Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Sisters, 1991 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- , 2008 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
-
- Няма
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,7 (× 26 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- strahotna (2010)
- Разпознаване и корекция
- sonnni (2012)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona (2012)
Издание:
Даниел Стийл. Сестри
ИК „Бард“ ООД, София, 2008
Редактор: Олга Герова
ISBN: 978–954–585–873–4
История
- — Добавяне
21.
В понеделник след Деня на благодарността животът започна както обикновено. Сабрина и Крис отидоха заедно на работа, а Тами изхвръкна, за да не закъснее за поредната среща в телевизията. Ани взе такси и пое към училище. Възнамеряваше скоро да се опита да се придвижва с автобуса, но още не беше готова. Вече три месеца посещаваше „Паркър Скул“. Този ден щеше да й бъде малко по-трудно, защото през нощта валя сняг и улиците бяха мокри и хлъзгави. Ани се подхлъзна върху една заледена локва пред училището и падна. Но за разлика от първия път сега се засмя.
Тъкмо поздравяваше Бакстър, когато тупна на земята.
— Какво стана? — попита озадачено младият мъж.
Гласът й идваше от ниско долу, но тя се смееше.
— Седнала съм върху задните си части. Паднах.
— Пак ли? Страшно си непохватна — и двамата избухнаха в смях, а някой й помогна да стане. Имаше силна и здрава ръка.
— Не бива да се пързаляте пред училището, госпожице Адамс — пошегува се мъжкият глас, но отначало тя не го разпозна. — Препоръчвам ви да го правите в Сентрал Парк — докато ставаше, Ани усети, че отзад дънките й са мокри, а нямаше с какво да се преоблече. След това си спомни чий беше гласът. На Брад Паркър, директора на училището. Не бе разговаряла с него от първия си ден тук.
Бакстър го чу да говори с нея, но вече закъсняваха, затова й каза, че ще се видят в клас, и й напомни да побърза.
— Виждам, че двамата сте се сприятелили — любезно рече директорът, улови я под ръка и я поведе към входната врата.
Тротоарът също бе заледен. Тази година снегът бе паднал рано. Винаги ставаха подобни инциденти, въпреки че разчистваха отпред.
— Той е страхотен младеж — сподели Ани. — И двамата сме художници, и двамата тази година сме изгубили зрението си при злополуки. Имаме доста общи неща.
— Майка ми също рисуваше — замислено каза Брад Паркър. — Всъщност стенописите във фоайето са нейни. Била е и балерина в Париж. На двадесет години обаче претърпяла автомобилна катастрофа, която сложила край и на двете й кариери. Но въпреки липсата на зрение направи някои прекрасни неща.
— С какво се е занимавала след злополуката? — учтиво попита Ани.
Удивително как животът на толкова много хора биваше разрушен или погубен при автомобилни катастрофи. В училището се обучаваха осемстотин души и Ани бе чула безброй истории за човешки нещастия.
— Преподавала е в танцова школа. Запознала се с баща ми, когато била на тридесет години, но продължила да преподава и след като се оженили. Беше много взискателна и строга учителка — засмя се той. — Баща ми беше сляп по рождение, но тя и него го научи да танцува. Мечтата й бе да основе училище за слепи. Аз я осъществих след смъртта й. Тук също имаме класове по танци. Разполагаме с две бални зали и балетен салон. Би трябвало някой път да опиташ, може да ти хареса.
— Не и ако си сляп — рязко отвърна Ани.
— Хората, които посещават уроците по танци, твърдят, че им харесва — увери я той, без да се обижда от тона й. Забеляза, че тя опипва мокрите си дънки отзад. Цялата се бе намокрила и се чудеше дали да не се прибере вкъщи. — В училището има гардероб с резервни дрехи за подобни случаи. Знаеш ли къде се намира? — младата жена поклати глава. — Ще те заведа. Не можеш да останеш с тези дънки цял ден — любезно додаде директорът.
