Даниел Стийл
Сестри (13)

13.

Следващите няколко седмици бяха доста напрегнати за Сабрина. Грижеше се за баща си и се опитваше да повдигне духа му. Канди не й беше толкова полезна, както се бе надявала. Тя често бе разсеяна и дезориентирана, все още твърде разстроена от смъртта на майка им, за да помага пълноценно на най-голямата си сестра. В много отношения Канди се държеше като дете и сега очакваше Сабрина да заеме мястото на майка й. Най-голямата сестра правеше всичко по силите си, но понякога й бе много трудно.

След като подписаха договора за наем, отидоха в къщата, за да решат кои от мебелите да задържат. Имаше доста хубави вещи, които и двете харесаха. Сабрина помогна на Канди да обяви апартамента си за даване под наем. Само след три дни го наеха, с добра печалба за Канди. С получената сума тя покриваше дела си от наема за къщата. А Сабрина прекрати договора си за наем на апартамента си с минимална глоба. Продаде част от мебелите си, други даде на склад и пренесе тези, от които се нуждаеше, в къщата на Източна осемдесет и четвърта улица. Канди бе дала под наем жилището си с обзавеждането и не се наложи да местят мебелите й. Сабрина й заръча да ангажира фирма за преместване за първи август. Смяташе, че е по силите й да се справи с тази задача. Самата тя провеждаше поне по четиристотин телефонни разговора на ден и намираше време редовно да посещава Ани. Сестра им най-после се бе съгласила да живее с тях. След втората си среща с д-р Стайнберг Ани заяви на сестрите си, че ако се отнасят с нея като с бебе или я накарат да се чувства безпомощна, незабавно ще се изнесе. И Канди, и Сабрина я увериха, че ще уважат желанието й и ще чакат тя да ги помоли за помощ, освен ако не се налага да предотвратят някое падане по стълбите.

През третата седмица от юли, когато Ани бе изписана от болницата, трите момичета развълнувано и нетърпеливо очакваха да заживеят в къщата, независимо от причината, довела до това решение.

Първите дни на Ани в бащината къща бяха доста трудни. Да бъде там без майка си, беше ново за нея, останалите бяха имали повече време да свикнат с болезнената реалност. Вече три седмици живееха там без Джейн. А на Ани това тепърва предстоеше. Тя познаваше идеално къщата и затова се движеше сравнително лесно, но постоянно се ослушваше, за да чуе гласа на майка си. Отиде в тоалетната й стая и зарови лице в дрехите й. Вдъхна парфюма й и почти усети присъствието й в стаята. Понякога беше истинско мъчение да бъде в къщата и отново и отново да си спомня последния образ, запечатан в съзнанието й — как кормилото се изплъзва от ръцете на майка й и тя излита от колата.

Споменът преследваше Ани и тя го сподели с д-р Стайнберг по време на сеансите. Не можеше да го забрави, нито да пропъди чувството на вина, че е можела да направи нещо, но не е имала време. Често сънуваше катастрофата, а раздялата с Чарли веднага след тази трагедия още повече бе влошила нещата. В някои отношения се радваше, че се мести да живее в Ню Йорк, а няма да се върне във Флоренция. Нуждаеше се от ново начало. Но баща й се съгласи засега тя да запази апартамента в Италия.

Рехабилитационната й програма беше проста и ясна, а и офталмологът бе обяснил всичко съвсем точно на Сабрина. Сабрина започваше да се чувства все повече като майка на Ани, а не като нейна по-голяма сестра. Сега беше отговорна за всичко — за Ани, за Канди, която беше твърде млада и понякога безотговорна, както и за баща им, който сякаш с всеки изминал час ставаше все по-безпомощен. Губеше вещи, чупеше предмети, два пъти се поряза, не можеше да си спомни къде стои нищо в къщата, но може би изобщо не бе знаел. Една вечер, в разговор с Тами по телефона, Сабрина отбеляза, че явно тяхната майка е правила всичко за него, само дето не му е сдъвквала храната. Баща им беше напълно разглезен, закрилян, а Джейн му бе угаждала за всичко. Вероятно е имала за цел да е съвършената съпруга, но това не беше в стила на Сабрина. Тя се опита да накара баща си сам да върши някои неща, но без особен успех. Той не спираше да се оплаква, постоянно хленчеше и често плачеше на глас. Поведението му беше разбираемо, но младата жена бе на края на силите си, опитвайки се да се справи с всичко и всички.

