Даниел Стийл
Сестри (15)

15.

В неделя Сабрина дойде сама, за да вземе Ани. Канди остана да си отспи, след като се прибра в четири сутринта. Както бе предположила Сабрина, след ресторанта сестра й бе завела приятеля си в нощен клуб.

Крис отиде на бейзболен мач с приятели. Бяха прекарали и първата нощ в новата къща заедно. Двамата споделиха една чудесна вечер, а огромното легло много им хареса. То беше истинска мечта — много по-удобно бе старото легло на Сабрина, което бе твърдо и доста по-тясно. Сабрина харесваше всичко в новия си дом, Крис също бе доволен. Двамата разполагаха със самостоятелен етаж и дори не чуха, когато Канди се прибра призори. Тя още спеше, когато Сабрина потегли сутринта към Кънектикът.

Завари Ани и баща им седнали край басейна в компанията на кучетата. Зои и Бюла се бяха сприятелили и предишния ден Канди бе оставила любимката си в къщата на баща си. Не искаше тя да се нарани или изгуби при преместването. Сабрина бе попитала баща си дали ще има нещо против кучетата да останат при него за известно време. Животните можеха да потичат на чист въздух, а и щяха да му правят компания. Сабрина, Ани и Канди щяха да бъдат заети с подреждането и нямаше да могат да се грижат за тях. В момента Сабрина си имаше достатъчно главоболия, за да се тревожи и за кучетата. Баща й я увери, че за него ще е удоволствие да се занимава с животните, и към обяд двете сестри потеглиха обратно за града.

Ани беше сериозна и мълчалива и Сабрина реши да не я закача. Напоследък често й се случваше да се затваря в себе си. Налагаше се да се приспособи към много нови неща, а и тя поначало бе мечтателка и склонна към самовглъбяване. Винаги бе прекарвала дълги часове, унесена в мисли за изкуството си.

Бяха изминали половината разстояние до града, когато Ани най-после заговори.

— Спомняш ли си Лесли Томпсън? — изтърси, сякаш името току-що бе изскочило в съзнанието й.

— Не. Защо? Коя е тя?

— Ти я мразеше. Брат й беше съученик на Тами, а тя се опита да ти отмъкне някакво гадже.

— Така ли? Кога? — слисано попита Сабрина и Ани се засмя.

— Мисля, че когато беше в последния клас в гимназията. Аз бях на девет, но още си спомням, че я нарече кучка.

— Наистина ли? — засмя се Сабрина. — О, Господи! — стрелна косо сестра си, сетне извърна поглед отново към пътя. След фаталния Четвърти юли се притесняваше да шофира, особено на магистралата. Тами й бе споделила, че и с нея е същото. — Спомних си я! Беше абсолютна кучка, но хубава, по един сладникав и долнопробен начин. А и доста хитра. А мама каза, че била „горещо парче“. Горещо парче, как ли пък не! Какво те накара да си спомниш за нея?

— Отби се вчера.

— Защо? Не съм я виждала от толкова години.

— Каза, че току-що се развела и напуснала Калифорния. Дойде да изкаже съболезнованията си за мама. Донесе пай на татко.

— Шегуваш ли се? — Сабрина сбърчи отвратено нос, после погледна отново сестра си. Искаше й се Ани да не бе сляпа. Щяха да се разберат само с поглед. — По дяволите! Ето че се почва. Атаката. Но тя не е ли прекалено млада? Трябва да е около тридесет и две, най-много тридесет и три. Тогава беше на тринадесет. Сега напълно си спомних колко много я мразех на времето. Кучка. Жалко, че не можеш да ми опишеш как изглежда сега и как е гледала татко.

— Съдейки по гласа й, ми се стори фалшива, беше се напръскала с евтин парфюм, при това обилно.

— Брр!

— Именно. Но е умна. Донесе пая в чиния, която той трябва да й върне. Сигурно е разбрала, че има пари.

— Не може да сваля толкова по-възрастен от нея мъж. По дяволите, та той е почти два пъти по-голям от нея.

— Да, но има пари и сега е свободен.

— Явно не си губи времето — раздразнено промърмори Сабрина. Майка им бе мъртва само от месец. — Но може да е искрена и просто ни съчувства.

— Да съчувства на задните ми части! — безцеремонно отсече Ани и Сабрина се засмя.

— На моите също, но явно татко не мисли така. Бедничкият, сигурно няма представа какво ще го връхлети. Всяка самотна жена в радиус от сто и петдесет километра ще цъфне на прага му. Той не е толкова стар и изглежда добре, има пари и е сам. Идеааалнатааа мишена! — момичетата се тревожеха за него и искаха да го предпазят. Той беше толкова наивен и напълно неподготвен за това, което го очакваше.

— Опитах се да му го кажа, но той заяви, че съм параноична и си въобразявам.

— Вярвам на инстинктите ти. Как се държеше тя?

— Лигаво. Какво очакваш от една кучка? — двете отново избухнаха в смях.

Помълчаха известно време, сетне заговориха за други неща. Сабрина й разказа какво е открила в къщата и я увери, че е много удобна. Двете съжаляваха, че Тами няма да живее с тях, но разбираха, че тя не може да напусне работата си. Щеше да е прекалено голяма жертва за нея.

