Даниел Стийл
Сестри (10)

10.

Момичетата прекараха четвъртък следобед и петък сутринта в болницата с Ани. Тя беше неспокойна, главата още я болеше, но това не бе изненадващо. По време на посещението на психиатъра не бе издържала и бе избухнала в сълзи за майка си. Още не можеше да повярва на случилото се, също като сестрите си. Но сега близките й се тревожеха най-вече за нея. След няколко дни щеше да узнае, че е сляпа. В събота планираха да свалят превръзките й. На трите сестри им прилошаваше само при мисълта как Ани ще посрещне новината. Страшната истина се приближаваше към нея със скоростта на светлината.

Баща й намина да я види в четвъртък вечерта, отби се отново и в петък сутринта, докато момичетата бяха при нея. Ани му благодари за бижутата на майка си, още не ги бе виждала, но си спомняше накитите, които сестрите й описаха, и одобри избора им. Винаги бе харесвала палтото от лисици на майка си. Подхвърли, че с удоволствие ще го носи във Флоренция, тъй като там през зимата ставало доста студено, а и италианките имали слабост към кожените палта. Изглежда, там никой не бил против тях. Много повече би се притеснявала да облече кожено палто тук, в Щатите.

Питаше се кога ще може да се върне в Италия и й беше мъчно, че още не се е чула с Чарли. Няколко пъти помоли сестрите си да му се обадят. Самата тя беше звъняла на клетъчния му телефон, но все бе попадала на гласова поща. Предполагаше, че е в Помпей с приятели. Може би телефонът му нямаше обхват там. Не искаше да му оставя съобщение, че майка й е загинала при катастрофа, а тя е пострадала тежко, за да не го тревожи, но страдаше, че толкова дълго бяха разделени. Всъщност беше минала само една седмица, но през тези седем дни се бяха случили твърде много неща.

Много повече всъщност, отколкото си представяше Ани, тъй като още не подозираше, че завинаги е изгубила зрението си. Сабрина премълча, че вече е говорила с приятеля й, така че изслушаха безмълвно възторжените слова, с които Ани го описваше. Сабрина скърцаше със зъби от гняв, но успя да се сдържи да не избухне и да не й каже що за страхлив негодник е любимият й мъж.

Ани прекара цялата сутрин в компанията на момичетата. От агенцията на Канди се обадиха за фотосесия в Париж, но тя отказа. Засега смяташе да си остане у дома. Нямаше настроение за работа, също като останалите. Сабрина си бе взела още една седмица отпуска, а Тами се връщаше в понеделник в Ел Ей. Не й се искаше да тръгва, но нямаше избор. В офиса й вече бушуваше пожар, тепърва трябваше да търсят заместница на звездата на шоуто и да променят сценария. Всички тези проблеми бяха доста трудни и сложни за разрешаване, ала в момента не се тревожеше за тях. Можеше да мисли единствено за майка си и за Ани. Съвестно й бе, че ще е толкова далеч и цялата тежест ще се стовари върху раменете на Канди и Сабрина. Искаше й се да бъде с Ани и баща си. По-малката й сестра вече знаеше, че докато се възстановява, ще се наложи да прекара две седмици в дома на баща си. Лекарите й бяха казали, че до края на месеца трябва да е под наблюдение. Смятаха, че след седмица е възможно да я изпишат. Но младата жена не подозираше, че когато излезе от болницата, ще бъде сляпа. Постоянно повтаряше, че няма търпение да й свалят превръзките, и всеки път щом го кажеше, сестрите й тихичко се разплакваха. Когато най-после й свалят превръзките, светът за Ани пак щеше да е потънал в мрак, и то завинаги. Трудно бе да се опише с думи подобна трагедия.

И трите сестри изглеждаха уморени, когато в петък следобед излязоха от болницата. Щяха да дойдат пак на следващия ден, когато щеше да я посети и офталмологът. След свалянето на превръзките Ани сигурно щеше да се почувства така, сякаш животът й е свършил. Останалите се страхуваха от реакцията й. Същата вечер говориха с баща си за това. Преди бяха решили, че е по-добре той да не присъства. Щеше да бъде прекалено болезнено за него. И бездруго още не можеше да се съвземе от загубата на съпругата си.

Когато Сабрина влезе в кухнята, видя, че има две съобщения от агентката по недвижими имоти, и го сметна за добър знак. Обади й се и я хвана тъкмо когато тя излизаше от офиса си, за да прекара уикенда в Хамптън.

— През целия ден се опитвах да се свържа с теб — оплака се жената.

— Знам, съжалявам. Напоследък тук е истинска лудница. Клетъчният ми беше изключен. Бях при сестра си в болницата, а там не позволяват клетъчните телефони да са включени. Намери ли нещо? — струваше й се твърде скоро за резултат, но поне бяха сложили началото.

— Имам две интересни предложения. Мисля, че и двете са отлични, зависи какво предпочиташ. Не бях съвсем сигурна. Не обсъдихме подробно съседите, а понякога хората имат различни претенции. Каза ми само, че държиш да е в Ист Сайд. Какво ще кажеш за центъра?

— Къде по-точно? — офисът на Сабрина се намираше на номер петдесет на Парк Авеню, а двамата с Крис живееха на няколко пресечки един от друг в жилищната част на града, между центъра и предградията. Ако се преместеше в центъра, на него щеше да му е трудно да се отбива, което той често правеше, дори и през вечерите, които не прекарваха заедно. А когато тя оставаше да работи до късно в офиса, той отиваше в апартамента й, за да разходи кучето.

— Открих великолепно жилище в района, където някога е била фабриката за пакетиране на месо. Намира се в жилищен комплекс, но собствениците му още не са се нанесли. Искат първо да продадат къщата си, затова са готови да го дадат под наем за шест месеца или една година. Апартаментът е в отлично състояние, тъй като е съвсем нов. Отлично оборудван. На последния етаж е, под покрива, а в сградата има фитнес клуб и басейн.

— Вероятно е скъп — практично отбеляза Сабрина и агентката не възрази.

— Така е, но си струва парите — съобщи цената и Сабрина подсвирна.

— Леле, това не е за нас! — наемът беше твърде висок. Дори с помощта на баща им тя не можеше да си позволи да плаща своя дял, макар че навярно Канди нямаше да се затрудни. — Надявах се да намерим нещо на значително по-приемлива цена.

— Мястото е много стилно — с леко засегнат тон изтъкна агентката. Не се обезкуражаваше лесно. — Между другото, не желаят кучета. Всички подове били застлани със съвсем нови бели килими.

Сабрина се усмихна.

