Даниел Стийл
Сестри (23)

23.

Трите сестри помогнаха на Ани да се облече за вечерята с Брад. Тя пробва четири различни тоалета, тъй като всяка от сестрите й имаше различно мнение по въпроса как трябва да изглежда на първата си среща. Високи токчета, ниски токчета, нещо семпло или малко по-екстравагантно — секси пуловер например, дреха със светъл цвят, с цвете в косата, с обеци или пък без обеци. Накрая Канди избра светлосин кашмирен пуловер, елегантна сива пола, велурени ботуши с нисък ток, за да не падне, докато влиза в ресторанта, както и наниз перли, принадлежал на майка им. Ани изглеждаше красива, млада и скромна, а не като неустоима изкусителка, опитваща се да го съблазни. Всички възклицаваха одобрително, когато входният звънец иззвъня. Брад мигом се оказа заобиколен от шумна група сестри и кучета.

— Това сигурно е комитетът по посрещането — пошегува се той, докато Ани го представяше на Тами и Сабрина. Две минути по-късно пристигна и Крис.

— Сега познаваш всички — щастливо рече Ани.

После двамата тръгнаха и се запътиха към малкия италиански ресторант наблизо. Заради късото разстояние не взеха такси, а предпочетоха да повървят пеша. Канди й бе заела късия си сив жакет от норки, за да й е топло. Ани се чувстваше много изискана за първото си излизане с мъж от месеци. Но тази й среща бе на светлинни години от дните й във Флоренция с Чарли. Сега младата жена се чувстваше много по-зряла и мъдра. По време на вечерята Брад й каза, че е на тридесет и девет.

— Не изглеждаш на толкова — отвърна Ани и двамата се засмяха. — По-скоро трябваше да кажа, че не ми звучиш като тридесет и девет годишен.

— Ти също не изглеждаш на двадесет и шест — тя усети закачлива нотка в гласа му. — Отначало помислих, че си по-млада — този път й се стори малко засрамен. — Проверих досието ти.

— Аха! — сподавено се изкиска младата жена. — Вътрешна информация. Това не е честно. Ти знаеш за мен много повече, отколкото аз за теб.

— Какво искаш да научиш?

— Всичко. Кое училище си посещавал, какво си учил, къде си израснал, кого си мразел в последния клас в гимназията, за каква жена си се оженил, защо си се развел.

Той я погледна изненадано.

— Май ти също разполагаш с вътрешна информация. Откъде знаеш всичко това?

— Някой ми спомена в училище — призна тя.

Наистина се интересуваше от него. Тъй като не можеше да го види, искаше да чуе всички подробности. Макар че дори и да виждаше, пак щеше да иска да ги узнае. Само че сега не можеше да види изражението на лицето му — дали се изписва тъга, вина или съжаление. Тези неща бяха важни. Трябваше да се довери на това, което чува, като съди по интонацията му.

— Бях женен три години за приятелката си от колежа. Тя е прекрасно момиче. Сега е омъжена за друг и има три деца. Останахме си добри приятели. Просто искахме различни неща от живота. Тя мечтаеше за кариера в телевизията, също като сестра ти. А аз исках семейство и деца. Изгубих родителите си много рано и копнеех за собствено семейство. Но тя не. Забавното е, че сега тя има три деца. Вярно е, че се родиха през последните четири години. Разведохме се отдавна. Бях на двадесет и пет, значи преди четиринадесет години. По онова време бяхме много сърдити един на друг. Тя смяташе, че я притискам. Аз пък се чувствах предаден. Израснали сме в Чикаго, но тя искаше да живее в Ел Ей, а аз — в Ню Йорк. Мечтаех да основа училището. Тя пък мразеше идеята. Преживяхме доста напрегнати три години, ужасни и за двама ни.

— Но защо не си се оженил повторно?

