Даниел Стийл
Сестри (2)

2.

Слънцето огряваше Плаца де ла Синьорина във Флоренция, докато една хубава млада жена си купуваше сладолед от уличния търговец. Помоли за лимон и шоколад на много добър италиански и с наслада облиза потеклия сладолед по фунийката. Продължи да яде сладоледа, докато минаваше покрай галерията „Уфици“ на път за вкъщи, а слънчевите лъчи танцуваха по блестящия водопад от коси с цвета на тъмен бакър. От две години живееше във Флоренция, след като се дипломира с бакалавърска степен по изящни изкуства в колежа по дизайн в Роуд Айланд — уважаван институт за хора с артистичен талант, повечето дизайнери, но сред тях имаше и известен брой студенти по изящни изкуства. След като напусна Роуд Айланд, тя защити магистърска степен в Школата по изящни изкуства в Париж, където също много й хареса. Цял живот бе мечтала да учи живопис в Италия и най-после бе пристигнала тук, след Париж. Беше сигурна, че тъкмо това е мястото, където й е отредено да живее и твори.

Всеки ден ходеше на уроци по рисуване и изучаваше техниката на старите майстори. През последната година чувстваше, че е направила няколко доста добри творби, макар да си даваше сметка, че има още доста да учи. Беше облечена в памучна пола и селска блузка, която си бе харесала по време на пътуване до Сиена. Краката й бяха обути в сандали, купени от уличен търговец за петнадесет евро. Откакто беше тук, се чувстваше невероятно щастлива, както никога досега през живота си. Да живее във Флоренция, бе като сбъдната мечта.

Възнамеряваше да присъства на извънреден урок по рисуване с жив модел в шест часа вечерта, а на следващия ден заминаваше за Щатите. Не й се тръгваше, но бе обещала на майка си, че както всяка година, ще си бъде у дома за празника. Беше й трудно да напусне Флоренция, дори само за няколко дни. Вярно, щеше да се върне след седмица, ала след това заминаваше на пътешествие с приятели в Умбрия. Вече бе видяла голяма част от Италия — посети езерото Комо, прекара известно време в Портофино и навярно бе разгледала почти всички църкви и музеи в страната. Особено харесваше Венеция — обожаваше архитектурата на този старинен град. Знаеше с абсолютна увереност, че Италия е мястото, където й е отредено да живее. Още с пристигането си започна да се чувства като преродена. Тук бе открила себе си.

Живееше под наем в малък апартамент в овехтяла сграда, който идеално я устройваше. През последните няколко години усилената й работа най-после започна да дава плодове. Беше подарила на родителите си една картина за Коледа и те останаха смаяни от дълбочината и красотата на творбата й. Картината изобразяваше млада майка с дете, в стила на старите майстори, но нарисувана с новите техники, които бе усвоила. Дори сама бе смесила боите, както са правели някога. Майка й заяви, че това е истинско произведение на изкуството, и веднага я закачи в дневната.

Сега се връщаше у дома за празненството, което родителите й устройваха всяка година на Четвърти юли. Тя и сестрите й щяха да преместят дори небето и земята, ако се наложи, за да присъстват. За Ани тази година връщането й в Щатите щеше да бъде истинска жертва. Имаше да свърши твърде много работа, а и мразеше да се откъсва от заниманията си, дори само за седмица. Но също както сестрите си, не искаше да разочарова майка си, която жадуваше да ги види — лицето й грейваше от радост, когато и четирите момичета се прибираха у дома. Цяла година говореше само за това. В малкия апартамент на Ани в порутената стара сграда нямаше телефон, но майка й често й се обаждаше на мобилния, за да провери как е. Обичаше да чува вълнението в гласа на дъщеря си. Нищо не изпълваше с по-голям трепет Ани от работата й и от дълбокото задоволство да учи живопис точно тук, в люлката на това изкуство — Флоренция. Беше прекарала безброй часове в галерията „Уфици“, за да изучава картините. Често пътуваше до други градове, за да посещава изложби, но Флоренция бе за нея светилище, нещо като Мека за мюсюлманите.

