Даниел Стийл
Сестри (4)

4.

Сабрина напусна офиса си в шест часа. Смяташе да тръгне по-рано, но се наложи да прегледа някои документи и да ги подпише. Беше си взела един ден отпуска след почивните дни за празниците и възложи на секретарката си да внесе документите в съда, преди да се върне на работа във вторник. Сабрина не обичаше да оставя недовършена работа. Тя беше адвокат по семейно право в една от големите правни фирми в Ню Йорк. Занимаваше се най-вече с изготвянето на предбрачни договори и взаимни споразумения при развод, както и с трудни семейни дела. Видяното за осемте години, откакто практикуваше адвокатската си професия, я бе убедило никога да не се омъжва, въпреки че беше луда по приятеля си — добър и свестен човек. Крис беше адвокат в конкурентна фирма. Специалността му беше антитръстово право и водеше сложни дела, които траеха с години. Беше добър, надежден и любящ и двамата бяха заедно от три години.

Сабрина беше на тридесет и четири. Двамата с Крис не живееха под един покрив, но три или четири пъти седмично прекарваха нощите заедно в неговия или нейния апартамент. Родителите й най-после бяха престанали да я питат дали и кога ще се омъжи. Сегашното положение устройваше и двамата. Крис беше солиден като скала. Сабрина знаеше, че може да разчита на него, и двамата обичаха да прекарват времето си заедно. Ходеха на театър, симфонични концерти, балетни постановки, на туристически екскурзии, обичаха да се разхождат, да играят тенис и просто да бъдат заедно през уикендите. Повечето от приятелите им бяха семейни и дори имаха по две деца. Сабрина все още не бе готова да мисли за семейство и деца, а и не желаеше. И двамата бяха съдружници във фирмите си. Той беше почти на тридесет и седем и от време на време подхвърляше, че е време да се замислят за деца, а Сабрина не му възразяваше. Един ден тя също смяташе да има деца, но не сега. Макар че на тридесет и четири тя бе кажи-речи последната от приятелките си без деца. Според нея връзката им с Крис бе почти толкова хубава, колкото и ако бяха семейни, само че без неприятностите, заплахата от развод и болката, на които всеки ден ставаше свидетел в работата си. Не искаше да бъде като някоя от клиентките си — да мрази мъжа, за когото се е омъжила, изпълнена с горчиво разочарование от провала на мечтите и надеждите си. Обичаше Крис и живота им такъв, какъвто беше.

Той щеше да пристигне за тържеството на родителите й на следващия ден и щеше да прекара нощта в къщата им в Кънектикът. Крис знаеше колко важни за нея са тези уикенди със семейството. Освен това харесваше сестрите и родителите й. Изобщо всичко у Сабрина му харесваше, с изключение на ненавистта й към брака. Не можеше да я разбере, след като родителите й очевидно имаха щастлив семеен живот. Разбира се, знаеше, че до голяма степен адвокатската й практика бе виновна за отрицателното й отношение. Отначало смяташе, че ще се оженят след година-две. В момента, изглежда, бяха установили удобно съжителство. Апартаментите им се намираха през няколко пресечки и те бяха ту-у единия, ту-у другия. Той имаше ключ от апартамента й, а тя от неговия. Когато Сабрина оставаше да работи до късно, винаги му се обаждаше, а той отиваше в жилището й, за да вземе кучето. Бюла, ловджийската й хрътка, беше за нея като дете. Крис й бе подарил кучето за Коледа преди три години и Сабрина го обожаваше. Бюла беше басет на черни и бели петна, с тъжно, характерно за породата й изражение и с меланхоличен характер. Когато не получаваше достатъчно внимание, животното изпадаше в силна депресия и бяха нужни дни, за да се успокои. Спеше заедно с тях, в долната част на леглото, въпреки че тежеше почти тридесет килограма. Но Крис не се оплакваше, още повече, че той й бе подарил кучето. Подаръкът му бе пожънал огромен успех на времето и до ден-днешен Сабрина му беше безкрайно благодарна.

