Даниел Стийл
Сестри (7)

7.

Лекарите им казаха, че Ани няма да се събуди същата нощ — беше под силна упойка и се налагаше да я държат в това състояние, за да се избегне и най-малкото напрежение в мозъка й. Нямаше смисъл близките й да стоят до сутринта в чакалнята. Ани не се намираше в непосредствена опасност, а сестрите от интензивното отделение обещаха да им се обадят, ако възникне някакъв проблем. Посъветваха Сабрина и Тами да се приберат у дома и да дойдат на другия ден.

Когато прекрачиха прага на бащиния си дом, двете сестри бяха напълно изтощени. Сабрина изобщо не се бе връщала, откакто получиха страшните новини, а и Тами беше прекарала доста часове в болницата. Беше им трудно да повярват, че само преди няколко часа бяха излезли от къщата след кошмарната новина за смъртта на майка им, за да тръгнат за болницата, където Ани се бореше за живота си. Сякаш бяха изминали хиляда години, коя от коя по-лоши.

— Как е Ани? — посрещна ги с въпрос Канди, щом влязоха в кухнята.

Тя седеше отпусната на един стол до масата заедно с Крис. Току-що се бе събудила. Все още беше замаяна, макар да бе изпила само едно хапче. Баща им си бе легнал, след като бе глътнал второ, което Крис му бе дал съгласно заръката на Тами. Преди това си бяха поговорили, поплакаха за Джейн, а Крис му каза колко много съжалява и страда заедно с тях за огромната им загуба.

— Държи се — отвърна Сабрина. — Понесе добре операцията и лекарите ни убедиха да се приберем.

Двете с Тами се бяха разбрали тази вечер да не им казват нищо за зрението на Ани. И без това им се бе струпало прекалено много, а и вече бе доста късно. Решиха да изчакат до сутринта и тогава да съобщят новината, че Ани ще остане сляпа. За всички щеше да бъде много тежко, но най-вече за бедната им сестра. Тя щеше да има нужда от цялата им подкрепа.

— Как са очите й? — настоя Канди.

— Още не е ясно — припряно отвърна Тами. — Утре ще научим повече.

Крис я наблюдаваше изпитателно, сетне извърна поглед към Сабрина. Не му хареса начинът, по който Тами отклони въпроса, нито изражението в очите на Сабрина, но не ги разпитва повече. Канди само кимна и отпи от бутилката с минерална вода. Гледаше унило към кучетата, които се щураха из кухнята. Крис ги бе нахранил и няколко пъти ги бе извеждал навън. Нямаше какво друго да прави, тъй като Джим и Канди спаха през по-голямата част от времето. Просто си седеше тихо в дневната и играеше с кучетата. Не посмя да се обади на Сабрина, за да не я безпокои излишно, и просто изчака търпеливо тя да се прибере, за да узнае нещо повече за Ани. Външно уж всичко изглеждаше наред, ала нещо все пак го загложди, макар че запази съмненията за себе си. Беше тук, за да помогне, а не да додява с въпроси.

Не попита нищо повече чак докато двамата останаха сами в стаята на Сабрина и вратата зад тях се затвори. Канди отиде да спи при Тами. И двете се нуждаеха от взаимна утеха.

— Наистина ли сестра ти е добре? — зададе Крис измъчващия го въпрос.

Доби разтревожен вид, когато тя не му отговори, а само се втренчи безмълвно в него.

— С мозъка всичко е наред. Доколкото е възможно след операция.

— А останалото? — тихо попита той и погледите им се преплетоха.

Сабрина се отпусна на ръба на леглото и въздъхна. Дори сълзите й бяха пресъхнали. Чувстваше се напълно изцедена. Беше благодарна, че Ани е жива, и се надяваше да не се случи нещо лошо. Главата я болеше от пролетите през деня сълзи.

— Ще остане сляпа. Не могат да направят нищо за зрението й. Ако оживее, ще бъде сляпа.

Нямаше какво повече да каже. Погледна го. В тъжните й и бездънни очи се четеше безкрайна болка за Ани. Не можеше да си представи какъв ще бъде животът на сестра й, лишена от зрението си, нито какво изобщо щеше да стане с нея. Една сляпа художничка? Какво по-жестоко от това?