Лекарят на Ани настоя след мозъчната операция да й направят томографско изследване на скенер и горещо препоръча шест месеца да посещава училище за слепи в Ню Йорк. Обясни на сестрите, че това ще й помогне да стане независима и да може да живее сама, което бе и главната им цел. След разговора Ани няколко дни беше в кисело настроение и бродеше из къщата нацупена, с потиснат и нещастен вид. Имаше бял бастун, но не го използваше. Оправяше се сравнително добре в помещенията, особено ако наоколо никой друг не се движеше. Веднъж Канди бе преместила по невнимание един стол и Ани се спъна в него и се просна по лице. Канди побърза да й се извини и й помогна да стане.

— Това беше много гадно! — избухна Ани, вбесена не толкова на по-малката си сестра, колкото на съдбата, превърнала я в безпомощно същество. — Защо го направи?

— Забравих… съжалявам… не съм го направила нарочно! — Канди се оправдаваше като малко дете, явно така и се чувстваше в доста отношения. За нея беше най-важното дали е било нарочно, а не последиците.

Ани реши да се изкъпе сама и забрани на сестрите си да влизат в банята с нея, въпреки че никога дотогава не бе проявявала прекалена срамежливост. Това бе вярно и за сестрите й. Баща им беше донякъде старомоден и никога не слизаше на закуска без халата си, както и майка им, но момичетата постоянно влизаха полуголи в спалните на другите, за да търсят сешоар, маша за къдрене, лакочистител, нов чорапогащник или липсващ сутиен. Сега Ани влезе в банята напълно облечена и заключи вратата. Беше вторият й ден след изписването от болницата. Водата преля ваната и когато започна да капе от полилея в трапезарията, Сабрина разбра какво се е случило и хукна на горния етаж. Заудря по вратата и Ани най-накрая й отвори. Сабрина завъртя крана, нагазила в пет сантиметра вода.

— Така няма да стане — рече спокойно. — Знам, че не искаш, но се нуждаеш от помощ. Трябва да се научиш на някои хватки, иначе ще подлудиш и себе си, и всички останали. Как да ти помогна? — попита, докато почистваше банята.

— Само ме остави сама! — изкрещя Ани и се заключи в стаята си.

— Много добре — Сабрина кипеше вътрешно, но не каза нищо повече.

В крайна сметка се наложи да извика електротехник, фирма за почистване на килими и бояджия, за да се поправят щетите. Ани беше сърдита на сестрите си и на себе си. Трябваше да се случат още доста инциденти, докато тя най-после се съгласи през септември да се запише в училище за слепи, за да усвои нужните умения. Междувременно се преструваше, че състоянието й е временно и ще може да се справи сама. Но не успяваше. Това беше ясно за всички, а гневът й, насочен към тях, ги изморяваше. Дори не позволи на Сабрина или Канди да й помогнат да си разресва косата и на втората седмица, след като се върна от болницата, я отряза сама. Резултатът бе катастрофален. Сабрина я завари седнала на пода в стаята си, да плаче безутешно, а прекрасната й дълга кестенява коса бе разпиляна наоколо. Изглеждаше сякаш някой я бе нападнал с трион. Когато Сабрина я видя, обви ръце около нея и двете дълго плакаха.

— Добре — промърмори накрая Ани, заровила глава на рамото на сестра си, — добре… не мога да се справя… мразя да съм сляпа… ще отида на училище… но не искам куче.

— Не е задължително да имаш куче — успокои я Сабрина.

Само като я гледаше в какво душевно състояние се намира, баща й също се депресираше. Чувстваше се безпомощен, когато тя се препъваше и падаше, изливаше горещо кафе върху ръката си, докато се опитваше да напълни чашата си, или разсипваше храната си като двегодишно дете.

— Не може ли да направиш нещо за нея? — нещастно попита той един ден Сабрина.

— Опитвам се — отвърна тя, едва сдържайки се да не му се сопне.