След като излезе от кантората, тя се прибра в апартамента си, за да вземе багажа, и завари Бюла, сгушена в любимото си кресло край камината в дневната с обидено изражение. Беше очевидно, че господарката й бе закъсняла, за да я изведе на разходка и да я нахрани.

— Хайде, стига — заговори Сабрина, щом влезе, — престани да се цупиш. Трябваше да си свърша работата. Не мога да те нахраня, преди да тръгнем, защото ще закъснеем и ще попаднем в задръстване.

На Бюла й ставаше лошо в кола и мразеше дългите пътувания. Щяха да са нужни два часа, за да стигнат до Кънектикът, а може би и повече заради натовареното движение в навечерието на празниците. Очакваше ги дълго и бавно пътуване, а Бюла мразеше да пропуска хранене. Тя беше с наднормено тегло заради липса на упражнения. Крис я извеждаше да потича през почивните дни, но напоследък и двамата бяха доста заети. Той работеше по едно голямо дело, а в момента Сабрина имаше на главата си шест развода и поне три от тях щяха да стигнат до съда. Беше затрупана с работа, тъй като бе един от най-търсените адвокати по разводи сред елита на Ню Йорк.

Сабрина подаде на Бюла една кучешка бисквита, която едрото куче отмина с презрение — извърна глава и отказа да я изяде. По този начин наказваше господарката си, което се случваше доста често. Поведението й накара Сабрина да се усмихне. Крис умееше по-добре да се справя с мрачните настроения на кучето, тъй като проявяваше по-голямо търпение. А и тя бързаше да тръгне. Предишната вечер бе стегнала багажа си и сега й оставаше само да свали работните си дрехи — тъмносив ленен костюм, който бе облякла за делото в съда тази сутрин, в комбинация със сива копринена блуза, наниз перли и обувки с високи токчета. За шофирането до Кънектикът се преоблече в дънки, памучна тениска и сандали. Искаше й се по-скоро да стигне дотам, но знаеше, че няма да успее преди десет вечерта. Сестрите й Канди и Ани вече щяха да са там.

Тами нямаше да успее да пристигне преди два след полунощ. Самолетът й кацаше в единадесет и половина, а след това трябваше да шофира от летище „Кенеди“ до Кънектикът. Сабрина очакваше с нетърпение срещата им. Според нея не се виждаха достатъчно често. Преди две години двамата с Крис ходиха в Калифорния на гости на Тами, но оттогава не бяха успели да повторят пътуването, макар че постоянно обещаваха. Тогава си прекараха страхотно с Тами, въпреки че тя постоянно бе заета. Двете по-големи сестри в семейството определено се трудеха най-много, дори Крис ги обвини, че са работохолички. Той предпочиташе да не се задържа до късно в офиса и никога не работеше през уикендите. Сабрина пък не се разделяше от пълното с папки куфарче — документите, които трябваше да изчете или подготви по дадено дело. Крис също беше добър адвокат, но имаше по-спокойно отношение към живота и работата, което ги правеше добра двойка, защото се допълваха и уравновесяваха. Той я караше да се поотпусне малко, а тя пък го стягаше и не му позволяваше да се помайва — нещо, към което той определено имаше склонност. Понякога дори му натякваше и се заяждаше за мудността му, но той бе свикнал и не се дразнеше.

Искаше й се Тами да си намери приятел, който да прилича на Крис, но явно в нейното обкръжение нямаше такъв. Сабрина не харесваше нито един от мъжете, с които Тами излизаше през последните десет години. Тя беше като магнит за егоистичните и с труден характер мъже, докато Сабрина си бе избрала приятел, който приличаше на баща й — отстъпчив и сговорчив, добър и любящ. Невъзможно бе да не харесваш Крис и всички го обичаха. Той дори на външен вид приличаше малко на баща й, за което останалите не пропуснаха да се пошегуват при първата им среща с него. Сега всички от семейството го обожаваха не по-малко от нея. Просто не й се искаше да се омъжва. Боеше се, че бракът ще съсипе хубавите им отношения, каквито случаи неведнъж бе ставала свидетел. Толкова много двойки бяха споделяли, че всичко вървяло чудесно, когато живеели заедно — понякога дълги години, а после, когато сключили брак, всичко се разпаднало. Единият или и двамата се превръщаха в чудовища. Не се боеше, че с Крис или с нея ще се случи точно това, но защо да рискува? Нещата си бяха идеални и така.