Гласът му бе мек и топъл, със закачливи нотки. Ани реши, че навярно е добър и отзивчив човек. Държеше се някак бащински. Зачуди се на колко ли години е. Допускаше, че не е много млад, но не посмя да попита.
Той я заведе на горния етаж в складовото помещение, пълно със стойки и рафтове с дрехи. Училищната управа ги подаряваше на по-бедните ученици или ги използваше в случаи като този. Мъжът я огледа и й подаде чифт дънки.
— Струва ми се, че тези ще ти станат. В ъгъла има пробна със завеса. Аз ще почакам тук. Има и други, ако тези не ти харесат — тя ги обу, макар че малко се притесняваше. Бяха й големи, но сухи. Когато излезе, приличаше на сираче и той се засмя. — Може ли да ти навия крачолите? Иначе рискуваш да се спънеш в тях и да паднеш.
— Разбира се — стеснително кимна младата жена — той го направи и Ани се почувства по-удобно в дънките. — Благодаря. Прав сте. Моите бяха доста мокри. Чудех се дали в обедната почивка да не се върна вкъщи, за да се преоблека.
— Дотогава сигурно щеше да се простудиш в тях — отбеляза директорът и тя се засмя.
— Говорите като сестра ми. Тя постоянно се тревожи, че може да се нараня, да падна или да ми стане лошо. Все едно ми е майка.
— Не мисля, че е чак толкова лошо. Понякога всички се нуждаем от майките си. Моята още ми липсва, а вече двадесет години я няма.
— Аз изгубих моята през юли — тихо рече Ани.
— Съжалявам — изрече го съвсем искрено. — Сигурно е било много тежко.
— Да, беше — честно призна Ани.
Коледа тази година също щеше да бъде мъчителна. Изпитваше облекчение, че Денят на благодарността бе минал сравнително добре. Но всички се ужасяваха при мисълта за Коледа без майка им. Бяха говорили за това, докато сортираха дрехите й.
— Аз изгубих наведнъж и двамата си родители — заговори той, докато я водеше към класната й стая. — При самолетна катастрофа. Налага се да пораснеш много бързо, когато няма кой да те води и закриля в този необятен и понякога враждебен свят.
— Никога не съм се замисляла за това — тъжно рече Ани. — Но сигурно сте прав. Аз все още имам баща си — бяха стигнали до класната й стая. Тази сутрин имаше урок по брайлова азбука, а следобед — обучение по кухненски умения. Трябваше да приготвят ястие с месо — занятие, което никак не и се нравеше, но Бакстър беше в същия клас, а с него винаги беше забавно. Ани предпочиташе да прави тарталетки или ястия с пилешко. У дома бе приготвяла двете и я бяха похвалили, макар да имаше и известни критични забележки. — Благодаря за дънките. Утре ще ги върна.
— Когато ти е удобно — любезно отвърна той. — Желая ти приятен ден, Ани. Да се забавляваш на пясъка за игра — додаде, а тя избухна в смях.
Той имаше огромно предимство пред нея. Можеше да я види как изглежда, а тя трябваше само да гадае. Но гласът му беше много приятен.
Ани се плъзна на мястото си до Бакстър, а той безмилостно я подкачи:
— Виж ти колко ни порасна работата. Директорът на училището май ти носи книгите, така ли?
— О, я млъквай! — изкиска се младата жена. — Заведе ме да си избера сухи дънки.
— А помогна ли ти да си ги сложиш?
— Ще престанеш ли? Не. Но ми нави крачолите — Бакстър подсвирна тихо и продължи да я дразни.
— Между другото, чувал съм, че бил доста хубав.
— Мисля, че е стар — незаинтересовано отбеляза Ани. Брад Паркър с нищо не бе показал, че проявява специален интерес към нея. Просто беше отзивчив и се държеше като директор на училище. — Освен това не забелязах да се втурваш да ми помагаш, когато се озовах по задник върху леда.
— Ами не видях. Забрави ли, че съм сляп, глупаче!
— Не ме наричай глупаче!