Напоследък имаше романтична връзка с един млад художник от Ню Йорк. Той беше пристигнал във Флоренция преди шест месеца. Двамата се запознаха само няколко дни след пристигането му. Ани тъкмо се бе върнала след коледната ваканция, която бе прекарала със семейството си в Кънектикът. Срещнаха се в ателието на един приятел художник, млад италианец, в навечерието на Нова година, и оттогава романът им беше избуял с пълна сила. Те харесваха взаимно работа си и споделяха страстната си отдаденост на изкуството. Неговите работи бяха по-съвременни, нейните — по-традиционни, но доста от възгледите и теориите им си съвпадаха. Той бе работил известно време като дизайнер, но мразеше тази работа и я наричаше проституция. Най-после бе спестил достатъчно пари, за да дойде в Италия и една година да изучава живопис.

Ани бе по-щастлива. Макар да бе на двадесет и шест, семейството й все още я издържаше с готовност. Никак не й бе трудно да си представи, че ще живее в Италия през остатъка от живота си, защото нищо не би я направило по-щастлива. Макар че обичаше родителите си, мразеше да си отива у дома. Всеки миг далеч от Флоренция и работата й бе истинско мъчение за нея. Още от малка мечтаеше да стане художничка, а с времето решителността и вдъхновението й бяха укрепнали и нараснали. Това я бе отдалечило до известна степен от сестрите й, чиито цели бяха доста по-материални и земни.

Те живееха в света на парите — най-голямата й сестра беше адвокат, следващата продуцент на телевизионно шоу в Ел Ей, а най-малката беше модел, чието лице бе известно по цял свят. Ани беше единственият артист в групата, и изобщо не се стремеше към финансов успех. Чувстваше се най-щастлива, когато беше дълбоко потопена в работата си и никога не мислеше дали ще продаде дадена картина. Осъзнаваше какъв голям късмет е да има родители, които подкрепят страстта й, въпреки че бе твърдо решила един ден да се издържа сама. Но засега се къпеше в необикновената атмосфера на Флоренция, отдадена напълно на разгадаването на тайните на старите майстори, попивайки всичко като гъба.

Сестра й Канди често беше в Париж, но Ани почти никога не можеше да се откъсне от работата си, за да отиде да я види, и въпреки че дълбоко я обичаше, двете нямаха почти нищо общо помежду си. Когато работеше, Ани забравяше дори да се среше и всичките й дрехи бяха изпоцапани с боя. Светът на Канди бе свят на красивите и елегантни хора, свят на висшата мода и бе на светлинни години от нейния свят на гладуващи художници, за които най-важното е да откриеш най-добрия начин да смесваш боите. При всяка тяхна среща нейната сестра супермодел започваше да й натяква, че се нуждае от добро подстригване, че не е зле да се гримира, а Ани само се смееше. Това бе последното нещо, което я вълнуваше. От две години не си бе купувала никакви нови дрехи. Модата никога не бе просветвала на нейния радарен екран. Ани се хранеше, спеше, пиеше и живееше с изкуството си. То бе всичко, което познаваше и обичаше, а сегашният й приятел Чарли напълно споделяше страстта й. През последните шест месеца двамата бяха почти неразделни — пътуваха заедно из Италия и изучаваха както прочутите, така и малко известните произведения на живописта. Връзката им наистина се развиваше добре.

Ани бе споделила с майка си по телефона, че той е първият нормален художник, с когото се е запознавала, и двамата имат много общи неща. Притесняваше я единствено намерението на Чарли да се завърне в Ню Йорк към края на годината. Всеки ден го убеждаваше да удължи престоя си във Флоренция. Но като американец той не можеше да работи легално в Италия, а спестените му пари един ден щяха да свършат. Благодарение на финансовата помощ на родителите си Ани можеше да живее във Флоренция колкото искаше. Тя го знаеше и им бе дълбоко благодарна за помощта.

