Даниел Стийл
Сестри (6)

6.

Двама мъже от магистралния патрул позвъниха на вратата на семейство Адамс малко след дванадесет и половина. Бяха напуснали мястото на злополуката, след като Ани бе отведена с линейката. Служителите бяха открили шофьорската книжка на Джейн в ръчната й чанта в колата, а от тази на Ани предположиха, че й е дъщеря. Адресът на родителите й в Кънектикът бе вписан в американската й шофьорска книжка. В чантата й намериха и италианско свидетелство за управление. В случай на инцидент пътният патрул имаше пълномощията да уведомява най-близкия роднина по телефона. Но Чък Петри, ръководител на пътния екип на мястото на катастрофата, смяташе, че е нечовешко, роднините да научават за сполетялата ги трагедия по този безчувствен начин. Ако нещо се случеше със съпругата и дъщеря му, той би искал да му го съобщи човешко същество, а не глас по телефона. Затова изпрати двама души от екипа си в къщата на Адамс и остана на магистралата, където заедно с останалите полицаи насочваше потока от коли покрай катастрофиралите автомобили и телата. Превозните средства се движеха с десетина километра в час. Движението на магистралата нямаше да се нормализира още часове.

Двамата патрулни позвъниха на входния звънец с неловки изражения. Единият беше новак и никога досега не се бе оказвал в подобна ситуация. Старшият полицай му бе обещал, че той ще го говори.

Изминаха няколко минути, докато някой им отвори вратата, тъй като всички бяха край басейна, а оттам входният звънец не се чуваше много ясно. Сабрина тъкмо се чудеше къде се бавят майка й и Ани. Нямаше ги вече почти час — доста време, за да отидат до супермаркета и да се върнат. Останалите предположиха, че може би магазинът е бил затворен и се е наложило да потърсят друг, откъдето да купят туршия и майонеза.

Когато най-после чуха звънеца, Тами отиде да отвори. И без това смяташе да отскочи до кухнята, за да си вземе нещо за пиене. През стъклата на входната врата зърна посетителите. Още щом видя униформите, сърцето й заби учестено, но тя се опита да се успокои — навярно нямаше нищо страшно. Сигурно идваха заради някаква дреболия: или пръскачката бе изпръскала прозорците на съседа, или някой се бе оплакал, че кучетата вдигат твърде много шум. Това трябваше да е. По-младият полицай се усмихваше нервно, а по-възрастният я гледаше със загрижена физиономия.

— С какво мога да ви помогна, полицай? — попита Тами, вперила поглед право в очите му, като вътрешно се опитваше да се увери, че всичко е наред.

— Тук ли живее господин Адамс? — в базата данни за водачите на превозни средства той фигурираше като следващия най-близък роднина. По-младият му партньор бе получил информацията, докато пътуваха с колата към дома на семейство Адамс.

— Разбира се — любезно отвърна Тами и отстъпи настрани, за да влязат в прохладното антре. В къщата беше доста хладно, тъй като майка й обичаше да пуска климатика на най-висока степен. — Сега ще отида да го повикам. Мога ли да попитам защо го търсите?

Искаше да се освободи от мъчителното очакване, преди да уведоми баща си. Но изведнъж той изникна зад гърба й, сякаш бе усетил, че това позвъняване е нещо важно. Доби озадачен вид, когато видя униформените от пътната полиция.

— Господин Адамс?

— Да. Случило ли се е нещо? — Тами видя как лицето на баща й пребледня, също както и лицата на Сабрина и Канди, които се появиха в коридора.

— Може ли да говоря насаме с вас, сър? — попита старшият офицер, който бе свалил шапката си. Тами неволно отбеляза, че макар да беше плешив, беше привлекателен мъж на възрастта на баща й. Другият полицай изглеждаше поне петнадесетина години по-млад.

Без да каже нито дума, баща им ги поведе към библиотеката, която двамата с майка им използваха като кабинет през зимата. Вътре имаше камина, а покрай облицованите с дървена ламперия стени се издигаха лавици с книги, събирани цял живот. Виждаха се два удобни дивана и няколко големи кожени кресла. Джим се отпусна в едно от тях и покани с жест полицаите да седнат на единия диван. Нямаше никаква представа защо са тук. Внезапно му щукна налудничавата идея, че са дошли да арестуват някого от семейството, но не можеше да си обясни защо. Надяваше се някое от момичетата да не е извършило нещо глупаво. Канди беше най-малката и единствената, която би могла да стори нещо необмислено. Може би беше внесла тайно наркотици през митницата на летището, пристигайки от Париж, или пък виновницата беше Ани, която заради артистичния си темперамент се е забъркала в нещо незаконно. Надяваше се да не е така, но това бе единственото, което му хрумна. Дъщерите му чакаха отвън в коридора с тревожни и уплашени лица, а в библиотеката старшият полицай си пое дълбоко дъх, докато мачкаше нервно шапката си. От доста време не бе вършил подобно нещо и му беше много трудно.

— Съжалявам, че трябва да ви го съобщя, сър, но е станала злополука. Преди двадесет минути, на магистралата, на около осем километра оттук.

— Злополука? — Джим изглеждаше объркан, а в коридора Сабрина ахна и стисна ръцете на Тами и Канди. Баща им продължаваше да гледа с неразбиращо изражение.