Когато пристигнаха, Канди още спеше. Най-после се появи на горната площадка по копринени розови прашки и прозрачна тениска. Още не се бе разсънила и се прозяваше, но изглеждаше щастлива да ги види.

— Добре дошла у дома — поздрави тя Ани, която започна да опипва наоколо. За нея беше важно да се опита да открие как са разположени мебелите, за да може да ги избягва и да не се спъва в тях. След като обиколи внимателно дневната и кабинета, се качи на горния етаж. Озова се в стаята на Канди, вместо в своята, тутакси се препъна в куфара й и едва не се пльосна на пода.

— По дяволите! — възкликна, докато се опитваше да си поеме дъх и разтриваше пищяла си. — Толкова си разхвърляна!

— Извинявай — Канди се втурна, за да премести куфара и да й разчисти пътя. — Искаш ли да те заведа в стаята ти? — попита тя, опитвайки се да бъде полезна, но Ани мигом я сряза. Трудно й беше да свикне отведнъж с новата къща, но след време щеше да й бъде по-лесно да се ориентира в обстановката.

— Не, сама ще я намеря — сопна се тя и минута по-късно вече беше в стаята си, където Сабрина бе оставила куфара й върху леглото. Знаеше, че Ани ще иска сама да си подреди багажа.

Надникна след пет минути, за да провери дали всичко е наред.

— Благодаря ти, че не си ми разопаковала багажа — тихо рече Ани.

За нея означаваше много да не се отнасят към нея като към безпомощно дете.

— Реших, че ще поискаш сама да си подредиш вещите, за да знаеш кое къде се намира. Викай, ако ти е нужна помощ.

— Няма — твърдо заяви Ани и запристъпва из стаята, като отваряше чекмеджета, шкафчета и гардероба. Намери банята и подреди козметиката и тоалетните си принадлежности. С новата си къса прическа щеше да й е много по-лесно да поддържа косата си.

Наближаваше обяд, когато Сабрина дойде отново да види как е. Канди също надникна. Сабрина реши, че това е сгоден случай да разкаже на Канди, че едно момиче, което бе познавала от гимназията, се е отбило у тях, за да сваля баща им.

— Майтапиш ли се? — слиса се Канди, а Ани се изкиска и седна върху леглото. Чувстваше се уморена, но бе разопаковала всичко. Не беше донесла много багаж от Флоренция и това бяха всичките й вещи в момента. — Колко е годишна?

— Тридесет и две, тридесет и три — отвърна Сабрина.

— Това е отвратително. Коя е тя?

— Една кучка — с наслада произнесе Ани и всички прихнаха.

— Какво каза татко? — заинтригувано попита Канди.

Беше забавно да си споделят по сестрински, особено след като бяха убедени, че нищо няма да излезе от цялата работа. Познаваха баща си.

— Настоя, че било невинно — отвърна Ани. — Той е такова дете. От нея вонеше на евтин парфюм.

— Каква гадост. Бих дала всичко, за да знам как изглежда.

— Аз също — тъжно рече Ани, а Сабрина хвърли предупредителен поглед към Канди. — Обзалагам се, че е руса и има силиконови цици — додаде, забравила, че същото описание пасваше идеално и на най-малката й сестра. — О… извинявай… Нямах предвид, че изглежда като теб… Исках да кажа, че сигурно е с вулгарна и долнопробна хубост.

Канди добродушно се засмя.

— Прощавам ти. Обзалагам се, че си права.

Когато вечерта Тами се обади, разказаха и на нея за евентуалната ухажорка на баща им, не пропуснаха да информират и Крис, който след мача намина да ги види с един приятел. Беше негов колега, адвокат от фирмата — привлекателен млад мъж, който едва не припадна, като видя Канди по шорти и оскъдно горнище. Изглеждаше смайващо красива, докато се разхождаше наоколо. Според Крис в посещението на Лесли нямало задни помисли и било съвсем невинно.

— О, изобщо не е! — пламенно възрази Сабрина. — Как можа да го кажеш? Защо една млада жена на нейната възраст ще носи пай на татко?

— Вероятно просто е добър човек. Само защото се е опитала в гимназията да ти отмъкне гаджето, не означава, че и сега е някаква хищница.

— Аз бях в последния клас, а тя на петнадесет и си беше кучка! И както ми изглежда, все същата си е.

— Ама и вие, момичета, сте опасна работа! — засмя се Крис.

Всички изглеждаха в чудесно настроение и се радваха на новата къща. На него също му харесваше.

— И ти май си същият наивник като татко — завъртя очи Сабрина.

Решиха да вечерят навън и избраха малък италиански ресторант наблизо. Отначало Ани не искаше, но те настояха. Това щеше да бъде първото й отиване на ресторант след катастрофата. Сложи си тъмни очила и се вкопчи здраво в ръката на Канди. Чувстваше се доста притеснена, но след това призна, че е прекарала чудесно, а приятелят на Крис й се сторил много приятен млад мъж.

— Как изглежда?