Младата жена си бе поставила за цел да стане финансово независима, когато навърши тридесет години, надявайки се дотогава да продаде картините си в някоя галерия. Досега бе имала две изложби в малка галерия в Рим и бе продала няколко картини. Ала засега не можеше да се справи без помощта на родителите си. Понякога това я караше да се срамува, но в момента не можеше да се издържа само от изкуството си и навярно още доста години нямаше да може. От време на време Чарли й се подиграваше по този повод, без злоба, ала не пропускаше да изтъкне каква късметлийка е тя. Смяташе, че дори малко позира с тясната мансарда в порутената сграда, където живееше. Ако тя пожелаеше, родителите й можеха да си позволят да й наемат приличен апартамент, нещо, за което познатите им художници изобщо не можеха и да си мечтаят. Независимо колко я дразнеше за издръжката на родителите й, той изпитваше дълбоко уважение към таланта й и високо ценеше творбите й. Нито той, нито някой друг се съмняваше, че Ани притежава потенциала на наистина необикновен и самобитен художник. Въпреки че беше още на двадесет и шест, тя вече бе на път да го постигне. Работите й показваха дълбочина и сложност на изказа, и удивително добра техника. Притежаваше забележителен усет към цветовете и нюансите. Картините й ясно доказваха, че действително притежава дарба. Винаги когато нарисуваше някоя картина с особено сложна композиция, Чарли не пропускаше да я похвали и да й каже колко много се гордее с нея.

Той искаше този уикенд да отидат в Помпей, за да разгледат фреските там, но тя му съобщи, че заминава за Щатите, за да присъства на празненството, което родителите й организираха всяка година в чест на Четвърти юли.

— Защо това е толкова важно за теб? — Чарли не беше особено близък със семейството си и не възнамеряваше да се прибира за празника тази година. Неведнъж бе подмятал, че е детинско от нейна страна да е толкова привързана към сестрите и родителите си. Та тя вече беше на двадесет и шест години!

— Важно е, защото ние сме сплотено семейство и се чувстваме много близки — обясни Ани. — Не става дума само за ваканция по случай Четвърти юли. Искам да прекарам една седмица със сестрите си, мама и татко. За Деня на благодарността и Коледа също ще си отида у дома — предупреди го тя, за да не остане по-късно разочарован и да се почувства пренебрегнат. Завръщането у дома по празниците беше нещо свято за тях.

Чарли леко се раздразни и заяви, че вместо да я чака една седмица, за да отиде в Помпей с нея, ще замине с техен приятел, също художник. Ани остана разочарована, че няма да отидат заедно, но реши да не го прави на въпрос. Така поне той нямаше да скучае, докато тя отсъства. Напоследък в работата му имаше застой и той се опитваше да усвои някои нови техники и идеи. Но засега не му се удаваше, макар Ани да бе убедена, че много скоро ще му потръгне. Чарли беше много талантлив, независимо от твърденията на по-възрастния художник, който му даваше съвети във Флоренция, че работата му е била зле повлияна от времето, прекарано като дизайнер. Наставникът му смяташе, че в творбите му се усеща известен комерсиален нюанс, който трябва да бъде изчистен. Забележките му бяха огорчили много Чарли и той няколко седмици не разговаря с този твърде суров към работите му критик, макар сам да си го бе избрал. Както повечето художници, и той беше изключително чувствителен относно изкуството си. Ани бе значително по-търпима към критика, смяташе я за добре дошла, тъй като честното мнение само щеше да й помогне да подобри творбите си. Също като сестра си Канди, и тя бе изненадващо скромна относно себе си и работата си. У нея нямаше и капчица фалш или злоба и бе смайващо лишена от себелюбие.