— Страх, предубеждение — след като веднъж си се опарил, трудно се решаваш. Но също и поради липса на време. Училището поглъщаше цялото ми внимание, трябваше да свърша огромна работа. Живях с една жена четири години. Тя беше прекрасна, но беше французойка и предпочете да се върне във Франция. Липсваше й семейството й, а аз вече бях отворил училището и не желаех да се местя. Предполагам, би могло да се каже, че от шестнадесет години съм женен за училището. То ми е и дете, и съпруга. Когато обичаш работата си и се забавляваш, докато я вършиш, времето лети — тя го разбираше донякъде. И двете й по-големи сестри изпитваха същата свързаност с работата си, а тя — с изкуството си. Разбира се, любимото занимание не бе пречка за любовта в нейния живот, но за Тами се оказа така, а донякъде и за Сабрина. И двете бяха работохолички. Може би и Брад също. Пълната отдаденост на професията се заплащаше и понякога човек оставаше сам.

— Ами ти, Ани? В момента има ли мъж в живота ти?

Тя сухо се изсмя. Не бе излизала с никого откакто беше заедно с Чарли във Флоренция и смяташе, че никога повече няма да се появи мъж в живота й.

— Имах приятел във Флоренция преди катастрофата. Той ме изостави заради друга жена, преди да разбере, че съм сляпа — това винаги я успокояваше. — Мислех, че връзката ни е сериозна, но явно не е била. Поне не толкова, колкото съм смятала. А преди това съм имала само едно истинско гадже в колежа. Твърде съм отдадена на работата си, за да влагам енергия и време другаде. Принудата да се разделя с изкуството за мен бе огромен удар. Сега не знам какво ще правя по-нататък — за миг се натъжи, сетне сви рамене и погледна към него, въпреки че не можеше да го види. Но той виждаше колко красива е тя, а искреността и откритостта й трогваха сърцето му. У нея нямаше нищо фалшиво и престорено.

— Ще измислим нещо — нежно я увери Брад. Тя беше трудолюбива, прилежна, страстна и умна. Нямаше начин рано или късно да не открие подходящото поприще. Той изобщо не се съмняваше в това.

Двамата поръчаха вечерята и продължиха да си бъбрят. Останаха, докато ресторантът затвори, а след това Брад я изпрати до вкъщи. Този път Ани не го покани да влезе, защото беше късно, а и все още не се чувстваше готова за по-голяма близост. Пък и сестрите й навярно вече бяха по пижами и си почиваха. Благодари му за вечерята и отвори вратата. Преди да влезе, се обърна, усмихна му се и му пожела весела Коледа. Толкова много й се искаше да може да види лицето му. Трите й сестри твърдяха, че е хубав мъж. Бил висок, русокос и строен, с широки рамене. Смятаха, че двамата са чудесна двойка.

— Весела Коледа и на теб, Ани — тихо рече Брад. — Прекарах прекрасна вечер.

— Аз също — прошепна тя и затвори вратата. Всички в къщата бяха заспали и тя се промъкна на пръсти към стаята си. Чувстваше се щастлива. Беше прекарала много приятна първа среща. Струваше си стоте долара, които бе платила на Сабрина за загубата на баса.

 

 

Съвсем според очакванията последният ден в шоуто преди коледната пауза беше истинска лудница. Гостите бяха истерични и напрегнати заради предстоящите празници, а в отделни моменти държанието им бе по-злобно и нападателно от обикновено. Една от двойките започна да си разменя юмручни удари и се принудиха да прекъснат излъчването на живо и да пуснат реклама. За пръв път психоложката Дезире бе зашлевена през лицето и изпадна в истерия. Глътна таблетка „Ксанакс“ и се обади на адвоката си, заплашвайки, че ще ги съди, като не пропусна да уточни колко ще им струва. Целият екип имаше махмурлук и беше вкиснат заради коледното тържество предишната вечер.

— Живот на бързи обороти — промърмори Тами на някакъв колега и хукна да търси кофа сладолед, за да успокои Дезире. Биещата се двойка в крайна сметка се сдобри по време на шоуто, след което Тами заяви на психоложката, че този голям успех се дължи на нея.

След това обичайната лудница продължи, а за капак на всичко двама от директорите на телевизионната мрежа се появиха, за да погледат шоуто. Искаха да разберат за какво е цялото това вълнение. Откакто Тами бе постъпила, спонсорите се редяха на опашка рейтингите бяха хвръкнали до небесата.

Тами мъкнеше голяма кутия със сладолед, когато я представиха на двамата директори, а единият я попита дали е изкарала някакви курсове по самозащита, преди да постъпи на работа в шоуто.