— Е, сега вече се чувствам по-добре. Ние имаме кучета. Разбира се, малки — побърза да добави, за да не изплаши агентката. Трябваше да скрият някъде Бюла. Тя имаше къси лапи, но определено не беше малка. — Предполагам, че това ни изключва като евентуални наематели на апартамента в района на някогашната фабрика за пакетиране на месо, каквато и да е цената.

— Абсолютно. По въпроса за кучетата са категорични. Жилището е съвсем ново. Но разполагам и с още една възможност. Става дума за нещо съвсем различно. Жилището в центъра е цялото в бяло, много просторно, а всичко вътре е луксозно и съвсем ново. А фактът, че не е в търговската част, му придава още по-голямо очарование.

„Аха — каза си наум Сабрина, — сигурно другото не е толкова луксозно, а очарователно порутено.“ Но може би пък цената му беше по-разумна. Не можеха да си позволят да плащат прекалено висок наем. Сабрина печелеше добре, макар и не чак толкова, колкото Канди, но все пак бюджетът й бе ограничен.

— За какво става дума? — попита предпазливо. Щом не е светло и просторно, сигурно ще е мрачно и унило? Но пък може би нямаше да имат нищо против кучета.

— Всъщност е къща от кафяв пясъчник на Източна осемдесет и четвърта улица, близо до Грейси Маншън^[1]. Намира се в приятен стар квартал. Разбира се, не е толкова модерна като онзи апартамент в центъра. Но е хубава. Собственост е на лекар, наскоро овдовял. Иска да се махне за една година. Мисля, че е психиатър. Смята да прекара известно време в Лондон и Виена. Пише книга за Зигмунд Фройд и има куче, така че няма да е против вашите. Къщата е малка и не е произведение на изкуството, но притежава доста очарование. Покойната му съпруга е била декоратор и по-голямата част от обзавеждането е нейно. Иска да я даде под наем за една година и ако наемателите нямат нищо против, предпочита да остави някои от мебелите. Ако не, съгласен е да ги даде на склад.

— На колко етажа е къщата? — Сабрина мислеше за Ани. Един апартамент на първия етаж щеше да бъде много по-удобен за нея, докато ако живеят в къща, нямаше да е толкова безопасно. Ако се нуждаеше от помощ, нямаше да има на кого да се обади.

— Четири. Горният етаж е нещо като семейна стая. Къщата има градина, нищо особено, но е хубава. Спалните са малки, знаеш как е в тези стари къщи. Но са четири. Ти каза, че ще се нуждаеш само от три, но четвъртата може да се използва за кабинет. Кухнята и трапезарията се намират в сутерена, така че спалните са доста далеч от хладилника, но в семейната стая на последния етаж има микровълнова и хладилник. Човек трябва творчески да приема къщите от кафяв пясъчник в Ню Йорк. На първия етаж има дневна и кабинет, по две спални на всеки следващ, което прави общо четири, и всяка спалня си има баня, което е рядкост. Баните са малки, но са много удобни и изглеждат добре. Съпругата му е притежавала отличен вкус и стил. Последна е семейната стая на четвъртия етаж. Струва ми се, че броят на стаите ви устройва, особено ако нямате нищо против кухнята и трапезарията да са в сутерена, но пък е доста уютно. Оттам се излиза в градината, която е слънчева и гледа на юг. Самата къща има стаи с южно и със северно изложение. Оборудвана е с миялна машина и сушилня, във всички стаи има климатици, а цената е приемлива, но се дава под наем само за една година. След това собственикът смята да се върне. Преглежда пациенти в дома си. Доста е известен сред колегите си. Написал е няколко книги.

Нищо от казаното не означаваше, че ще харесат къщата. Сабрина си мислеше, че могат да настанят Ани на втория етаж, заедно с Канди, а тя да вземе двете спални на третия, така че двамата с Крис да си осигурят известно уединение. С малко късмет и подготовка можеше да се получи, ако Ани успее да се приспособи.

— Какъв е наемът? — цената бе много важна за нея. Агентката я съобщи и Сабрина едва се въздържа да не подсвирне отново, но този път, защото й се стори прекалено ниска. Плащаше повече за сегашния апартамент, затова нямаше да се затрудни с наема, освен това щеше да дава само една трета, тъй като баща им бе предложил да поеме дела на Ани, за да им помогне финансово. — Защо е толкова евтино?

— Собственикът не се интересува от парите. Държи в къщата да се настанят свестни хора. Не му се ще да я оставя необитаема за цяла година, а никое от децата му не желае да живее там. Едното е в Санта Фе, другото — в Сан Франциско. Това е една кокетна малка къща и той иска, като се върне, да я завари в добро състояние. Когато ми съобщи цената, казах му, че може да получи двойно повече, но на него не му пука. Ако проявяваш интерес, най-добре ще е да побързаш. Не мисля, че задълго ще се задържи на пазара. Хора и сега не са в града заради празниците, но щом брокерите я надушат, тутакси ще я лапнат. Миналата седмица е обявена за даване под наем. Доколкото разбрах, съпругата му е починала преди два месеца.

Бедният човек. Сабрина изпита съжаление към него. Смъртта на майка й я бе накарала да осъзнае колко тежко се отразява загубата на любим човек върху останалите членове на семейството.

— Не съм сигурна дали сестра ми ще успее да се справи със стълбите. Но ще се наложи. Няма да й е толкова лесно както в апартамент, особено след като кухнята и трапезарията са в сутерена. Но все пак бих искала да разгледам къщата. Както я описа, много ми хареса — в добавка не беше далеч от апартамента на Крис. Не толкова близо, колкото сегашният й апартамент, но все пак достатъчно близо.

— Сестра ти инвалид ли е? — попита агентката и Сабрина затаи дъх. За пръв път й задаваха този въпрос.

— Да — отвърна неохотно. — Тя е сляпа — толкова й бе трудно да го произнесе.

— Не мисля, че ще й създаде проблем — спокойно заяви агентката. — Имам братовчед, който е сляп. Той живее на четвъртия етаж в Бруклин и се справя чудесно. Тя има ли куче водач?

— Ъъ… в момента не, но вероятно ще вземем — не искаше да казва, че всичко се бе случило само преди няколко дни. Още й бе трудно да говори за това.

— Сигурна съм, че собственикът няма да има нищо против кучетата. Той притежава шотландска овчарка, а съпругата му — дакел. Не е споменал нищо за кучета. Иска само добри наематели, които да си плащат редовно наема и да се грижат за къщата — жената знаеше, че Сабрина е адвокат, напълно платежоспособна и има добри препоръки, а това бе напълно достатъчно. — Кога ще ти е удобно да я видиш?

— Преди понеделник няма да мога — на следващия ден щяха да свалят превръзките на Ани и тя щеше да е разстроена през целия уикенд. Сабрина трябваше да е с нея. — Бих могла да дойда в града за няколко часа.

— Надявам се все още да е свободна дотогава.