От месеци се опитваше да убеди малката си сестра да й дойде на гости. Тъй като постоянно сновеше между Париж и Милано, имаше безброй възможности да я посети, но Флоренция бе встрани от ангажиментите й, а и средата на Ани от бедни и гладуващи художници не беше особено по вкуса й. Когато й оставаше малко свободно време между ангажиментите, Канди обичаше да се забавлява на места като Лондон и Сен Тропе. Артистичният свят на Ани бе на милион светлинни години от този на Канди, също така вярно бе и обратното. Ани нямаше никакво желание да лети до Париж, за да се срещне със сестра си, нито пък да отсяда в шикозни хотели като „Риц“. Чувстваше се много по-щастлива да броди из улиците на Флоренция, да яде сладолед или за хиляден път да влезе в „Уфици“ по сандали и обикновена памучна пола и блузка. Предпочиташе да живее така, отколкото да се облича стилно, да се гримира или да обува обувки с високи токчета, както правеха всички жени от обкръжението на Канди. Не харесваше повърхностните и лекомислени хора, с които се движеше най-малката й сестра. От своя страна Канди твърдеше, че всички приятели на Ани изглеждали така, сякаш се нуждаят от една хубава баня. Двете сестри живееха в напълно различни светове.

— Кога тръгваш? — попита я Чарли, когато пристигна в апартамента на Ани.

Тя бе обещала да му сготви вечеря, преди да излезе за извънредния си урок. Беше купила спагети, домати и други зеленчуци. Смяташе да приготви соса по нова рецепта. Чарли донесе бутилка „Кианти“ и докато тя готвеше, той наля по чаша вино. Наблюдаваше я с възхитен поглед от другия край на стаята. Беше красиво момиче, напълно естествено и непретенциозно. На всеки, който се запознаеше с нея, правеше впечатление на обикновена, но всъщност беше изключително добре образована в своята сфера, със забележителни професионални умения.

Чарли отдавна се бе досетил, че произхожда от замолено и уважавано семейство, въпреки че Ани никога не парадираше с привилегиите, които бе имала в детството си, а и все още имаше. Тя водеше тих и изпълнен с много труд живот на художник, всецяло отдаден на изкуството си. Единственият белег, че произлиза от висшите класи, бе малкият златен пръстен с печат, който носеше на лявата си ръка, както и златното кръстче, подарено от майка й. Ани не се хвалеше и с тях. Единственият аршин, по който мереше себе си и другите, бе отдадеността им на изкуството и доколко усилено работят, за да постигнат целите си.

— Заминавам утре — напомни му тя и постави голямата купа със спагети върху кухненската маса. Ухаеше страхотно. Ани настърга отгоре пармезан. Хлябът беше още топъл. — Затова реших да ти сготвя вечеря тази вечер. Кога заминаваш с Кеско за Помпей?

— Вдругиден — тъжно отвърна младият мъж.

Щяха да се разделят за пръв път, откакто се бяха запознали. Само месец след първата им среща Чарли й бе казал, че е влюбен в нея. Тя го харесваше повече от всички мъже, с които бе излизала през години, и също го обичаше. Единственото, което я тревожеше във връзката им, бе намерението му да се завърне в Щатите след шест месеца. Той вече я убеждаваше да се преместят заедно в Ню Йорк, ала Ани все още не бе готова да напусне Италия, дори и заради него. Щеше да й бъде доста трудно, когато настъпи времето да отпътува. Въпреки любовта си към него, тя не искаше да се отказва от прекрасната възможност да продължи обучението си и да се усъвършенства във Флоренция. Не би го направила за който и да е мъж. Досега изкуството й винаги бе стояло на първо място. Осъзнаваше, че ако напусне Флоренция заради Чарли, това би било огромна жертва от нейна страна.

— Защо не заминем някъде, след като се върнем от Умбрия? — предложи Чарли.

Лицето му се озари от надежда и тя се усмихна. Двамата планираха да заминат с група приятели за Умбрия през юли, но той предпочиташе да бъде само с нея.

— Както искаш — съгласи се Ани.

Той се наведе през масата и я целуна. След това тя поднесе спагетите, които се оказаха много вкусни. Изядоха ги с удоволствие. Рецептата се оказа много сполучлива, а и Ани бе добра готвачка. Чарли често казваше, че тя е най-доброто нещо, което му се е случвало след пристигането му в Европа. Думите му винаги я трогваха.