— Мили Боже… как ще понесе всичко това? Предполагам, че за всеки най-важното е оцеляването, но тя може да не го приеме така — той изглеждаше не по-малко съсипан от Сабрина.

— Зная. Тъкмо това ме плаши. Ани ще се нуждае от цялата ни подкрепа.

Крис кимна.

— Кога смяташ да кажеш на баща си и Канди?

— Утре. Тази вечер просто нямах сили. Струпа ни се прекалено много — тъжно додаде Сабрина. Дори нямаха време истински да скърбят за майка си, защото бяха твърде разтревожени за Ани. Но може би в известна степен това бе някаква благословия.

— Но ти го знаеш, бедното ми бебче.

Крис прегърна любимата си и я притисна силно към гърдите си. Сложи я да си легне, сякаш беше малко дете, но тя имаше нужда точно от това. Само за един ден двете с Тами бяха поели ролята на родители. Майка им си бе отишла, баща им бе рухнал напълно, а сестра им бе ослепяла. Двете с Тами трябваше да поемат целия товар върху плещите си. Само за един миг съдбата бе преобърнала целия им живот, семейството им бе сполетяно от жестока трагедия и нищо повече нямаше да бъде същото. Най-вече за Ани, ако оживее, което още не бе сигурно. Нищо вече не беше сигурно.

Сабрина заспа в обятията на Крис. Никога досега не бе изпитвала такава благодарност за нечие човешко присъствие, като се изключи майчиното й. Но Крис в момента бе най-голямата й опора и утеха. Никога нямаше да забрави подкрепата му и винаги щеше да му бъде благодарна.

 

 

На следващата сутрин Сабрина, Тами и Крис станаха рано. Той им приготви закуска, докато сестрите си вземат душ и се облекат, за да отидат в погребалната агенция. Баща им и Канди още спяха. Крис се бе погрижил за кучетата и ги чакаше край кухненската маса, върху която бе подредил чинии с пържени яйца, бекон и кифлички. Настоя да се нахранят, за да бъдат силни. Сабрина се обади в болницата и оттам я уведомиха, че Ани е прекарала спокойно нощта и се чувства добре. Все още била под упойка, за да се предотвратят всякакви движения след операцията. На следващия ден щяха да започнат да намаляват успокоителните. Двете с Тами възнамеряваха да я посетят по-късно, сега трябваше да се заемат с приготовленията за погребението. Тами заяви, че винаги е мразила думата „приготовления“, която се използваше в подобни случаи, а сега я ненавижда още повече.

След два часа приключиха в погребалната агенция. Свършиха всички потискащи неща — избраха ковчега, ритуала, музиката, стаята, където приятелите им щяха да се съберат преди погребението. Нямаше да има бдение, тъй като ковчегът бе затворен, нито молитви, защото майка им, макар и католичка, не беше ревностна вярваща. Момичетата решиха да се ограничат с по-скромна церемония, а за баща им беше огромно облекчение да остави всичко в техни ръце. Не можеше да си представи как сам ще урежда погребението на любимата си съпруга. Когато се върнаха вкъщи, двете по-големи сестри бяха бледи и съсипани. Завариха Канди и баща си да седят край масата в кухнята, докато Крис им приготвяше солидна закуска. Дори беше успял да убеди Канди да хапне малко. За тяхна изненада баща им си изяде всичко и за пръв път от двадесет и четири часа не плачеше.

Сабрина и Тами решиха, че е настъпил моментът да им кажат за Ани. Повече не можеха да отлагат. След закуската Сабрина понечи да заговори, но гласът й пресекна. Тами й се притече на помощ и им предаде всичко, което им бе казал офталмологът предишната вечер. Ани щеше да остане сляпа. След като го съобщи, в кухнята се възцари пълна тишина, а баща й я гледаше в недоумение сякаш не бе чул правилно.

— Но това е нелепо! — избухна накрая той със сърдито изражение. — Онзи човек не знае какво приказва. Нима не е разбрал, че тя е художничка?

И Сабрина, и Тами бяха реагирали по същия начин и го разбираха, но това не променяше нещата. За всички бе трудно да го приемат, но за Ани щеше да бъде най-тежко. За нея новината щеше да бъде истинска катастрофа, непоносима трагедия. Да й я съобщят, щеше да бъде невероятно трудно, също както когато узнаха за смъртта на майка си. Ала най-ужасното беше, че нямаше надежда. Това беше най-болезнената и трудна част. Две страшни истини, които бе невъзможно да се приемат. Сляпа. Завинаги. Мозъците им се вцепеняваха, а сърцата им се свиваха от болка само като си го помислеха. Единственото по-лошо нещо бе, че майка им си бе отишла завинаги.