Обаждаше се на Тами по пет или шест пъти на ден. Сестра й се чувстваше виновна, задето си бе тръгнала. А и имаше проблеми с шоуто, тъй като още не бе намерила заместница на бременната си звезда. Животът й беше пълна бъркотия и имаше чувството, че е предала семейството си, заминавайки за Ел Ей. Всяка една от тях бе нещастна по свой начин, но Ани най-много от всички.

Накрая позволи на по-малката си сестра да й оформи косата. Срамуваше се да отиде при фризьорката на майка си. Не искаше никой да я вижда сляпа, а косата й сякаш бе подстригана с мачете. Беше използвала ножиците за хартия и резултатът наистина бе плачевен. Косата й бе толкова красива, дълга и копринено мека, също като на Канди, само че по-дълга и с червеникавокафяв оттенък, вместо руса.

— Ето, стилистът ще се заеме с работа — обяви на следващия ден Канди, седнала до сестра си на пода. Ани приличаше на затворничка, току-що пусната на свобода. Косата й стърчеше във всички посоки, някои кичури бяха по-дълги, други по-къси, но като цяло представляваше ужасна гледка. — Всъщност доста ме бива в това — увери я Канди. — Винаги след фотосесиите оправям прическите на моделите, ако някой психясал фризьор е оплескал работата, въпреки че на снимките са изглеждали добре. Но хубавото в случая е — безгрижно продължи Канди, — че не можеш да виждаш какво правя. Така че, ако ти съсипя косата, няма как да ми се ядосаш.

Казаното беше толкова ужасно, че Ани избухна в смях и остана мирна и тиха по време на цялата процедура, докато Канди щракаше смело с ножиците, подравняваше, подръпваше и разресваше малкото останала коса. Когато свърши, новата прическа изглеждаше стилна и модерна, а самата Ани приличаше на някой закачлив елф, с коса леко заострена на върха и малко по-дълга отстрани. Но като цяло блестящите медни кичури обрамчваха в изящна линия лицето й и очертаваха зелените й очи. Канди тъкмо се възхищаваше на работата си, когато Сабрина влезе в стаята и видя разпиляната по пода коса. Стаята изглеждаше така, сякаш бе вилнял ураган, но Ани бе по-хубава от всякога, а прическата й приличаше на творение, излязло изпод вещите ръце на някой моден английски или френски стилист.

— Леле! — възкликна тя, застанала на прага, впечатлена от уменията на Канди. В крайна сметка това беше работата й — да бъде стилна, секси и модерна. Това бе най-хубавата прическа, която Сабрина бе виждала от години. — Ани, направо си фантастична! Изглеждаш съвсем различно. Сега вече знаем какво ще прави Канди, ако някога кариерата й на модел залезе. Определено може да отвори фризьорски салон. Когато поискаш, можеш да се заемеш и с моята прическа.

— Наистина ли изглеждам добре? — разтревожено и неуверено попита Ани.

Да позволи на Канди да оформи косата й, бе голям жест на доверие от нейна страна. Тя и не подозираше каква картинка представляваше след вандалската си работа с ножиците — ужасна и плашеща. А Канди бе превърнала опустошението в нещо елегантно и красиво. Беше секси и младежко и всъщност й стоеше много по-добре от предишната дълга и права коса. Канди често мърмореше, че с тази грива приличала на хипи, а и Ани през по-голямата част от времето я носеше сплетена на плитка. Само за половин час в ръцете на Канди се бе превърнала от скромна девойка във филмова звезда.

— Не е добре, а направо страхотно! — увери я Сабрина. — Все едно си слязла от корицата на „Вог“. Нашата малка сестричка явно има вродена дарба за това. Ще се окаже, че всички ние сме пълни със скрити таланти. Аз например не съм осъзнавала досега каква отлична прислужничка и чистачка съм. Което ми напомня, дами, че ако в бъдеще смятаме да си играем на „Салон за красота“ — това бе една игра, която обичаха като деца, да си правят косата и ноктите и да разхвърлят всичко наоколо, — не мислите ли, че банята е по-подходяща за целта? Бих искала да ви напомня, че тази седмица Хана няма да идва и цялото чистене се пада на мен. Така че, моля ви…

— О… — смути се Канди. Дори не бе забелязала. Никога не обръщаше внимание на бъркотията. Беше свикнала по време на снимки другите хора, да почистват след нея. Същото нехайство проявяваше и когато беше в апартамента си — изобщо не я бе грижа каква каша оставяше след себе си. — Извинявай, Сабрина, аз ще почистя.