Ани му бе направила снимки, за да го покаже на сестрите и майка си, те вече бяха разбрали, че тази връзка е много важна за нея. Майка й дори бе споделила със сестрите й, че се надява Чарли да убеди Ани да се върне в Щатите. Уважаваше работата на дъщеря си, но Италия беше толкова далеч, а и Ани вече неохотно се прибираше у дома, явно се чувстваше по-щастлива в тази чужда страна. Ето защо с огромно облекчение прие вестта, че тя ще си дойде за Четвърти юли.

Майка й се боеше, че някоя следваща година една от дъщерите й ще наруши традицията и няма да се появи. А щом това се случеше, нещата вече никога нямаше да бъдат същите. Засега нито едно от момичетата не бе омъжено, нито имаше деца, но майка им знаеше, че щом това стане, всичко ще се промени. Междувременно се радваше на времето, прекарано с тях, и с всяка изминала година все повече и повече ценеше посещенията им. Осъзнаваше, че е истинско чудо всичките й четири дъщери да си идват у дома по три пъти в годината, а дори успяваха да посетят родителите и между тези гостувания.

Ани се прибираше у дома не толкова често, колкото останалите, но не пропускаше трите големи празника, когато се събираше цялото семейство. Чарли не бе толкова близък със семейството си. Дори бе споменал, че от четири години не се е връщал у дома си, в щата Ню Мексико. За нея беше невъобразимо толкова дълго време да не види родителите или сестрите си. Единственото, което помрачаваше живота й във Флоренция, бе фактът, че семейството й бе толкова далеч.

На следващия ден Чарли я откара до летището. Очакваше я дълго пътуване. Щеше да отлети до Парила, където имаше три часа престой на летището, след което да се качи на самолета до Ню Йорк в четири следобед. Пристигаше в Ню Йорк в шест часа местно време и очакваше да си бъде у дома около девет вечерта, тъкмо когато семейството й щеше да е приключило с вечерята. Предишната седмица Ани се бе обадила на сестра си Тами. Оказа се, че двете ще се приберат с половин час разлика. Канди щеше да пристигне по-рано, а Сабрина беше най-близо и щеше да шофира от Ню Йорк, ако успееше да се измъкне от офиса и, разбира се, щеше да доведе и ужасното си куче. Ани бе единственият член на семейството, който мразеше кучетата. Останалите бяха направо неразделни от своите, с изключение на Канди, която почти постоянно бе в движение заради професията си. Нейният домашен любимец и любима играчка бе един непоносимо разглезен женски йоркширски териер, който я придружаваше в свободното й време, винаги издокаран в розови кашмирени пуловери и панделки. У Ани явно отсъстваха гените, определящи любовта към кучетата, но майка им беше щастлива, когато всички се събираха у дома, със или без кучета.

— Грижи се за себе си — сериозно й заръча Чарли, после я целуна дълго и страстно. — Ще ми липсваш — имаше нещастен и изоставен вид.

— Ти също ще ми липсваш — меко рече Ани. Бяха се любили почти през цялата изминала нощ. — Ще ти се обадя — обеща младата жена.

Когато се разделяха, дори само за няколко часа, винаги поддържаха връзка по мобилните си телефони. Чарли не обичаше да е далеч от жената, която обичаше, и искаше винаги да знае какво става с нея. Веднъж й бе казал, че за него тя е много по-важна от семейството му. Тя не можеше да му отвърне със същото и не би го направила, но бе сигурна в любовта си към него. За пръв път имаше чувството, че най-после е срещнала сродната си душа и може би истинския си партньор в живота, макар че нямаше никакво желание да се омъжва през следващите няколко години. Чарли също не бързаше да се задомява. Но през последните месеци бяха обсъждали възможността да живеят заедно. Миналата нощ също говориха за това. Ани сериозно обмисляше да му го предложи, когато се върне. Знаеше, че и той го иска, а и тя вече бе готова на тази стъпка. През последната половин година двамата много се бяха сближили, а животът и работата им бяха неразривно свързани. Чарли неведнъж й бе заявявал, че ще я обича каквото и да стане: ако напълнее, ако зъбите й изпопадат, ако изгуби таланта си или полудее. Тя се бе засмяла на думите му и го бе уверила, че ще се постарае да не изгуби зъбите си, нито пък разсъдъка си. Колкото до таланта, той означаваше най-много и за двамата.