— Искаш да кажеш, че ще ходи с бяла пръчка? — объркано промълви Канди.

Отново бе заприличала на петгодишно дете. Сякаш след смъртта на майка им годините се бяха заличили и тя се бе върнала в детството си. За разлика от нея Сабрина и Тами се чувстваха като на четири хиляди години.

— Да. Може би. Нещо такова — рече Сабрина. Беше безкрайно уморена. Лошите новини й бяха достатъчни до края на живота й. Крис се протегна и я потупа по ръката. — Може би ще се наложи да й осигурим куче водач или придружител. Все още не знам какво точно се прави — но беше сигурна, че много скоро на всички щеше да им се наложи да проучат нещата, ако изобщо имаха късмет да стигнат дотам. Това все още не бе сигурно. Но шокът от слепотата на Ани поне им пречеше да мислят какво ще стане, ако тя умре.

Погребението на майка им бе насрочено за вторник следобед. Тами се бе обадила във фирмата по кетъринг, тъй като след церемонията мнозина щяха да дойдат в къщата. Погребението щеше да е в тесен семеен кръг и двете по-големи сестри решиха майка им да бъде кремирана. Баща им заяви, че за него е все едно, а и Джейн не бе оставила никакви инструкции за предпочитанията си.

— Ани мрази кучетата — напомни им Канди.

Сабрина не се бе сетила за това.

— Вярно е, но може би сега ще промени отношението си. А може би не. Зависи от нея.

Баща им не каза почти нищо, настоя само, че трябва да я видят и други специалисти. Беше убеден, че лекарят, който я е оперирал, не е с всичкия си и диагнозата му е напълно погрешна. Сабрина и Тами се съмняваха, че е така, тъй като болницата „Бриджпорт“ разполагаше с първокласен травматологичен център, но се съгласиха да помолят за консултация с друг специалист. Обаче хирургът, оперирал сестра им, беше съвсем недвусмислен в заключението си и затова им бе трудно да повярват, че е сгрешил в диагнозата. Би било чудесно, да е така, ала Сабрина смяташе, че баща й просто иска да вярва в добрия изход. Не го обвиняваше. Това, което преживяваха, бе мъчително за всички. А на Ани тепърва й предстоеше да се сблъска с реалността — че е загубила майка си и че ще бъде сляпа до края на живота си.

Канди се качи в стаята си, за да си вземе душ, а баща им си легна. Не изглеждаше никак добре, лицето му бе придобило сивкаво зеленикав оттенък. Когато се качиха горе, Сабрина отново спомена Чарли, приятеля на Ани от Флоренция. Този път Тами се съгласи с нея, че трябва да му се обадят. Възможно бе младежът да я потърси на клетъчния й телефон и след като не получи отговор, сигурно щеше да се обезпокои. Телефонът й бе изчезнал някъде под камиона. За техен късмет откриха тефтерчето с телефонните номера на Ани в куфара в стаята й, а вътре бе и Чарли. Сабрина реши тя да се обади, а Тами и Крис седнаха край кухненската маса, докато тя набираше номера.

Чарли отговори при второто позвъняване. Във Флоренция беше обяд. Сабрина обясни коя е, а той веднага се сети и се засмя.

— Да не би голямата сестра да ме проверява? — не беше нито изненадан, нито уплашен да я чуе. Дори не бе разтревожен.

— Не, всъщност не се обаждам точно за това — предпазливо започна Сабрина, търсейки подходящите думи, за да му съобщи новината. Щеше да бъде по-лесно, ако обаждането го бе разтревожило или бе предположил, че нещо не е наред. Изглежда, приятелят на Ани никак не се притесняваше, че тя се обажда, и това се стори странно на Сабрина.

— Как мина партито по случай Четвърти юли? Ани така и не ми звънна — безгрижно заяви той.

