Даниел Стийл
Сестри (19)

19.

Пристигането на Тами промени съществено всекидневието на дома. Имаше още един човек, който да поеме бремето на Сабрина, а тъкмо това бе и целта й. От друга страна, стана по-шумно и оживено, въпреки че Канди отсъстваше. Но всички знаеха, че когато най-малката сестра се върне, лудницата ще бъде още по-голяма. В една сравнително малка къща щяха да съжителстват четири жени и три кучета. Крис заяви, че започва да се задушава от толкова много естроген, а това бе дори слабо казано. Навсякъде имаше пръснати дамски обувки, шапки, кожи, палта, сутиени и прашки. След една седмица, прекарана в новия си дом, Тами се оплака, че се е отказала от работата си, за да стане прислужница.

— Тази работа не е за мен — изпъшка тя една неделна сутрин, след като за трети път бе сменила кърпите в банята. Канди се бе върнала предишната вечер с купища дрехи за пране, макар че би могла да ги даде да й ги изперат в хотела, където бе отседнала. Но тя оповести, че последния път в хотелската пералня й съсипали дрехите и затова ги донесла у дома. И тъй като и майка им вече я нямаше, сестрите й трябваше да се погрижат. А Тами бе станала отговорник по прането, тъй като не работеше.

— Обичам ви, момичета — обяви по-късно на закуска, докато Крис се опитваше да не им се пречка. Премината седмица Ани му бе лепнала прозвището „почетна сестра“, но на него не му се стори никак забавно, макар тя да смяташе, че му прави комплимент. Дори измърмори, че започва да се чувства като Дъстин Хофман в „Тутси“ или Робин Уилямс в „Мисис Дауфайър“. — Липсват ми две неща, за да съм напълно щастлива — продължи Тами. — Работа и прислужница — беше започнала да осъзнава, че ако не работи, ще трябва да поеме длъжностите главен готвач, прислужница, мияч на чинии или по-точно — да бъде момиче за всичко. Трябваше да се измъкне от тази въртележка и да започне работа. А те да си намерят някой да им върши черната работа. Тя не се бе занимавала с домакинство в собствената си къща в Лос Анджелис. Защо трябваше да го прави тук?

— Чудесна идея — разсеяно промърмори Сабрина, докато подаваше неделния „Таймс“ на Крис.

Всички се бяха събрали край кухненската маса и си похапваха кифлички, кроасани с шоколад и понички с боровинково сладко. Крис вече бе излапал няколко. Канди не бе хапнала и трошичка. Всички го забелязаха, както и че по време на пътуването бе отслабнала с още няколко килограма. Но никой не го изрече на глас. Сабрина реши по-късно през деня да поговори с Тами за това.

— Виждам, че всички сте много впечатлени от предложението ми — с обидено изражение поде Тами, докато си взимаше още една кифличка. За разлика от Канди тя добре си хапваше. Сега нямаше какво друго да прави, освен да седи вкъщи, да яде и да изпира купища пране. Ако вървеше така, в най-скоро време щяха да повредят пералните машини на собственика. — Добре, не ми обръщайте внимание. Аз сама ще намеря прислужница — както и работа, макар че Бог знае каква ще е тя в Ню Йорк.

Следобед петимата отидоха на кино. По пътя Тами забеляза, че Ани вече си служи много по-добре с белия бастун за слепи. Само след три седмици в училището „Паркър Скул“ беше постигнала видим напредък. Много по-уверено се движеше из къщата, служеше си с микровълновата печка и бе научила няколко изкусни трика. Двамата с Бакстър се разбираха отлично в училище, а той често й се обаждаше през почивните дни. Повече не бе срещала Брад Паркър. Той беше твърде важна персона, за да си бъбри с нея.

Гледането на филм не бе сред любимите забавления на Ани, но тя отиде с тях, за да бъдат заедно. Можеше да следи действието, слушайки диалога, но заяви, че филмът е глупав. След прожекцията отидоха да хапнат пица, а Канди подкачи Крис за харема му.

— Нищо чудно да ме помислят за някой елитен сутеньор — оплака се приятелят на Сабрина.

Но четирите сестри не се отделяха една от друга. Сега, когато живееха заедно, той почти не оставаше насаме с любимата си. А преди Тами да дойде, тя бе ангажирана с всички грижи по Ани и много рядко преспиваше в апартамента му.

