Даниел Стийл
Сестри (14)

14.

Канди, Крис и Сабрина потеглиха от Кънектикът в събота в шест сутринта. Крис шофираше, Сабрина пробваше безкрайния списък, а Канди си лакираше ноктите. Заяви, че следобед си е записала час при масажиста във фитнес салона, който посещаваше.

— Как можеш да си запишеш час за масаж? — паникьосано възкликна Сабрина. — Ние се местим!

— Всичко това е много стресиращо за мен — спокойно я уведоми Канди. — Аз не свиквам лесно с нови места. Един мой предишен терапевт ми каза, че донякъде се дължало на обстоятелството, че мама не е била вече млада, когато ме е родила. Преместването винаги ме травмира. Никога не мога да спя добре в хотелите например.

— И значи имаш нужда от масаж? — безизразно я изгледа Сабрина.

Мразеше всички тези дрънканици за вуду, карма, ароматерапия, тамян, спомени от майчината утроба. Беше прекалено практична личност, за да слуша подобни измишльотини, но не искаше да бъде груба. Крис се усмихна леко, като видя изражението на лицето й. Познаваше я добре.

— Знам, че го смяташ за глупости, но ми помага — заяви Канди. — Трябва да бъда в хармония със себе си. След това имам час за маникюр и педикюр.

— Нима педикюрът ти помага да си в хармония със себе си?

Сабрина трудно се сдържаше да не избухне, а още бе едва шест и половина сутринта. Сигурно ранният час също се отразяваше на нервите й. Остана будна до два часа след полунощ, за да помага на Ани да си стегне багажа, както и да довърши работата, която си бе донесла от кантората. Работата на Сабрина никога не свършваше. Сега се чувстваше безкрайно уморена, а дори още не бяха започнали. Превозвачите щяха да дойдат в осем, за да докарат багажа, опакован предишния ден. Всичко, което Канди взимаше със себе си, бе напъхано в два куфара марка „Луи Вюитон“ и в два сандъка, взети от апартамента й. Бяха само дрехи. За обзавеждането разчиташе на мебелите на собственика и на Сабрина.

— Докато ми правят педикюр, ми масажират стъпалата — превзето обясни Канди. — Не знаеш ли, че всичките ти жизнени центрове се намират върху ходилата? Можеш да си излекуваш почти всяка болест само с масаж на ходилата. Четох страхотна статия за това във „Вог“.

— Канди, обичам те, но ако не млъкнеш, ще те убия. Миналата седмица поех четири нови дела, секретарката ми напусна, Ани избухна най-малко петнадесет пъти, а татко не е спрял да плаче вече месец. Опаковах багажа си, Бюла и Зои имаха разстройство и оплескаха цялата къща, и трябваше да чистя — но ти не си мръдна пръста, ако смея да добавя — главата ми ще се пръсне от болка, а днес се местим. Моля те не ми говори за педикюри и спри да ми лазиш по нервите.

— Държиш се грубо и наистина си злобна — в очите на Канди заблестяха сълзи. — В такива моменти мама ми липсва още повече.

Тъй като бе седнала на задната седалка на рейндж роувъра, Сабрина се обърна, за да я погледне, и въздъхна.

— Съжалявам. Просто съм уморена. На мен мама също ми липсва. А и се тревожа за всички вас. Ти слабееш непрекъснато, татко е потиснат, мама я няма, а Ани е сляпа. Като капак се местим в ново жилище. Вече не издържам.

— Искаш ли и на теб да запиша час за масаж? — предложи Канди, опитвайки се да помогне на сестра си. Но тринадесетте години, както и разликата в характерите усложняваха нещата, още повече в този ранен час, когато на всички още им се спеше.

Сабрина имаше чувството, че се е качила на въртележка, движеща се с бясна скорост, и всеки миг ще излети към забвението, разпиляна на милиони парчета. Беше поела повече товар, отколкото можеше да носи, но въпреки всичко трябваше да намери сили да се справи. Нямаше кой друг да го стори. Канди беше още дете, а изглежда, и баща й се бе вдетинил. Ани също, макар и принудена от жестоките обстоятелства. Всички се бяха превърнали в бебета, а тя в тяхната майка. А никога не бе желала тази роля, нито й бе по вкуса.

— Предпочитам да се заема с организацията по преместването — честно отвърна тя. Не бе свикнала да я глезят, нито пък самата тя да си угажда. За Канди салоните за красота бяха част от работата й и начин на живот през последните четири години. — Ще подредя къщата, за да можем утре да се нанесем.

— Мислиш ли, че татко ще бъде добре без нас? — с тревога попита Канди.