— Да, сър. Съжалявам. Трябваше да ви го кажем лично. Станал е инцидент с един камион — сноп стоманени тръби се е развързал и е причинил челен сблъсък на няколко коли. Част от тръбите са се врязали в една от колите. Шофирала е Джейн Адамс, родена на 11 юни 1950. Вие фигурирате като най-близкия й роднина в базата на пътната полиция. Предполагам, че е била съпругата ви — гласът му заглъхна, а Джим се втренчи ужасено в него.

— Какво искате да кажете с това, че е „била моята съпруга“? Та тя все още е! — настоя той.

— Загинала е на място при злополуката. Тръбите са минали през предното стъкло, изхвърлили са я от колата, която се е ударила челно в други две, движещи се в насрещното платно. Починала е при сблъсъка — нямаше начин да се украси подобна новина. Обстоятелствата бяха ужасяващи.

Лицето на Джим внезапно се изкриви от болка, когато смисълът на думите достигна до съзнанието му.

— О, Боже… о, мили Боже…

Момичетата чуха риданията му и неспособни да издържат повече неизвестността, нахлуха в стаята. Чуха „загинала е на място“, но все още не знаеха кой — Ани, майка им или и двете? И трите бяха безкрайно изплашени, докато баща им хлипаше неудържимо.

— Кой е загинал? Какво се е случило? — Сабрина първа влезе в стаята, последвана от останалите две сестри. Канди вече плачеше, макар още да не знаеше за кого и защо.

— Майка ви… — задавено промълви баща им. — Станала е злополука на… челен удар… стоманени тръби паднали от камион… — Тами избухна в ридания, а Сабрина обърна плувналите си в сълзи очи към полицая, който им поднесе съболезнованията си.

— Какво е станало със сестра ми? Тя беше в колата с мама. Казва се Ани — Сабрина не можеше да си представи, че и двете са били убити. Затаи дъх и зачака със страх отговора му.

— Тя все още е жива. Тъкмо щях да съобщя на баща ви, но исках да му дам малко време да се съвземе — полицаят погледна извинително към нещастното семейство, а в очите на по-младия му колега заблестяха сълзи. Беше по-лошо, отколкото си представяше. Това бяха реални хора и ставаше дума за майка им. Не му личеше, но беше на възрастта на Канди. Имаше три сестри приблизително на тяхната възраст, а и майка му беше навярно връстница на тяхната. — Пострадала е много зле и я откараха в болницата „Бриджпорт“. Когато я извадиха от колата, беше в безсъзнание. Цяло чудо е, че е жива. Тя е единствената оцеляла при сблъсъка между колите — бяха загинали осем души, но полицаят не им го каза. Решиха да дойдат първо в дома на семейство Адамс, защото Ани все още беше жива. Налагаше се да ги уведомят по-бързо, за да отидат в болницата. При подобни трагични инциденти всяка минута можеше да се окаже съдбоносна.

— Как е тя? Ще се оправи ли? — припряно попита Тами.

Канди стоеше като вцепенена, а сълзите безмълвно се стичаха по лицето й. Приличаше на невероятно високо петгодишно дете.

— Когато я качиха на линейката, беше в критично състояние. Ако искате, ще ви откарам до болницата. Или мога да карам пред вас с пуснати сирени, ако предпочитате да отидете с колата си.

Джим все още се взираше невярващо в него. Близо тридесет и пет години, прекарани с жената, която бе обикнал от първия в миг, в който я бе видял, а сега изведнъж за секунди, при някакъв нелеп инцидент, нея вече я нямаше. Дори не бе разбрал напълно какво му казаха за Ани. В момента можеше да мисли единствено за съпругата си.

— Да — отвърна Сабрина, преди другите да успеят да проговорят, — ние ще караме след вас.

Полицаят кимна и двете с Тами хукнаха към горния етаж, за да вземат чантите си. Сабрина грабна бележника с телефоните и списъка с гостите от бюрото на майка си. Трябваше да се обадят, за да съобщят, че тази вечер няма да има празненство. Тами се увери, че кучетата са прибрани в къщата, взе няколко бутилки минерална вода от хладилника и ги пъхна в чантата си. Само след миг двете вече тичаха към колата на баща им. Беше голям мерцедес седан, последен модел.

Сабрина се настани зад волана и му каза да се качва. Той седна като сомнамбул на мястото до нея, а Канди и Тами се плъзнаха на задната седалка и затръшнаха вратите. Единствената мисъл, която туптеше в главата на Сабрина, беше, че докато стигнат до болницата, Ани вече може да е мъртва. Молеше се да я заварят жива.

Преди да потеглят от алеята, полицаите пуснаха сирените и поеха с пълна скорост. Сабрина ги последва. Когато излязоха на магистралата, караха със сто и петдесет километра в час. След минути бяха в болницата „Бриджпорт“. Откакто напуснаха къщата, баща им не бе спрял да плаче.

— Защо аз не отидох до магазина вместо нея? Можех да го направя. Дори не се сетих да й предложа — обвиняваше се той.

Сабрина паркира пред болницата, погледна го за миг, преди да слязат, и го прегърна.

— Ако го беше направил, сега тя щеше да седи тук и да плаче за теб, татко. Такива неща се случват. По-късно ще мислим за това. Сега трябва да видим как е Ани и да й помогнем да се справи.