Беше неделя вечер и Крис се прибра в жилището си, след като прекара известно време в стаята на Сабрина. Когато и да се отбиеше човек в къщата, винаги имаше някой — в кухнята, в кабинета, в дневната, в игралната стая, в трапезарията. Твърде много хора живееха под един покрив. Крис не се оплакваше, но Тами предупреди Сабрина, че не бива да прекалява.

— Той все пак е мъж, Сабрина. Сигурно му е писнало постоянно да сме наоколо, когато му се иска да бъде насаме с теб. Защо не оставаш по-често в апартамента му?

— Когато съм там, ми липсвате — смяташе, че това ще е само за една година, но според Тами, Крис не бе толкова убеден. Дори изтъкна, че той понякога се дразни, но Сабрина не бе съгласна.

— Ти го познаваш по-добре от мен — сви рамене Тами, — но ако бях на твое място, не бих го притискала. Някой ден може да избухне.

На следващата сутрин Тами спази обещанието си и се обади в агенцията за наемане на домашна прислуга. Обясни от какво се нуждае и й съобщиха, че имат двама подходящи кандидати за работата. Една жена, която десет години работила в хотел и нямала нищо против да работи за няколко души. Обаче била свободна само два дни в седмицата, което не ги устройваше. Тами настояваше за човек, който да идва всеки ден. Имаше твърде много работа, след като те трите живееха постоянно в къщата, а понякога и Крис се присъединяваше към тях. Другата кандидатка била малко „по-необичайна“, както се изрази служителката от агенцията. Била японка, не говорела английски, но била много точна и работлива. Спестявала, за да може семейството й да дойде от Япония. Имала отлични препоръки.

— И как ще се разбирам с нея, след като говори само японски?

— Тя знае какво да прави. Семейството, за което работи, има пет деца, все момчета. А това е много по-трудно, отколкото да чисти къща с четири жени и три кучета.

— Не съм толкова сигурна — отбеляза Тами, тъй като вече имаше опит.

Но прислужница, която не говори английски, беше все пак по-добре от нищо, а и неизмеримо по-добре, отколкото тя сама да върши цялата работа.

— Казва се Хироко Шибата. Искате ли да ви я изпратя днес следобед, за да се запознаете?

— Разбира се — съгласи се Тами. И без това нямаше какво друго да прави.

Госпожа Шибата се появи съвсем точно в уречения за интервюто час, облечена в кимоно. Както се оказа, тя не беше съвсем невежа по английски — знаеше около десет думи и постоянно ги повтаряше, къде на място, къде не чак толкова. На външен вид определено изглеждаше безукорно чиста и съвсем прилежно изу обувките си пред вратата, преди да влезе. Единственият факт, който от агенцията бяха пропуснали да споменат, а навярно не им е било позволено, беше, че жената изглеждаше около седемдесет и пет годишна и нямаше нито един зъб. Кланяше се на Тами всеки път, щом й заговореше, което задължаваше и Тами да се кланя в отговор. Изглежда, нямаше нищо против кучетата, което си беше определен плюс. Няколко пъти каза: „Куче много сладко“. Засега поне. Със знаци и изговаряйки високо и бавно думите, от което едва ли имаше полза, и сочейки енергично часовника си, Тами успя да я убеди да си тръгне и да дойде отново на следващата сутрин, за да пробват какво ще се получи. Не беше сигурна дали жената ще се появи отново, но се зарадва, когато тя позвъни на вратата в уреченото време.

Госпожа Шибата прекрачи предната врата, свали си обувките, поклони се на всички, включително и на Канди — както винаги по прашки и прозрачна тениска, на Ани — която тъкмо тръгваше за училище, и на Сабрина — която се приготвяше за работа. Не пропусна и трите кучетата. Тами се притесни, че ще й се завие свят от толкова поклони, но за нейна радост жената остана до шест часа и когато си тръгна, всичко беше в идеален ред. Спалното бельо бе сменено, а леглата оправени като в казарма, хладилникът блестеше безукорно чист, прането бе изпрано, а кърпите — чисти и прилежно сгънати. Жената дори бе нахранила кучетата. Единственият проблем беше, че ги нахрани с морски водорасли, останали от обяда й, който тя си донесе, състоящ се от пикантна туршия, водорасли и сурова риба. Всичко миришеше ужасно, а водораслите се отразиха пагубно на кучетата, които след това повръщаха и получиха разстройство.

