Даниел Стийл
Сестри (22)

22.

В последния училищен ден преди коледната ваканция Брад Паркър спря Ани във фоайето, за да й пожелае весело прекарване на празниците.

— Весела Коледа, Ани! — каза й, макар да знаеше, че тази година празникът ще е труден за нея.

След това направи нещо, което никога не бе правил. Наруши едно строго правило. Мислеше само за тази млада жена, откакто й бе помогнал да си намери сухи дънки. Тя бе толкова умно, хубаво и добро момиче. А бе преживяла толкова много.

— Питах се дали би искала да пием някой път кафе по време на ваканцията.

Три седмици нямаше да има занятия в училището.

В първия миг Ани бе толкова изненадана, че не знаеше какво да отговори, и затова каза „да“. Не искаше да бъде груба, а и той беше директор на училището. В негово присъствие се чувстваше наистина като ученичка. Но вече не беше дете. През последната година бе пораснала и съзряла, независимо че и преди това живееше самостоятелно.

— Имам телефонния ти номер в базата данни на нашите ученици. Ще ти се обадя. Може би още през тази седмица. Не знам дали обичаш сладкиши, но аз ги обожавам. Има едно много приятно местенце, казва се „Серендипити“. Десертите им са невероятни.

— Чудесно! — отвърна тя.

Струваше й се безопасно. Едва ли щеше да й се нахвърли, докато си пийват горещ шоколад и похапват ябълков пай. Поне се надяваше да не го стори. Премеждието на Канди ги бе разстроило. Но с Брад Паркър беше в безопасност. Дори сестрите й не биха възразили.

И наистина — когато той се обади вечерта, те слушаха как двамата с Брад уговаряха срещата и викаха и пляскаха толкова шумно и възторжено, че Ани се засрами и побърза да затвори.

— Е, спечелих сто долара, благодаря ти — самодоволно се усмихна Сабрина и я потупа по ръката.

Ани я стрелна с възмутен поглед.

— За какво?

— Хванахме се на бас през юли. Твърдях, че до шест месеца ще излезеш на среща. Ти не вярваше. Обзаложихме се на сто долара. Оттогава са минали точно пет месеца и една седмица. Плащай!

— Чакай малко. Това не е среща. Просто ще пия кафе с директора на училището.

— Как ли пък не! — не се предаваше Сабрина. — Не сме определяли подробностите. Никой не е казвал, че той трябва да е с костюм и вратовръзка и да те заведе на вечеря. Пиенето на кафе си е среща.

— Не е! — твърдо отсече Ани.

Но Канди и Тами подкрепиха Сабрина и настояха Ани да си плати честно облога. За всеобщо облекчение Канди бе в сравнително добра форма. Белезите и синините изчезнаха и тя бе в забележително добро разположение на духа с оглед на случилото се. Всички очакваха с нетърпение Коледа. А и изпитваха облекчение, че Марчело не е наблизо и няма опасност тя да се натъкне на него.

Марлин също бе доволна. Този мъж беше заплаха за всяка жена, която му се изпречеше на пътя. Но Брад Паркър беше съвсем различен и всички те бяха развълнувани за Ани.

Той предложи да дойде да я вземе, но младата жена предпочете да се срещнат в кафе-сладкарницата. Той се оказа прав — десертите бяха фантастични. Тя си поръча за пиене нещо, което се казваше „замразено мокачино“ и представляваше шоколадов сладолед, смесен с кафе, покрит с разбита сметана и шоколадови стърготини. Той си взе млечен шейк с кайсии и хапнаха по парче орехов пай.

— Май ще се наложи да ме изтъркаляш през вратата — въздъхна Ани и се облегна на стола. Имаше чувството, че всеки миг ще се пръсне.

Брад Паркър й описа заведението като уютно място във викториански стил с лампи „Тифани“, със старинни дървени маси и извити столове. Добави, че е идвал тук като дете с майка си. Ани бе чувала за тази сладкарница, но никога досега не я бе посещавала.

Разговаряха за Италия, за изкуство, за времето, което бе прекарала във Флоренция, а той сподели спомените си от Рим. Още говорел малко италиански, а тя тъжно призна, че вече е започнала да го забравя. Поговориха малко и за училището и за надеждите му да се разрасне. Брад Паркър възнамеряваше да открие подобни училища и други градове.

Тя неохотно сподели, че на нея много й е помогнало.

— Научих се да приготвям пиле — добави през смях, — както и тарталетки.