— Извинявай — присъедини се и Ани. Искаше да помогне, но не можеше да види разпилените кичури.

— Не се измъчвай за това — успокои я Сабрина. — Ти можеш да бъдеш полезна с друго. Защо не помогнеш на татко да зареди миялната машина. Явно и той има проблем със зрението — продължава да пъха вътре чиниите с остатъците от храна. Май изобщо не знае как работи миялната. Храната полепва по съдовете и оставя мазни петна по тях и приборите. Предполагам, че мама не му е давала да й помага.

— Ще сляза долу — съгласи се Ани, изправи се и се запъти към вратата. Изглеждаше невероятно красива с новата си прическа и Сабрина не се сдържа и отново й го каза.

Двадесет минути по-късно завари Ани и баща си в кухнята. Ани проверяваше опипом чиниите и ги изплакваше. Беше свършила много по-добра работа от баща им, който не беше сляп, а просто безпомощен и разглезен. Действаше им депресиращо да го гледат как след смъртта на майка им бе заприличал на изгубено дете. Силният и мъдър баща, когото познаваха, бе изчезнал пред очите им. Сега беше слаб, изплашен, объркан, потиснат и плачеше често. Сабрина му предложи също да отиде на психиатър, но той отказа, макар че се нуждаеше от помощ не по-малко от Ани.

Сабрина остави Ани да прави компания на баща им и двете с Канди заминаха за града, за да подготвят преместването. Ани вече бе ходила в къщата и бе казала, че харесва стаята си, макар че не можеше да я види. Беше доволна, че ще бъде самостоятелна, но същевременно стаята на Канди бе отсреща и можеше да я извика винаги, когато се нуждаеше от помощ. Нали не искаше да й помагат, освен когато ги помоли. Заяви го съвсем ясно. Продължаваше постоянно да се блъска в мебелите, но храбро се опитваше сама да се справя и понякога постигаше удивително добри резултати. Ала неуспехите й винаги свършваха с гневни избухвания и сълзи. Напоследък никак не беше лесно да се живее с нея. Сабрина се надяваше, че когато започне да посещава училището за слепи, ще стане по-спокойна и сдържана. Ако не, дълго време съвместното им съжителство щеше да бъде доста трудно. Отчаянието и депресия, налегнали баща им след загубата на съпругата му, както и гневът на Ани, породен от загубата на зрението й, нажежаваха атмосферата и понякога я правеха невъзможна за живеене.

Освен това Сабрина забеляза, че Канди яде все по-малко. Явно след смъртта на майка й проблемите с храненето се бяха изострили. Единственият разумен човек, с когото Сабрина можеше да споделя, беше Крис, който притежаваше търпението на светец, но напоследък беше много зает с поредното голямо дело. Сабрина имаше чувството, че се разкъсва на десетки посоки, докато се опитва да се грижи за всички, да организира преместването, особено сега, когато отново се бе върнала на работа.

— Добре ли си? — попита я разтревожено Крис една вечер.

Бяха в стария й апартамент и тя се бе оплакала, че се чувства толкова уморена, та дори няма сили да яде. Вместо вечеря изпи само чаша бира, а обикновено рядко пиеше.

— Изтощена съм — призна тя, отпуснала глава в скута му.

Малко по-рано той бе гледал бейзболен мач по телевизията, докато тя опаковаше книгите си. След три дни се местеха, горещината в града бе непоносима и дори климатикът се задъхваше. След като няколко часа бе подреждала книгите си в кашони, Сабрина се чувстваше изпотена, уморена и мръсна. — Имам чувството, че съм се превърнала в надзирател на половината свят. Дори не знам кога да спра. Баща ми едва успява да си завърже връзките на обувките и с всеки изминал ден изпада във все по-голяма апатия. Не иска да се върне на работа. Канди прилича на току-що излязла от Освиенцим, а Ани за малко да се самоубие — сряза вените си, докато се опитваше да нареже хляба на филийки, защото не позволи на никого да й помогне. Изглежда, никой няма да си мръдне и пръста за това преместване, освен мен — Крис виждаше, че тя едва се сдържа да не избухне в сълзи и е на границата на силите си.

