Даниел Стийл
Сестри (3)

3.

Денят на Тами в Лос Анджелис беше истинска лудница. В осем часа сутринта вече беше зад бюрото си, за да се опита да свърши всичко, преди да тръгне. Шоуто, което продуцираше от три години, нямаше да се излъчва през лятото, но тя беше заета с организацията на следващия сезон. Преди седмица звездата им бе обявила, че е бременна с близнаци. Актьорът, изпълняващ главната мъжка роля, бе арестуван за притежание на наркотици, но успяха да го потулят. В края на последния сезон бяха уволнили двама от актьорите си и още не им бяха избрали заместници. Звукооператорите заплашваха със стачка, която можеше да забави началото на следващия сезон, а един от спонсорите им се колебаеше дали да не оттегли финансовата си подкрепа и да я пренасочи към друго шоу. Бюрото й бе затрупано със съобщения от адвокатите относно договорите и от агентите в отговор на обажданията й. Трябваше да се справи със стотици задачи, всяка от които бе част от сложната логистика на продуцирането на хитово телевизионно шоу в праймтайма.

Тами бе завършила специалност „Телевизия и комуникации“ в Калифорнийския университет и след дипломирането си бе останала в Лос Анджелис като помощник изпълнителен продуцент в едно успешно шоу, излъчвано от години. След това бе работила в още две шоупрограми; за кратко бе участвала в екипа на едно реалити шоу и мразеше всяка минута от работата си там; работи и в едно шоу за запознанства. През последните три години продуцираше „Лекари“ — шоу, в което се разказваше за живота на четири лекарки. За последните два сезона то беше номер 1 в класациите.

Целият живот на Тами бе изпълнен кажи-речи само с работа. Последната й връзка бе приключила преди близо две години. Оттогава бе излизала с двама мъже, но бързо ги бе намразила. Имаше чувството, че никога няма да разполага с време, за да срещне някой друг, нито пък с енергия, за да излезе някъде, когато най-после късно вечерта напусне офиса си. Най-добрата й приятелка беше Хуанита, тежащата по-малко от килограм и половина жива играчка — чихуахуа, която спеше в кошчето си под бюрото на Тами, докато стопанката й работеше.

През септември щеше да навърши тридесет и сестрите й я дразнеха, че ще си остане стара мома. И навярно бяха прави. На двадесет и девет, тя нямаше време да излиза и да се запознава с мъже, да си прави косата, да чете списания или да отиде някъде през уикенда. Това бе цената, която доброволно плащаше за създаването и продуцирането на хитово телевизионно шоу. През последните два сезона бяха спечелили две награди „Еми“. Рейтингът им удряше покрива. Телевизионната мрежа и спонсорите ги обожаваха, но тя знаеше по-добре от всеки друг, че това ще продължава, докато рейтингът расте. И най-малкото понижение щеше да ги запрати в трета глуха. Едно хитово шоу можеше да се изкачи от дъното до върха, както и да се сгромоляса от върха на дъното, преди да си успял да мигнеш. Особено когато звездата ти е бременна и трябва да пази леглото. Това беше огромно предизвикателство, с което се налагаше да се справи, и Тами не бе сигурна, че ще успее. Поне засега. Все пак не губеше надежда, че ще реши проблема, както винаги досега. Тя беше истински гений в измъкването на зайци от шапката и спасяването дори и на най-безнадеждните ситуации.

До десет и половина сутринта Тами бе отговорила на всички телефонни обаждания, свърза се с четирима агенти, прегледа електронната си поща и даде на секретарката цяла купчина писма за писане. Трябваше да ги подпише, преди да тръгне в един часа за летището, за да успее за полета в три до Ню Йорк. Не беше възможно да обясни на семейството си какво представлява животът й и под какво напрежение се намира постоянно в опитите си да задържи нивото на рейтингите.