Сабрина мразеше, когато агентите по имоти се държаха по този начин. Винаги те караха да си мислиш, че ще изпуснеш сделката на живота си, ако до час не подпишеш договор за покупка или наем.

— Може би ще успея да отскоча в събота следобед, но не и преди това — трябваше да е до Ани в този тежък момент от живота й. Нямаше начин да отсъства точно сега. Бяха помолили сестрите в отделението да не споменават за слепотата й в нейно присъствие.

— Предполагам, че в понеделник е добре. Собственикът май спомена, че ще отсъства през уикенда, така че и друг кандидат няма да може да я види. Да кажем в десет?

— Звучи добре — агентката даде адреса на Сабрина, като обеща да провери дали няма да се появи и нещо друго преди срещата им в понеделник, но добави, че ако Сабрина не мрази по принцип къщи от кафяв пясъчник, то тази е напълно подходяща. А и цената беше повече от добра. Нямаше охрана или портиер, но човек не можеше да има всичко, изтъкна агентката. После добави, че с къщите и апартаментите било като с любовта — или я има, или не. Надяваше се Сабрина да се влюби в тази.

След като приключи разговора, Сабрина съобщи на Тами и Канди. Проектът им бе на път да се осъществи, ако се окаже, че къщата наистина ги устройва. По описанието на агентката бе идеална. Стори им се прекалено хубаво, за да е истина.

— Не бързай да се въодушевяваш — предупреди я Тами. — Аз сигурно съм разгледала поне четиридесет къщи, преди да купя своята. Няма да повярваш колко ужасни са някои къщи и при какви условия живеят хората. Мрачна дупка в Калкута може да се сметне за палат в сравнение с някои бордеи, които съм виждала. Имах късмет да попадна на моята.

Обичаше къщата си и я бе обзавела с радост. Поддържаше я безукорно чиста, заради себе си и Хуанита. Разполагаше с много повече площ, отколкото имаше нужда, с прекрасен изглед и камини във всяка стая. Беше си купила някои много красиви антики и произведения на изкуството и въпреки че обзавеждането още не бе напълно завършено, беше й приятно да се прибира вечер, независимо че живееше сама. Също както на Канди, и нейните доходи й позволяваха да живее на хубаво място, заобиколена от красиви предмети, докато Сабрина разполагаше с по-оскъден бюджет от сестрите си. А Ани живееше съвсем скромно, от уважение към родителите си, тъй като нямаше собствен доход, освен ако не се случеше да продаде някоя картина. Бе свикнала да се ограничава. Сега обаче, след като бе ослепяла, едва ли бе възможно да се издържа сама. Тя не умееше да прави нищо, освен да рисува. Живописта не беше хоби за нея, а професия. Би могла да преподава история на изкуството, но Сабрина се съмняваше, че някой би назначил сляп учител. Не знаеше с какво да помогне. Светът на слепите беше съвсем нов за нея, както и за Ани. Най-големият страх на Сабрина, при това съвсем оправдан, беше сестра й да не изпадне в депресия. Трудно можеше да си представи как би могла да го избегне.

И трите момичетата смятаха, че къщата от кафяв пясъчник изглежда добра възможност, дори Крис беше ентусиазиран. Никога не бе харесвал апартамента на Сабрина — тя го бе наела само защото се намираше близо до неговия. Вярно, сградата беше чиста, а наемът — нисък. Но в него нямаше и грам атмосфера. Къщата от кафяв пясъчник им се струваше много по-интересна, дори и да не беше съвсем практична и малко старомодна.

— Ани би трябвало да се научи да се качва по стълбите, след като придобие малко опит. Струва ми се, че могат да се монтират различни приспособления, за да се улеснят слепите хора. Вероятно ще се наложи да научим и някои трикове, за да й помагаме.

Ситуацията бе нова за всички и Сабрина си помисли, че беше много мило от негова страна да го каже.

Същата вечер тя спомена за къщата на баща им. Той от все сърце одобри начинанието им. Щеше да се безпокои много по-малко за Ани, щом ще живее с две от сестрите си, особено със Сабрина, която бе много по-отговорна от Канди и почти четиринадесет години по-голяма. В много отношение Канди все още си оставаше дете. Сабрина беше човек, на когото можеха да разчитат, както и Тами. За съжаление тя нямаше да се присъедини, но беше обещала да ги посещава по-често. С четири спални в къщата щеше да има място и за нея.

В десет часа на следващата сутрин трите сестри излязоха от дома си, за да отидат в болницата. Всички бяха със свити сърца. Офталмологът щеше да дойде в десет и половина. Никоя от трите нямаше смелостта да подготви Ани за предстоящото. Лекуващият лекар ги посъветва да оставят всичко на хирурга. Той бе свикнал да се справя в подобни случаи и знаеше какво и как да й каже. Ани можеше да постъпи за няколко месеца в рехабилитационен център за слепи хора или да мине на амбулаторно лечение и да посещава процедурите като приходящ болен. На първо време трябваше да се приспособи към слепотата си, а впоследствие, ако има желание — да си вземе куче водач. Като знаеха, че Ани не понася кучета, сестрите й не можеха да си представят, че тя ще се съгласи. Винаги бе твърдяла, че кучетата са шумни, невротични в мръсни. Кучето водач беше нещо съвсем различно, разбира се, но още беше много рано да се мисли за него. Първо трябваше да научи някои основни неща.

Поне на Ани не й предстояха дълги месеци или години на хирургически интервенции, отбеляза Сабрина на път към болницата, опитвайки се да открие положителната страна на нещата. Но с изключение на това не намери нищо друго положително. Едва ли имаше нещо по-трагично и депресиращо от сляп художник и всички бяха сигурни, че Ани ще го приеме много тежко. С кариерата й бе свършено, което бе научила досега, ставаше ненужно, бе загубила и майка си. През цялата седмица се бе измъчвала и упреквала, че не е направила нищо по време на катастрофата, че нещата са можели да бъдат различни, ако бе успяла да грабне кормилото от майка си. Изпитваше класическата вина на оцелелия, въпреки че сестрите й отново и отново й повтаряха, че не е могла да стори нищо. Всичко се бе случило прекалено бързо. Увериха я, че никой не я обвинява, ала всичко беше напразно, тъй като тя не спираше да се упреква и измъчва.

Когато влязоха в стаята, Ани лежеше притихнала в леглото. Канди носеше къси шорти и тънка полупрозрачна памучна тениска, със сребристи сандали на краката. Докато вървеше по коридора, хората обръщаха глави след нея. Изглеждаше невероятно, въпреки че Сабрина изрази недоволството си от облеклото й. Не смяташе за нужно всички работници, лекари и посетители в болницата да придобият ясна представа за зърната на гърдите на сестра й.