— Нямаше… точно за това се обаждам. Вчера стана злополука. Партито не се състоя — обясни тя. От другата страна на линията настъпи тишина. Явно най-после приятелят на Ани започваше да разбира, че нещо не е наред. — Колата, в която са пътували майка ми и Ани — продължи Сабрина, — се е блъснала челно с още две коли и камион. Майка ни е загинала на място, а Ани е пострадала много тежко, но е жива — искаше първо да му съобщи хубавата новина.

Когато заговори, младежът изглеждаше объркан.

— Колко тежко? Съжалявам за загубата ви.

Сабрина започваше да мрази тази фраза. Беше я чула поне стотина пъти в погребалната агенция, в болницата, в цветарския магазин. Сега всички, с които се срещаше, я повтаряха, макар да бе сигурна, че приятелят на Ани е искрен. Беше трудно да кажеш нещо уместно, когато чуеш подобна страшна новина. Тя самата щеше да се затрудни да намери правилните думи, а и в крайна сметка двамата с този мъж не се познаваха. Свързваше ги единствено сестра й, макар че и това не беше никак малко. Особено сега. Той не й се стори толкова разстроен, колкото очакваше, беше по-скоро изненадан.

— Много тежко — честно отвърна Сабрина. — Все още е в критично състояние, а снощи претърпя мозъчна операция. Лекарите казаха, че всичко е минало добре, но риск все още има. Реших, че трябва да знаеш, тъй като останах с впечатлението, че двамата сте почти неразделни и много влюбени. Не ми се щеше да си помислиш, че сме те пренебрегнали, като не сме ти се обадили, особено ако искаш да дойдеш. Тя все още е под пълна упойка и така ще бъде през следващите няколко дни, ако всичко се развива добре. Засега е на командно дишане, но се надяваме, че утре ще изключат апаратурата.

— Исусе, да не би да остане жив труп, в мозъчна смърт или нещо такова? — начинът, по който го изрече, разстрои Сабрина. Прозвуча й жестоко, особено като имаше предвид действителното състояние на Ани. Но той наистина бе в неведение.

— Няма основание за подобни заключения, хирургическата намеса беше много успешна и съсирекът в мозъка й е отстранен. Изкарала е много добре нощта.

— За един миг се разтревожих. Не мога да си представя Ани да се превърне в нещо като растение или да стане бавноразвиваща се. В такъв случай тя би предпочела да е мъртва.

Стори й се невероятно безчувствен, възможно ли бе така да реагира мъж, на когото току-що са съобщили, че любимата му жена едва не е загинала. Сабрина не го познаваше, но вече не харесваше този човек. Все пак се въздържа от по-остър коментар. Сестра й го обичаше и заради това поне му дължеше уважение. Може би се бе заблудила, не биваше да го съди твърде прибързано.

— Не съм съгласна с теб — тихо рече тя. — Ние не бихме искали да я изгубим, в каквото и състояние да се намира. Тя е наша сестра и ние я обичаме — предполагаше се, че и той също.

— Това означава ли, че няма да изключите животоподдържащите системи, ако се окаже, че мозъкът й е мъртъв?

Сабрина вече не само не го харесваше, но започваше да го мрази за грозното нещо, което бе казал. Явно имаше чувствителност на пън.

— Засега този въпрос не стои — хладно заговори Сабрина и пое дъх, за да му съобщи останалото. Беше любопитна да чуе реакцията му, нали и той беше художник. — Ударът при катастрофата е причинил други увреждания. Много важни увреждания. Тази нощ на Ани й бе направена операция на очите, която не е минала толкова добре, колкото мозъчната — замълча за миг, а Тами и Крис не сваляха очи от нея. Виждаха неудоволствието, изписано на лицето й. Тя мразеше този тип, а дори не го познаваше. — Чарли, ако оживее, Ани ще бъде сляпа. Вече е. Нищо не може да се направи, за да се възстанови зрението й. За нея ще бъде голям удар и аз си помислих, че трябва да го знаеш, за да можеш да я подкрепиш.

— Да я подкрепя? И как? — в гласа му ясно прозвуча обзелата го паника.

Наистина знаеше, че родителите й имат пари. Но може би, каза си той, не искаха да издържат сляпата си дъщеря и се опитваха да я тропосат на него. Ако това бяха намеренията им, сбъркали с адреса.

Сабрина вече бе стигнала до същото заключение. Изпитваше дълбоко съжаление за сестра си. Не всички имаха късмета да попаднат на мъж като Крис. Той беше истинско съкровище.