След като си наля третата чаша кафе от автомата, Тами се върна в кабинета си и погледна към мъничкото и слабичко кученце, заспало дълбоко под бюрото й. Хуанита вдигна глава, премигна, претърколи се на едната, после на другата страна и пак заспа. Тами имаше Хуанита от колежа и навсякъде я водеше със себе си. Животинката беше с цвят на канела и цялата трепереше, ако не носеше кашмирен пуловер. Когато Тами напускаше офиса, за да свърши някоя работа или да отиде на обяд, пъхаше Хуанита в чантата си. Носеше голяма ръчна чанта на „Ермес“, с дълга дръжка, подобна на торба, която бе идеална за целта.

— Здравей, Хуани. Как си, скъпа? — малкото кученце въздъхна тихо и пак потъна в сън.

Всички, които идваха в кабината на Тами, знаеха, че трябва да внимават къде стъпват. Ако нещо се случеше с Хуанита, Тами нямаше да го преживее. Тя беше неестествено привързана към кучето си, както майка й често обичаше да изтъква. Животинката заместваше всичко, което липсваше в живота на Тами — мъж, деца, приятелки, с които да излиза, както и сестрите й, след като всяка пое по своя път и напусна дома. Като че ли цялата любов на Тами бе съсредоточена върху Хуанита. Веднъж тя се бе изгубила в сградата и всички се заеха да я открият, а стопанката й, обляна в сълзи, изтича да я търси на улицата. Накрая я намериха заспала върху един стол край радиатора. Сега Хуанита беше известна в цялата сграда.

Тами беше зашеметяващо красива, с дълга къдрава червена коса, която бе толкова гъста и блестяща, че понякога хората се питаха дали не е перука, но си беше изцяло нейна. Имаше същия цвят като този на майка й — яркочервен — в комбинация със зелени очи. Малките лунички, ръснати по върха на носа и страните, й придаваха дяволит и детински вид. Тя беше най-ниската от сестрите си, с фигура на младо момиче и неустоим чар, когато не търчеше едновременно във всички посоки, изнервена за шоуто. Да напусне офиса и да се качи на самолета, беше все едно да й прережат пъпната връв, но тя винаги си отиваше у дома за Четвърти юли, за да бъде заедно със сестрите и родителите си. А и можеше да си го позволи, тъй като шоуто и актьорите бяха в почивка.

Беше й по-трудно да си отива вкъщи за Деня на благодарността и Коледа, тъй като тогава беше средата на сезона и битките за рейтингите бяха в разгара си. Но въпреки всичко Тами винаги се прибираше за тези празници. Носеше със себе си два клетъчни телефона и компютър. Когато отсъстваше, получаваше имейли на своя „Блакбери“^[1] и държеше постоянна връзка с екипа си.

Тами беше съвършен професионалист, образец за телевизионен продуцент. Родителите й се гордееха с нея, ала същевременно се тревожеха за здравето й. Не беше възможно да е постоянно под напрежение, да носи такава огромна тежест върху раменете си, без един ден това да се отрази на здравето й. Майка й постоянно я умоляваше да забави темпото, докато баща й открито се възхищаваше на изключителния й успех. Сестрите й заявяваха безгрижно, че е луда, което не беше съвсем лъжа.

Самата Тами често си казваше, че трябва да не е с ума си, щом работи в телевизията и тази професия й допада толкова. Беше убедена, че единствената причина да оцелее, е нормалният семеен живот, който бе водила като малка. Много хора мечтаеха за такова детство, но никога не бяха го имали. Любящи родители, изцяло посветени един на друг и на децата си, винаги като здрава скала за четирите си момичета. Понякога ужасно й липсваше щастливият и спокоен живот у дома. Откакто го бе напуснала, никога не се бе чувствала цялостна докрай.