— Надявам се, че сме те научили и на нещо повече. Защо не се запишеш в класа по скулптура? На всички им харесва. Аз самият мислех да се запиша, но нямам особен талант.

— Не мисля, че и аз вече имам — тъжно отрони младата жена.

— Не го вярвам. Когато се налага, мозъкът съумява да преоткрива и да компенсира. Може да ти хареса. А ако не ти допадне, винаги можеш да се откажеш. Давам ти разрешение — махна щедро с ръка той и двамата се засмяха.

Прекараха много приятно заедно и Брад я изпрати пеша до дома й. Вървяха по Трето авеню, бъбрейки си на най-различни теми. Когато стигнаха пред къщата, в която живееше със сестрите си, на Ани внезапно й се стори, че би било грубо да се сбогуват пред вратата. Попита го дали би искал да влезе за малко. Знаеше, че Канди и госпожа Шибата са вкъщи. Той прие, но отбеляза, че няма да се бави, тъй като следобед трябвало да направи някои покупки за Коледа. Ани се притесняваше как ще пазарува тази година и смяташе да помоли сестрите си да й помогнат.

Когато Брад Паркър влезе в къщата, госпожа Шибата тъкмо чистеше с прахосмукачката, а Канди бе надула любимата си песен, така че трудно можеше да се чуе нещо друго. Трите кучета лаеха, телефонът звънеше, а още щом прекрачи прага, Хуанита се нахвърли срещу неочаквания гост и се опита да му заръфа глезена. Щом ги видя, госпожа Шибата изключи прахосмукачката и се поклони, а Канди се появи на горната площадка, накипрена с малка коледна шапчица със звънчета на главата, по прозрачни бикини, които си бе купила за Коледа.

— Здравейте! — извика тя и изтича обратно в стаята си, за да си нахлузи пеньоара. Не искаше гостът да види белезите по тялото й, макар че вече бяха почти избледнели.

— Това е сестра ми Канди — обясни Ани. — Беше ли облечена? — човек никога не бе сигурен с Канди, дори сега.

— Всъщност беше по бикини с коледна шапчица.

— Е, по нейните стандарти е облечена. Обикновено е полугола. Извинявай за кучетата.

— Няма нищо. Харесвам кучета.

— А аз не. Но след известно време свикваш с тях. През по-голяма част от времето тук е истинска лудница. Особено когато и четирите сме си у дома.

— Винаги ли сте живели заедно? — Брад беше като омагьосан.

Още щом прекрачи прага, усети особената атмосфера на гостоприемство, топлина и уют. Беше ясно, че хората, които живееха тук, се обичат истински, а това те караше да ти се прииска да останеш завинаги.

Сподели го с Ани и тя остана трогната.

— Всъщност решихме да живеем заедно тази година. Сестрите ми го правят заради мен. Наеха тази къща, за да ми помогнат да се приспособя към новия си начин на живот. Къщата е наша за една година. Заради нас Тами напусна фантастичната си работа в Ел Ей. Сега работи в едно отвратително реалити шоу. Поне веднъж седмично участниците в него се опитват да се изпозастрелят помежду си или поне да уцелят водещия. Казва се „Може ли тази връзка да бъде спасена? Това зависи изцяло от вас!“.

— О, Господи, гледал съм го! — разсмя се той. — Наистина е ужасно.

— Да, така е — гордо отвърна Ани, — а сестра ми е негов продуцент — след това спомена предишното шоу на Тами и той остана безкрайно впечатлен, особено от факта, че заради Ани тя се бе отказала от него, за да дойде в Ню Йорк. — Сестра ми Сабрина и преди живееше тук. Тя е адвокат. Има приятел, Крис, който от време на време преспива в дома ни. Той също е адвокат. Преди катастрофата аз живеех във Флоренция и може би някой ден пак ще се върна. Още не съм решила. Все още имам апартамент там. Мислех да го освободя, но никой няма време да отиде да ми събере багажа, а наемът е толкова нисък, че наистина няма значение. А сестра ми Канди е много известна. Тя е модел.

— Канди? Самата Канди? Тази, която всеки месец е на корицата на „Вог“? — изглеждаше напълно смаян. Това младо момиче бе заобиколено от преуспели личности и цяла глутница необуздани кучета.

— Същата, която току-що си видял по бикини и с коледна шапчица. В момента е в отпуск.