Заяждаха се като дванадесетгодишни. Учителят им направи забележка да внимават. Малко по-късно Бакстър прошепна:
— Мисля, че е на тридесет и осем или тридесет и девет.
— Кой? — Ани се бе съсредоточила върху проверката на домашното по брайлова азбука и беше бясна, че почти половината бе сгрешено. В крайна сметка тази азбука бе по-трудна, отколкото си бе представяла.
— Господин Паркър. Мисля, че е на тридесет и девет.
— Откъде знаеш? — изненада се тя.
— Аз знам всичко. Разведен е, няма деца.
— Е, и? Какво означава това?
— Може би те харесва. Ти не можеш да го видиш. Но той те вижда. Поне трима души ми казаха, че си страхотна.
— Излъгали са те. Имам три глави, с двойна брадичка на всяка. Пък и той не ме сваля. Просто прояви любезност към мен.
— Мъжете не проявяват току-така любезност към някоя жена. Или се интересуват от нея, или не. Може би той се интересува.
— Няма значение — практично отбеляза Ани. — На тридесет и девет е твърде стар за мен. Аз съм само на двадесет и шест.
— Да, права си — съгласи се Бакстър. — Наистина е твърде стар.
След това и двамата се заеха с нелеката задача да усвояват брайловата азбука.
Когато Ани се прибра вечерта у дома, сестрите й още ги нямаше. Госпожа Шибата се готвеше да си тръгне. Ани нахрани кучетата и се зае с домашното си. Още работеше, когато Тами се прибра към седем. Въздъхна тежко, докато влизаше, свали ботушите си и промърмори колко е уморена. Видя Ани и я попита как е минал денят й.
— Добре — отвърна сестра й, но не й каза, че е паднала. Не искаше да я тревожи. Всички се притесняваха, когато падне, защото се бояха да не си удари главата. Трябваше много да се пази след мозъчната операция. Но този път само си бе натъртила задните части. Сабрина си дойде след половин час и попита дали са виждали Канди. Следобед няколко пъти бе звъняла на мобилния телефон, но все попадала на гласова поща.
— Сигурно работи — предположи Тами и се зае с приготвянето на вечерята. Все пак Канди не беше бебе, въпреки че понякога я третираха като такова, а млада жена със сериозна кариера. — Каза ли ви какви са плановете й за днес? — попита останалите.
Ани поклати отрицателно глава, но после си спомни.
— Спомена, че ще се снима за някаква реклама и щяла да се отбие сутринта, за да си вземе портфолиото и тоалетния несесер — когато работеше, Канди обикновено мъкнеше със себе си куфарче, пълно с гримове и аксесоари.
— А идвала ли е тук? — настоя Сабрина, но Ани й напомни, че цял ден е била на училище и няма как да знае.
— Ще отида да проверя — Сабрина изтича в стаята на Канди. Портфолиото и работната й чанта — огромна торба от червена крокодилска кожа на „Ермес“ — стояха непокътнати върху скрина. Понякога Канди взимаше със себе си и Зои. Но кученцето бе останало у дома през целия ден заедно с останалите си посестрими. Сабрина изпита странно чувство, като видя портфолиото и торбата. Замисли се дали да не се обади в агенцията на Канди и да провери да види всичко е наред, но реши да не се държи като полицай. Канди щеше да побеснее, независимо от добрите й намерения. Но тревогата за малката й сестричка сви сърцето й.
— Е? — попита Тами, когато Сабрина се върна в кухнята.
Всички се бяха събрали там и очакваха Канди, която още не се бе появила.
— Нещата й са в стаята — отвърна Сабрина с притеснено изражение.
След вечеря й звъняха няколко пъти, но телефонът й продължаваше да се включва на гласова поща. Сабрина съжали, че не бе поискала телефонния номер на Марчело, знаеше само адреса му, но не вървеше да цъфне изведнъж на прага му, за да пита как е сестра й. Канди щеше да се ядоса. Поне принцът живееше в добър квартал, ако това изобщо имаше някакво значение. В полунощ все още не знаеха нищо за нея. Тами и Сабрина бяха будни, а Ани отиде да си легне.
