Даниел Стийл
Сестри (18)

18.

Седмицата на Тами се превръщаше в истински кошмар. Проблеми с актьорите, проблеми с ръководството на телевизионната мрежа, с профсъюзите и сценариите. Към края й се чувстваше напълно съсипана. А и с всеки изминал ден все повече я измъчваше мисълта, че не е до сестрите си, за да им помогне да се справят с последиците от смъртта на майка им. Баща и се чувстваше ужасно, Канди бе заминала за три седмици в Европа и Сабрина бе поела всичко на плещите си. Тя сама се грижеше за Ани опитваше се да повдигне духа на баща им, доколкото й бе възможно от разстояние, и в същото време бе затрупана с работа във фирмата. Не беше честно с всички тези отговорности едва ли й оставаше много време за Крис. Той преспиваше при нея няколко дни в седмицата, но Сабрина й бе споделила, че почти няма време да поговори с него. Цялото семейно бреме бе легнало на нейните плещи. А и дори да си беше вкъщи, Канди бе прекалено млада и незряла, за да й бъде истинска помощ и отмяна. Макар да бе на двадесет и една, поведението й бе по-скоро на дванадесетгодишно момиче.

Тами прекара един дълъг уикенд, потънала в размисли. Шоуто беше спряно заради стачката, а и вече се знаеше, че и през следващата седмица нямаше да има снимки. От профсъюзите бяха обявили, че могат да стачкуват цял месец. Телевизионната мрежа щеше да загуби цяло състояние. Но Тами не можеше да стори нищо. В момента размишляваше върху собствения си живот. Прекара дълги часове насаме с Хуанита, галейки я нежно, докато малкото кученце спеше в скута й. Присъствието му я изпълваше с покой и към края на неделния ден тя вече знаеше какво трябва да направи. Решението беше трудно и същевременно я изпълваше със страх.

В понеделник сутринта младата жена си записа среща с главния изпълнителен продуцент на шоуто за късно следобед. На следващия ден щеше да се срещне и с директора на телевизионната мрежа. Искаше да говори и с двамата. Дължеше го на тях и на себе си.

Влезе със сериозно изражение в кабинета на главния продуцент. Той вдигна глава и се усмихна.

— Не бъди толкова потисната. Стачката няма да продължи вечно. За две седмици ще се споразумеем и ще продължим работата — явно бе изпълнен с оптимизъм, въпреки лошите слухове, които се носеха за съдбата на шоуто.

— Надявам се да си прав — рече тя и седна. Не знаеше откъде да започне.

— Между другото, съжалявам за загубата ти.

Това бе един от изразите, които Тами най-много мразеше. Хората сякаш винаги го изричаха механично и с това бързаха да приключат с неловката тема. Също като пожеланията на поздравителните картички: „Всичко най-хубаво“ и прочие любезности. Не беше просто загуба, а животът на майка й. И зрението на сестра й. И тъкмо заради това седеше сега в кабинета му. Ала вината не беше негова. Той беше добър човек и справедлив шеф. А и Тами обичаше шоуто. Толкова години му бе посветила, все едно беше нейно дете. Очите й плувнаха в сълзи и тя преглътна с усилие.

— Тами, какво има? Изглеждаш разстроена.

— Така е — честно отвърна тя, извади кърпичка от джоба си и попи очите си. — Не искам да го правя, но се налага.

— Не е нужно да правиш нищо, което не искаш — успокоително рече той.

Усещаше, че наближава криза и се опитваше да намали напрежението. Но вече бе късно.

— Дойдох, за да си подам оставката — промълви Тами, докато сълзите се стичаха по лицето й.

— Не мислиш ли, че е малко крайно, Тами? — меко я попита продуцентът. Всеки ден му се налагаше да се справя с някоя кризисна ситуация и се бе превърнал в експерт. Както и тя. Но сега повече отвсякога бе убедена, че мястото й не е тук. Трябваше да се върне у дома. Откакто завърши колежа, Ел Ей бе неин дом, обичаше работата и къщата си. Но сестрите си обичаше повече. — Това е само една стачка.

— Не е заради стачката.

— Тогава заради какво го правиш? — говореше й като на малко дете. За него тя бе просто поредната истерична жена, седнала на стола срещу него, макар че изпитваше огромно уважение към личността й. Подобни сцени не бяха типични за Тами.

— Както знаеш, майка ми загина през юли. При катастрофата сестра ми изгуби зрението си. Баща ми не е на себе си. Просто трябва да се върна у дома и да им помогна.

— Искаш ли да си вземеш дългосрочна отпуска, Тами? — обикновено не би го предложил, но не искаше да я загуби. Тя бе жизненоважна за шоуто.