— Ани ще се нуждае от любовта и подкрепата ти. Това ще бъде огромна промяна в живота й, такава, с каквато никога досега не се е сблъсквала. Не е честно и наистина е ужасно, но всички ние ще бъдем до нея, за да й помогнем да се справи. Ако я обичаш, твоята помощ и разбиране ще бъдат особено важни за нея.

От другата страна на линията настъпи продължително мълчание.

— Я чакай малко. Хайде да не преувеличаваме. Та ние излизаме едва от шест месеца. Аз почти не я познавам. Прекарвахме си добре и споделяхме обща страст към изкуството, тя е фантастично момиче и аз я обичам, но ти говориш за нещо съвсем различно. Изкуството за нея вече е минало. С кариерата й на художник е свършено. Мамка му, дори още не се знае дали и с живота й не е свършено. А ако оживее, ще бъде сляпа до края на живота си. И какво се предполага, че трябва да направя аз? — явно страхът му растеше и тя го усети.

— Ти ми кажи — студено рече Сабрина. — Как виждаш своето място в живота й?

Крис трепна, щом чу въпроса й. Двамата с Тами вече бяха наясно, че разговорът не вървеше добре. От последните думи на сестра си Тами заключи, че този Чарли е негодник. Крис беше по-склонен да не го съди прибързано, както и Сабрина преди малко, но вече се бе досетил накъде вървят нещата. Не бе чул Сабрина да му казва нещо утешително, което беше достатъчно красноречиво.

— И какво място очаквате от мен да заема в живота й? — удиви се Чарли от другата страна на линията. — За Бога, та аз да не съм куче водач! Никога досега не съм имал сляпа приятелка. Не знам нищо за слепите, нито за слепотата. Какво искате от мен? — страхът му доста бързо отстъпваше място на гнева.

— Всъщност нищо — процеди Сабрина, опитвайки се да не избухне. Щеше й се да му каже какво мисли за него, но заради Ани се въздържа. Не желаеше да влошава нещата, нито да отблъсне Чарли завинаги. Според нея той едва ли би се обадил повече, но не искаше тя да бъде причината за изчезването му от хоризонта на Ани. Сестра й трябваше сама да реши какво да прави. Точно в този момент се нуждаеше най-много от него. От друга страна, не беше работа на Сабрина да му казва какво да чувства, нито как да се държи. — Обаждам се, защото сестра ми смята, че я обичаш. Тя също те обича. Вчера преживя ужасна злополука и едва не умря. Нашата майка ни напусна завинаги. А снощи разбрахме, че вследствие инцидента Ани ще остане сляпа за остатъка от живота си. Сметнах, че ако я обичаш, би искал да знаеш. Нямам представа какво смяташ да правиш. Зависи от теб. Можеш да й изпратиш картичка с пожелания за бързо възстановяване или да дойдеш и да бъдеш до нея в този тежък за нея момент. Или пък да изчезнеш завинаги от живота й, ако решиш, че бремето е прекалено голямо за теб и не можеш да го понесеш. Изборът е твой и разбирам, че не ти е никак лесно. Просто реших, че трябва да знаеш какво става. Очакват я много, много трудни изпитания. Доколкото знам, ти си много важен за нея.

Докато я слушаше, Чарли въздъхна. Искаше му се никога да не бе чувал нищо от казаното. Но благодарение на тази Сабрина вече знаеше. Както знаеше какво решение ще вземе. Не му беше лесно. Нямаше пари и бе напуснал за една година работата си в Ню Йорк, за да се посвети на изкуството. С Ани се разбираха чудесно и бяха щастливи заедно, мислеше, че я обича. Но едно сляпо момиче, чиито талант и кариера на художник бяха завинаги погубени? Струваше му се прекалено тежко и непоносимо бреме. Твърде тежко, за да се справи с него, пък и не бе подготвен за подобна саможертва. Реши да бъде честен със Сабрина, след като тя бе достатъчно откровена с него.

— Не знам какво да ти кажа.

— Не е нужно да казваш нищо. Обадих се само за да те информирам. Струваше ми се, че би искал да знаеш. А и допуснах, че ще се разтревожиш, ако нямаш новини от нея.