Сабрина се надяваше да не е толкова тежко ранена, както всички се опасяваха. С малко повече късмет може би сестра им щеше да оживее. Достатъчно лошо бе, че бяха изгубили майка си, всъщност направо немислимо, но в момента Сабрина можеше да си позволи да мисли само за Ани. Изчака останалите да слязат, което й се стори цяла вечност, включи алармата на колата и махна за благодарност на полицаите, помогнали им да стигнат толкова бързо до болницата. После всички се затичаха към залата за спешни случаи. Оттам ги изпратиха в травматологичното отделение, където жената от рецепцията им каза, че са отвели Ани. Сабрина тичаше по коридора, следвана по петите от Тами и Канди. Баща им беше най-отзад. На Сабрина й се искаше да го успокои, но в момента най-важната беше Ани. За майка си не можеха да направят нищо. Странно, но когато влизаше в отделението, Сабрина си представи как майка им ги очаква там, за да им каже, че с Ани всичко ще бъде наред. Ала реалността бе съвсем различна.

Завеждащият отделението излезе да се срещне с тях веднага щом Сабрина съобщи имената им. Уведоми ги, че животът на Ани виси на косъм и веднага щом я стабилизират, ще я вкарат в операционната. Налагало се да й направят спешна операция, за да отстранят хематома в мозъка, притискащ очния нерв, с надеждата да спасят зрението й. Но загриженото изражение на лицето му показваше, че не храни особени надежди за успешен изход. Обясни им, че раната в главата е засегнала частта от мозъка, където се намираха очните нерви.

— Не съм сигурен дали ще успеем да спасим зрението й — без заобикалки заяви лекарят. — Но в момента съм загрижен единствено за живота й.

— Ние също — промълви Тами, а Канди се втренчи ужасено в лекаря.

— Но тя е художничка! Трябва да спасите очите й! — той кимна, но не каза нищо.

Показа им снимките от скенера и добави, че очакват всеки момент да пристигнат най-добрият мозъчен хирург и офталмологът. Тъй като беше Четвърти юли, двамата не бяха на работа, но от болницата бяха успели да се свържат с тях. Неврохирургът се бе обадил, за да ги уведоми, че е тръгнал. Успяха да открият офталмолога на семейното барбекю в дома му. Той обещал, че ще се постарае да дойде до половин час. В момента Ани била на изкуствено дишане. На два пъти спирала сърдечната дейност и дробовете й не функционирали самостоятелно, но мозъчната дейност била нормална. Смятаха, че няма сериозни увреждания на мозъка. Наистина хематомът можеше много скоро да предизвика проблеми, но лекарят се безпокоеше повече за зрението й. Съдейки по раните и пораженията от претърпяната катастрофа, не таеше големи надежди, че ще успеят да го спасят. Опасяваше се най-вече, че очните нерви са непоправимо увредени. Все пак се случваха и чудеса и точно на това се надяваха.

Мозъчният хирург влезе, докато разглеждаха снимките на мозъка на Ани. След като ги изучи внимателно, хирургът обясни в какво се състои процедурата, какви са рисковете и колко време ще отнеме операцията. Не скри нищо от близките, предупреди ги, че не е изключено Ани да не издържи операцията. Но нямаха избор. Лекарят ясно им заяви, че без хирургическа намеса за отстраняване на хематома, Ани със сигурност ще остане завинаги с увреден мозък или ще умре.

— Тя никога не би искала да живее с увреден мозък — прошепна Тами на сестрите си.

Всички бяха единодушни, че трябва да се оперира, и подписаха нужния документ. Баща им не беше в състояние да направи каквото и да било. Седеше отпуснат на един стол в чакалнята и плачеше безутешно за съпругата си. Дъщерите му се страхуваха, да не би да получи инфаркт, а Канди се строполи на един стол, заявявайки, че всеки миг ще припадне. Двамата с баща й се държаха за ръце, облени в сълзи. Сабрина и Тами бяха не по-малко потресени от тях, но се сдържаха — стояха прави, разговаряха и се опитваха да си вдъхнат кураж.

Малко след като мозъчният хирург прегледа Ани отново, се появи офталмологът, за да им обясни своето участие в процедурата. Операцията беше изключително сложна и рискова, а след като видя изследванията, честно им заяви, че има изключително малка вероятност да се спаси зрението на сестра им, но си струва да се опита. И двамата хирурзи бяха напълно откровени с близките: обясниха им, че цялата операция ще отнеме някъде между шест и осем часа и съществува голяма опасност Ани да не я преживее. В момента сестра им се намираше между живота и смъртта.

— Може ли да я видим преди операцията? — попита Тами завеждащия отделението и той кимна.

— Тя е доста зле. Сигурни ли сте, че ще го понесете?

Сабрина и Тами кимнаха, сетне се извърнаха към мястото, където седяха Канди и баща им. Приближиха към тях и ги попитаха дали искат да видят Ани преди операцията. Не го казаха, но от думите им пролича, че може би това ще е за последен път. Баща им само поклати глава и се извърна настрани. Вече му се бе струпало повече, отколкото можеше да понесе — бяха му съобщили, че трябва да идентифицира тялото на съпругата си в моргата на долния етаж.

Канди се втренчи ужасено в двете си по-големи сестри и заплака неудържимо.

— О, Господи, не мога… о, мили Боже… Ани… и мама… — малката им сестричка окончателно бе рухнала, но това не ги изненада. Оставиха баща си и Канди в чакалнята и последваха завеждащия отделението в травматологията, където бе настанена Ани.