— Мразя да съм родител — оплака се нещастно Сабрина. — Ужасно се тревожа.
Тами не искаше да признае, но и тя започваше да се притеснява. Не беше типично за Канди да изчезне просто така и да не се обади. Не знаеха какво да правят. Тогава Тами си спомни, че агенцията има денонощна гореща линия, по която моделите можеха да се обаждат по всяко време, ако възникне проблем. Някои от тях бяха много млади, идваха от други градове и държави и често се нуждаеха от съвет или помощ. Тами прелисти тефтерчето на Канди и откри номера. Набра го и й отговори телефонен секретар. Тя помоли, ако е възможно, да я свържат с директорката на агенцията. Две минути по-късно чу в слушалката сънен женски глас. Беше самата Марлин Уайсман.
Тами се извини, че се обажда толкова късно, но обясни, че се безпокои за сестра си — Канди Адамс. Предишната нощ не се бе прибрала и през целия ден не се бяха чули с нея, след като снощи излязла с приятел.
Марлин Уайсман мигом се разтревожи.
— Днес не дойде на снимките. Никога досега не го е правила. С кого е излязла снощи?
— С един мъж, с когото в момента се среща, някакъв италиански принц. Марчело ди Стромболи, доста по-възрастен от нея. Каза, че отивали на някакво парти на Пето авеню.
Марлин вече бе напълно будна. Заговори бързо, но отчетливо.
— Този мъж е измамник и негодник. Разполага с пари и постоянно се движи с различни модели. Имал е проблеми със закона и се е държал грубо с две от моите момичета. Нямах представа, че още излиза с Канди, иначе щях да я предупредя. Обикновено се интересува от съвсем млади момичета, дори по-малки от нея.
— Няколко пъти публикуваха техни снимки във вестниците — с отпаднал глас промълви Тами и почувства как коленете й омекват.
— Известно ми е, но предположих, че вече е насочил интереса си другаде. Често го прави. Знаете ли къде живее?
— Тя ни даде адреса му — продиктува го на Марлин.
— Нека се срещнем там след двадесет минути. Мисля, че е по-добре да проверим на място. Може да я държи там, да я е упоил или нещо още по-лошо. Имате ли съпруг или приятел? — безцеремонно попита жената.
— Сестра ми има — отвърна Тами.
— Доведете и него. Ако Стромболи не ни пусне, ще се обадим в полицията. Никак не го харесвам, той е опасен — това бе последното, което сестрите искаха да чуят. Слава Богу, че й се обадиха.
Сабрина звънна на Крис, събуди го и му обясни какво се е случило. Той обеща да вземе такси и след десет минути да е при тях. Тами се поколеба дали да не предупредят Ани, че излизат, но тя спеше дълбоко и нямаше основания да се притесняват, че ще се събуди, докато ги няма. Двете жени се увиха с дебели шалове, облякоха топли палта и нахлузиха ботушите си. Когато Крис пристигна с таксито, валеше силен сняг. Той каза, че имал голям късмет да хване веднага такси в дванадесет и половина, при това в такава снежна нощ. Десетина минути по-късно пристигнаха пред сградата, където живееше Марчело. Марлин вече ги чакаше, облечена в дънки и кожено палто от норки. Беше привлекателна жена с посивяла коса, наближаваща шестдесетте, с мелодичен глас.
С авторитетен тон заяви на портиера, че принцът ги очаква и няма нужда да му се обажда, за да го предупреди. Изглеждаше толкова властна и самоуверена, че портиерът тутакси се подчини и ги пусна. Разбира се, за сговорчивостта му помогна и стодоларовата банкнота, която Марлин мушна в ръката му. Каза им, че принцът обитава апартамент 5Е. Влязоха в асансьора. Всички мълчаха. Тами чуваше ударите на сърцето си, докато гледаше по-възрастната жена, с коса, прибрана в изискан кок, и елегантно кожено палто.