— Не, само минах обучение по оказване на първа помощ към Червения кръст — отвърна Тами, стиснала кутията. — Ако излязат от контрол, прибягваме до електрошокова терапия.

Мъжът се засмя. Все още се мотаеше наоколо, когато Тами излезе от гримьорната на Дезире. Най-после бе успяла да я успокои.

— Има ли някаква особена причина да желаете да работите с тези откачалки? — смяташе, че шоуто е весело и забавно, но доста примитивно. В него определено имаше известна доза човечност и затрогващи съдби, но като цяло не беше на ниво.

— Това е дълга история. Трябваше да се върна в Ню Йорк за една година. Затова се отказах от работата си в Ел Ей — беше повече от работа.

Той познаваше шоуто, в което бе работила, и не можеше да повярва, че е напуснала. Никой не би го направил.

— Предполагам заради някой мъж — многозначително отбеляза той, но Тами поклати глава и се усмихна.

— Не, заради сестра си. Тя претърпя злополука и с останалите ми сестри решихме една година да се грижим за нея. Преместихме се да живеем заедно и беше чудесно. А аз приех тази работа. И ето ме тук, сестра Ратчет^[1] в психиатрично отделение, разнасяща кутии сладолед и валиум.

Мъжът бе заинтригуван от нея. Струваше му се забележителна жена. Беше с няколко години по-възрастен и току-що се бе преместил тук от Филаделфия. Тами също го хареса, но нищо чудно да се окажеше поредният ненормалник, маскиран като нормален мъж.

— Виж, ъъ… заминавам за Коледа със семейството си в Сен Бартс^[2]. Би ми било приятно да се видим, когато се върна, след Нова година. Ще бъде забавно да си поприказваме отново.

— Не се тревожи — усмихна му се Тами. — От детската градина не съм била с гадже за Нова година. А и винаги плача, докато слушам „Доброто старо време“. Приятно прекарване в Сен Бартс.

— Ще ти се обадя, когато се върнаобеща той, което според нея беше учтивата форма на „Надявам се никога повече да не се видим и ще пусна листа с номера на клетъчния ти телефон в тоалетната чиния или ще нагостя котката с него“. Изобщо не очакваше повече да го види или да го чуе. Видя й се много хубав, а и изглеждаше прекалено нормален. Не приличаше на вегетарианец, нито на любител на стомашните промивки.

— Благодаря за интереса към шоуто — учтиво каза Тами и обичайната лудница отново я завъртя, така че напълно забрави за него. Мъжът се казваше Джон Спъри, но за какво да помни името му, след като никога повече нямаше да го види.

На следващия ден сестрите потеглиха за Кънектикът. Крис ги придружи. Всички заедно с баща им присъстваха на коледната служба в полунощ. Беше тъжно и трогателно, момичетата мислеха за майка си, с която толкова години бяха идвали в същата тази църква. Тами вдигна глава и видя, че баща й плаче. Тя мушна ръка под мишницата му и се притисна към него. После всички се прегърнаха. Беше трогателен миг, изпълнен със спомени и любов, и в същото време с надежда. Бяха заедно и се обичаха, каквото и да се случи.

Времето в Кънектикът беше студено и през уикенда валя няколко пъти. Момичетата и Крис излязоха, за да се замерят със снежни топки и да направят снежен човек. Баща им изглеждаше добре и сякаш отново бе станал предишният. Всички прекараха чудесна Коледа и прекрасни почивни дни. Последния ден се събраха около отрупаната с ястия маса в кухнята, за да се нагостят с празничния обяд, в чието приготвяне всички бяха участвали.

Сабрина забеляза, че баща им е някак мълчалив, и предположи, че му е мъчно, задето скоро ще си тръгнат и той отново ще остане сам. Знаеше, че той мрази самотата. Към края на обяда Джим се изкашля притеснено и промърмори, че трябва да им каже нещо. Тами се изплаши, да не би да им съобщи, че продава къщата и се мести в града. Тя обичаше родния си дом и не искаше да бъде продаден. Надяваше се да не е това.