Бюла погледна нещастно господарката си, когато тя остави куфара до вратата. Явно беше помислила, че ще я изостави.

— Не ме гледай така, глупаче. Ще дойдеш с мен — след тези думи взе каишката, а кучето скочи от креслото и замаха радостно с опашка. Най-после беше щастливо и забрави за сръдните си. — Виждаш ли, в крайна сметка нещата не са чак толкова лоши, нали? — тя закопча каишката, угаси лампите, взе чантата си и двете с Бюла излязоха от апартамента.

Колата й се намираше в един гараж наблизо. Никога не я използваше в града, а само когато пътуваше извън него. Стигнаха бързо до гаража и Сабрина сложи чантата си в багажника. Бюла се настани величествено на предната седалка и погледна с интерес през прозореца. Сабрина бе благодарна, че майка й и баща й не възразяваха срещу кучетата на дъщерите си. Когато бяха деца, имаха кокер шпаньол, но родителите им, след като момичетата им се разпръснаха, от години нямаха домашен любимец. На шега наричаха трите гостуващи кучета на децата си „кучета внуци“, а майка й споделяше с въздишка, че май никога няма да има внуци, и засега като че ли нещата вървяха натам.

Сабрина смяташе, че първа ще се омъжи някоя от по-малките й сестри, най-вероятно Ани. Канди беше още твърде млада и не умееше да преценява мъжете. Все попадаше на най-неподходящите, привлечени от външността и известността й. Тами пък сякаш изобщо се бе отказала да излиза с мъже през последните две години, а и досега нито веднъж не бе срещнала някой приличен и свестен мъж в налудничавия бизнес, в който работеше. Изглежда, Ани бе единствената, за която имаше надежда, макар и смътна, да се омъжи. Докато изкарваше колата от гаража, Сабрина се питаше доколко сериозни бяха отношенията между Ани и новото й гадже. Като че ли сестра й беше много влюбена в него, по думите й бил страхотен. Но може би не чак толкова страхотен, че да се омъжи за него. Беше споменала пред Сабрина, че той възнамерява да се върне в Ню Йорк в края на годината. Сабрина смяташе, че може би това е единственото, което би накарало Ани да напусне Флоренция. Тя твърде много обичаше живота си там и това също беше повод за тревога у по-голямата й сестра. Ами ако Ани пожелаеше завинаги да остане в Европа? Щеше да й бъде по-трудно да пътува до Флоренция, отколкото до Лос Анджелис, където живееше Тами. Никак не й харесваше, че сестрите й се бяха разпилели из целия свят. Наистина й липсваха. Виждаше се понякога с Канди, когато и двете имаха време. Сабрина се стараеше да се срещат за обяд или вечеря, или дори само да пият кафе, но рядко се виждаше с останалите си две сестри и те много й липсваха. Понякога си мислеше, че само тя се чувства така. Връзката със семейството й бе силна, много по-силна от връзките й с когото и да било другиго, дори и с Крис, независимо колко много го обичаше.

Обади му се от мобилния телефон чак когато излезе на магистралата. Той тъкмо се бе прибрал в апартамента си, след като бе играл скуош с един приятел. Беше уморен, но щастлив, задето е спечелил.

— По кое време ще дойдеш утре? — попита Сабрина.

Вече й липсваше. Винаги й липсваше през нощите, които не прекарваха заедно, но това пък правеше останалите още по-сладки и желани.

— Ще пристигна следобед, преди началото на тържеството. Мислех, че не е зле да прекараш малко време насаме със сестрите си. Знам колко обичате вие, момичетата, тези неща. Да си побъбрите за обувки, модни прически, гаджета, дрехи, работа, мода — дразнеше я, но не беше далеч от истината. Когато се съберяха заедно, те наистина приличаха на групичка тийнейджърки — смееха се, разговаряха и си споделяха до късно през нощта. Единствената разлика бе, че сега си пийваха и пушеха и бяха много по-снизходителни към майка си и баща си, отколкото като деца. Вече осъзнаваха колко са щастливи да имат толкова чудесни родители.