— Трябва да бъде. Няма друг избор. Много хора в неговото положение са оцелявали, а и той не може да живее с нас. До края на месеца вие с Ани можете да го посещавате и да се връщате в града. Ти няма да се върнеш на работа преди началото на септември, а и Ани ще тръгне тогава на училище. Имате възможност да пътувате и да го наглеждате, но аз съм на работа. През септември обаче ще остане сам и ще се наложи да свикне.

Канди кимна. И двете знаеха, че няма друг начин.

В осем без пет паркираха пред къщата на Източна осемдесет и четвърта улица, след като се отбиха да пийнат по чаша кафе в „Старбъкс“. След топлото и ароматно кафе и Сабрина, и Крис се почувстваха по-добре. Канди изпи двойно айскафе, което бе достатъчно да изостри нервите й за цяла седмица, но тя заяви, че го обожавала. Докато работеше в града, изпиваше по четири на ден. Нищо чудно, че въобще не се хранеше. След толкова много кофеин и цигари естествено бе да няма никакъв апетит.

Когато пристигнаха, превозвачите вече бяха дошли и бързо се заеха с работа. До един часа камионът бе разтоварен и сестрите прекараха следобеда в разопаковане на кашони и сандъци. В шест часа навсякъде бяха пръснати чинии, книги, картини, дрехи. Наоколо бе пълен хаос, Сабрина се опитваше да подреди вещите си, а Крис й помагаше. Канди бе излязла преди два часа за масажа, маникюра и педикюра си и каза, че ще се върне към седем. Сабрина се обади на баща им, за да му съобщи, че ще прекарат нощта в новата къща и ще се опитат да сложат мястото в ред. Той я успокои, че двамата с Ани са добре. Каза, че е приготвил вечеря, което означаваше, че е стоплил замразени яйчени рулца и консерва готова супа. Сабрина се усмихна. Звучеше по-бодро, отколкото през цялата седмица. Добави, че Ани му помогнала и подредила масата. Сякаш всички отново бяха деца. Засега това бе най-доброто, на което бяха способни.

Крис бе понесъл огромен кашон с игри към стаята най-горния етаж, когато двамата се срещнаха на стълбите. Тя слизаше надолу. Той й изпрати въздушна целувка и отбеляза, че къщата е страхотна. Младата жена знаеше, че скоро наистина ще изглежда добре, но трябваше още доста да се потрудят. Предполагаше се, че официалното преместване ще е на следващата вечер. Тя смяташе да помоли Канди и Ани да изчакат още една седмица, преди да се нанесат, за да успеят двамата с Крис да подредят всичко. Ани нямаше се оправи с всички кутии и кашони, разхвърляни наоколо и с разместените мебели. Едва ли щеше да съумее да се придвижва между тях. Когато дойде, всичко трябваше да е почистено и подредено по местата си, за да може да ходи необезпокоявана.

Канди се обади в седем и половина, за да я осведоми, че срещнала един приятел в гимнастическия салон. Искаше да знае дали Сабрина би имала нещо против, ако отиде да вечеря с него. Допълни, че не го била виждала от половин година. Дали Сабрина и Крис не биха искали да им донесе нещо за вечеря?

Сабрина й каза да не се безпокои за тях, добави, че ще поръча пица. Не възнамеряваше да се връща в Кънектикът тази вечер и предложи на Канди, ако има желание, да спи в къщата в града, в случай че успее да намери чаршафите си. Сабрина знаеше, че са „Пратези“^[1]. Нейните бяха от разпродажба в „Мейси“, но тя си ги харесваше. Канди заяви, че сигурно ще се прибере късно. Отивали в „Киприани“ в центъра, а след това навярно щели да продължат в някой нощен клуб. Напоследък Канди не бе излизала с приятели, а изминалите няколко седмици бяха доста тежки за нея. Не й се сърдеше, че иска малко да се поразсее, пък и без това нямаше голяма полза от нея. Дори предпочиташе да не се мотае из къщата и само да й пречи.

— Защо не я накара да се върне и да ни помогне? — изненадано попита Крис.

Смяташе, че Сабрина е прекалено мека и отстъпчива със сестрите си, които често се възползваха от добротата и готовността й да прощава и да върши всичко сама.

— Наистина ли вярваш, че ще ни бъде от помощ? Най-много да си счупи някой нокът, след което ще прекара два часа на телефона. Предпочитам да оправя всичко сама.

— Тъкмо заради това тя не се е научила на нищо — скара й се Крис. — Прекалено много си я отпуснала.

— Ето защо още не съм станала майка — отвърна Сабрина. — Нито искам да бъда. Сигурно ще съм лоша майка.