— Не знам как да ви го кажа — притеснено поде той. — Всички сте толкова добри с мен и аз много ви обичам. Не искам да ви се сторя неблагодарен — гласът му потрепери и той едва сдържаше сълзите си. Сърцата им се свиха от мъка за него. — Последните шест месеца, през които останах сам, без майка ви, бяха най-ужасните в живота ми. Имаше моменти, когато си мислех, че наистина няма да преживея загубата й. После осъзнах, че животът ми не свършва с нейната смърт. Заради всички вас трябваше да продължа.

Последните му думи трогнаха дъщерите и те се усмихнаха.

— Но не мисля, че майка ви би искала да съм самотен и нещастен. Аз не бих й го пожелал. Хората на моята възраст не бива да остават сами. Нуждаят се от приятелство и човек до себе си — продължи той и всички се зачудиха накъде бие. Като че се отклоняваше в някаква странна посока, която все още не можеха да определят. Внезапно Сабрина и Тами се запитаха дали не е започнал леко да изкуфява. Той беше само на петдесет и девет, но шокът от загубата на майка им сигурно му бе дошъл прекалено много. И двете се мръщеха, докато той говореше: — Аз съм самотен и нещастен или по-скоро бях. Знам, че ще бъде голям шок за вас, но се надявам да разберете, че това в никакъв случай не е проява на неуважение към майка ви. Обичах я много. Но в живота ми настъпи промяна и двамата с Лесли Томпсън смятаме да се оженим.

И четирите млади жени кимаха, докато го слушаха, сетне изведнъж осъзнаха значението на последните му думи и се вцепениха. Първа се окопити Тами.

— Ти ще направиш… какво? Мама я няма от шест месеца, а ти смяташ да се жениш? Шегуваш ли се? — наистина бе напълно изкуфял. Нямаше друго обяснение. После си спомни името на жената. То я накара да побеснее. — Лесли? Кучката? — думата се изплъзна от устата й.

Баща й мигом настръхна и по лицето му се изписа гняв. Изглеждаше възмутен и обиден.

— Да не си посмяла да говориш така за нея! Тя ще бъде моя съпруга! — двамата бяха скочили на крака и се гледаха свирепо, докато останалите ги наблюдаваха в безмълвен ужас.

Накрая Тами се отпусна като покосена на стола и обхвана главата си с длани.

— О, моля те, Господи, моля те, кажи ми, че това не се случва. Че е някакъв сън. По-скоро кошмар — сетне вдигна глава и погледна баща си право в очите. В нейните се четеше безкрайна мъка. — Невъзможно е наистина да се ожениш за Лесли Томпсън, нали, татко? Просто се шегуваш? — умоляваше го, а той изглеждаше съсипан.

— Напротив, ще се оженя за нея. И се надявам, че всички вие ще се опитате да ме разберете и ще ме подкрепите. Нямате представа какво е да изгубиш жената, която си обичал тридесет и пет години.

— Но само след шест месеца хукна да й търсиш заместница? Татко, как можа? Как можа да причиниш подобно нещо на себе си и на нас?

— Вие не сте тук. Имате свой живот. А аз — мой. Двамата с Лесли се обичаме.

— Ще повърна — както обикновено обяви Канди.

Изправи се и изтича навън, а Сабрина се втренчи в баща им.

— Не смяташ ли, че е малко прибързано, татко? Нали знаеш какво се препоръчва на хората, загубили близък? Да не взимат големи решения поне една година. Може би малко избързваш — той или напълно бе изгубил разсъдъка си от мъка, или бе изпаднал във временно умопомрачение. Лесли Томпсън? О, не… всяка друга, но не и тя… Сабрина едва сдържаше сълзите си. Впрочем и останалите, включително и баща им. Изглеждаше дълбоко разочарован. Сигурно не е бил на себе си, щом си е въобразявал, че ще отпразнуват брака му с друга жена и ще бъдат щастливи. — И кога смятате да се ожените? — Сабрина се опитваше да запази спокойствие, макар вътрешно да трепереше.

Крис тихо стана и излезе навън. Струваше му се, че мястото му не е там, и беше прав — това беше чисто семеен въпрос.

— Ще се оженим на св. Валентин. След седем седмици.