— Бих могла, но няма да е честно спрямо теб. Искам да прекарам една година с близките си и затова реших да напусна. Обичам работата си, обичам всички тук. Ситуацията ме подлудява, но нямам друг избор, освен да бъда с тях. Семейството ми се нуждае от мен. Най-голямата ми сестра се опитва да се справи, но вече изнемогва. Най-малката е твърде незряла. А тази, която си изгуби зрението, се нуждае от помощта на всички ни. Затова трябва да напусна.

Изглеждаше напълно съсипана, когато го изрече. Това бе най-голямата жертва, която бе правила досега, но знаеше, че постъпва правилно. Да напусне шоуто, бе все едно да напусне дома си.

— Сигурна ли си? — мъжът изглеждаше шокиран, но с нищо не можеше да оспори аргументите й. Очевидно сътрудничката му преминаваше през тежък момент от живота си. Изключително труден и болезнен, а той знаеше колко много бе привързана Тами към семейството си. Нещо, което напоследък се срещаше все по-рядко.

— Да, сигурна съм.

— Отказваш се от много неща.

— Зная. И никога няма да намеря работа, която да обичам толкова много. Но не мога да предам семейството си — изрече тя с почти трагична нотка в гласа. Но в сърцето си знаеше, че постъпва както трябва, и се чувстваше спокойна и пречистена. Откакто се бе върнала в Ел Ей, не бе имала и минута покой.

— В Ню Йорк няма стойностни шоута, в които би могла да се изявиш.

— И това го зная. Но дори и да работя в някое скапано шоу, да съм с тях е нещо, което им дължа. Никога няма да си простя, ако в този момент не съм до близките си. В крайна сметка тук просто правя едно шоу. А те се борят с истинския живот. Сестра ми и баща ми се нуждаят от помощта ми.

— Постъпката ти е много благородна, Тами, но принасяш огромна жертва. Би могло да се отрази върху цялата ти кариера.

— А ако остана? Що за човек ще съм тогава? — очите й се впиха в неговите. Погледът й не трепна нито за миг.

Продуцентът бе смаян от силата и решимостта, които тази жена излъчваше.

— Кога искаш да напуснеш? — изглеждаше малко притеснен.

— Колкото е възможно по-скоро. Зависи от теб. Не мога да си тръгна просто така. Но ми се иска да се върна по-скоро у дома.

Той не се опита да я разубеждава, виждаше, че няма смисъл.

— Ако останеш още една седмица, бих могъл да уредя някой от помощник-продуцентите да поеме работата ти. Стачката вероятно няма да бъде прекратена скоро, така че разполагаме с известно време.

В техния бранш никой не оставаше да се мотае дълго на работното си място, след като е дал предупреждение за напускане. Всъщност обикновено охраната за броени минути го изпращаше до изхода. Но шефът й никога не би постъпил така с нея. Тя бе подготвена да се подчини на решението му, дори ако й кажеше да напусне до час. Нейното вече бе взето.

— Следващата седмица е добре. Съжалявам, наистина съжалявам — Тами отново се разплака.

— Аз съжалявам за теб — мило рече шефът й, изправи се, заобиколи бюрото и я прегърна. — Надявам се всичко да се нареди и сестрата ти да се справи.

— Аз също — усмихна се през сълзи младата жена. — Благодаря ти. Благодаря ти, че прояви разбиране и беше толкова мил, а не ме изхвърли на секундата.

— Не бих могъл да постъпя така с теб.

— Нямаше да ти се разсърдя, ако го беше направил.

Той отново й благодари и й пожела всичко най-хубаво, докато я изпращаше от кабинета. Договориха се тя да напусне следващия петък. Оставаха й още девет работни дни и след това с кариерата й в телевизията на практика щеше да бъде приключено. Поне засега. Може би никога повече нямаше да успее да си намери прилична работа. Знаеше го, докато напускаше офиса на продуцента, но беше убедена, че няма друг избор.

Срещата й с директора на телевизионната мрежа на другия ден не беше толкова емоционална. Отначало той се разгневи, после се примири. Смяташе, че постъпката й е налудничава. Заяви й, че захвърля с лека ръка блестяща кариера. Изтъкна още, че отказвайки се от работата си, която не бе просто работа, няма да върне зрението на сестра си.