А сега всички се бяха разпръснали. Ани във Флоренция, Канди обикаляше света, за да се снима за кориците на списания или да участва в ревюта в Париж, а Сабрина беше в Ню Йорк. Имаше дни, когато й липсваха страшно много, но щом най-после й останеше малко свободно време, за да им се обади късно през нощта, часовата разлика правеше това невъзможно, така че им пишеше имейли. Когато те й се обаждаха на клетъчния й телефон, тя обикновено тичаше от една среща на друга или бе заета в студиото, така че успяваха да си разменят само по някоя и друга дума. Сега очакваше с нетърпение уикенда, за да бъдат всички заедно.

— Колата те чака долу, Тами — съобщи асистентката й Хейли в един без двадесет, като подаде глава през вратата на кабинета й.

— Има ли писма, които трябва да подпиша? — с разтревожен вид попита Тами.

— Разбира се — кимна Хейли, притиснала папката към гърдите си. После я остави върху бюрото и подаде писалка.

Тами хвърли по един кратък поглед на писмата и набързо надраска подписа на всяко от тях. Сега вече можеше да тръгне с чиста съвест. Най-важните неща бяха свършени. Не можеше да си представи, че ще замине за уикенда, без да е разчистила бюрото си. Обикновено идваше в офиса и в събота, а понякога и в неделя и затова не й оставаше никакво време да замине на почивка през уикенда.

Имаше къща в Бевърли Хилс, която обичаше. Купи я преди три години и още не я бе обзавела напълно. Не искаше да наема декоратор, тъй като предпочиташе сама да се справи, но все не й оставаше време. В къщата все още имаше кашони, пълни с различни украшения и китайски сервизи, които бе опаковала след продажбата на старото си жилище. Един ден, казваше си Тами и постоянно обещаваше на родителите си, че ще забави темпото, но този момент още не бе настъпил. Сега се намираше на върха на кариерата си, шоуто имаше невероятен успех, и ако не влага усилия, може би всичко ще се срине. Всъщност Тами обичаше живота си такъв, какъвто беше — трескав и напрегнат, шантав и понякога неуправляем. Обичаше къщата си, работата си и приятелите си, когато имаше време да се види с тях, което се случваше много рядко, защото винаги бе заета с шоуто. Харесваше й да живее в Лос Анджелис, също както на Ани й допадаше Флоренция, а на Сабрина — Ню Йорк. Единствената от тях, на която не й пукаше къде живее, беше Канди, тя беше щастлива навсякъде по света, стига да е отседнала в петзвезден хотел. Чувстваше се еднакво добре в Париж, Милано или Токио, както и в апартамента си в Ню Йорк. Тами обичаше да казва, че Канди е номад по душа. Останалите бяха много по-привързани към градовете, в които живееха, и гнездата, които си бяха свили в собствените си светове.

Въпреки че Канди беше само осем години по-малка от Тами, тя й се струваше още като бебе. А и животът им бе невероятно различен. Професионалният живот на Канди бе изграден върху собствената й красота, независимо колко скромна бе тя по отношение на външността си. В работата на Тами другите бяха красиви, а тя — умната. И макар да бе изключително привлекателна млада жена, никога не се бе замисляла за това. Беше твърде заета да гаси пожари и изобщо нямаше време да мисли за външния си вид. Може би това бе и една от причините през последните две години в живота й да няма никакъв мъж. Не можеше да отдели време за мъже, а и рядко харесваше онези, които пресичаха пътя й. Мъжете в шоу бизнеса не бяха от типа, с които би искала да има връзка. Повечето бяха или откачалки, или егоцентрици, заети единствено със себе си. Напоследък често имаше чувството, че е прекалено стара за тях. Те предпочитаха да излизат с актриса и повечето от тези, които я канеха на среща, бяха женени и като че ли целяха да мамят съпругите си, а не да имат сериозна връзка със свободна жена. Тя нямаше търпение да слуша глупости, лъжи и да общува с нарцистични персони, а определено не желаеше да бъде нечия любовница. А и всички актьори, с които се бе запознала, й се струваха доста странни и ексцентрични. Когато пристигна в Ел Ей и започна да работи в бизнеса, излизаше с безброй мъже. Ала повечето от тези връзки завършиха зле и я разочароваха. Беше ходила и на така наречените „срещи с непознат“.