Тя лежеше в малка стая, заградена със завеси, пълна с разни машини, монитори и всевъзможни тръбички. Лицето й бе скрито зад кислородната маска. Четири сестри и двама лекари наблюдаваха показанията на уредите. Кръвното й налягане бе спаднало и медицинският персонал се опитваше да го нормализира. Тами и Сабрина застанаха отстрани, за да не пречат. Казаха им, че могат да приближат една по една и да я видят само за минута. Лицето й бе жестоко изранено, едната скула бе строшена. Ръцете й бяха набраздени от дълбоки прорези, върху едното й рамо зееше голяма рана. Сабрина докосна нежно ръката й и целуна пръстите й, докато сълзите се стичаха по страните й.

— Стегни се, Ани, момичето ми… можеш да се справиш, дръж се, бебче, заради всички нас. Ние те обичаме. Ще се оправиш. Вече си голямо момиче. Ние сме тук и ще те подкрепяме — внезапно си спомни как веднъж бе завела Ани на детската площадка, когато бе на тринадесет, а сестра й на пет. Сабрина я изпусна за миг от поглед, колкото Ани да се качи на една катерушка, да падне и да си счупи ръката. Сабрина изпадна в ужас, а майката на едно от приятелчетата им ги заведе в спешното отделение и оттам се обади на майка им. Джейн не беше сърдита, нито й се скара, дори похвали Сабрина, задето се е държала като голяма и е помогнала да закарат сестра й в болницата. Каза й, че е можело да се случи същото и ако тя е била с Ани. Такива неща ставаха с децата. Добави, че това ще й послужи за урок следващия път да бъде по-внимателна и да наглежда сестра си, но дори тогава пак е можело да се случи. Похвали и Ани, че се е държала смело. Не им се скара, че са били глупави или небрежни, нито упрекна Сабрина, че заради нея сестра й е пострадала. Тази случка й помогна да разбере що за човек беше майка й, как умееше да се справя в трудни ситуации, колко мил и любящ родител беше. Никога нямаше да забрави случилото се и сега го напомни на Ани. — Трябва да бъдеш смела, Ани, както онзи път, когато си счупи ръката.

Но този път беше много по-тежко. Беше немислимо, че Ани може да изгуби зрението си. Ала още по-страшно беше, че изобщо можеше да не оживее. Сабрина бе готова на всичко, само и само Ани да е жива, дори и с непоправимо увреден мозък, дори никога повече да не бъде някогашната Ани. Целуна отново пръстите й и отстъпи мястото си на Тами, която застана край леглото. Не откъсваше поглед от Ани, а сълзите се стичаха като порой по страните й. Не можеше да говори.

— Чу Брина, Ани… тя ще ни съдере задниците, ако не оживееш — така заплашваше по-малката си сестра, когато бяха деца. Двете с Ани бяха близки по години. Сабрина беше с осем години по-голяма от Ани и с пет — от Тами. Като деца им се струваше огромна разлика, но сега не си личеше толкова. — Дръж се като голямо момиче, Ани. Ние ще бъдем до теб, когато се събудиш. Обичам те… не го забравяй — не можа да продължи, тъй като избухна в ридания.

Сабрина приближи, прегърна я и я поведе към чакалнята. Баща им и Канди не бяха помръднали и изглеждаха още по-зле и отпреди, ако това изобщо бе възможно. На Тами й хрумна една идея.

Тя потърси телефонния номер на семейния лекар в бележника на майка им. Набра го на клетъчния си телефон и дискретно се отдалечи. Успя да се свърже с него в дома му и му обясни какво се бе случило. Попита го дали би могъл да дойде в болницата, за да идентифицира тялото на майка им, та да не се налага баща им да го прави. Не искаше никой от тях да я запомни по този начин. Завеждащият отделението ги бе предупредил, че майка им е пострадала много тежко и гледката може да им причини допълнителни страдания. Семейният лекар обеща да тръгне веднага. Тами го помоли, ако сметне, че е разумно, да донесе някакви успокоителни, защото баща й и най-малката й сестра са доста зле.

— Разбира се. А ти как си? — загрижено попита лекарят.

— Не знам — честно отвърна Тами и погледна към Сабрина, която се бе приближила. — Мисля, че съм в шок. Всички сме така. Случилото се е ужасно, а Ани е много зле.

Съобщи какво им бяха обяснили хирурзите и той обеща до час да е при тях, за да им окаже поне морална подкрепа, ако не друго. Поне щеше да освободи баща й от тежкото задължение да идентифицира тленните останки на любимата му Джейн. Каза на баща си, че семейният им лекар скоро ще дойде, за да потвърди самоличността на майка им. След това щяха да им дадат тялото за погребение, ала никой от тях още не бе помислил за това. Всички бяха като замаяни след случилото се и твърде разтревожени за Ани. Докато Тами разговаряше по телефона, завеждащият им съобщи, че Ани вече е в операционната и след няколко минути ще започнат. Обеща да ги уведоми веднага, щом има някакви новини, но ги предупреди, че операцията ще продължи няколко часа.

— Не трябва ли да се сбогувам с нея? — попита Джим, когато Тами му обясни, че семейният им лекар ще го отмени в идентифицирането на съпругата му.

Тя се поколеба, търсейки подходящ начин да отговори на въпроса му, за да не го заболи и същевременно да го освободи от чувството за вина.

— Не смятам, че трябва, татко. Не мисля, че мама би искала да я запомним такава. Знаеш как изглеждаше и колко красива беше. Със сигурност не би желала да се разстройваш и натъжаваш — нежно рече Тами, опитвайки се да преглътне напиращите сълзи.