Като тийнейджърки Сабрина и Тами доста често вгорчаваха живота на майка си. Канди и Ани бяха много по-послушни, но пък двете се радваха на свободата, толкова трудно извоювана преди това от по-големите им сестри. Сабрина признаваше, че са причинили доста тревоги на майка си. Знаеше, че никак не й е било лесно да отгледа и възпита четири момичета. Майка им бе свършила страхотна работа, а също и баща им. При все това той често оставяше трудните решения на жена си и винаги бе съгласен с нея, което често вбесяваше Сабрина. Според нея той бе длъжен да ги подкрепи, но баща им винаги вземаше страната на майка им. Той просто не беше борец, умееше само да ги обича. А майка им бе доста по-пряма и не се боеше да се противопостави на дъщерите си, ако вярваше, че е права. Сабрина смяташе, че е много смела жена, и много я уважаваше. Надяваше се един ден и тя да стане добра майка, ако събереше достатъчно кураж, за да роди деца. Все още не се решаваше на подобна стъпка — още едно решение, което отлагаше засега, както и женитбата. На тридесет и четири бе рано да се тревожи за биологичния си часовник. Смяташе, че няма защо да бърза.

Тами пък се притесняваше, че може би никога няма да има деца, ако не срещне подходящия мъж. На Коледа бе споделила, че един ден може да се реши на изкуствено осеменяване, ако напълно се разочарова от надеждата да намери някой свестен мъж. Не искаше да пропусне шанса да има деца само защото никога нямаше да срещне мъжа на мечтите си. Но все още бе рано да се отчайва и сестрите й я увериха, че не бива да се поддава на паниката, иначе отново може да се забърка в някаква история с неподходящ мъж. Често й се случваше, макар напоследък явно да се бе отказала от мъжете. Казваше, че всички мъже, с които излизала или бе имала връзка, са прекалено откачени. Сабрина беше напълно съгласна с нея, поне съдейки по тези, които бе видяла през годините. По нейна преценка всички приятели на Тами досега не бяха съвсем с всичкия си.

За щастие нямаше нищо ненормално у Крис. Семейството й бе единодушно по въпроса. Всъщност Сабрина бе много по-неразумна от него, поне що се отнасяше до нежеланието й да се омъжи. Засега не искаше съпруг и деца, а само всичко да си остане както досега, поне за момента, а може би и завинаги. Не желаеше нищо помежду им да се променя.

— Какво ще правиш тази вечер? — попита тя Крис, докато се вливаше в оживеното движение.

Сигурно щеше да й отнеме цяла вечност, докато стигне до Кънектикът при този трафик, но винаги й бе приятно да си бъбри с приятеля си. Двамата рядко се караха, а и бързо им минаваше. И по това приличаше на баща й. Баща й мразеше всякакви спорове, особено разправии със съпругата и децата си. С него беше изключително лесно да живее, както и с Крис.

— Смятам да си приготвя вечеря, да гледам някое спортно предаване по телевизията и да си легна — Сабрина знаеше колко усилено работи напоследък върху делото на една петролна компания. Ставаше въпрос за замърсяване на околната среда и делото щеше да се проточи с години. Той беше водещ адвокат по случая и бе получил голяма популярност. Тя много се гордееше с него. — Как е Бюла?

Сабрина погледна към съседната седалка и се усмихна.

— В момента спи. Беше ми сърдита, когато се прибрах. Закъснях. Ти си много по-търпелив с нея, когато се сърди.

— Ще ти прости, когато хукне на воля из поляните в преследване на зайци — Бюла си беше ловец по природа, макар да беше градско куче и да гонеше единствено гълъбите в парка, където Крис обичаше да я води. — Утре, като дойда, ще я изведа да потича.

— Определено има нужда от това. Доста е надебеляла — отвърна Сабрина. Още докато го казваше, колата се люшна, Бюла се събуди и я изгледа кръвнишки, сякаш бе чула обидния коментар. — Извинявай, красавице, не исках да те засегна — кучето се сви на седалката, изръмжа и отново заспа. Сабрина наистина много я обичаше и се радваше на компанията й. — Надявам се, че Хуанита няма пак да я нападне — каза тя на Крис. — Миналия път я изплаши до смърт.