Тами прекара много повече време да чисти след тях, отколкото щеше да изгуби в почистване на къщата. Затова когато госпожа Шибата дойде на работа на следващия ден, Тами с ръце й посочи купичките на кучетата, самите кучета, водораслите, всичко това придружено с мимики и изражения достойни за кабуки^[1]. По този начин я молеше да не им дава повече водорасли. Госпожа Шибата се поклони най-малко шестнадесет пъти във всички посоки, показвайки на Тами, че е разбрала.

Предишната нощ Канди и приятелите й, които се бяха отбили за малко, бяха разхвърляли къщата, така че жената имаше доста работа. Тами остана доволна и се обади в агенцията, за да им съобщи, че наема японката.

Госпожа Шибата пое грижата за чистенето и подреждането на къщата и Тами отново се почувства като свободна жена. Никога повече нямаше да й се налага да пере кърпи или да хвърля боклука. Което бе огромно облекчение, още повече че никой друг в къщата не го правеше.

Проблем номер едно беше разрешен, но сега й предстоеше да реше един друг, много по-важен, преди да тръгне да си търси работа. Двете със Сабрина смятаха, че трябва да предприемат нещо във връзка с хранителните навици на Канди, и същата вечер й поставиха въпроса ребром. Времето бе идеално подбра, тъй като Крис беше на бейзболен мач с приятели, иначе щеше да се стресне от гневните викове на Канди, които сигурно се чуваха чак в Бруклин. По-големите й сестри заявиха, че повече не ги е грижа какви са извиненията й за постоянното й отслабване. Имаше две възможности — или да постъпи в болница, или да започне да посещава психиатър.

— Вие сериозно ли говорите? Как може да сте такива злобарки? Изключително грубо и невъзпитано ваша страна е да правите такъв проблем от теглото ми. Мама никога не би го направила! Тя беше много по-добра вас двете!

— Истина е — кимна Тами. — Но ние сме тук, а нея я няма, а и ти няма да останеш дълго сред нас, ако не вземеш спешни мерки. Канди, ние те обичаме, а ти наистина можеш да се разболееш много сериозно. Изгубихме мама. Не искаме да изгубим и теб.

Те я обичаха, но бяха твърди. Канди затръшна вратата на стаята си, хвърли се на леглото и плака с часове, но сестрите й останаха непоколебими. И двете знаеха, че тя има достатъчно пари, за да се изнесе и да се върне в своя апартамент, но Канди не го направи. Два дни не им говори, но явно доста бе размишлявала, защото накрая за всеобщо удивление заяви, че ще посещава психиатър. Добави, че няма нищо нередно с храненето й, те просто не я били виждали да яде, а иначе винаги се хранела здравословно и достатъчно. Може би за канарче или за хамстер, но не и за жена, висока метър и осемдесет на бос крак. Те я увериха, че не е нужно да надебелява, за да им угоди, и че не изпитват ревност заради слабата й фигура.

Канди изтъкна заядливо, че Тами е напълняла, което беше истина, макар че изобщо не беше дори закръглена, но беше доста по-ниска от най-малката си сестра и дори да качеше един килограм, й личеше, а откакто бе пристигнала в Ню Йорк, бе наддала с около два килограма и половина. Но сестрите се безпокояха най-вече, че хранителните проблеми на Канди излизаха от контрол.

Тами й записа час при психиатър и я придружи на първия сеанс. Не влезе с нея, но преди това се бе обадила, за да разговаря с лекарката. Канди излезе бясна от кабинета, но все пак й връчи списъка с необходимите покупки, които Тами незабавно набави. Поне сега я виждаха да се храни, а и бяха предприели нещо за решаването на проблема и не стояха със скръстени ръце. Нали затова бяха сестри. Очевидно не само Ани, но и Канди се нуждаеше от тяхната помощ и разбиране. Сега, когато живееха под един покрив, беше много по-лесно да се справят с неблагополучията.

— Имала ли си някога чувството, че през това лято сме родили две големи деца? — попита един ден Сабрина, докато лежеше на дивана след дълъг и уморителен ден в кантората. Беше се явявала по три дела в съда.

— Да, определено — ухили се Тами. — Сега изпитвам много по-голямо уважение към мама. Не зная как се е справяла, когато бяхме деца.