— О, не бъди толкова задръстена. Всички в Европа ходят по монокини — измърмори Канди.

— Тук не е Европа — най-малката й сестра се печеше без горнище край басейна, което притесняваше Крис и баща им, но на нея не й пукаше. Бе направила завидна кариера, като непрекъснато показваше тялото си.

— Какво е облякла Канди? — попита с усмивка Ани.

Беше ги чула да се сопват една на друга, докато влизаха. Тами пък се обзаложи на последния си петак, че ако тя бе дала толкова пари за гърдите си, колкото Канди, щяла да събира такса за гледането, за да си възвърне капиталовложението.

— Облеклото й е доста оскъдно — оплака се Сабрина, — а и това, което е на нея, не оставя нищо скрито от погледа.

— Тя може да си го позволи — рече Ани.

— Как си? — смени темата Тами, когато и трите се събраха край леглото в очакване на лекаря.

— Ами, предполагам добре. Нямам търпение да ми свалят тези превръзки. Очите ме сърбят и ми писна да съм на тъмно. Искам да ви видя, момичета — заяви с усмивка тя, но сестрите й не казаха нищо. Сабрина й подаде чаша със сок и сламка и й помогна да я нагласи до устните си. — Как е татко?

— Горе-долу добре. Слава Богу, че Крис му прави компания. Струва ми се, че двамата ремонтираха всички врати в къщата, погрижиха се чекмеджетата да се отварят гладко, смениха крушките. Нямам представа какво толкова правят, но винаги изглеждат много заети.

Ани се засмя, представяйки си ги. След няколко минути лекарят влезе в стаята. Усмихна се бодро и уверено на сестрите. През седмицата се бе срещал няколко пъти с тях. Според него Ани беше много щастлива да има толкова сплотено семейство, което я обича и подкрепя. Отбеляза, че невинаги е така между сестри. Сега осъзнаваше, че в този болезнен момент ще се изправи не само пред една от тях, а и пред четирите.

Хирургът каза на Ани, че няма да вижда нищо по-различно, отколкото досега. Докато го изричаше, Сабрина затаи дъх, а Тами се протегна и стисна ръката й. Всичко беше толкова ужасно. Канди стоеше неподвижно до тях.

— Защо няма да виждам нищо по-различно? — намръщи се Ани. — Да не би да е нужно време, за да се възвърне зрението ми?

— Сега ще видим — спокойно отвърна лекарят, докато сваляше превръзките, които тя бе носила през последната седмица. Ани го попита дали се налага да се свалят някакви конци, но той отвърна, че няма. Шевовете били вътрешни, а конците — саморазтварящи се. Повечето от раните по лицето й ще са заздравели, когато конците се разтворят напълно. Само от дълбокия прорез на челото й можеше да остане белег, но един бретон би го закрил. Разбира се, по-късно можеше да си направи пластична операция. Канди през цялата седмица бе мазала челото на сестра си с масажно масло, съдържащо витамин Е.

След като свалиха бинтовете, остана да се махнат двете кръгли тъмни превръзки върху всяко око.

Лекарят погледна младите жени, сетне се извърна отново към Ани.

— Сега ще сваля превръзките от очите ти, Ани — внимателно рече той. — Искам да затвориш клепачи. Ще го направиш ли?

— Да — прошепна младата жена. Имаше чувството, че нещо се случва, при това не хубаво. Не знаеше какво е, но напрежението в стаята бе осезаемо и никак не й харесваше.

Той махна превръзките, а Ани послушно затвори очи. Хирургът ги закри с длани и помоли Сабрина да спусне щорите. Въпреки че бе сляпа, очите й не биваше да се излагат рязко на ярката дневна светлина. Сабрина пусна щорите и всички зачакаха кога лекарят ще помоли Ани да отвори очи. В стаята настъпи ужасяваща тишина. Сабрина очакваше сестра й да изкрещи, но тя остана безмълвна. Изглеждаше озадачена и малко изплашена.

— Какво виждаш, Ани? — попита хирургът. — Виждаш ли светлина?

— Малко, нещо светлосиво — отвърна тя. — Бледосиво с черно по краищата. Не виждам нищо друго — той кимна, а по страните на Тами бавно потекоха сълзи. Сабрина също се разплака. Канди излезе на пръсти от стаята. Не можеше да го понесе. Беше прекалено болезнено да гледа. Ани чу шума от затварянето на вратата, но не попита кой е излязъл. Беше се концентрирала върху това, което виждаше, или по-точно не виждаше. — Не виждам нищо, само светлосива светлина в средата на полезрението ми.

Лекарят разпери ръка пред лицето й.

— Какво виждаш сега?

— Нищо. Какво правите?

— Държа ръката си пред очите ти — той даде знак на Сабрина да вдигне щорите и тя го направи. — А сега? Светлината стана ли по-светла?

— Малко. Сивото просветля, но все още не виждам ръката ви — говореше задъхано и по лицето й се изписа страх. — След колко време ще мога отново да виждам нормално? Искам да кажа всичко — форми, лица и цветове? — въпросът беше болезнено прям и лекарят му отговори честно.

— Ани, понякога… с някои пациенти… се случва нещата да не могат да се поправят. Ние полагаме всички усилия да ги възстановим, но след като веднъж са увредени или прекъснати, не можем да съединим отново връзките, без значение колко усърдно се опитваме. Една от стоманените тръби, която те е ударила при злополуката, е увредила очните ти нерви, както и кръвоносните съдове, които ги захранват. В подобни случаи не е възможно да се възстанови нормалното им функциониране. Предполагам, че след време ще можеш да виждаш светлини и сенки. Възможно е дори да различаваш форми и контури, както и неясни оттенъци на цветове, както в момента. Светлината в стаята в момента е много ярка и ти виждаш перленосив цвят. Без светлина сивото ще е по-тъмно. С времето този вид сетивност може да се подобри, но много малко. Ани, знам, че в момента ти е трудно да го осъзнаеш, но ти имаш голям късмет, че си жива. Последствията от катастрофата можеше да са много по-значителни — мозъкът ти няма трайни увреждания. И, Ани, не забравяй, че можеше да изгубиш живота си…

Беше му много трудно да й каже всичко това, въпреки опита си, тъй като знаеше, че пациентката е художник. Членовете на семейството й го бяха осведомили за този факт. Колкото и да искаше да й помогне, беше безсилен да направи каквото и да било, за да възстанови зрението й.

Ани бе като попарена.

— Какво искате да кажете? — паникьосано попита. Извърна лице в посоката, където предполагаше, че са сестрите й, но не можа да ги различи. Дори сивата светлина, която виждаше в началото, изчезна, след като лицето й остана в сянка. — Какво означават думите ви? Сляпа ли съм?