— Голям срам! Как може Бюла да се страхува от някакво си кученце, което тежи малко повече от килограм?

— Хуанита е породиста. Винаги напада другите кучета.

— Ял съм царевични питки по-големи от нея. Направо е смешна, прилича на прилеп — той се усмихна, представяйки си останалите кучета в семейството, кое от кое по-глупави. Йоркширският териер на Канди се кипреше като принцеса, постоянно окичен с розови панделки, които миниатюрната чихуахуа се опитваше да докопа винаги щом й паднеше удобен случай. Тя беше един малък борец.

— Не го казвай — предупреди го Сабрина. — Тами смята, че е украшение за породата си.

— Предполагам, че любовта е сляпа, дори когато се отнася до кучета. Поне сестра ти Ани е нормална в това отношение.

— Тя винаги е мразила кучета. Смята ги за голяма досада. Веднъж обръсна маминия кокер шпаньол. Мама й забрани да излиза три седмици. Ани заяви, че на кучето му било твърде горещо в средата на лятото. Бедното животно имаше много нещастен вид — двамата се засмяха, представяйки си картинката, след което Сабрина затвори, за да се съсредоточи в шофирането по натоварената магистрала. Последните думи на Крис, че я обича и че ще се видят на следващия ден в къщата на родителите й, още звучаха в ушите й.

Докато караше, младата жена се замисли за него и си каза, че е истинска късметлийка. Не беше лесно да срещнеш добър мъж, а такива като Крис наистина бяха рядкост. Осъзнаваше го и бе дълбоко благодарна на съдбата за щастието, което споделяха. С всяка изминала година се разбираха все по-добре и тъкмо затова майка й не можеше да разбере нежеланието й да се омъжи. Просто Сабрина си беше такава. Винаги казваше, че Крис няма вина за решението й. Той искаше да се оженят, но приемаше с търпение и разбиране нейния отказ да го стори. Никога не я притискаше и я обичаше такава, каквато беше, заедно с всичките й страхове и предразсъдъци.

Шофирането до Кънектикът бе дълго и бавно. Тя се обади вкъщи, за да се извини за закъснението, и майка й съобщи, че Ани и Канди са пристигнали и седят край басейна. Осведоми я, че и двете изглеждали страхотно, въпреки че Канди не била напълняла, но поне не била отслабнала още повече. А Ани им разказала за Чарли. Майка й звучеше доста сериозно, докато говореше за приятеля на сестра й, и Сабрина се усмихна.

— Скоро ще съм при вас, мамо. Съжалявам, че толкова закъснях.

— Досетих се, че ще стане така, скъпа. Не се тревожи. Знам колко ти е трудно да се измъкнеш по-рано от кантората. Как е Крис?

— Той е добре. Ще дойде утре следобед. Искаше да ни даде малко време да си побъбрим по женски. Много е мил.

— Да, такъв е — съгласи се майка й. — Карай внимателно, Сабрина. Не бързай. И без това ще останем до късно. Тами няма да пристигне преди два. И днес е била на работа. Вие и двете работите твърде много, но трябва да призная, че усилията ви дават добри резултати. Не знам от кого сте наследили това трудолюбие. Не си спомням двамата с баща ти някога да сме работили толкова усилено като вас.

— Благодаря ти, мамо.

Майка им никога не скъпеше похвалите. Гордееше се с четирите си момичета, а и всяка от тях се справяше чудесно в избраната професия. Но най-важното беше, че всички бяха щастливи и бяха открили своето призвание.