Притесняваха се и за баща си, когото не бяха посещавали от няколко седмици. Бяха твърде заети вкъщи. С изключение на Тами, чието време беше заето най-вече да наставлява госпожа Шибата, която все повече се усъвършенстваше като актриса от кабуки, както и да води с колата Ани и Канди при психиатрите им. Тя започна да се чувства като майка от предградията с две капризни тийнейджърки, което й напомни за номер три от списъка със задачи: намиране на работа. Не хранеше илюзии, че ще си намери работа като тази, която бе имала в Калифорния. Но се нуждаеше от друго занимание, а не само да надзирава госпожа Шибата и да помага на сестрите си, иначе Канди щеше да се окаже права, че само си седи вкъщи и яде.

Имаше нужда от много повече в живота си. Канди и Сабрина работеха, Ани ходеше на училище. Тя беше единствената, която не вършеше нищо важно, освен да ги посреща вечерта, когато се приберат у дома. Чувстваше се като някоя съпруга и домакиня, загубила идентичността си.

Задача номер три й отне много повече време от първата и втората. Беше средата на октомври, когато й насрочиха няколко интервюта. Говори с неколцина продуценти на сапунени опери, но не й хареса схемата им на работа. Бяха на много по-ниско ниво от шоуто, което бе напуснала. Накрая се срещна със създателите на едно шоу, за което бе чувала, но никога не бе гледала. То си беше едно откровено възмутително и долнопробно реалити шоу. Темата му бяха двойки с трудности във връзките си, които обаче най-често се биеха пред камерите. Не им беше позволено да се оковават с белезници, но за всичко останало имаха пълна свобода. След побоищата водещият разговаряше с психиатър, която се оказа екстравагантна жена, с доста свиреп вид. Шоуто се наричаше „Може ли тази връзка да бъде спасена? Това зависи изцяло от вас!“. Звучеше толкова отблъскващо, че против волята си Тами се заинтригува. В професионален план щеше да бъде голяма излагация да свърже името си с него, но рейтингът му беше много добър, а екипът му отчаяно се нуждаеше от продуцент. Този, с когото бяха започнали, току-що бе напуснал, за да води праймтайм шоу в известна телевизионна мрежа. Не можеха да повярват, че някой с препоръките и опита на Тами наистина е пожелал да разговаря с тях. Тя също не можеше.

Не каза на сестрите си, че смята да постъпи в шоуто. Знаеше, че ще са потресени не по-малко от нея. Но имаше чувството, че ще полудее от скука, докато седи по цял ден вкъщи и ги чака да се приберат. След пет седмици Ани се справяше забележително добре в „Паркър Скул“. Тами беше единствената, която нямаше цел в живота, въпреки че не съжаляваше за преместването си от Ел Ей в Ню Йорк, за да прекара една година с тях. Бе убедена, че всички те се нуждаят от това и съвместното съжителство им се отразява добре, след като преди три месеца и половина изгубиха майка си.

Тами отиде на срещата в четвъртък следобед. Вече им бе изпратила подробно описание на работата, която бе вършила в Ел Ей, а и те бяха проучили внимателно препоръките й. Тя беше изключителен професионалист. Ако се съгласеше да работи с тях, надяваха се да им даде свежи идеи, които да поддържат интереса към шоуто. Рейтингът му бе почнал леко да спада, но все още бе удивително висок според Тами. Очевидно тематиката му привличаше доста зрители. Явно бе отражение на проблемите, с които се сблъскваха хората в своите взаимоотношения, като се започне от изневяра и импотентност до емоционално малтретиране или досадни тъщи и свекърви. Физическото насилие и деца с престъпни наклонности също бяха начело в списъка с проблеми, довели различните двойки в шоуто. Всичко това беше част от живота, и то онази част, която хората обикновено криеха за своите връзки и взаимоотношения. А публиката проявяваше жив интерес. Това поне показваха рейтингите на Нилсен^[2].