Ани не спомена защо. Не беше негова работа, а и никоя от сестрите не възнамеряваше да разгласява болезненото преживяване на Канди. Дори не бяха казали на баща си. И без това му се бе насъбрало толкова много, че нямаше смисъл да го натоварват допълнително.

— Каква групичка само! — възхитено подсвирна Брад. — Сигурно е страхотно да имаш такова семейство! — за миг бе забравил за трагичните обстоятелства, които ги бяха събрали заедно. В съжителството им нямаше нищо трагично.

— Наистина е страхотно — щастливо се усмихна Ани. — Отначало бях малко притеснена, но всичко се нареди чудесно.

— Кое е чудесно? — попита Канди, която се присъедини към тях.

— Да живеем заедно — обясни Ани. — Облякла ли си някакви дрехи?

— Да — засмя се Канди. — Облечена съм с пеньоар и коледна шапка. Мислех си, че тази вечер можем да излезем и да си купим елха — въпреки случилото се с нея, тя бе в празнично настроение. Чувстваше се голяма късметлийка, задето бе оцеляла и всичко й се бе разминало сравнително леко.

Брад не можеше да откъсне поглед от Канди. Никога досега в живота си не бе виждал толкова красива жена. А тя се държеше съвсем непринудено, без следа от превземки и високомерие. Беше като всяко друго момиче на нейната възраст, само че сто пъти по-красиво. Макар че, замисли се той, по свой собствен начин Ани бе не по-малко красива. Беше по-дребна и с по-заоблени форми, но той харесваше много кестенявата й коса и закачливата прическа.

— Аз си купих елха снощи — каза Брад, а Канди го покани в кухнята да пийнат чаша чай. Той се поколеба, но не можа да устои на изкушението да прекара още няколко минути с тях. Тръгна след Канди към кухнята, а Ани ги последва. Щом прекрачиха прага, ги лъхна ужасна миризма.

— О, Господи! — простена Канди.

— Госпожа Шибата яде тази отвратителна японска туршия — обясни Ани. — Мирише на мърша — мъжът не можа да сдържи смеха си. Що за всеобща лудост цареше в тази къща? Госпожа Шибата се поклони и бързо прибра бурканчето с туршията. Тъкмо бе сипала малко водорасли в купичките на кучетата, но Канди побърза да ги изхвърли, докато осведомяваше госта за пагубното им влияние върху храносмилането на животните.

— Ти май ми каза, че не обичаш кучета — обърна се Брад към Ани.

— Не ги обичам. Те не са мои, а на сестрите ми.

— Зои е моята любимка — Канди вдигна малкото кученце и гордо го представи.

Бюла се почувства обидена, обърна се и седна на пода. Брад се наведе, за да си поиграе с нея, а Хуанита отново се нахвърли върху него, но накрая се предаде и облиза дружески ръката му.

— Ти също трябва да си вземеш куче — посъветва той Ани.

И по-рано й бе предлагал да си вземе куче водач, но тя не се ентусиазира от идеята. Най-накрая му призна, че ако има куче водач, всички ще разберат, че е сляпа. А на публични места или в ресторант можеше да прибира белия си бастун, след като седне.

Малко по-късно гостът им си тръгна очарован. Беше поласкан, че се е запознал с Канди, много му бе приятно да си говори с Ани и нямаше търпение да се запознае и с останалите. Обади й се на следващия ден и я покани на вечеря. Ани се поколеба за секунда, сетне прие. Беше малко плашещо да излизаш с човек, когото не виждаш, но тя го харесваше, бе установила, че имат много общи неща и споделят едни и същи възгледи.

Сабрина се прибра малко след разговора на Брад с Ани, която приближи с уверена крачка към дивана — най-голямата й сестра се бе отпуснала на него, за да си отдъхне след уморителния ден. Без да каже нито дума, Ани пусна в скута й пет двадесетдоларови банкноти.

— Да не би днес да си спечелила от лотарията? Какво означава всичко това? — изненада се Сабрина.

— Няма значение — сърдито изръмжа Ани, преструвайки се на сърдита, но всъщност беше щастлива и развълнувана от предстоящата среща. Все пак тя беше само на двадесет и шест и й се струваше забавно да се среща с толкова приятен и интересен мъж като Брад. Току-що бе платила за изгубения бас.

А щом го осъзна, Сабрина се разсмя и побърза да прибере банкнотите.

— Казвах ли ти аз! — изкрещя след Ани, която затръшна вратата на спалнята си.