— Това никак не ми харесва — тихо рече Марлин и останалите кимнаха.
— Нито пък на мен — добави Сабрина, стиснала здраво ръката на Крис. Той още изглеждаше сънен и не беше напълно наясно какво става, нито пък какво се надяват да открият. Смяташе, че след като Канди е дошла тук, навярно така е искала, и със сигурност ще побеснее при вида на четиримата натрапници, дошли с благородната мисия да я спасяват. Особено ако нямаше никакво желание да бъде спасявана. Най-вероятно им предстоеше интересна сцена.
Миг по-късно стигнаха до вратата на апартамент 5Е и Марлин стресна Крис, като му прошепна да каже, че е полицай. Предложението й не го изпълни с ентусиазъм. Вече започваше да се опасява, че заради тази глупава авантюра може да се озоват в ареста.
— Аз съм адвокат. И никак не съм убеден, че трябва да вършим подобно нещо — възрази той. — Ако се представя за полицай, може да бъда обвинен в измама.
— Този човек пък може да бъде обвинен в нещо много лошо. Просто го кажи — скастри го тя шепнешком. Чувствайки се глупаво, Крис позвъни, изчака някой да се обади и изигра ролята си на полицай, както му нареди Марлин. Тами и Сабрина й бяха много благодарни, а също и на Крис, че ги придружи.
— Отворете! Полиция! — с убедителен глас заяви адвокатът. Отвътре се чу шум от превъртане на ключалки и вдигане на резета. Вратата се отвори, но веригата не бе свалена. Крис тутакси придоби строг вид. — Казах да отворите вратата. Имам заповед за арест — очите на Сабрина се разшириха и тя се втренчи смаяно в него. Може би отиваха малко далеч.
— За какво? — беше Марчело. Гласът му беше сънен.
— За отвличане и незаконно задържане на лице в плен. Има подозрение, че сте замесен в разпространение на наркотици.
Жените бяха застанали зад Крис и Марчело не ги виждаше.
— Това е нелепо! — възмути се италианецът и махна веригата. — И кого, според вас, съм отвлякъл, полицай? — не поиска да му се покаже значка или карта за самоличност, но Крис изглеждаше много внушително, застанал пред вратата в тъмно палто и дънки. Имаше яко телосложение, беше в отлична физическа форма и когато пожелаеше, излъчваше властност и авторитет. А в момента се държеше точно така, макар да се опасяваше, че придружителките му са полудели. Но го правеше заради Сабрина. Вратата вече бе широко отворена. Крис влезе в преддверието и се изправи застрашително пред Марчело — беше поне с двадесет килограма по-тежък и значително по-мускулест от принца.
Марлин пристъпи зад него и веднага се нахвърли върху италианеца:
— Миналия път не повдигнах обвинение срещу теб, защото момичето беше на седемнадесет и щеше още повече да пострада. Но Канди не е. Пълнолетна е и може да повдигне обвинения срещу теб, както и аз. Къде е тя?
— Коя? — Марчело бе пребледнял.
Беше очевидно, че познава Марлин и я мрази.
— Дръж го — нареди Марлин на Крис и влезе с уверена крачка в апартамента, сякаш беше неин.
— Ще ви съдя! — изкрещя италианецът. — Нахлувате неправомерно в апартамента ми!
— Ти ни пусна — безцеремонно отвърна Марлин, забързана по коридора.
Марчело се държеше така, сякаш Тами и Сабрина не съществуват. Крис не го изпускаше от поглед и го държеше за лакътя, но мъжът изведнъж се изскубна и хукна след Марлин. Ала вече бе твърде късно. Тя бе отворила вратата на спалнята. Канди лежеше в безсъзнание върху огромното легло с четири колони. На устата й имаше лепенка. Ръцете и краката й бяха завързани с въжета към колоните. Приличаше на мъртва. Марчело изпадна в паника, когато останалите нахлуха в стаята. Младата манекенка беше гола, отпусната безжизнено. По тялото й се виждаха огромни синини и белези, а краката й бяха широко разтворени. Сестрите й изкрещяха ужасено, а Крис сграбчи Марчело и го блъсна в стената.