Тами отиде на срещата с известно притеснение. Започна се с изпълнителния продуцент в кабинета му. За нейна изненада той приличаше на нормално човешко същество. Имаше степен по психология от Колумбийския университет и предпочиташе шоуто да го излъчва се Ню Йорк, където се бе установил. Беше женен от тридесет години и имаше шест деца. Преди да постъпи на работа в телевизията, няколко години бе работил като семеен консултант. Първоначално бил в спортната редакция, но след това представил проекта си пред директорския съвет още в зората на реалити шоутата. За него това шоу бе като сбъдната мечта, каквото беше за Тами и нейното шоу. Но беше съвсем различно. И като повечето реалити шоута, то бе предназначено за публика с по-нисък стандарт на живот. Но някои от двойките дори на нея се струваха разумни и искрени. Наистина повечето от участниците бяха зле възпитани, което обаче явно се нравеше на зрителите.

Двамата проведоха интересен разговор и Тами го хареса. Помощник-продуцентът обаче беше надут грубиян, явно зле настроен към нея. Защитаваше територията си и очевидно искаше поста за себе си, но така и никой не му го бе предложил.

— И така, какво мислите? — попита Ървинг Соломон, изпълнителният продуцент, след като срещата приближи към края си.

— Мисля, че шоуто е интересно — отвърна тя, стараейки се да бъде максимално честна.

Не каза, че й харесва, което не би било истина. И в доста отношения не беше достатъчно интелектуално за нея. Никога не бе имала склонност да изследва човешките проблеми, поне не и на това долнопробно ниво. Но от друга страна, искаше да работи. А това бе най-доброто, което можеше да намери в момента. Ню Йорк не предлагаше особено голям избор на качествени програми.

— Мислили ли сте някога да внесете малко по-сериозна нотка? — замислено попита тя.

Не беше сигурна как би могла да го постигне, но идеята й се струваше интересна.

— Нашата публика не желае да гледа сериозни програми. Имат си достатъчно неприятности в живота. Те искат да видят хора, които влизат в пряк двубой, устен, разбира се, не физически, по начина, по който биха желали да го направят с партньора си, ако се осмелят. Ние сме тяхното „второ аз“, притежаваме смелостта, която им липсва — това бе една възможна гледа точка, макар че Тами имаше различно мнение. Но в случая не я наемаха да преработи шоуто или да го подобри, а само да го задържи в ефир и да вдигне рейтинга му, ако може. — Между другото, какво ви доведе в Ню Йорк? Зарязали сте онова страхотно шоу — тя усети укорителна нотка в гласа му и поклати глава.

— Не съм го зарязала — поправи го. — Дадох предизвестие и напуснах. Това лято семейството ми бе сполетяно от трагедия и исках да бъда тук — обясни с кротко достойнство и той кимна.

— Съжалявам да го чуя. Сега нещата оправиха ли се? — в гласа му се прокрадна загриженост.

— Постепенно започват, но искам да съм тук, за да помагам на близките си.

— Имате ли време да работите в шоуто?

— Да — уверено отвърна младата жена и лицето му придоби облекчено изражение.

Тя беше изключителен професионалист и Соломон знаеше, че не би разговаряла с него, ако не проявява интерес. Искрено се надяваше да е така. Искаше да стане част от екипа му. Не бе интервюирал други кандидати и й го каза. Даде й няколко записа на шоуто и я помоли да си помисли и пак да му се обади. Създателите на шоуто не искаха да провалят предаване, което вече бе постигнало успех, и той би желал тя да уважи мнението му.

— Ще ви се обадя след два дни — обеща Тами. Искаше да види записите на спокойствие.

Пътьом, докато си тръгваше, се запозна с психоложката, чийто външен вид я смая. Крещящ беше меко казано. Носеше очила с изкуствени диаманти и прилепнала по тялото рокля, от чието деколте надничаха пищни гърди. Приличаше на мадам в публичен дом, но създателят на шоуто твърдеше, че била любимка на публиката и участващите двойки. Казваше се Дезире Лафайет, което едва ли бе истинското й име. На Тами й заприлича на транссексуална^[3] и се чудеше дали наистина е така. В това шоу нищо не можеше да я изненада. Най-малко психолог от женски пол, бил някога мъж.

Щом се прибра, пусна първия видеозапис. Гледаше напрегнато, когато Ани се върна от училище. Те остана няколко минути в кабинета, заслушана в размяната на реплики, и върху лицето й се появи широка усмивка.

— Какво, по дяволите, е това?

— Едно шоу, от което се интересувам — отвърна сестра й, приковала поглед в двойката на екрана. Те бяха направо неописуеми и се наричаха с всевъзможни епитети.

— Надявам се, че се шегуваш.