Настъпи кратка пауза, преди хирургът да отговори. Тами и Сабрина имаха чувството, че сърцата им ще се пръснат от мъка за нея.

— Да, Ани, сляпа си — тихо отвърна лекарят и хвана ръката й.

Тя я издърпа рязко и избухна в сълзи.

— Сериозно ли говорите? Наистина ли съм сляпа? И няма да мога да виждам нищо? Но аз съм художник! Аз трябва да виждам! Как ще рисувам, ако не мога да виждам? — как щеше да пресича улицата, да се види с приятел, да си приготви ядене, да си намери пастата за зъби? Или да спре на червен светофар? Сестрите й бяха загрижени за тези основни неща много повече, отколкото за изкуството й. — Аз трябва да виждам! — повтори младата жена. — Не можете ли да ме излекувате? — говореше като малко дете и Сабрина и Тами протегнаха ръце, за да я докоснат и да я уверят, че са в стаята.

— Опитахме какво ли не — нещастно въздъхна хирургът. — Операцията на очите ти продължи пет часа. Очните нерви са напълно унищожени. Уврежданията са прекалено тежки. Истинско чудо е, че изобщо си жива. Но понякога чудесата се заплащат скъпо. Мисля, че в случая е така. Наистина много съжалявам. Ще можеш да правиш доста неща и да водиш сравнително пълноценен живот. Ще можеш да работиш, да пътуваш, да бъдеш независима. Хората, лишени от зрение, постигат забележителни неща. Някои стават известни хора, важни личности, други са обикновени хора като теб и мен. Просто ще трябва подхождаш от друг ъгъл.

Знаеше, че няма смисъл да говори повече, защото думите му не стигаха до съзнанието й. Беше прекалено скоро, но му се искаше някак да й вдъхне надежда. Може би по-късно щеше да си спомни думите му. Но първо трябваше да осмисли и приеме истината, че е сляпа.

— Не искам да съм сляпа! — изкрещя Ани. — Искам си очите! Защо не ми направите трансплантация? Не мога ли да получа очите на някой друг? — беше отчаяна и готова да продаде и душата си, само и само отново да прогледне.

— Уврежданията са твърде големи — честно отвърна лекарят.

Не искаше да й дава напразни надежди. Един ден можеше да вижда светлина и сенки, но никога нямаше да прогледне. Беше сляпа. По молба на баща й през седмицата друг специалист офталмолог бе прегледал данните от медицинския й картон и бе стигнал до същите заключения.

— О, Господи! — простена тя, отпусна безсилно глава върху възглавниците и безутешно се разрида.

Сестрите й приближиха и застанаха от двете страни на леглото, а лекарят я потупа по ръката и излезе от стаята. В момента не можеше да направи нищо повече за нея. В момента се нуждаеше най-вече от близките си. А него го възприемаше като злодея, унищожил цялата й надежда да продължи досегашния си живот. След време щеше да се види отново с пациентката си, да й предложи програма за по-нататъшното й възстановяване, да я посъветва какво трябва да научи, за да може да живее. Но още беше рано. Обикновено беше безстрастен и резервиран, но тези четири жени и особено младата му пациентка го бяха трогнали дълбоко. Докато напускаше стаята, се чувстваше като безмилостен убиец. Искаше му се да направи много повече за нея, но беше безсилен. Никой не би могъл да го стори. Поне бе успял да запази очните й ябълки, за да не бъде лицето й съвсем обезобразено. Тя беше толкова красива млада жена.

Канди го видя да излиза с изкривено от мъка лице и безшумно се върна в стаята. Видя Сабрина и Тами надвесени над Ани, която неутешимо плачеше.

— О, Господи… Аз съм сляпа… Аз съм сляпа… — сълзите на Канди бликнаха в мига, в който я видя. — Искам да умра… искам да умра… Вече никога няма да мога да виждам… животът ми е свършен…

— Не, не е, мъничката ми — нежно промълви Сабрина, докато я прегръщаше. — Не е. Сега си мислиш така, но грешиш. Съжалявам. Знам, че е трудно. Ужасно е. Но си жива. Не си с увреден мозък, нито си саката или парализирана от кръста надолу. Има много неща, за които трябва да сме благодарни.

— Не, няма! — изкрещя й Ани. — Ти не знаеш какво е да си сляп. Аз не мога да те видя! Не мога да виждам нищо… Не знам къде съм… всичко е сиво и черно… Искам да умра…

Часове наред плачеше в прегръдките на сестрите си. Те се редуваха да я утешават, накрая влезе медицинската сестра и предложи да й даде слабо успокоително. Сабрина кимна — идеята й се стори отлична. На Ани й се беше струпало твърде много. Само за една седмица бе изгубила майка си и зрението си. След като три часа и половина бе гледала как Ани плаче, без да спре, вече самата тя имаше нужда от успокоително.

Ани се отпусна разплакана в прегръдките на Тами, докато сестрата й слагаше инжекцията. Двадесет минути по-късно започна да се унася. Щеше да спи няколко часа. Сестрата ги посъветва да си тръгнат и по-късно пак да дойдат. Младите жени излязоха безшумно. Не си казаха нищо, докато стигнаха до паркинга. Изглеждаха като пребити.

Тами запали цигара с треперещи пръсти и се отпусна на един голям камък до колата на баща им.

— Господи, нуждая се от питие, някакъв наркотик, от едно мартини поне… Бедното дете… — чувстваше се ужасно.

— Мисля, че ще повърна — заяви Канди, седна до нея, извади цигара от кутията на Тами и я запали, докато Сабрина ровеше в чантата си за ключовете от колата. Трепереше не по-малко от останалите.

— Само не повръщай отгоре ми — предупреди я Тами. — Не бих могла и това да го понеса.

В началото на седмицата лекуващият лекар на Ани препоръча на Сабрина една психиатърка, която работеше със слепи хора. След случилото се днес смяташе да й се обади.

Най-сетне намери ключовете от колата и отвори вратите. Останалите две момичета влязоха вътре. Имаха вид, все едно се завръщат от бойно поле. Часът бе два и те бяха прекарали със злощастната си сестра четири часа, от които три и половина след съобщаването на новината. От този момент Ани не бе спряла да плаче. Трите сестри нямаха сили дори да разговарят, докато пътуваха към къщи. Тами подхвърли само, че ще се върне към четири, в случай че Ани се е събудила от успокоителните. Сабрина предложи да я придружи, а Канди заяви, че няма да дойде.

— Не мога да го понеса. Всичко е толкова ужасно. Защо не могат да й присадят очите на някой друг?

— Невъзможно е, уврежданията са твърде големи. Ние трябва да й помогнем да се справи с това огромно изпитание — отвърна Сабрина.