Извикаха пътниците за нейния полет и двамата се целунаха за последен път. Ани му махна, преди да мине през изхода към самолета. Обгърна го с поглед — висок, хубав млад мъж, който я изпращаше с пълни с копнеж очи. Този път не го покани да я придружи, но смяташе да го стори за Коледа, пък и тогава той бездруго възнамеряваше да се върне в Щатите. Ани искаше да го запознае със семейството си, макар да се опасяваше, че понякога сестрите й могат да бъдат твърде досадни. Те винаги се придържаха към установените си схващания, особено Сабрина и Тами, и бяха доста различни от Ани и от живота, който тя водеше. В много отношения тя имаше много повече общи неща с Чарли, отколкото с тях, въпреки че ги обичаше повече от всичко. Сестринската връзка помежду им бе свята.

Ани се настани на мястото си за краткия полет до Париж. Съседната седалка бе заета от възрастна жена, която отиваше на гости на дъщеря си във френската столица. След като се приземиха, Ани се разходи из аерогарата.

Чарли й се обади по мобилния телефон в мига, в който тя го включи след полета.

— Вече ми липсваш — тъжно заяви той. — Върни се. Какво ще правя цяла седмица без теб? — не беше обичайно за него да е толкова зависим от някого и думите му я трогнаха. През последните месеци бяха почти неразделни и нейното отпътуване беше тежко и за двамата. Това я накара да осъзнае колко привързани са един към друг и колко силни са станали чувствата им.

— Ще си прекараш чудесно в Помпей — увери го Ани, — а след няколко дни ще се върна. Ще ти донеса фъстъчено масло — обеща му.

Откакто бе пристигнал във Флоренция, той все се оплакваше, че тук не може да го намери. На Ани нищо не й липсваше от Щатите, с изключение на семейството й. Харесваше й животът в Италия и през последните две години напълно се бе приспособила към нейната култура, език, нрави и храна. Всъщност завръщането й в родината беше нещо като културен шок за младата жена. Усети, че връзката й с Италия е по-силна, отколкото с Щатите, и това бе една от причините да иска да остане в тази страна. В Италия се чувстваше напълно у дома си, сякаш това бе мястото, предопределено от съдбата, където да прекара живота си. Не искаше и да мисли дори да се откаже от всичко това, въпреки че Чарли настояваше да се върне след шест месеца в Щатите. Разкъсваше се между мъжа, когото обичаше, и страната, в която се чувстваше толкова добре, сякаш там се бе родила и живяла през целия си живот досега. А и италианският й вече бе безупречен.

Самолетът на „Ер Франс“ излетя навреме от летище „Шарл дьо Гол“. Ани знаеше, че само преди шест часа Канди е заминала от същото летище, но най-малката й сестра не пожела да чака полета на Ани. Пък и Канди пътуваше в първа класа, докато Ани — в туристическата. Наистина като топмодел печелеше добре и се издържаше сама. Ани не би и помислила да пътува в първа класа за сметка на родителите си, а сестра й твърдеше, че по-скоро би умряла, отколкото да пътува в туристическата класа, притисната в тясната седалка, където нямаше място да си опънеш краката. Седалките в първа класа се спускаха назад и се превръщаха в удобно легло и прочутата й сестра нямаше намерение да се лишава от подобни удобства. Беше казала на Ани, че ще се видят у дома. За миг се поколеба дали да не предложи да доплати разликата в билетите, но се отказа, тъй като знаеше, че по-голямата й сестра нямаше да приеме.

Ани се чувстваше съвсем удобно в туристическата класа. Въпреки че Чарли й липсваше, мисълта, че много скоро ще види семейството си, я изпълваше с нетърпение час по-скоро да стигне у дома. Настани се с усмивка на седалката, затвори очи и се замисли за близките си.