— Съвсем не. За да се посмея малко, ако не за друго. Как мина в училище?

— Добре — никога не казваше „страхотно“, но поне не го наричаше „ужасно“. Сестрите й подозираха, че всъщност й харесва.

Тами погледна часовника си. Скоро трябваше да закара Ани при психиатърката и й го напомни, за да хапне нещо, ако е гладна, преди да тръгнат.

— Аз съм на двадесет и шест, а не на две години. Мога да си взема такси, ако искаш да гледаш този боклук.

— Мога да го гледам и по-късно — Тами изключи видеото.

Вече бе взела решение. Беше отвратително, но, по дяволите, защо пък не? Дезире Лафайет беше прекалено абсурдна, за да се опише с думи. Но в шоу имаше нещо, донякъде първични и грозни страсти, обикновени човешки злощастия, ала зад ефектната показност прозираше лъч надежда. Тъкмо това й харесваше. В шоуто много рядко даваха съвет на двойките да се разделят, а Дезире им подхвърляше идеи как да подобрят връзките си, нищо, че бяха донякъде абсурдни, а участниците в шоуто — невероятно вулгарни. У тях нямаше нищо благородно и изтънчено.

— Трябва да си много отчаяна, за да приемеш такава работа — отбеляза Ани, когато излязоха.

— Мисля, че съм — призна Тами.

Замисли се върху това, докато чакаше в чакалнята на д-р Стайнберг.

Срещите на Ани с психиатърката й се отразяваха добре. Като че ли започваше да приема ситуацията и не беше толкова гневна на целия свят. А и Тами вярваше, че присъствието на сестрите й, които я обичаха повече от всичко, също й помагаше. Същата вечер изгледа останалите записи на шоуто в стаята си. Някои бяха по-добри, други — ужасни. Вече имаше нюх за шоута. Да работи в това шоу, щеше да изглежда странно на фона на досегашната й работа и други програми, които бяха от много по-висока класа. Но в момента това бе единствената й възможност. Беше се обадила на всичките си познати, но никой не се нуждаеше от продуцент, така че нямаше избор.

На следващата сутрин позвъни на Ървинг Соломон и му каза, че се интересува от работата. Той й назова заплатата и Тами го уведоми, че агентът й ще му се обади. Трябваше да се свърже и с адвоката си в Ел Ей. Щеше да се наложи доста да им обяснява защо иска да работи в екипа на това шоу. В последния й договор имаше клауза „да не работи за конкуренцията“ в продължение на цяла година, но това шантаво шоу никога не би могло да бъде конкуренция на онова, което доскоро бе правила. В това отношение нямаше никакви неясноти. Предложената й заплата бе доста висока, а работата бе съвсем почтена, независимо че по нейна преценка бе глуповата. А работата си е работа. Тя не беше от жените, които обичаха да бездействат, да прекарват живота си в пазаруване или обеди с приятелки. Пък и в Ню Йорк нямаше приятелки, а сестрите й работеха. Тя също искаше да работи. Ървинг се надяваше, ако успеят да се споразумеят бързо с агента и адвоката й, тя да започне работа следващата седмица. Тами го увери, че ще се постарае да накара агента си да ускори нещата.

На вечеря Тами оповести пред всички новата си работа и сестрите й я изгледаха смаяно. Сабрина й заяви, че е полудяла. Канди каза, че е гледала шоуто и й се е сторило доста нецензурно.

— Сигурна ли си, че го искаш? — разтревожено попита Сабрина. — Дали няма по-късно да навреди на кариерата ти?

— Надявам се, че не — честно отвърна Тами. — Не мисля така. Може да прозвучи странно, но няма да ми навреди отново да опитам с реалити телевизия. Правила съм го преди години и не се отрази отрицателно върху кариерата ми. А и нямам намерение да оставам завинаги в тази програма.

Сабрина се почувства виновна заради жертвата, която Тами бе направила, идвайки тук — беше се отказала от любимата си работа и го бе сторила, за да й помогне. Но и за да бъде с Ани, което всъщност бе най-важното. Изглежда, Тами не съжаляваше, че бе напуснала Ел Ей. Беше затворила една врата и повече не се бе обърнала назад. А сега отваряше нова. Щеше да бъде в компанията на гневни двойки и смахната психоложка с абсурдното име Дезире Лафайет. Мисълта ужаси Сабрина, но искрено развесели Тами.