— Искаш да кажеш, че никога вече няма я видя, нито да я подържа в прегръдките си? — въпросът му направо разби сърцата на дъщерите му, а огромната мъка в очите му едва не ги довърши. Той изглеждаше напълно съсипан. Тази сутрин беше жизнерадостният, хубав и младеещ баща, когото познаваха. А сега, само след няколко часа, се бе превърнал в изплашен, измъчен и треперещ старец. Гледката беше ужасяваща.

— Можеш, татко — намеси се Сабрина, — разбира се, че можеш, но мисля, че би било ужасно за теб, а и за мама. Понякога е по-добре да не се сбогуваме с хората, които най-много обичаме. Ако беше загинала в самолетна катастрофа, не би могъл да я видиш и подържиш в прегръдките си. Това, което е останало сега от нея, е само обвивка, това не е мама, не е Джейн. Тя си отиде, татко. Ако държиш да й кажеш сбогом, можеш да го направиш. Никой няма да те спре. Просто не мисля, че мама би го искала — майка им бе посветила живота си да направи неговия щастлив и удобен и не би желала точно в такъв момент да му причинява повече болка и страдание.

— Може би си права — тихо промълви той, но изглеждаше облекчен.

След малко семейният лекар влезе в чакалнята. Постара се да успокои Джим и момичетата. Беше много мил, състрадателен и дълбоко загрижен. Даде на Сабрина шишенце валиум и й поръча да го разпредели между близките си. Най-вече да даде едно хапче на баща си и някоя от тях да го отведе у дома. Джим беше в добро здраве, но винаги бе имал лек шум на сърцето, а този ден бе преживял доста. Виждаше се, че и Канди е в окаяно състояние. На два пъти, откакто бяха пристигнали, имаше пристъпи на задух, виеше й се свят и бе заявила, че ще повърне. Прилошаваше й всеки път, щом се изправеше на крака.

Сабрина им даде по една таблетка с чаша студена вода и след като семейният им лекар се запъти към моргата, отиде да се посъветва с Тами какво да правят. Преди това лекарят ги бе попитал дали са се свързали с погребалното бюро. Всъщност не им бе останало време. Бяха дошли направо в болницата, за да видят Ани, и никъде не се бяха обаждали. Родителите им нямаха братя или сестри, а бабите и дядовците им отдавна бяха починали. Цялото семейство беше в болницата. Всички решения трябваше да се вземат там. Явно Сабрина и Тами бяха поели нещата в свои ръце, тъй като разсъждаваха най-трезво, въпреки че бяха дълбоко потресени от случилото се. Но баща им и Канди просто не бяха на себе си. Те двете поне не бяха изгубили разсъдъка си, независимо колко силно страдаха.

Лекарят ги насочи в коя погребална агенция да се обадят и Сабрина им позвъни. Обясни, че на другия ден ще се опита да отиде, за да уточнят приготовленията, но обстоятелствата са доста сложни заради състоянието на Ани. Надяваше се, че няма да се наложи да правят две погребения. Достатъчно лошо беше, че бяха изгубили майка си — това надхвърляше и най-зловещите им кошмари и страхове. Какво по-тежко от загубата на майка? Сабрина не искаше дори да мисли, че Ани също може да умре.

— Струва ми се, че една от нас трябва да ги отведе у дома — каза Тами на Сабрина.

Двете бяха застанали до автомата за минерална вода в другия край на коридора. Баща им и Канди изглеждаха замаяни от валиума, той дори имаше вид, сякаш всеки миг ще заспи. Твърде много му се бе струпало.

— Не ми се иска да те оставям сама тук — разтревожено отвърна Сабрина. — А и предпочитам да остана заради Ани. И двете би трябвало да сме тук.

— Не можем — практично отсъди Тами. Беше прагматична и проявяваше здрав разум, дори в подобни ужасни и стресиращи ситуации. Сабрина също бе уравновесена и здравомислеща личност. Изглеждаха съвсем различни, но всъщност си приличаха, бяха наследили доста от характера на майка си. Тя би действала по същия начин и Сабрина го осъзнаваше. — Нито татко, нито Канди са в състояние да останат повече тук. Трябва да ги отведем вкъщи и да ги сложим да си легнат. Мисля, че най-добре е да се редуваме тук, в болницата. Няма смисъл и двете да стоим в този коридор, а и не бива да оставяме татко и Канди сами у дома. Опасно е. В ужасно състояние са. А и операцията на Ани ще продължи часове. Не вярвам да я изведат от операционната преди девет или десет тази вечер.

— Искаш ли да се обадя на Крис? Той може да остане с тях у дома, а ти да се върнеш тук, когато приключи операцията на Ани. Двамата с татко се разбират. Крис бездруго ще идва за празненството.

— О, Господи, трябва да се обадим на всички! — сети се Тами.

Само след няколко часа най-малко стотина души щяха да звънят на вратата им. Празненството трябваше да се отмени.

— Ако ти заведеш татко и Канди у дома, аз ще проведа телефонните разговори — разумно предложи Сабрина. — И без това няма какво друго да правя. Просто искам да съм наоколо, ако нещо се обърка — Тами също предпочиташе да остане в болницата, но разбираше, че голямата й сестра има право.

— Добре. Когато Крис пристигне, ще го оставя в къщата, а аз ще дойда при теб. Впрочем възможно е и да се прибереш, ако Ани е добре и извън опасност.

— Не мисля, че ще стане толкова скоро — тъжно отбеляза Сабрина. — Струва ми се, че още известно време животът й ще бъде в опасност.

— Да, предполагам — нещастно се съгласи Тами.