Когато пристигнаха и влязоха в кухнята, всички имаха сломен и отчаян вид. Баща им и Крис току-що привършваха с обяда. Не беше трудно да се разбере как е минала сутринта. Двамата мъже се разстроиха мигом, щом видяха лицата на момичетата.

— Какво стана? — тихо попита Крис.

— Как го прие тя? — додаде Джим.

Чувстваше се като страхливец, задето не бе отишъл с тях. Знаеше, че Джейн щеше да е неотлъчно до детето си, но тя беше майка и се справяше много по-добре от него в подобни ситуации. Той щеше да се чувства до болничното легло на дъщеря си като слон в стъкларски магазин. А Тами и Сабрина го увериха, че присъствието му няма да промени нищо. Ани искаше очите си, а не баща си.

— Вижда ли нещо все пак? — попита Крис и сложи чиния със сандвичи върху масата, но никоя от тях не можеше да преглътне и хапка. Не бяха гладни. Канди изчезна и когато се върна, каза, че е повърнала и се чувства по-добре. Сутринта беше тежка за всички, но несъмнено най-мъчителна за Ани.

— Само някаква сивота и съвсем бледа светлина — отвърна Сабрина. — Лекарят каза, че след време може би ще вижда сенки и дори размазани цветове, но не е сигурно. Вероятно завинаги ще остане в този свят на сиво и черно и няма да различава нищо.

Крис поклати глава, после докосна нежно лицето на Сабрина.

— Съжалявам, скъпа.

— Аз също — прошепна младата жена, сгуши се в него, а очите й плувнаха в сълзи.

— Как беше, когато я оставихте?

— Упоена. Плака с часове и накрая сестрата предложи да й даде нещо. Аз също имах нужда. Ще бъде истински кошмар, докато свикне. Смятам да се обадя на психиатърката, която офталмологът ми препоръча. Безпокоя се, че Ани може да изпадне в силна депресия или да се случи нещо още по-лошо — хората се самоубиваха и за по-малко и сега това беше най-големият й страх. Никой в семейството нямаше склонност към самоубийство, но досега на никого не се бе случвало да губи майка си и зрението си едновременно. Трябваше да направи всичко необходимо, за да помогне и защити Ани. Нали за това бяха сестрите.

Тами се качи горе, за да си полегне, и взе Хуанита със себе си. Канди излезе навън и се отпусна на един шезлонг край басейна, а Крис и Сабрина я последваха в компанията на Бюла и Зои. Йоркширският териер скочи в басейна, а когато излезе, приличаше на мокра мишка. Бюла слезе по стъпалата в плиткия край, за да се охлади, но се въздържа от плуване. Гледката накара Сабрина да се усмихне и настроението й се подобри.

Седяха и си приказваха тихо известно време. След около час Джим се присъедини към тях. Потопи се в басейна и заплува със силни движения към другия край. Измина няколко дължини. Когато излезе, изглеждаше уморен. Доскоро беше в отлична физическа форма, но сега тялото му бе отпуснато и повехнало. Не можеше да проумее защо неговата любима Джейн я няма вече цяла седмица.

— Ще дойда с вас, когато решите да се върнете в болницата при Ани — рече той на Сабрина и тя кимна. Сестра й се нуждаеше от цялата им любов и подкрепа и щеше да ги получи. А баща им заемаше важно място в живота й. Той беше по-сдържан и не участваше толкова активно в живота им, както майка им, но винаги беше там, за да ги защитава и обича, готов да ги изслуша или подкрепи. В момента Ани се нуждаеше от цялата му любов и внимание. — Какво мога да направя?

— Нищо — честно отвърна Сабрина. — Тя току-що разбра. Беше много голям удар за нея.

— Ами приятелят й във Флоренция? Мислиш ли, ще дойде да я види? Присъствието му може да я ободри.

Сабрина се поколеба известно време, сетне поклати глава.

— Не мисля, татко. Аз му се обадих преди няколко дни и той не изяви желание да помогне — не й даваше сърце да каже на баща си какъв страхлив негодник се бе оказал, а и той вече бе изчезнал от живота й. — Случилото се с Ани е доста тежко бреме, а и той е много млад.

— Не е чак толкова млад — остро възрази баща й. — На неговата възраст вече бях женен и ти бе родена.

— Сега нещата са различни.

Той кимна и отиде да се облече. Сабрина беше готова за излизане, също и Тами. Канди помоли да я извинят. Имаше силно главоболие и още й се гадеше. Седмицата беше тежка за всички и Сабрина не настоя. Най-малката й сестра можеше да остане с Крис.

 

 

Второто посещение при Ани мина дори по-лошо и от първото. Тя все още бе замаяна от успокоителното, но вече изпадаше в депресия. Седеше в леглото, почти не говореше и не спираше да плаче. Баща й се просълзи, когато я видя, и се опита да й каже с пресекващ глас, че всичко ще се оправи. Предложи й да живее при него и я увери, че сестрите й ще се грижат за нея, но това я накара да се разплаче още по-неутешимо.

— Какъв живот ме очаква занапред? Никога вече няма да имам приятел. Никога няма да се омъжа. Не мога да живея сама. Не мога да рисувам. Никога вече няма да видя залез или да гледам филм. Дори няма да знам как изглеждате. Няма да мога сама да среша косата си.

Докато изреждаше списъка с нещата, които никога вече нямаше да може да прави, сърцата на близките й се топяха от мъка.

— Има обаче много неща, които ще можеш да правиш — опита се да й вдъхне кураж Сабрина. — Дори да не рисуваш, можеш да преподаваш.

— И как ще преподавам? Как ще виждам това, за което говоря. Невъзможно е да преподаваш история на изобразителното изкуство, ако не виждаш нищо.

— Обзалагам се, че ще се справиш. От друга страна, не забравяй, че много слепи хора се женят. Животът ти не е свършил, Ани. Просто ще бъде по-различен. Това не е краят на всичко. Просто е една голяма промяна.

— Лесно ти е да го кажеш. Животът ми свърши и ти го знаеш. Как ще се върна в Италия, без да виждам? Ще трябва да живея в къщата на татко, сякаш съм малко дете.

— Това не е истина — тихо се обади Тами. — Можеш известно време да живееш с нас, докато свикнеш. А накрая ще можеш да живееш сама. Повечето слепи хора го правят. Не си изгубила разсъдъка си, а зрението. Ще се справиш. Има училища за слепи хора, там се учат на нови умения, как да преодоляват трудностите във всекидневието. Отново ще станеш самостоятелна.

— Не, няма да се случи нищо подобно. Не искам да ходя в училище за слепи. Искам да рисувам.

— Защо не се заемеш със скулптура? — предложи Тами, а Сабрина вдигна одобрително палец от другата страна на леглото. Не се бе сетила за това.

— Аз не съм скулптор. Аз съм художник.

— Навярно можеш да се научиш. Дай си малко време.