— Нещата ще се подобрят, когато Ани тръгне на училище — опитваше се да я ободри, но и той бе забелязал колко претоварена е Сабрина. Напоследък беше невероятно потискащо да е сред семейството й и това го притесняваше, но най-много се тревожеше за нея. Тя бе поела всичко върху себе си, което не бе лек товар нито за нея, нито за когото и да било другиго. Чувстваше се безпомощен, макар че я подкрепяше и облекчаваше, доколкото му бе възможно.

— Може би, ако не се откаже обаче — въздъхна Сабрина. — Опитва се сама да върши всичко, но с някои неща просто не се получава. И когато не успее, изпада в ярост и започва да хвърля каквото й попадне, особено по мен. Имам чувството, че всички се нуждаем от добър психиатър.

— Може би идеята не е лоша. Какво смяташ да правиш с Канди?

Изглежда, Сабрина винаги мислеше за другите, сякаш те бяха нейни деца, и се чувстваше длъжна постоянно да се грижи за тях. Напоследък уважението към майка й бе нараснало. Тя бе отгледала четири деца и се бе грижила за съпруга си, все едно е петото дете в семейството. Чудеше се как изобщо се е справяла. Но докато растяха, тя не се занимаваше с нищо друго. А Сабрина работеше в адвокатската фирма, опитваше се да се нанесе в нова къща, тичаше напред и назад от Кънектикът до града, като същевременно се стараеше да поддържа бодър духа на всички.

— Не смятам да правя нищо за Канди. Когато беше по-млада, посещаваше някакъв специалист във връзка с хранителните си проблеми. За известно време имаше подобрение, не че ядеше кой знае колко, но все пак. А сега нещата отново са извън контрол. Готова съм да се обзаложа, че откакто мама е починала, е отслабнала с два килограма, ако не и с четири. Но тя вече е голяма. На двадесет и една. Не мога да я накарам насила да отиде на лекар, ако не иска. А като го споменах, тя направо полудя. Има опасност да стане стерилна, да й опадат зъбите или косата, или още по-лошо: да се появят сърдечни проблеми, дори да умре. Анорексията не е нещо, с което човек може да се шегува. Но тя не желае да ме слуша. Заяви, че не иска деца, че ще си удължи косата при фризьор и пак ще изглежда добре, а здравето й си било съвсем наред. Но рано или късно бомбата ще избухне и тя ще се озове в болницата на системи. Мама се справяше с нея много по-добре от мен, но тя имаше много по-голямо влияние и авторитет. Мен никой не ме слуша, те просто чакат да им реша проблемите и да не им досаждам повече. Не знам как се натресох на всичко това, но ми е адски трудно.

И двамата знаеха как се бе натресла. Майка й бе умряла. А Сабрина бе най-голямата дъщеря. Пък и по характер бе такава, че се нагърбваше с чужди проблеми и се опитваше да ги разреши, независимо как се отразяваше това на живота й. Правеше го и в службата. И без значение какво казваше Крис или колко често се опитваше да я накара да гледа по-леко на нещата и да не се товари толкова, тя все правеше още нещо или поемаше работата на някой друг. И ощетеният винаги се оказваше тя, а следователно и Крис. През последните три седмици и половина, след злополуката, двамата едва ли бяха прекарали и пет спокойни минути насаме. Той правеше компания на баща й или всеки уикенд готвеше за цялото семейство, а тя вършеше всичко останало. Внезапно се оказаха като родители на голямо семейство, които се грижат за многобройните си деца, с тази разлика, че в случая всички те, малко или много, бяха зрели възрастни с нарушени функции. Сабрина имаше чувството, че семейството и животът й се разпадат. Но поне Крис беше с нея. Тами я бе предупредила, че той няма да издържи още дълго, ако не забави темпото и не престане да се притеснява за всичко и всички. Лесно й беше на нея да го каже, след като живееше в Калифорния, на почти пет хиляди километра, докато тук Сабрина ръководеше шоуто, опитвайки се да запуши всички дупки. Имаше, чувството, че някога отлично подреденият им живот сега се бе разпилял на хиляди парченца около нея.