И двете бяха съсипани. Опитваха се да вършат нещо полезно — полезно и нужно, за да не се поддадат на отчаянието и мъката. Майка им също правеше така. Ани и Канди приличаха повече на баща им — все витаеха в облаците и бяха прекалено чувствителни, макар че Тами никога не бе смятала баща си за мечтател. Винаги бе вярвала, че има силен характер, но сега осъзнаваше, че не е така, че без майка им бе рухнал като кула от карти за игра. Сполетялата го трагедия бе огромна, но тя очакваше баща й да прояви повече самообладание и твърдост.

Двете сестри поговориха с Канди и баща си. Казаха им, че лекарят е препоръчал двамата да се приберат вкъщи и да си починат. Още доста часове нямаше да има вест какво става с Ани. Тами щеше да ги отведе у дома.

— Ами празненството? — разтревожено попита баща й. Току-що се бе сетил.

— Аз ще се обадя на всички, татко — успокои го Сабрина. Щеше да бъде ужасно да съобщи трагичната новина на приятелите им по телефона, но нямаше друг начин. — Бележникът на мама е у мен — извади го от чантата, а очите на Джим отново се наляха със сълзи.

— Не знам къде е списъкът с гостите — рече той с прегракнал глас.

Канди се взираше в пространството с широко отворени безизразни очи, сякаш бе дрогирана. Тъй като бе много слаба, валиумът й бе подействал още по-силно. Беше взела едно хапче като баща си — на височина бе колкото него, ала тежеше наполовина по-малко. Сабрина бе забравила да намали дозата, но знаеше, че Канди и друг път беше вземала валиум в кризисни ситуации — обикновено заради някой мъж или проблеми в работата.

— Списъкът е у мен, татко — внезапно осъзна, че му говори като на старец. — Не се тревожи за нищо. Просто се прибери вкъщи и си почини. Тами ще те заведе.

Обясни на Канди, че и тя трябва да си тръгне, и двамата се потътриха послушно зад Тами към колата. Приличаха на изгубени деца. Преди да се разделят, Тами и Сабрина се прегърнаха и този път не можаха да сдържат риданията си. Сабрина обеща да се обади, за да провери как са.

Когато остана сама, първо позвъни на Крис. Той тъкмо излизаше от апартамента си и я попита дали не е забравила нещо. Беше в чудесно разположение на духа и дори не забеляза, че със Сабрина нещо не е наред. Тя бе проронила само едно „ало“ с треперещ глас. Но следващите й думи го смутиха.

— Трябва веднага да дойдеш.

— Тъкмо тръгвах. Защо е това бързане? Нещо не е ли наред? — не можеше да си представи какво може да се е случило, освен кучетата да са изяли цялата храна за партито. Бюла бе напълно способна да го направи.

— Аз… ъъ… да — сълзите я задавиха и внезапно цялото й самообладание рухна. Не можеше да спре да плаче.

Той слушаше на другия край силно разтревожен. Никога не бе чувал Сабрина да ридае така. Тя винаги бе спокойна и овладяна, а сега само хлипаше безутешно.

— Бебче… какво става… кажи ми… всичко е наред… Ще дойда колкото е възможно по-скоро — не можеше да си представи какво се бе случило.

— Аз… ъъ… Крис… мама… и Ани… — докато я слушаше, сърцето му започна да бие ускорено и го обзе ужасно предчувствие. Той обичаше семейството й не по-малко, може би дори повече от собственото си. През годините, откакто се познаваха, родителите й и сестрите й се бяха държали прекрасно с него и много го ценяха.

— Какво се е случило? — Крис изведнъж осъзна, че не иска да узнае.

— Преди два часа са катастрофирали — Сабрина пое дълбоко дъх, но гласът й продължи да трепери, а сълзите не спираха. Трябваше да излее насъбралата се болка и мъка и сега не можеше да спре. — Челен удар, нещо с камион… Мама е загинала на място… а Ани… — нямаше сили да продължи, но се застави. — В момента е в операционната, състоянието й е критично, на командно дишане е. Лекарите смятат, че ако оживее, може би ще остане сляпа.

— О, мамка му… о, Боже… Сабрина… бебче, толкова съжалявам… Ще дойда колкото се може по-бързо.

— Не! — едва не изкрещя Сабрина. — Не карай много бързо! Моля те! — отново избухна в сълзи.

— Къде си в момента? — искаше му се да има хеликоптер или да се пренесе при нея с магическа пръчка. Не можеше да понася и миг повече да е далеч от нея, но знаеше, че ще минат няколко часа, преди да пристигне в Кънектикът. Движението по празниците бе натоварено и често по магистралата ставаха задръствания.

— В болницата „Бриджпорт“. В травматологичното отделение, в чакалнята.

— Кой е с теб? — самият Крис едва се сдържаше да не се разплаче. Въпреки че не бяха женени, чувстваше я като своя съпруга и безкрайно я обичаше. В момента искаше единствено да е до нея и да я вземе в прегръдките си.

— Преди малко изпратих Тами у дома. Баща ми и Канди не са на себе си. Дадохме им валиум. А Ани ще бъде в операционната до късно тази вечер. По-добре е двете с Тами да се редуваме в болницата.

— Аз мога да остана с теб или да наглеждам баща ти и Канди, ако искаш.

— Надявах се, че ще го направиш — с въздишка на облекчение промълви Сабрина. Знаеше, че винаги може да разчита на Крис. — Но, скъпи… ще дойдеш ли първо тук? Имам нужда от теб — отново избухна в сълзи и този път го чу как и той заплака на другия край на линията.