Тами се съгласи с него, но на свой ред отбеляза, че присъствието й ще помогне на близките й да преживеят този труден момент. Директорът разбираше гледната й точка, но самият той никога не би взел подобно решение. Тъкмо заради това бе директор на мрежата, а тя само продуцент. Но Тами знаеше, че личният му живот беше пълна бъркотия. Съпругата му го бе напуснала преди две години заради друг мъж, а двете му деца взимаха наркотици. Така че навярно от гледна точка на кариерата той беше прав, ала в личен план тя никога не би заменила живота си за неговия. Предпочиташе да провали кариерата си, отколкото да предаде сестрите си. А може би един ден ще се появи друга възможност, макар и в различна телевизионна мрежа. Засега ще трябва да се остави на съдбата. Тя щеше да постъпи както смяташе, че е правилно, а останалото щеше все някак да се нареди.

Благодари на директора за отделеното време и напусна кабинета му. Жребият бе хвърлен. Сега й оставаше само да минат тези две седмици. Реши засега да не казва нищо на Сабрина и Ани. Допускаше, че те ще се опитат да я разубедят заради самата нея. Това бе подарък, който искаше да им направи, и изборът бе неин.

През следващите две седмици опакова багажа си. Реши да не дава къщата под наем. Засега можеше да си позволи да я остави празна и просто да я заключи. Винаги бе харчила разумно и бе заделила прилична сума. Можеше да живее една година в Ню Йорк, без да работи, макар че възнамеряваше да си потърси нещо. Човек никога не знае какво може да изскочи насреща му. С малко късмет след година може би щеше да се завърне. Затова нямаше да продава нищо, нито да прави някакви кардинални промени. Беше се отказала от работата си, но поне къщата й оставаше.

Последният ден в офиса бе изпълнен с емоции. Когато си тръгна, всички плачеха, включително и тя. Вечерта се прибра у дома напълно изцедена и дълго лежа в мрака, с Хуанита, сгушена на гърдите й. Багажът й се побра в четири големи куфара. Оставяше доста вещи. В девет часа сутринта в събота се качи на самолета за Ню Йорк, който се приземи на летище „Кенеди“ в пет и двадесет местно време. Малко преди седем Тами натисна входния звънец на къщата на Източна осемдесет и четвърта улица. Дори не знаеше дали са си у дома. Ако бяха в Кънектикът за почивните дни, щеше да прекара вечерта на хотел.

Няколко минути не се чу нищо, после входната врата се отвори и Сабрина се втренчи смаяно в Тами, която стоеше на прага със сериозно изражение, обградена от четири големи куфара, а главичката на Хуанита стърчеше от голямата й ръчна чанта.

— Какво правиш тук? — изумено попита Сабрина. Изобщо не очакваше Тами да пристигне. Това бе и намерението на сестра й. Решението не беше тяхно, а нейно.

— Мислех да ви изненадам — усмихна се Тами и задърпа единия от куфарите. Времето в Ню Йорк все още беше топло и приятно.

— И си понесла всичко това само за уикенда? — продължи да недоумява Сабрина, докато й помагаше да внесе багажа вътре. Започваше да се чуди защо сестра й се е появила толкова внезапно. Беше уловила нещо странно в погледа й.

— Не — тихо отвърна Тами. — Не съм дошла само за уикенда.

— Какво искаш да кажеш? — Сабрина спря и разтревожено я погледна.

— Дойдох си у дома. Напуснах работа.

— Напуснала си… какво? Да не си полудяла? Ти обичаш работата си и печелиш повече пари и от самия Господ!

— Не знам колко печели Господ Бог — ухили й се Тами. — Но в момента съм безработна, така че при всички случаи той печели повече от мен.

— Какво, по дяволите, си направила?

— Не мога да те изоставя — просто рече Тами. — Те са и мои сестри.

— О, ти си напълно откачена, но аз те обичам! — Сабрина я прегърна буйно. — Какво ще правиш тук? Не можеш просто да се мотаеш без работа из къщата.

— Все ще си намеря нещо. Може би в „Макдоналдс“ — усмихна се. — Розовата стая все още ли е моя?

— Цялата — Сабрина отстъпи, а в този момент на горната площадка се появи Ани със слушалки на главата. Слушаше лекция от „Паркър Скул“, но ги свали, като чу гласа на сестра си.

— Тами? Какво правиш тук?

— Нанасям се — засия насреща й Тами.

— Наистина ли?

— Да. Защо само вие да се забавлявате? — докато го изричаше, обходи с поглед сестрите си и разбра, че е взела правилното решение. Изобщо не се съмняваше. И докато Сабрина й помагаше да качи куфарите си по стълбата, Тами си помисли, че майка й щеше да е доволна. Нещо повече — щеше да се гордее с нея.

След като влязоха в стаята, която щеше да бъде нейна в продължение на една година, Сабрина се извърна и я погледна. Сетне се усмихна с облекчение и прошепна:

— Благодаря ти, Тами.

Струваше си само за да види изражението на сестра си.