— Ти, кучи сине! — процеди през стиснати зъби адвокатът, докато силно го разтърсваше. — Кълна се, че ако си я убил, аз ще ти видя сметката.
Сабрина хлипаше, докато помагаше на Марлин да развържат Канди, която не даваше никакви признаци на живот. Тами набра с треперещи ръце 911 и се опита да обясни как са намерили сестра й. Канди едва дишаше. Марлин обаче вече бе проверила пулса на шията й и ги успокои, че е жива. Когато я развързаха, главата й клюмна върху гърдите. Покриха я с чаршаф и зачакаха линейката.
— Обади се в полицията — нареди Крис на Тами докато продължаваше да притиска Марчело в стената.
— Полицаите ще дойдат с линейката — задавено отвърна тя.
Канди продължаваше да изглежда като мъртва. Марлин им каза, че е дрогирана. Може би и наркотикът щеше да я убие, но още беше жива.
— Предишното момиче изглеждаше още по-зле. Този тип я беше пребил — каза Марлин, за да ги успокои, но думите й не постигнаха желания ефект.
В този момент чуха сирените и след миг полицаите и лекарите от „Бърза помощ“ нахлуха в спалнята. Провериха състоянието на Канди, поставиха й система и кислородна маска, сложиха я на носилка и я изнесоха, а Сабрина и Тами ги последваха. Един от полицаите сложи белезници на Марчело, а Марлин и Крис обясниха как са я намерили. Полицаите изведоха италианеца. Крис и Марлин ги последваха. Той й каза шепнешком, че изобщо не очаквал да заварят подобно нещо. Жената отвърна, че точно от това се бояла, макар да се надявала да греши.
Момичетата вече бяха заминали с линейката. Марчело бе качен в полицейската кола. Канди бе откарана в презвитерианската болница, така че Марлин и Крис взеха такси и отидоха там.
Гледката в коридора на болницата бе доста потискаща — неколцина мъже с огнестрелни рани, двама намушкани, възрастен мъж, който току-що бе починал от инфаркт. Вкараха носилката с Канди в травматологичното отделение, а останалите останаха да чакат отвън. След преживяното това лято с майка им и Ани за Сабрина и Тами това бе като болезнено deja vu[1].
Но този път, когато лекарят излезе, за да говори с тях, новините бяха по-добри, отколкото се опасяваха. Както бяха предположили, Канди бе многократно изнасилена. Раните й бяха повърхностни, нямаше нищо счупено, но беше натъпкана с наркотици. Лекарят ги уведоми, че ще са нужни двадесет и четири часа, за да се съвземе напълно, след което можеха да я отведат у дома. Бяха направили снимки на раните по тялото й за полицията. Но той ги увери, че няма да има трайни физически увреждания, макар че емоционалната травма бе доста сериозна. Единствената добра новина беше, че вероятно Канди е била в безсъзнание през по-голямата част от времето и няма да помни почти нищо. Това им донесе огромно облекчение.
Сабрина, Тами и Марлин заплакаха, докато го слушаха, а Крис придоби свиреп вид. Искаше да убие Марчело заради това, което бе сторил на едно толкова мило и добро момиче като Канди.
— Нямате представа на колко много модели се случват подобни неща — мрачно процеди Марлин. — В повечето случаи това са млади момичета, които не знаят как да се защитават.
— А Канди го смяташе за страхотен мъж — обади се Тами, докато бършеше сълзите си.
Полицаят й бе казал, че на сутринта биха искали да говорят с тях.
Тами предложи да остане в болницата, за да могат Сабрина и Крис да се приберат при Ани. Марлин също възнамеряваше да остане. Тами се опита да я разубеди, но по-възрастната жена настоя. Двете се настаниха край леглото на Канди и цяла нощ си говориха за злото в света, докато момичето спеше.