— Честно казано, наистина се разтревожих, но не чак толкова. Нямах представа, че й се е случило нещо толкова ужасно. Ще бъда откровен, Сабрина, не знам как да се справя с подобна ситуация, нито дали изобщо го искам. Ани е чудесна жена и прекрасен художник. Но занапред ще са й нужни много грижи и солидна подкрепа. Навярно ще е много депресирана през следващите няколко години, а нищо чудно и завинаги. Това е твърде голям товар за мен. Просто не мога да се нагърбя с него. Не искам да се превърна в медицинска сестра на една страдаща жена, нито пък в куче водач на сляпа. Едва смогвам да се грижа за себе си и не ми е по силите да поема отговорност и за нея. Не мога да се справя. Не искам да я заблуждавам, че може да разчита на мен. Ани се нуждае от хора, на които да се опре, а аз не съм един от тях. Съжалявам. Но просто не съм способен на това — гласът му звучеше тъжно, докато го изричаше. Беше изненадващо искрен с тази непозната жена. — Мисля, че тя се нуждае от някой много по-силен и всеотдаен мъж, а аз съм прекалено голям егоист — Сабрина бе склонна да се съгласи с него. Чарли добре се познаваше и бе достатъчно смел, за да го признае. Бе длъжна да му признае това, но само толкова. Очакваше много повече от този мъж. От разказите на Ани Сабрина съдеше, че той обича сестра й. Оказа се, че не е така, или поне любовта му не бе достатъчна, за да бъде с нея в най-тежкия момент от живота й. — Какво ще й кажеш? — притеснено попита Чарли.

— Засега не мога да й кажа нищо. Тя е в безсъзнание. Но когато дойде на себе си, ти какво искаш да й кажа? И дали изобщо да й казвам каквото и да е? Не е нужно да я осведомявам за нашия разговор. Когато започне да се възстановява, ти можеш да й се обадиш и да й кажеш каквото решиш. Очакват я трудни дни — Сабрина не смееше да си помисли как ще се отрази върху Ани измяната на мъжа, когото обичаше.

— Да, така е — той помълча известно време. Явно обмисляше как да постъпи. — Може би ще й напиша писмо или ще й кажа, че съм се влюбил в друга жена. Така ще изглеждам като истински негодник, какъвто съм си, но поне причината за раздялата ни няма да е слепотата, което ще й спести допълнителни страдания — вече изглеждаше обнадежден, явно бе намерил решението, което го устройваше, ала едва ли би допаднало на Ани.

Докато го слушаше, сърцето на Сабрина се сви от болка за сестра й. Този мъж наистина беше егоистично и страхливо нищожество.

— При всички случаи за нея ще бъде удар. Мисля, че тя възнамеряваше да се премести в Ню Йорк, за да бъде с теб. Явно връзката ви е означавала много за нея — тъжно завърши Сабрина.

— За мен също беше… досега. Имала е дяволски лош късмет — този тип наистина проявяваше голямо разбиране! — Не знам. Предполагам, че ще й пиша. Ще изпратя писмото до теб, за да й го дадеш, когато сметнеш, че ще може да го понесе.

Дали някога щеше да настъпи такъв момент, питаше се Сабрина.

— Тя и сама ще се досети, след като не й се обаждаш и не идваш да я видиш.

— Да, предполагам. Може би това е най-добрият начин. Просто да изчезна от живота й.

Сабрина не можеше да повярва на ушите си. Направо й се стори облекчен.

— На мен не ми се струва много благородно — без заобикалки заяви тя.

Всъщност го смяташе за проява на най-долна страхливост, но вече не се изненадваше. Прекрасният принц на Ани от Флоренция се оказа пълен боклук.

— Никога не съм твърдял, че съм благороден. Така или иначе следващата седмица заминавам за Гърция. Може би след това ще й пиша, че там съм срещнал друга жена или съм осъзнал, че чувствата ми към нея са охладнели.

— Сигурна съм, че ще измислиш нещо. Извини ме за безпокойството.

Искаше по-скоро да сложи край на разговора. Гадеше й се от този тип. Изпитваше желание да прониже с остър кол предателското му сърце. Може би по-добре с два, за по-сигурно. Заслужаваше и нещо много по-лошо, заради мъката, която щеше да причини на сестра й, каквито и да бяха извиненията му.

— Благодаря за обаждането. Съжалявам, че не мога да направя нищо.

— Аз също съжалявам — рече Сабрина, — заради Ани. Ти ще загубиш една от най-страхотните жени на света, независимо дали е сляпа или не.