Майка им никога не ги сравняваше една с друга, дори когато бяха деца, а гледаше на тях като на отделни личности с различни интереси и потребности. Сега, когато бяха вече пораснали, това правеше връзката между майка и дъщери още по-силна и пълноценна. Всяка от тях обожаваше майка си. За тях тя беше най-добрата приятелка, дори повече. Даряваше им безрезервната си обич и одобрение, но никога не забравяше, че е и тяхна майка, а не само приятелка. Сабрина я разбираше и одобряваше това отношение, а всичките й приятели харесваха майка й. Като деца, те обичаха да идват у тях и знаеха, че винаги ще бъдат радушно посрещнати, стига да се държат възпитано. Когато бяха млади момичета, майка им не понасяше употребата на алкохол, цигари или наркотици и приятелите им, с няколко изключения, спазваха правилата. А когато не ги уважаваха, тя ставаше строга и неотстъпчива.

Минаваше десет, когато Сабрина мина по алеята за коли пред къщата. Пусна Бюла навън и се запъти към басейна, където знаеше, че ще завари семейството си. Сестрите й бяха във водата, а родителите й лежаха в шезлонгите и си бъбреха с тях. Пристигането на Сабрина бе посрещнато с радостни викове. Канди изскочи от басейна, прегърна я и тутакси я намокри, после дойде ред на Ани и трите момичета щастливо се засмяха. Ани възкликна, че си е струвало да измине целия път от Флоренция, за да я види, тъй като Сабрина изглежда страхотно. Бе подстригала черната си коса, която досега носеше по-дълга, и сега стигаше до раменете й. Като дете Ани обичаше да казва, че с млечнобялата си кожа, катраненочерни коси и големите си сини очи — същите като на Канди — Сабрина прилича на Снежанка. Очите на баща им също бяха сини. Тами и Ани пък бяха наследили зелените очи на майка си. Косата на майка им беше медно кестенява, със същия цвят като на Тами, но права. Сега я носеше късо подстригана. Тами беше единствената в семейството, която имаше буйна къдрава коса. Къдриците я дразнеха и като малка ги изправяше. Сега обаче я бе оставила да расте на воля и гъстата й грива се стелеше на меки вълни. Сабрина винаги бе завиждала на Тами за косата й. И нейната беше гъста, но тъмна и права. Също като сестрите си, макар и по различен начин, тя беше красива млада жена. Имаше дълги крака и стройна фигура. Беше висока, макар и не толкова, колкото Канди. Тами беше дребничка като майка им, докато Ани бе средна на ръст.

— Е, какви са отношенията ти с този Чарли? — обърна се Сабрина към Ани, докато люлееше краката си в басейна, с чаша лимонада в ръка, която майка й подаде. Тя сияеше от щастие, че трите й момичета са у дома, и с нетърпение очакваше четвъртото. Това обичаше най-много — да види цялото си семейство събрано на едно място. Погледна с обич към съпруга си и той й се усмихна. Знаеше колко много означава за нея присъствието на дъщерите им. Наведе се и я целуна. След близо тридесет и пет години брак те все още се обичаха и това си личеше.

През годините бяха имали своите спорове и спречквания, но никога нищо сериозно. Бракът им бе стабилен от първия ден. Понякога Сабрина се питаше дали тъкмо това не бе една от причините да се бои от брака. Не можеше да си представи, че ще има същия късмет с брак като техния, а не би се задоволила с по-малко. Не се съмняваше, че Крис щеше да бъде чудесен съпруг, ала не вярваше, че тя самата ще е толкова добра съпруга, каквато бе майка й през всичките тези години. За нея Джейн Адамс беше идеалната съпруга и майка. Сабрина й го бе казала веднъж и майка й остана смаяна. Отвърна, че си има недостатъци и понякога се чувства несигурна, както и всеки друг. Бе заявила още, че благодарение на Джим бракът име бил толкова успешен, тъй като той е бил прекрасен съпруг. Сега й било по-лесно да говори за миналото, но бе споделила, че когато се омъжвала, била доста изплашена. Бракът е голяма стъпка, бе казала на Сабрина, но според нея си струва риска.

— Е, разкажи ми за Чарли — настоя Сабрина. — Колко сериозна е връзката ви? Смятате ли да се сгодите?

— По дяволите, не! — засмя се Ани. — Поне не още. Той е прекрасен човек, но ние сме заедно едва от шест месеца. Аз съм на двадесет и шест и все още не мисля за брак. Пък и ти трябва да се омъжиш първа. Как е Крис?