— Висок, хубав — отвърна Канди. — Афроамериканец. Има синьо-зелени очи, които излъчват доброта.

— Завършил е в Харвард — допълни Сабрина. — Но Мисля, че има приятелка, която в момента не е в града. Ако искаш, ще попитам Крис — той бе решил тази вечер да спи в своя апартамент, за да не ги притеснява. Искаше му се да остане, но не желаеше да се натрапва на Ани и Канди. Това бе единственото, което не харесваше в новото жилище на Сабрина. Боеше се да не досажда на сестрите й, макар те да настояха, че това не е вярно и че много го обичат. При все това Крис се прибра в своя апартамент. Каза на Сабрина, че ще прекара нощта с нея във вторник, когато Канди и Ани шаха да се върнат в Кънектикът, за да бъдат с баща си. Сабрина възнамеряваше да остане през цялата седмица в града. — Ще разбера дали Филип си има приятелка — обеща тя.

— Не си прави труда — побърза да я разубеди Ани. В момента не се интересуваше от мъже и не беше сигурна, че изобщо някога отново ще се заинтересува. — Просто ми се стори мил. Питах се как изглежда. Мразя, когато не мога да свържа глас с лице — думите й отново им напомниха за проблема й. Нещастието, което я бе сполетяло, бе огромно, но засега тя се справяше удивително добре. — Не смятам да излизам с мъже — твърдо заключи Ани.

— Не ставай глупава — скастри я Сабрина. — Разбира се, че ще излизаш. Ти си прекрасно момиче.

— Не, не съм. А и това няма значение. Кой ще пожелае да излезе със сляпа жена? Толкова е идиотско!

— Не е — тихо възрази Сабрина. — Ще е много по-идиотско, ако на твоята възраст се откажеш от живота. Та ти си само на двадесет и шест! Умна си, красива, талантлива, добре образована, пътувала си доста, много си забавна и интересна. Всеки мъж ще бъде щастлив да е с теб, без значение дали си сляпа или не. Притежаваш достатъчно други качества, с които да компенсираш липсата на зрение. На един свестен мъж няма да му пука дали виждаш или не. А останалите да вървят по дяволите!

— Може и да си права — не особено убедено рече Ани.

Двете с д-р Стайнберг бяха говорили по този въпрос. Ани не можеше да си представи, че отново ще се среща с мъже, нито пък че някой би искал да бъде с нея в това й състояние.

— Дай си малко време, Ани — нежно каза Сабрина. — Ти съвсем наскоро скъса с досегашния си приятел, изгубихме мама, пострада тежко при злополуката. Струпа ти се твърде много.

А кариерата й, за която се бе готвила през целия си живот, бе излетяла през прозореца. И те го знаеха. Всичко това бе огромна промяна. Много по-голяма, отколкото се случваше на повечето хора през целия им живот. А при нея всичко бе станало само за няколко мига.

Накрая момичетата се прибраха по стаите си. Докато Ани лежеше в леглото, клетъчният телефон върху нощното шкафче започна да звъни. За един безумен миг тя си помисли, че е Чарли, осъзнал, че обича само нея, и й се обажда да съобщи, че е изоставил другото момиче и иска да се върне. Но ако наистина бе така, какво щеше да му каже? Почти бе решила да не отговаря, но накрая все пак се обади.

Телефонът й показваше обаждащия се, но тя не можеше да го види.

— Ало? — попита неуверено и се сепна, когато позна гласа на Сабрина, която й се обаждаше от спалнята на горния етаж.

— Обаждам се да ти пожелая лека нощ и да ти кажа, че те обичам — с прозявка рече тя. Мислеше за нея и реши да й звънне, преди да заспи.

— Ти си луда, но аз също те обичам. За миг си помислих, че е Чарли. Доволна съм, че не е — едва ли беше истина, но Сабрина беше трогната, че Ани й се доверява. Безкрайно й беше мъчно, че се налага сестра й да понесе и този удар. Просто не беше честно. — Новата къща ми харесва — щастливо продължи Ани, радостна, че има с кого да си поговори, тъй като се бе почувствала сама.

— На мен също — на Сабрина й се искаше Крис да бе останал да прекара нощта с нея, но й беше забавно отново да живее със сестрите си.

— С кого говориш? — Канди тъкмо бе надникнала в стаята.

— Със Сабрина — изкиска се Ани.

— Лека нощ! — извика Канди към коридора. — Защо не ми се обади? — пошегува се тя, сетне се наведе, за да целуне Ани. — Обичам те — промълви и грижливо я зави.

— Аз също те обичам. Обичам и двете ви — добави и в клетъчния телефон, за да може и Сабрина да я чуе. — Благодаря ви, че правите всичко това за мен.

— За нас е удоволствие — увери я Канди, Сабрина също потвърди.

— Лека нощ и сладки сънища — пожела й тя и затвори, а Канди се върна в стаята си.

Ани дълго остана будна. Мислеше си, че въпреки случилото се тя е много щастлива. Без значение каква трагедия ги бе връхлетяла, всички те бяха много щастливи, че се имаха една друга. Бяха сестри и най-добри приятелки. Само това имаше значение и засега то й стигаше.