Към десет часа на следващата сутрин Канди се размърда. Нямаше представа къде се намира, нито какво се е случило. Знаеше единствено, че всеки сантиметър от тялото я боли, особено „там долу“, както се изрази.
— Къде е Марчело? — попита тя и се огледа. Спомняше си как вечеряха в апартамента му, преди да тръгнат за партито. Явно бе сложил наркотика в храната.
— В затвора, където му е мястото — отвърна Марлин, после нежно я погали по главата. След няколко минути си тръгна. Изглеждаше уморена и потисната, но облекчена, че Канди е по-добре и ще се оправи.
В пет часа следобед й позволиха да се прибере у дома. Тами се бе обадила в офиса, че ще отсъства през целия ден. Сабрина си тръгна по-рано, за да помогне да отведат най-малката си сестра вкъщи. Бяха казали на Ани какво се бе случило и всички бяха много разстроени. Сабрина се обади на психиатърката на Канди, за да й разкаже за новата трагедия. Може би още доста дълго щяха да се нуждаят от помощта й. Тя им препоръча своя колежка, която бе специалист по случаи с физическо насилие, и Сабрина се свърза с нея. В момента най-малко се нуждаеха от подобно нещастие. Когато я доведоха вкъщи, Канди плачеше, но нямаше представа защо. Не си спомняше нищо от последните два дни, само лицето на Марчело, преди да заспи.
От полицията дойдоха да разговарят със Сабрина и Крис рано сутринта, преди двамата да тръгнат за работа. Бяха се отбили в болницата, за да вземат показанията на Тами и Марлин. От лекарите научиха, че Канди продължава да повръща заради силните наркотици, с които е била упоена. Срещу Марчело бяха повдигнати обвинения в изнасилване, нападение, нанасяне на побой, отвличане, задържане против волята и насилствено дрогиране. Съдията определи пет хиляди долара гаранция. Приятел на принца плати сумата и Марчело бе пуснат на свобода, за да може отново да върши същите безобразия.
Сабрина и Тами глезеха Канди, угаждаха й по всевъзможни начини. Устните й бяха подути, очите — синини, а гърдите й — покрити с тъмновиолетови петна, в добавка почти не можеше да седи. Беше преживяване, което никоя от тях нямаше да забрави.
— Мисля, че окончателно ще се откажа да излизам с мъже — заяви съвсем сериозно Тами и за пръв път от няколко дни всички се разсмяха.
— Аз не бих отишла толкова далеч, но случилото се може да послужи за добър урок да бъдем много внимателни с какви мъже излизаме — каза Марлин, която бе дошла отново да ги посети.
Този свят бе пълен с опасни мъже, чиито жертви ставаха красиви и доверчиви млади момичета. Сабрина отново се замисли колко уязвима е Ани. Тя не само беше млада и красива, но и сляпа. Ала можеше да се каже, че в някои отношения Канди също беше сляпа. Марчело беше чаровен и забавен, но се оказа изключително лош и покварен човек.
Към края на седмицата Канди отново беше на крака. Марлин я посъветва да си вземе няколко седмици отпуска, докато изчезнат белезите и синините. Младото момиче всеки ден ходеше на психиатър. Не помнеше нищо, не я преследваха болезнени или ужасяващи кошмари. Имаше само белези и синини, които постепенно избледняваха. Ала нито сестрите й, нито Крис щяха да забравят как я бяха намерили. Всички бяха дълбоко благодарни на Марлин, задето веднага се бе отзовала и бе проявила такава смелост. Въпреки случилото се Канди имаше късмет. А за всеобщо облекчение, благодарение на повдигнатите обвинения и от други пострадали, в края на седмицата Марчело бе екстрадиран в Италия. Марлин бе използвала връзките си, за да ускори процеса. Нямаше да има скандал, нито дело в съда, нито публикации в пресата. Той щеше да бъде наказан в родината си, а Канди никога повече нямаше да го види. Завинаги бе изчезнал от живота й.