— Сабрина, обичам те и много ме боли за целия този ужас, който изживяваш. Ще бъда при теб колкото се може по-скоро. По всяко време можеш да ми се обаждаш на клетъчния, докато пътувам. Веднага тръгвам. Обещавам ти, че ще карам внимателно — после се сети за нещо. — А какво ще правите с празненството? — очевидно трябваше да го отменят, но как? Призляваше му само като си помислеше за това, а сигурно и тя се чувстваше не по-малко ужасно.

— Бележникът на мама е у мен. Сега ще позвъня на всички.

— Като дойда, ще ти помогна, ако вече не е твърде късно — обеща й Крис. Партито трябваше да започне след четири часа, а той щеше да пристигне там най-рано след три. — Ще дойда колкото е възможно по-скоро — отново каза той. — Обичам те, Сабрина.

Вече обмисляше да си вземе малко отпуска от фирмата. Това бе най-малкото, което можеше да стори за нея. Погребението навярно щеше да се състои в следващите няколко дни. За всички щеше да е ужасно. Горещо се надяваше Ани да се оправи. Иначе щеше да им дойде твърде много. Смъртта на майка им бе тежък удар за тях, а загубата на Ани щеше окончателно да ги съсипе. Дори не искаше да мисли за това. Нито за вероятността тя да остане сляпа. Нямаше по-голяма трагедия за един художник от загубата на зрение. Все пак се надяваше тя да оживее, независимо от всичко.

След разговора с Крис Сабрина се обади на фирмата за кетъринг, за да отмени ангажимента им, а след това позвъни на всички от списъка. Отне й два часа и й струваше огромно усилие на волята. Трябваше на всеки да обяснява какво се бе случило. Приятелите им бяха потресени от новината. Мнозина от тях предложиха да отидат у тях и да поднесат съболезнованията си на баща й, но тя им благодари и отклони предложението им. Смяташе, че е още твърде рано. Когато си тръгна от болницата, Джим беше толкова зле, че едва ли щеше да е в състояние да се види с когото и да било. Сабрина няколко пъти се обади на Тами, за да провери как са Канди и баща й. Слава Богу, бяха заспали. Валиумът си бе свършил работата. Само Тами не бе взела успокоително. Искаше да е бодра и с ясен разсъдък, също като Сабрина.

Наближаваше шест, когато Крис пристигна. Изглеждаше потиснат и силно притеснен за нея. Откри я в чакалнята да се взира в пространството. Ани вече бе от четири часа в операционната. Лекарят, който я бе приел, съобщи, че са на средата на операцията и засега всичко върви добре. Жизнените й показатели били стабилни, което все пак беше нещо. Офталмологът още не се бе включил, изчакваше неврохирурга да отстрани съсирека в мозъка й. Сабрина се опитваше да не мисли какво се случва в момента в операционната. Когато видя Крис, прислони глава на гърдите му, разтърсвана от ридания. После двамата седнаха прегърнати и няколко часа говориха за майка й, за Ани, за баща й, за всички тях. Трябваше да мислят за много неща, а можеха да направят толкова малко в момента. Оставаше им единствено да чакат и да се молят за Ани.

Тами се бе обадила от къщи в погребалната агенция, за да уговори всички подробности около погребението. Каза на Сабрина, че утре сутринта трябва да се отбият в агенцията, за да изберат ковчег. След това се налагаше да отидат в църквата, за да определят деня и часа на опелото, да посочат кои псалми да се свирят, както и да подберат снимка на майка им. Беше кошмарно само да се мисли за това. Нима наистина им се случваше? Но не беше сън, а жестока реалност.

В осем часа Сабрина изпрати Крис у тях, за да помогне на Тами. Баща им се бе събудил и отново започнал да плаче. Тами се чудеше дали да му даде още едно хапче валиум. Канди все още спяла непробудно. Крис реши да им приготви вечеря и да изпрати Тами в болницата, за да поседи с голямата си сестра. Половин час по-късно тя пристигна. Двете сестри седнаха мълчаливо, хванати за ръце в безличната болнична чакалня. По някое време се прегърнаха и се сгушиха една в друга. Все им се струваше, че не са достатъчно близо; вярваха, че ако са плътно една до друга, нищо по-лошо не може да им се случи.

— Как беше татко, когато тръгна? — разтревожено попита Сабрина.

— Зарадва се да види Крис. Разплака се на рамото му. Бедният татко е напълно съсипан. Не знам какво ще стане с него, когато си тръгнем и остане сам.

— Може би известно време ще се наложи да го наглеждам. Ще си идвам всеки ден — неуверено рече Сабрина.

Щеше да й бъде доста трудно, като имаше предвид дългия си работен ден, но много хора го правеха. Баща им също, макар че не оставаше толкова дълго време в офиса като нея. През последните години не се натоварваше много, за да прекарва повече време със съпругата си. А сега какво? Щеше да се връща всяка вечер в празната къща. Сабрина не можеше да го понесе.

— Това е лудост. Не можеш да пътуваш всекидневно — възрази Тами.

— Може би той ще се съгласи да се премести при мен — предпазливо предложи Сабрина.

— Това е още по-лошо. Ти си имаш свой живот. За Бога, та той не е на деветдесет години, а само на петдесет и девет! Сигурна съм, че ще предпочете да живее тук, в собствената си къща.