— Както винаги, направо е чудесен — отвърна Сабрина, но в този миг вниманието им бе отвлечено от йоркширския териер на Канди, който залая шумно към кучето на Сабрина, а ужасената Бюла се шмугна в един храст, докато териерът, накипрен с розова панделка, не спираше да лае. На път за родния дом Канди се бе отбила в апартамента си в Ню Йорк, за да вземе кучето със себе си. То й бе липсвало по време на престоя й в Париж и сега се радваше, че е с нея. — Кучето ми е пълна страхливка! — засмя се Сабрина. — Мисля, че има проблеми със самочувствието или нещо подобно. Много е нервна и често се разстройва.

— Почакай само Хуанита да я нападне! — намеси се със смях Канди. — Дори моята Зои се страхува от нея.

— Между другото, как беше в Париж? — попита я Сабрина.

— Великолепно! Всички отиват в Сен Тропе за уикенда, но аз предпочетох да дойда тук.

— Аз също! — със сияйна усмивка се обади Ани.

— Всички се радваме да сме тук — заключи Сабрина и погледна с любов родителите си. Всичко наоколо изглеждаше толкова идилично и спокойно. Напомняше им за детството, когато се чувстваха защитени и обичани. Винаги бе щастлива в родния си дом.

Останаха да си бъбрят край басейна още около час, а след това баща им отиде да си легне. Майка им остана да дочака Тами. Искаше да я посрещне. Сабрина си облече банския костюм и се присъедини към сестрите си в басейна. Към един часа след полунощ всички се отправиха към къщата, за да си облекат нощниците. Хапнаха сандвичи и още курабийки и лимонада.

— Ако живеех тук, щях да надебеля — отбеляза Канди, отхапа миниатюрно парче от курабийката и я остави.

— Не мисля, че те заплашва подобна опасност — възрази Ани.

Също като останалите и тя се тревожеше за теглото на най-малката си сестра. Но с удивително слабата си фигура тя печелеше много пари.

Всички бяха седнали край кухненската маса и разговаряха, когато лимузината на Тами спря на алеята за коли. Чуха затръшването на врата и миг по-късно тя нахлу в кухнята. Всички се смееха и прегръщаха, докато Хуанита лаеше сърдито. Остана на пода около две секунди, после откъсна панделката на Зои, а Бюла побърза да се скрие под един стол. Тами не се притесни от поведението й, но любимката й определено беше най-малкото и най-буйното куче от цялата животинска менажерия. Тя я взе и й се скара, но в мига, в който я пусна на пода, Хуанита отново хукна да преследва другите две кучета.

— Безнадеждна е — опита се да я извини Тами, сетне огледа сестрите си. — Господи, изглеждате чудесно! Толкова ми липсвахте! — разтвори ръце към майка си, която я прегърна с любов.

След малко Джейн се изправи. Вече можеше да си легне. Беше посрещнала децата си и сега беше време да ги остави да си поприказват насаме. Знаеше, че ще останат още с часове, за да си споделят някои тайни и случки от всекидневието. Редно беше да се оттегли и да ги остави сами.

— Ще се видим утре сутринта — рече Джейн с прозявка и излезе от кухнята.

Беше чудесно да ги види отново събрани у дома. Тези моменти бяха най-щастливите в живота й.

— Наспи се добре, мамо, ще се видим утре — пожелаха й всички в хор и я целунаха за лека нощ, както когато бяха малки деца.

След като тя излезе, си отвориха бутилка вино и останаха седнали край масата, унесени в приказки до четири сутринта. Накрая се качиха в стаите си. Къщата им бе необичайна в това отношение и всяко от момичета си имаше собствена стая още от малка. Всички отбелязаха колко е странно да са отново под един покрив и да спят в някогашните си легла сега, когато вече бяха пораснали. Това ги караше отново да се чувстват като деца и будеше толкова много позабравени спомени. Сестрите бяха единодушни по въпроса, че майка им изглежда чудесно, и си обещаха на следващия ден да обсъдят плановете си за честването на годишнината от сватбата на родителите им. Имаха да си кажат и да споделят толкова много неща. Каквото и напрежение да бе съществувало помежду им като по-малки, с годините то бе напълно изчезнало. Единствената от тях, която все още приличаше на малко дете, беше Канди, но тя наистина беше още много млада. Въпреки че независимо от възрастта си Канди също водеше живот на зряла жена. Парите и успехът я бяха споходили много рано и в доста отношения това я караше да изглежда по-мъдра, отколкото беше.