— Не, няма. Ще си страхотна дори. Както си страхотна и с нея. Просто трябва да си малко по-строга и по-взискателна. Те са големи жени. Защо трябва да се нагърбваш с цялата черна работа? Да не би тя да е принцесата от приказките, а ти — Пепеляшка, която търка пода на замъка? Ти също имаш правото да си принцеса. Остави я да потърка малко пода за разнообразие.

— Обичам те — усмихна му се Сабрина и го целуна. — Както и да е, предпочитам да сме само двамата.

Превозвачите си бяха отишли и те бяха сами. Чувстваха се спокойни. Половин час по-късно прекратиха работата, качиха се горе, застлаха леглото с чаршафи и се любиха. После дълго лежаха доволни и щастливи в прегръдките си. Беше съвършено, както винаги.

Сабрина подремна малко, след това станаха и отново се заеха с разопаковането. За пръв път от месец Крис имаше чувството, че тя отново е изцяло негова, макар и само за час. А това му вдъхваше надеждата, че един ден животът им ще се върне в нормалния ритъм. Противно на волята си, не спираше да се пита кога най-после.

В Кънектикът баща й бе приготвил вечеря на Ани. Тя не искаше да се оплаква, но замразените пролетни рулца бяха ужасни, само супата горе-долу ставаше за ядене. Той й се извини за жалките си готварски умения, а Ани се засмя.

— Сигурно се предава по наследство, татко. Мен също не ме бива особено в кухнята.

След вечеря той й подаде блокче „Дъв“, като първо я попита дали предпочита шоколад с ванилия, млечен или натурален. Тя си избра натурален шоколад с пълнеж от ванилов крем и тъкмо се наслаждаваше на прекрасния му кадифен вкус, когато на вратата се позвъни. Баща й отиде да отвори, а Ани остана в кухнята. Чу женски глас да говори на баща й, който отвърна: „Каква изненада“, но не им обърна внимание. Довърши десерта си и чак след това тръгна по посока на гласовете, за да разбере кой е дошъл. Баща й стоеше отвън на моравата и разговаряше с жена, чийто глас Ани не познаваше. Доколкото можа да определи, принадлежеше на млада жена.

— Спомняш си Ани, нали? — попита баща й непознатата, когато Ани приближи. — Сега вече е голяма жена.

— И сляпа — додаде Ани за драматизъм.

От седмици се държеше по този начин. Така изливаше гнева си. Сабрина няколко пъти й бе изтъкнала внимателно, като на малко дете, че като се държи грубо с хората, никога няма да прогледне. Дотогава Ани никога не се бе държала така, нито пък бе проявявала злоба или ненавист.

— Да — гласът на баща й стана сериозен. — Претърпя злополука заедно с майка си.

Ани все още нямаше представа на кого говореше.

— Кой е дошъл, татко? — попита тя и направи крачка към тях. Усети уханието на непознат парфюм. Миришеше на момини сълзи.

— Спомняш ли си Лесли Томпсън? Брат й беше съученик на Тами.

— Не, не си я спомням — честно отвърна Ани.

— Здравей — обърна се младата жена към нея. — Брат ми Джак е връстник на Тами. Аз съм по-голямата му сестра. Двете със Сабрина бяхме приятелки — да бе, за около пет минути, помисли си Ани. Сега се сети коя е. Беше по-голяма от Тами и по-малка от Сабрина. В семейството й всички бяха кариеристи и натегачи и майка й не ги харесваше. Спомни си, че момичето бе хубавичка блондинка. Според Сабрина беше гадна кучка, тъй като се бе опитала да свали гаджето й. Тогава Сабрина беше на седемнадесет, в последния клас на гимназията. Лесли беше на петнадесет и, както майка й обичаше да се изразява, „напориста“. Сестра й никога повече не я покани. — Току-що се преместих тук от Калифорния и чух за майка ти. Дойдох да изкажа съболезнованията си.

Ани усети някаква специфична нотка в гласа й, но не успя да определи точно значението й. Когато говореше на Ани, тонът й се бе променил. Преди това, докато разговаряше с баща й, беше топъл и игрив, а сега се вмъкваше раздразнение, сякаш не й бе приятно, че Ани е там. Понякога беше истинско проклятие, че бе станала толкова чувствителна. Внезапно долавяше нюанси, които никога досега не бе забелязвала. Все едно четеше мислите на хората, а това я караше да се чувства много странно.

— Лесли ни е донесла ябълков пай — топло рече баща й. — Домашен. Ние тъкмо се канехме да хапнем десерт. Искаш ли да влезеш и да ни правиш компания? — Ани се намръщи, докато ги слушаше. Защо баща й лъжеше? Нали си бяха изяли шоколадовите десерти. Предположи, че просто се опитва да бъде любезен.