— Без мама? Не бъди толкова сигурна. Започвам да се питам дали татко изобщо ще се оправи без нея. След всичките тези години е станал напълно зависим от нея. Просто до днес не го бях осъзнавала.

— Не можеш да съдиш само по днешния ден — отвърна Тами с надежда в гласа. — Никой от нас не е на себе си. Той също. Тепърва ще трябва да свиква да се оправя сам. Останалите мъже на неговата възраст, че дори и по-възрастни, успяват, след като загубят съпругите си. Може би дори отново ще се ожени — додаде.

Изглеждаше разстроена, а по-голямата й сестра я изгледа ужасено.

— Не ставай смешна. Татко? Шегуваш ли се? Мама беше любовта на живота му. Той никога няма да се ожени отново. Но не съм убедена, че ще може да се грижи за себе си.

— Той не е инвалид, а възрастен мъж. Ще трябва да се справи, както всички останали. Ако иска, нека те посещава. Но не му предлагай да се премести при теб. И за двама ви няма да е добре. Той беше изцяло зависим от мама. Не бива сега да се вкопчва теб, опитвайки се да я замени, освен ако не желаеш да се превърнеш в безнадеждна стара мома без собствен живот.

— Аз вече съм — промълви Сабрина и се засмя за пръв път през този ден.

— Недей да свикваш с тази мисъл, защото ще съжаляваш — предупреди я Тами. — А и не е честно спрямо Крис. Животът все още е пред теб. Татко изживя своя с мама. Сега му предстои да навлезе в различен етап. Може би няма да е зле да започне да посещава психиатър — двете сестри вече подреждаха бъдещето на баща си, без да са го попитали, но това отвличаше мислите им от мъката по майка им и от тревогата по Ани, която в момента се бореше за живота си.

— Смяташ ли, че трябва да се обадим на Чарли? — попита след малко Сабрина.

Беше задрямала за кратко. Времето се точеше толкова бавно.

— На приятеля на Ани? Във Флоренция? — Тами изглеждаше изненадана от предложението.

— Да. Сега ми хрумна, че е добре да го уведомим. Струва ми се, че през последните месеци връзката им е била доста сериозна. Ани каза, че бил прекрасен човек, стабилен като скала. Може би дори е възнамерявала да се премести да живее в Ню Йорк с него. Мама поне се надяваше на подобно развитие.

— Ти виждала ли си се с него? Може би си разговаряла с него по телефона? — попита Тами. Сабрина поклати отрицателно глава. — Тогава смятам, че е по-добре да изчакаме. Още не знаем нищо. Състоянието й може да се подобри, но може и да се влоши. Нека не му причиняваме излишни тревоги. Ще го понесе доста тежко, помисли си, с нея е от шест месеца, а и двамата са още толкова млади — Сабрина кимна. И на нея й се струваше разумно да изчакат.

Наближаваше десет, когато най-после изведоха Ани от операционната. Операцията бе продължила осем часа и според лекарите всичко бе минало добре. Беше жива. Все още беше на командно дишане, но всички се надяваха, че след няколко дни ще могат да изключат апаратурата. Беше млада и силна, а жизнените й показатели бяха добри, дори по време на операцията. Бяха успели да отстранят съсирека от мозъка и се надяваха, че няма сериозни увреждания. Щеше да бъде много добър знак, ако скоро дойдеше в съзнание, но все пак предупредиха двете сестри, че всичко ще зависи от състоянието й през следващите четиридесет и осем до седемдесет и два часа. Ала като цяло лекарският екип бе на мнение, че Ани ще живее и няма да има сериозни мозъчни увреждания.

След това съобщиха лошите новини. Бяха ги оставили за накрая. Наистина бе преживяла операцията и отстраняването на хематома в мозъка бе минало добре. За съжаление не можеше да се каже същото за очната хирургия. И двата й очни нерва бяха тежко пострадали и бе невъзможно да се възстановят. Уврежданията бяха толкова големи, че дори трансплантация не можеше да й помогне. Нямаше никаква надежда. Ако Ани оживееше, щеше да бъде сляпа.

Когато го чуха, Тами и Сабрина останаха като вцепенени, неспособни да издадат нито звук. Бяха твърде зашеметени, дори да помръднат.

Първа се съвзе Сабрина.

— Тя е много талантлива художничка — едва чуто промълви, сякаш това можеше да промени присъдата, но чудо не стана.

Офталмологът само поклати глава и изрази съжалението си. Добави, че пациентката ще има голям късмет, ако оживее, и двете сестри се съгласиха. Но що за живот щеше да води, ако остане сляпа? Тъй като я познаваха, подозираха, че тя би предпочела да е мъртва, отколкото да загуби зрението си — багрите бяха смисълът на живота й. Какво щеше да прави Ани без всичко това? Цялото й образование, целият й живот бяха свързани с живописта. Беше ужасно да мислят за очакващия я недъг, ала да я изгубят беше още по-страшно.

— Сигурен ли сте за зрението й? — тихо попита Тами.

— Напълно — потвърди специалистът и малко след това си тръгна.

Двете сестри останаха да чакат отвън, хванати за ръце. После безмълвно се разплакаха — за сестра си и за себе си, за майка си, която обичаха толкова много и която никога повече нямаше да видят. Притискаха се една в друга, като две малки деца, изгубени в буря. Медицинските сестри не им досаждаха, изпълнени със съчувствие към мъката им. Знаеха какво бяха преживели през този ден и можеха само да си представят колко им бе тежко.