— Колко мило — простена Тами, все още стиснала глава между дланите си. — И на колко години е тя, татко?

— Миналата седмица навърши тридесет и три. Знам, че разликата във възрастта е доста значителна, но за нас няма значение. Ние сме сродни души и аз съм сигурен, че майка ви би одобрила.

Тами се изправи на стола си. Очите й пламтяха от гняв.

— Ако беше жива, мама щеше тутакси да получи инфаркт. Да не си полудял? Тя никога не би ти причинила подобно нещо! Никога! Как можа да оскърбиш така паметта й и всички нас? Това е срамно и отвратително!

— Съжалявам, че го приемаш по този начин — с леден глас отвърна баща й.

Той беше с двадесет и шест години по-възрастен от жената, за която смяташе да се ожени след смъртта на съпругата си, починала само преди седем месеца. И очакваше децата му да го поздравят и да му пожелаят много щастие. Това нямаше да стане, не и след милион години! Тами се надигна. Трепереше от гняв. Сабрина я последва, като също едва сдържаше възмущението си.

В този момент Канди се върна в кухнята. Всички видяха, че бе плакала.

— Татко, как можа? — простена нещастно младото момиче и обви ръце около врата му. — Та тя е по-млада от Сабрина.

— Когато обичаш някого, възрастта няма значение — заяви той, а децата му се зачудиха как може да е такъв глупак и да се излага по този начин. Нямаха представа дали Лесли го обичаше или не, а и не ги интересуваше. Искаха просто тя да изчезне. Канди отстъпи крачка назад и впи отчаян поглед в баща си.

— Татко, защо не изчакаш малко? — Сабрина се опитваше да го вразуми, да му попречи да скочи в пропастта. — Да речем една година?

Тами изведнъж придоби паникьосан вид. Беше й хрумнала ужасяваща мисъл.

— О, Господи, тя да не би да е бременна?

— Разбира се, че не — баща им изглеждаше смъртно обиден.

В този миг Ани най-после излезе от вцепенението си. Досега ги бе слушала мълчаливо. Усети гнева в гласа на Тами, страха на Сабрина, болката на Канди, разочарованието на баща им.

— Не знам дали те интересува мнението ми — заговори тя, обърнала лице към баща си. — Съмнявам се. Но смятам, че това е най-глупавото нещо, което някога си правил, и то не заради нас, а заради самия теб. Противно е да причиниш подобна гадост на мама, татко. Но ако се налага, ще се примирим. Ала да хукнеш да се жениш за някоя си само седем месеца след смъртта на мама, е жалко, нелепо и глупаво. Защо Лесли бърза толкова? Не осъзнава ли, че това е най-сигурният начин да ни накара да я намразим? Защо вие двамата не почакате поне една година от уважение към мама? Да се ожениш толкова скоро, е огромно предателство към нас и нашата майка — тя се изправи. — Наистина ме разочарова, татко. Винаги съм имала високо мнение за теб и докато беше женен за мама, напълно го заслужаваше. Предполагам, че на Лесли изобщо не й пука за нашите чувства, нито как ще изглеждаш ти в очите на останалите. Това говори достатъчно красноречиво и за нея, и за теб.

След тези думи Ани взе белия си бастун и напусна стаята. Откри Крис да седи тихо в дневната. Едва ли можеше да има по-ужасен завършек на коледните празници.

Сабрина почисти масата, сложи чиниите в миялната машина и веднага след това се сбогува с баща си. Без дума повече всички напуснаха къщата и тръгнаха за Ню Йорк.

През целия път колата приличаше на бойно поле. Тами се закле, че никога повече няма да го види. Сабрина се притесняваше, че е болен от алцхаймер и Лесли ще се възползва от него. Канди заяви, че за нея все едно е мъртъв, и плака през цялото време. Ани тихо рече, че той е най-големият глупак, който някога се е раждал, и че няма сила на този свят, която да я убеди да присъства на сватбата. Но Сабрина й напомни, че не бяха и поканени. Нямаха представа къде ще се състои бракосъчетанието. Знаеха единствено, че мразят натрапницата и са бесни на баща си.

Докато пътуваха от Кънектикът за Ню Йорк, Крис много мъдро не отрони нито дума.