— Сигурен съм, че ще си намери някой друг.

— Благодаря — Сабрина затвори, преди той да успее да каже още нещо. Кипеше от възмущение.

Крис и Тами вече се бяха досетили за същността на разговора.

— Какъв кучи син — промърмори Крис, лицето на Тами помръкна. Ужасно й бе жал за сестра й. Това не биваше да се случва.

Същия следобед отидоха в болницата. Ани все още беше в безсъзнание, а и щяха да я държат упоена още ден или два. Оказа се, че ще спи по време на погребението на майка им във вторник. Близките й решиха, че това е един вид благословия за нея.

Вечеряха в къщата с храната, приготвена от Сабрина и Крис. Всички бяха уморени и потиснати, а баща им мълча почти през цялата вечер и си легна рано. Канди остана и четиримата говориха до късно, припомниха си детството, надеждите и мечтите, лудориите и веселите преживявания, за които човек се сеща в подобни тежки моменти.

 

 

В понеделник лекарите изключиха апарата за изкуствено дишане. Сабрина и Тами бяха в стаята, а Крис и Канди чакаха отвън, в случай че нещо се обърка. Беше тежък и напрегнат момент, но го преживяха. Двете по-големи сестри плачеха, уловени за ръце, когато Ани пое първия си самостоятелен дъх. След това Сабрина сподели с Тами странното усещане, че имала чувството, сякаш сестра им отново се е родила. Намалиха дозата успокоителни и през следващите няколко дни Ани трябваше да дойде на себе си.

Посещението в залата за сбогувания в погребалния дом беше същата вечер. Беше ужасно. Дойдоха стотици приятели на родителите им — приятели от детинство, хора, с които Джейн бе работила в различни благотворителни комитети, както и други, които дъщерите й дори не познаваха. Прекараха три часа в стискане на ръце и приемане на съболезнования. Момичетата бяха подредили в помещението няколко красиви снимки на Джейн.

Когато най-после се прибраха у дома, всички се чувстваха изцедени и веднага си легнаха. Бяха прекалено уморени да говорят, дори да се движат. Трудно им беше да повярват, че само допреди два дни майка им все още беше жива. Всички посетители питаха за Ани и се налагаше многократно да обясняват какво се бе случило с нея. Все пак запазиха тайната за слепотата й. Решиха, че тя първа трябва да узнае.

Погребението беше на следващия ден, в три следобед. Сутринта Тами и Сабрина отидоха да посетят Ани. Тя продължаваше да спи. В известен смисъл сестрите се почувстваха облекчени. Би било ужасно, ако в същия ден Ани разбере, че е сляпа. Имаха поне още един ден отсрочка.

Самото погребение беше като изтънчена агония. Беше семпло, красиво, елегантно и стилно. Навсякъде имаше момини сълзи и бели орхидеи. Донякъде приличаше на сватба, а църквата бе пълна с хора, както и къщата след това. Стотици хора дойдоха, за да си спомнят за Джейн и да почетат паметта й. Когато най-сетне всичко свърши, Сабрина сподели с Крис, че никога през живота си не се е чувствала толкова изморена. Тъкмо смятаха да поседнат в дневната, когато се обадиха от болницата. Сърцето на Тами спря за миг, докато отговаряше. Ако се обаждаха, за да им съобщят, че Ани е починала, не знаеше дали ще го понесат. Вече им се бе струпало твърде много.

— Исках лично да ви съобщя добрата новина — каза завеждащият на Тами. Младата жена затаи дъх. Възможно ли беше? Нима все още имаше такова нещо като добра новина? Трудно й бе да повярва. Бяха изключили дихателния апарат, което бе голям напредък, но през нощта възникнаха известни проблеми със сърдечната дейност. — Мисля, че бихте искали да дойдете — тихо додаде лекарят. Тами отвори уста, за да му каже, че точно в този момент никой от тях няма сили след преживените емоции от последните няколко дни, както и след погребението на майка им същия следобед, но не успя. — Тя е будна — триумфално завърши той, а по страните на Тами потекоха сълзи на огромна благодарност и мъка.

— След половин час ще сме в болницата — обеща младата жена и му благодари за обаждането.

За Ани трудното едва сега започва, помисли си Тами, докато затваряше телефона.