обикновените хора искат да защитят моето право. Всяка английска кралица, притежаваща някакъв здрав разум, би заявила това така, че да се разбере ясно от мен, от нейните лордове, от нейния народ. Всяка кралица с някакъв здрав разум би ме назовала за своя наследница и би ме върнала на трона на Шотландия, и би ми наредила да изчакам до смъртта й. Ако тя се отнесе с мен по този справедлив начин, аз ще я почитам.

За мнозина от тях Елизабет е незаконна претендентка за трона, протестантско копеле, възползвало се от червените си като на Тюдорите коси и от моето отсъствие, за да се настани там, където е редно да бъда аз. Цяла Европа и половин Англия приемат, че аз съм истинската наследница, произхождаща по пряка и законна линия от крал Хенри VII, докато тя е едно признато незаконно дете, и нещо по-лошо: призната за предателка спрямо кралицата преди нея, святата Мери Тюдор.

Труден е пътят, който трябва да извървя. Никой не би ме винил, ако избягам от това натрапено гостоприемство. Но всички, дори собственото ми семейство, дори враговете на Елизабет, биха ме осъдили, ако вдигна бунт в нейното кралство. Тя също ще бъде в правото си да ме обвини в нарушаване на мира, дори в държавна измяна, ако вдигна бунт срещу нея; а аз не се осмелявам да поема този риск. Тези лордове трябва да бъдат поведени да ме освободят, защото аз трябва да бъда свободна. Но те трябва да го направят по собствен избор. Не мога да ги насърчавам да се вдигнат на бунт срещу своя коронован суверен. Всъщност, не бих го сторила. Та кой вярва по-силно от мен, че една миропомазана кралица трябва да управлява? Властта на един законен владетел не бива да се поставя под въпрос.

— Но дали тя е законен владетел? — пита ме лукаво моята компаньонка, Мери Сетън, знаейки, че само повтаря пред мен моите думи, докато почиваме една вечер в беден хан на път за Тътбъри.

— Такава е — казвам твърдо. Във всеки случай, когато сме в нейните земи и без никаква собствена власт, ще я приемаме за такава.

— Дете на Ана Болейн, заченато извън брачното ложе, когато кралят е бил женен за католическа принцеса — припомня ми тя. — Обявена за незаконородена от собствения си баща, а този закон така и не е отменен. Дори от нея самата… сякаш се страхува да зададе въпроса… Наследница на трона само защото кралят я е назовал за такава на смъртното си легло, след сина си, след законната си дъщеря, отчаяните последни думи на един изплашен човек.

Извръщам се от нея към огъня, пъхвам най-скорошната бележка, съдържаща обещание за помощ, от предания брат на Мери, лорд Сетън, зад пъновете и я гледам как гори.

— Каквато и да е тя, каквато и да е била майка й, независимо дори от това кой е баща й — дори да е бил певецът Марк Смийтън — въпреки това сега тя е миропомазана кралица — казвам твърдо. — Намерила е епископ, който е могъл да бъде заставен да я короняса, и в качеството си на коронована кралица тя е свещена.

— Всички епископи отказаха, с изключение на един. Цялата църква, с изключение на един Юда, я отхвърли. Някои от тях предпочетоха по-скоро да отидат в тъмница, отколкото да положат короната на главата й. Някои от тях умряха заради вярата си, и умряха, отхвърляйки Елизабет. Нарекоха я узурпатор, узурпатор на вашия трон.

— Peut-etre^[1]. Но сега тя седи на него, и аз никога, никога няма да взема участие в свалянето от власт на една миропомазана кралица. Бог е допуснал тя да бъде кралица, каквато и да е причината. Тя е помазана със свещения елей, тя носи короната на главата си и държи златното кълбо с кръста отгоре и скиптъра в ръката си. Тя е недосегаема. Няма да бъда аз тази, която ще я свали от власт.

— Бог я е направил кралица, но не й е позволил да бъде тиранин — тихо отбелязва Мери.

— Именно — казвам. — Затова тя може да управлява кралството си, но не може да ме тормози. Ще бъда свободна.

— Дано това се сбъдне наистина — казва благоговейно Мери. Поглеждам парчето хартия, което се разпада на пепел в червеното сърце на въглените.

— Аз ще бъда свободна — повтарям. — Защото в крайна сметка никой няма власт да ме затваря в тъмница. Аз съм родена, отгледана, коронясана, помазана като кралица, и венчана за крал. Никоя жена в християнския свят няма по-голямо право от мен да бъде кралица. Единствено самият Бог стои над мен. Единствен Той може да ми налага Своята воля, а Неговата воля е аз да бъда свободна и да заема престола си.