— Животът ми е свършен — нещастно повтори Ани, сетне избухна в сълзи като малко дете, докато баща им бършеше очите си.

Сабрина си помисли, че може би се налага да бъдат по-твърди с нея, да я накарат да се стегне и да не се предава. Тами си мислеше същото. Ако Ани изпадне в самосъжаление и откаже да се бори, трябваше да я накарат. Но й се струваше твърде рано. Сестра им току-що бе разбрала, че е ослепяла, и ужасът беше прекалено голям.

Останаха с нея, докато наближи време за вечеря, но колкото и да не им се искаше, трябваше да си тръгнат. Всички бяха изтощени, а и тя се нуждаеше от почивка. Бяха прекарали тук почти целия ден. Обещаха й да дойдат на другата сутрин.

Неделята не беше по-различна, а и едва ли можеше да се случи нещо по-лошо от предишния ден, когато Ани разбра истината. Налагаше се да я преживее и да приеме съдбата си. Оставиха я към шест часа. Това беше последната вечер на Тами. Трябваше да опакова багажа си, а и искаше да прекара малко време с баща си. Крис беше обещал да им сготви лазаня, той пътуваше същата вечер до Ню Йорк.

Тами целуна бедната си ослепяла сестра, чиито сълзи се стичаха безмълвно по страните й. Очите й бяха отворени, ала тя не можеше да ги види. Все още бяха яркозелени, но вече безполезни.

— Тръгвам утре сутринта — напомни й Тами, — но искам да се стегнеш, докато ме няма. Сигурно ще си дойда за уикенда за Деня на труда^[2] и дотогава искам да си се научила да правиш доста неща сама. Става ли?

— Не — Ани се смръщи заплашително, за пръв път изглеждаше бясна, а не тъжна. — Вече никога няма да мога да си сресвам косата — държеше се като петгодишна и всички се усмихнаха. Изглеждаше толкова красива и уязвима, отпусната в болничното легло. Сабрина бе разресала медната й коса и тя блестеше.

— Е, в такъв случай — практично заключи Тами, — предполагам, че си напълно права. Ако спреш да се вчесваш, едва ли ще си намериш съпруг или приятел. Надявам се, че поне ще се къпеш.

— Не, няма — тросна се Ани, седна в леглото и скръсти ръце пред гърдите си. Всички се засмяха. Въпреки желанието си тя също се засмя. Е, поне за миг, после отново се разплака. — Не е смешно… — изхленчи през сълзи.

— Знам, че не е, бебчо — Тами се наведе и я целуна. — Нито пък е забавно. Но може би всички заедно ще успеем да го направим по-поносимо. Толкова много те обичаме.

— Зная — Ани се отпусна върху възглавницата. — Но нямам представа какво ще правя. Всичко ми се струва толкова страшно — сълзите непрестанно се стичаха по лицето й.

— След време няма да е — увери я Тами. — Щом се налага, ще трябва да свикнеш. Цялото ти семейство е до теб и те подкрепя — и в нейните очи заблестяха сълзи.

— Но мама… я няма — тъжно прошепна Ани, а баща й се извърна.

— Няма я — съгласи се Тами, — но имаш нас, а ние безкрайно те обичаме. Ще ти се обадя от Ел Ей и очаквам да ми съобщиш добри новини. Ако Сабрина се оплаче, че миришеш, ще дойда и лично ще те изкъпя и ще те изтъркам с гъбата си от люфа, която толкова мразиш — Ани отново се засмя. — Затова бъди послушно момиче — двете имаха само три години разлика и като тийнейджърка Тами я смяташе за истинска напаст. Ани милион пъти я бе издавала на родителите им, най-вече за гаджетата й. Тами неведнъж я бе заплашвала, че здравата ще я натупа, ала така и не бе изпълнила заканата си.

— Обичам те, Тами — тъжно промълви Ани. — Обади ми се.

— Знаеш, че ще го направя — целуна я още веднъж и излезе от стаята.

Останалите също я целунаха и си тръгнаха. Сабрина каза, че двете с Канди ще дойдат утре следобед. Премълча пред Ани, но смяташе утре сутринта да отиде да разгледа къщата в Ню Йорк. Щеше да тръгне за града по същото време, по което Тами щеше да поеме към летището — към осем. Сабрина възнамеряваше да вземе и Канди, така че ако харесат къщата, да решат веднага.

По време на вечерята си поговориха за Ани. Беше безспорно, че тя трябва да се запише в специализирано училище за слепи. Сестра им беше права — в момента не можеше да прави нищо сама. Трябваше постепенно да се научи как да се обслужва — да си пълни ваната, да си препече филийка, да си сресва косата.

— Трябва да посещава и психиатър — настоя Сабрина. Бе се обадила на психиатърката и й бе оставила съобщение на гласовата поща. — Мисля, че идеята ти да се заеме със скулптура е страхотна — обърна се към Тами.

— Ако тя има желание. Точно в това е ключът. В момента тя смята, че животът й е свършил. И това е истина, поне що се отнася до сегашния й живот. Трябва да се подготви за нещо съвсем ново. Никак няма да й е лесно, въпреки че е млада.

— Не е лесно и за мен — тъжно вметна баща им, докато си сипваше от вкусната лазаня, която Крис бе приготвил. — Между другото, би трябвало да зарежеш правото и да се отдадеш на кулинарията — през последните дни Крис се оказа истинско съкровище и бе утеха за всички тях. — Можеш да постъпиш на работа при мен винаги, когато пожелаеш.

— Ще го имам предвид, ако ми писне от засуканите съдебни дела.

Забележката на баща им ги накара да осъзнаят, че за него щеше също да бъде трудно да се приспособи към новия живот, който го очакваше. Беше женен от почти тридесет години, а сега бе останал сам. Не беше свикнал да се грижи сам за себе си. През по-голямата част от живота си бе разчитал на жена си и сега щеше да се чувства като изгубен без нея. Не можеше дори да готви. Сабрина си отбеляза наум да помоли икономката да му оставя ядене за притопляне в микровълновата фурна.

— Всяка вдовица и разведена в околността ще започне да чука на вратата ти — предупреди го Тами. — Ще бъдеш сред най-желаните мъже и нищо чудно да започнат да се бият за теб.

— Жените не ме интересуват — мрачно измърмори Джим. — Аз обичам майка ви. Не искам никоя друга — идеята му се стори отвратителна.

— Да, но те ще се интересуват от теб.

— Имам по-важни неща за вършене — сърдито изръмжа баща им.

За беда обаче нямаше. Без съпругата си не знаеше какво да прави. Тя се грижеше за всичко — организираше социалния им живот, планираше всичко. Разнообразяваше всекидневието му с пътувания до града, за да посетят някой симфоничен концерт, театрална или балетна постановка. Нито едно от децата му не можеше да си представи как ще върши всичко това сам. Той бе напълно разглезен и в резултат бе станал зависим от Джейн.