Сабрина и Тами се тревожеха за нея и често си говореха за това. В кариерата си на супермодел Канди бе изложена на доста големи опасности. Двете сестри се надяваха, че тя ще съумее да се опази от тях. Проблемите й с храненето доста ги притесняваха. Ани гледаше по-спокойно на това и твърдеше, че всичко с Канди ще е наред. Но тя не познаваше предизвикателствата, с които Канди се срещаше всеки ден, нито опасностите, които я дебнеха в света на модата. Животът на Ани бе съвсем прост, изцяло посветен на изкуството и доста откъснат от всекидневието на най-малката й сестра. Тя сякаш не живееше на тази планета. По-големите й сестри бяха по-наясно с опасностите и рисковете, както и с жертвите, които й се налагаше да прави.

Сестрите се целунаха за лека нощ и се разотидоха по стаите си, но само след няколко минути Сабрина влезе в стаята на Тами, за да й каже колко е щастлива, че са заедно. Тами седеше по нощница на леглото, с разпилени по раменете буйни червени къдрици.

— Иска ми се да не живееше толкова далеч — тъжно отбеляза Сабрина.

— На мен също — кимна Тами. — Всички вие страшно ми липсвате. Осъзнавам го всеки път, щом ви видя. Но тук не мога да имам прилична работа. Всички големи шоута са в Ел Ей.

— Знам — съгласи се Сабрина. — Би трябвало да идвам да те виждам по-често. Прекалено съм се вкопчила в работата си — додаде със съжаление.

— С всички ни е така — отсъди Тами. — Непрекъснато бързаме за някъде. Никак не ми се ще да чакам шест месеца, за да се видим. Понякога ми се иска всички ние да живеем тук, с мама и татко и никога да не порастваме.

— Да, и на мен — Сабрина отново я прегърна. — Радвам се, че пак се събрахме у дома. Все е нещо. Може би трябва да се организираме и да отидем на гости на Ани във Флоренция. Сигурна съм, че ще бъде забавно. Мама и татко също биха могли да дойдат.

— За татко не знам, но мама със сигурност ще ни придружи. Той все си мисли, че в офиса не могат без него — рече Тами и после се засмя. — Предполагам, че и аз си мисля същото, а и ти. Наистина трябва да се постараем да прекарваме повече време заедно. За момента всички сме свободни, нямаме семейства и деца. Добре е да се опитаме да го направим, докато все още можем.

— Съгласна съм — отвърна Сабрина.

В този момент Хуанита подаде глава изпод завивката и изръмжа. Сабрина се стресна и подскочи, изненадана от неочакваната атака на кучето, не по-голямо от хамстер. Бюла вече спеше дълбоко в нейната стая. — Защо не си организираме някакво пътуване, преди да тръгнем оттук? Мисля, че мога да си уредя една седмица отпуска.

— Аз също — каза Тами, макар да не беше сигурна дали ще е възможно да отсъства толкова дълго от студиото. По време на сезона животът й ставаше истинска лудница.

— Утре ще го обсъдим — обеща Сабрина и си тръгна. Чувстваше се щастлива, че е със сестрите си. Всички бяха щастливи.

Вече в леглото в спалнята си майка им ги чуваше как си гостуват една на друга в стаите. Усмихна се и се сгуши до Джим. Това й напомни старите дни, когато знаеше, че всичко е наред, защото и четирите й момичета си бяха в безопасност у дома. Радваше се на успокояващите шумове и увереността, че цялото й семейство най-после се е събрало под един покрив. Както винаги ги благослови наум, преди да заспи. Мислеше колко е щастлива, че ги има, както и че ще бъдат заедно още цели три дни. За нея те бяха най-големият подарък, който животът можеше да й направи.