Легна на дивана и се разплака.

— Хайде, стига — залюля я в прегръдките си Крис. — Ще те сложа да си легнеш. Повече нямаш никакви сили. Утре ще довършиш опаковането.

— Не мога. Превозвачите ще дойдат, за да отнесат вещите на склад, а утре вечер трябва да бъда при татко.

— Тогава аз ще довърша. Това е. Ти ще си легнеш. Не подлежи на обсъждане — твърдо заяви той, улови ръката й, издърпа я от дивана и я поведе към спалнята. Съблече я, докато тя уморено му се усмихне. Той наистина беше най-прекрасният мъж на света. Чувстваше се леко замаяна от изпитата бира на празен стомах.

— Обичам те — промърмори Сабрина и се намести в леглото, облечена само по прашки. Канди й ги бе подарила. Самата тя никога не си бе купувала подобни неща, но Крис ги бе харесал.

— Аз също те обичам. Както и това — той докосна миниатюрното парче плат от черна дантела. — Веднага след като се преместиш, ще те заведа някъде за уикенда. Превърнали сме се в двойка стари досадници. Сестрите ти просто ще трябва да се оправят два дни без теб.

Тя си даваше сметка, че трябва да отдели време и за него, и това бе напълно справедливо. След смъртта на майка й двамата не бяха оставали и минута насаме, а когато вечер се строполяваше в леглото, бе прекалено уморена и тъжна, за да се любят. Все още тъгуваше за майка си. Крис го разбираше, но му липсваше животът им преди катастрофата. Знаеше, че накрая нещата ще оправят, но беше трудно да се каже кога, особено с трагичния проблем на Ани.

А и не беше сигурен дали ще може да остава при Сабрина, след като трите сестри заживеят заедно. Имаше вероятност да се окаже сред водовъртеж от врява и хаос, все едно е попаднал в женската спалня на някои пансион. Имаше нужда да бъде само с нея, но сериозно се опасяваше, че през следващата една година едва ли ще има подобна възможност. Мисълта го плашеше, но Крис не искаше да разстройва любимата си жена допълнително със собствените си страхове и оплаквания. И без това й се бе насъбрало прекалено много, не желаеше да я натоварва повече. Но също като Сабрина и той беше потърпевш.

Легна в леглото до нея, погали я по косата, разтри гърба й и след пет минути тя бе дълбоко заспала. Крис остана още малко, питайки се дали някога ще се оженят. Поемането на цялата отговорност за семейството й едва ли щеше да помогне на каузата му. Смяташе да й даде няколко месеца да се успокои, а след това да поговорят сериозно. Искаше да се оженят и да създадат собствено семейство. Рано или късно тя трябваше да се реши и да скочи в дълбокото. Беше глупаво тя да пропусне шанса да стане майка само защото се страхува да не се повтори схемата от многото разводи, при които бившите партньори са водили грозни битки за попечителство над децата си. Не беше честно спрямо двамата. Не и след три години и половина. Дори и преди катастрофата, когато имаха прекрасна връзка, Крис искаше повече. Най-големият му страх беше, че отношенията им никога вече няма да бъдат нормални, а сестрите й ще я обсебят изцяло и тя ще се посвети единствено на тях.

Когато на следващата сутрин Сабрина се събуди, той бе излязъл. Имаше ранна среща на закуска със специалиста консултант по делото, което водеше. Беше й оставил бележка, в която я съветваше да не се притеснява толкова и да се пази. Тя се усмихна, когато я прочете. Крис пишеше, че ще се видят в петък вечерта в Кънектикът. А в събота щеше да се върне с нея в града, за да й помогне при преместването.

Уикендът се очертаваше истинска лудница. Канди също щеше да дойде в града, за да помогне, а баща им щеше да се грижи за Ани, или по-скоро обратното. Сабрина само се надяваше всички да се справят със задачите си и нищо лошо да не се случи. Вече не притежаваше същата увереност в съдбата — че всичко ще е наред — както допреди месец. Смъртта на майка й бе доказателство, че само за миг всичко може да се промени. Животът можеше да свърши. Или да се случи нещастие като с Ани.