— Някой път трябва да дойдеш в Ню Йорк, за да вечеряме заедно, татко — предложи Сабрина и му напомни за къщата, която двете с Канди щяха да огледат на другия ден.

— Както я описваш, звучи много примамливо.

— Може да се окаже идеална за нас, но е възможно и да се разочароваме. Знаеш какви са агентите по недвижими имоти. Лъжат, без да им мигне окото, и имат ужасен вкус.

Той кимна и внезапно си помисли колко самотен ще се чувства в къщата, когато децата си заминат.

— Може би трябва да се пенсионирам — рече той с потиснат вид, но трите му дъщери реагираха едновременно.

— Не, татко! — в следващия миг се засмяха. Последното от което се нуждаеше сега, бе да се затвори вкъщи. По-добре да е зает, и да работи повече. Бяха убедени в това. — Трябва да ходиш на работа, да се виждаш с приятели и да излизаш както с мама.

— Сам? — изглеждаше ужасен, а Сабрина въздъхна и двете с Тами се спогледаха през масата. Освен за Ани май трябваше да се грижат и за баща си.

— Не, с приятели — обади се Тами. — Точно това би искала и мама. Тя не би желала да стоиш затворен вкъщи, самотен и изпълнен със самосъжаление.

Джим не каза нищо и малко по-късно се качи да си легне.

След вечеря Крис се приготви да тръгва за града, за да може утре да бъде навреме на работа. На Сабрина не й се искаше да се разделят, но нямаше как. Беше му безкрайно благодарна за любовта и подкрепата му. Той я целуна нежно, преди да тръгне, а тя излезе да го изпрати до колата.

— Преживяхме една ужасна седмица — въздъхна младата жена.

— Да, така е. Но вярвам, че постепенно всички ще се съвземете. Щастливи сте, че сте толкова сплотено семейство — целуна я отново. — А ти имаш и мен.

— Слава Богу! — тя обви ръце около врата му и се притисна за миг към него. Трудно й беше да повярва, че катастрофата бе станала само преди осем дни. — Карай внимателно. Утре сутринта ще дойда в града, за да огледам къщата. Но няма да се бавя. Налага се да се върна тук възможно най-бързо. Може би някоя вечер през седмицата ще оставя Канди с татко и ще се видим.

— Би било чудесно. Ако искаш, ще пристигна тук в петък — внезапно на Сабрина й се стори, че се държат като женени — съпругът работеше в града и си идваше за уикендите, а жена му живееше в провинцията с децата. Само че в случая „децата“ бяха баща й и двете й сестри. Сабрина имаше чувството, че се бе превърнала в майка за всички тях. — Опитай се да бъдеш по-спокойна, Сабрина. Запомни, че не можеш да се нагърбиш с всичко — сякаш бе прочел мислите й. — Ще ти се обадя веднага щом се прибера в апартамента.

Тя знаеше, че ще го направи. Крис беше сериозен и солиден, мъж, на когото винаги можеше да разчита. През изминалата седмица неведнъж й го бе доказал. С изключение на баща й Крис беше най-добрият мъж, когото познаваше.

— Ако ти не се омъжиш за него, аз ще го направя — подкачи я Тами, когато тя се върна в къщата. Бюла се сви в единия ъгъл и им хвърли укорителен поглед. Изглеждаше нещастна и потисната. Винаги се натъжаваше, когато Крис си тръгваше. — Искам да имам мъж като него. Нормален, здрав, добър, винаги готов да се притече на помощ, внимателен със семейството ми, а и може да готви. При това е страхотен на външен вид. Как може ти да си такава късметлийка, а аз все да налитам на разни скапаняци?

— Аз не живея в Ел Ей. Може би това ми е помогнало. Или съм се отзовала на точната обява — пошегува се голямата й сестра.

— Ако вярвах, че ще намеря подходящия мъж чрез обява, повярвай ми, досега да съм се обадила.

— Не, нямаше да го направиш, а и аз не бих ти позволила. Като знам какъв ти е късметът, сигурно ще попаднеш на обявата на някой сериен убиец. Но все някога, Тами, мъжът за теб ще се появи.

— Повярвай ми, не го очаквам със затаен дъх. Дори не съм сигурна, че ме интересува. Вярно, казах, че искам да намеря идеалния мъж, но май просто си мрънкам по навик. Всички го правят. Всъщност съм щастлива, когато вечерно време остана сама в дома си, в компанията на любимата ми Хуанита и дистанционното. В добавка не се налага да деля гардеробите си с друг човек.

— Е, сега вече наистина ме разтревожи. В живота има много повече от домашните любимци и дистанционното.

— Вече съм забравила какво би могло да бъде. Господи, не ми се иска да си тръгвам — въздъхна тя, докато се качваха горе. Внезапно се почувства както в отминалите дни, когато бяха деца. Канди бе пуснала музиката прекалено силно. Тами почти очакваше майка им да подаде глава от спалнята си и да й каже да намали. — Тук е толкова странно без мама — каза го шепнешком, за да не ги чуе баща им, защото минаваха покрай стаята му.

— Да, така е — кимна Сабрина. — За татко ще бъде още по-странно.

— Мислиш ли, че ще се ожени повторно? — попита Тами.

Не можеше да си го представи, но човек никога не знаеше.

— Никога! Не и след милион години! — увери я Сабрина. — Той твърде много обича мама, за да погледне друга жена.

— Да, но е още млад. Излизала съм с мъже на неговата възраст.

— Трудно ще намери жена, която да се сравни с нея. Тя беше всичко за него.

— Не мисля, че ще мога да се разбера с някоя злобна мащеха — призна Тами и потръпна, а Сабрина се засмя.

— Аз пък не вярвам, че някога ще ни се наложи. Може би няма да е зле някой път да ти дойде на гости в Ел Ей. През уикендите ще се чувства особено самотен.

— Чудесна идея.

Тами извади куфара си, за да го нареди, и тъкмо тогава Канди влезе в стаята й. Трите сестри си бъбреха, докато тя си прибираше багажа. Минаваше полунощ, когато Сабрина и Канди се разотидоха по стаите си. Крис вече се бе обадил на Сабрина. Кучетата бяха заспали, баща им си бе легнал още в десет. Всичко в къщата бе толкова тихо и спокойно. Сабрина се мушна в леглото и си помисли, че ако затвори очи, ще може да си представи, че майка й все още е тук. В своите стаи всяка една от трите си мислеше едно и също. И за миг, докато се унасяха, беше толкова хубаво да си представят, че нищо не се е променило. Но всъщност всичко се бе променило и никога вече нямаше да бъде същото.