— Не, благодаря. Трябва да се връщам. Само исках да ви поздравя и да ви изкажа съболезнованията си. Джак помоли да ви предам и неговите.

— Кога се връщаш в Калифорния? — попита Ани без някаква умисъл, но прозвуча така, сякаш й се искаше да е по-скоро.

— Всъщност няма да се връщам. Ще остана при родителите си, докато си намеря апартамент в града. Живеех в Палм Спрингс и наскоро се разведох. Прекарах там десет години, но ми омръзна и реших да се върна — отвърна тя отново със закачлив тон.

— Аз също ще се местя в града — осведоми я Ани, макар че Лесли не я бе попитала. — Всъщност утре се местим — Канди, Сабрина и аз.

— Жалко — рече Лесли. Ани отново долови уханието на парфюма и заключи, че е прекалено сладникаво. — Сигурно баща ви ще се чувства много самотен, когато си тръгнете.

— Да, вярно е — побърза да отговори той, а малко след това Лесли се сбогува и си тръгна. — Не се притеснявай да идваш винаги, когато пожелаеш, Лесли — извика след нея баща й, след което Ани чу затръшването на врата на кола и ръмженето на двигателя.

— Защо я покани? — намръщено попита тя и извърна лице към него, въпреки че не можеше да го види. Улови ръката му, за да се върне в къщата. Изпитваше леко раздразнение. — Да не се притеснява и да идва винаги, когато пожелае?

— А какво трябваше да кажа? Тя ни донесе ябълков пай. Не исках да бъда груб.

— И как така се е сетила да дойде? Не съм я виждала от последната година на Сабрина в гимназията — замисли се за кратко за това, когато влязоха в къщата и Ани го пусна. Вътре можеше да се оправя без чужда помощ. — Надушвам нещо гнило — всъщност надушваше единствено уханието на момини сълзи, при това доста натрапчиво.

— Не ставай глупава, Ани. Тя е едно мило момиче, с което се познавате от деца, чула е за майка ти.

— Именно. Не бъди наивен, татко.

— А ти не ставай параноична и не си въобразявай разни небивалици. Едно момиче на нейната възраст няма да се прехласне по мен. А и вече ти казах, че не смятам да излизам с жени. Обичам майка ти и винаги ще я обичам.

Ала въпреки уверенията му Ани се разтревожи. Искаше й се да може да види тази Лесли и да прецени ситуацията. Отбеляза си наум да каже на Сабрина, когато се прибере. Никак не й харесваше идеята разни жени да обсаждат баща й. Най-малко пък такива като Лесли Томпсън, която едва ли се бе променила особено. Спомняше си буйната й руса коса и определението на Сабрина, че е кучка. Тогава Ани беше на девет години. Но отлично знаеше, че най-голямата й сестра беше бясна. Странно как подобни случки се запечатват в съзнанието. От тогава до днес тази Лесли си бе останала „кучка“ в представите на Ани, въпреки че обидната дума се отнасяше за държанието й, когато е била на петнадесет години.

Ани подреди чиниите в миялната машина. Баща й си отряза парче от ябълковия пай и заяви, че бил великолепен, а в отговор Ани само изсумтя. След това и двамата се качиха горе. Ани бе развълнувана за новата къща и преместването на следващия ден. Тук беше прекалено тихо и се чувстваше изолирана. Щеше да бъде хубаво отново да живее в града, въпреки че движенията й ще бъдат ограничени и нямаше да може да излиза сама. Все пак промяната щеше да я освежи.

Дълго остана да лежи в леглото. Слушаше музика и си мислеше за живота си във Флоренция. Рисуването, пътуванията до Сиена, посещенията й в галерия „Уфици“, месеците й с Чарли. Той все още й липсваше и й се искаше да му се обади само за едно „здрасти“. Все още не можеше да се съвземе от шока, че толкова скоро се бе влюбил в друга жена и я бе изоставил. Но поне не му бе казала, че е сляпа, и не бе усетила съжалението му. Звънна на Сабрина, която й каза, че подреждането върви добре, както и на Тами в Ел Ей, която си беше сама у дома в събота вечер. Тъкмо изкъпала Хуанита и сега се занимавала с прането. Мисълта, че никога повече няма да види лицата им или да надникне в очите им, изпълни Ани с безкрайна на тъга. Можеше да ги усети, да ги чуе, да ги докосне, но до края на живота си щеше да ги помни такива, каквито бяха сега. В съзнанието й те никога нямаше да остареят, нито да се променят. Заспа, докато си мислеше за това и сънува как двамата с Чарли гледаха залеза във Флоренция, но когато се обърна, за да му каже, че го обича, той изчезна.