Сега, когато най-после си тръгнеше от офиса, си мечтаеше само да си почине в къщата си в компанията на Хуанита и да се освободи от напрежението и лудницата на поредния работен ден. Нямаше нито време, нито енергия да се отегчава в компанията на някой неудачник в моден ресторант, докато той й обяснява колко отвратителен е бил бракът му, колко смахната е бъдещата му бивша съпруга и как всеки момент ще подпише документите за развода. Нормалните свободни мъже се срещаха рядко, а на двадесет и девет тя не бързаше да се омъжи. Много повече се интересуваше от кариерата си. Майка й всяка година й напомняше, че времето лети бързо и докато се усети, вече ще е станало късно. Тами не бе сигурна дали да й вярва, но засега това не я притесняваше. В момента бе сред най-успелите продуценти в Холивуд и се чувстваше напълно щастлива от живота си, въпреки че почти не излизаше, нито ходеше на срещи. Работата бе единствената й страст.

В един и пет тя грабна Хуанита, нагласи я в чантата си, събра папките, взе компютъра и ги пъхна в ръчното куфарче. Асистентката й вече се бе погрижила да отнесат куфара й в колата, която я очакваше долу. Тами нямаше нужда от много багаж за уикенда — няколко чифта сини дънки и тениски, бяла памучна пола за партито на родителите и два чифта сандали с високи токчета. По ръката й подрънкваха множество сребърни гривни и въпреки че не полагаше особено старание, винаги изглеждаше стилна и облечена с вкус. Все още бе достатъчно млада, за да изглежда добре във всякакви дрехи.

Хуанита надигна глава от чантата и се огледа с любопитство. Потрепна леко, когато Тами изхвръкна от офиса, махна за довиждане на асистентката си и се запъти към асансьора. Две минути по-късно вече бе в колата на път за летището. Разполагаше с достатъчно време, за да проведе няколко разговора по мобилния си телефон, и се ядоса, когато установи, че повечето от екипа й си бяха тръгнали по-рано за уикенда. Беше изминала половината път до летището, когато най-после отпусна глава назад, за да си почине. Беше си взела работа, която да свърши по време на полета. Надяваше се да няма бъбриви съседи.

Майка й винаги й напомняше, че може да срещне „мъжа на мечтите си“ по време на полет. Мисълта извика усмивка на устните й. Тами не търсеше Прекрасния принц. Щеше да се задоволи и с някой нормален мъж, но и такъв не търсеше. Изобщо в момента не й трябваше мъж. Искаше просто още един успешен сезон за шоуто си, за да задържи високия му рейтинг. А това не беше лесна задача, особено след като звездата на шоуто беше бременна. Все още не знаеше как ще се справи с проблема, но рано или късно щеше да намери разрешение. Нямаше друг избор. На Тами винаги й хрумваше по някоя спасителна идея. Беше известна с това.

Когато пристигна на летището, от ВИП службата я чакаха, а служителят тутакси я разпозна. И преди се бяха грижили за нея, а помощничката й бе уредила да я посрещнат. Те чекираха багажа й, предадоха куфара и любезно отбелязаха какво сладко кученце има.

— Чу ли това, Хуани? — попита Тами и се наведе да целуне любимката си. — Казаха, че си много сладка. Наистина си такава.

Хуанита само потръпна в отговор. Тами бе пъхнала в чантата розовия кашмирен пуловер и смяташе да й го сложи в самолета. Винаги се оплакваше, че салонът в първа класа прилича на фризер, сякаш щяха да държат месо в него — беше ужасно студено. Беше взела и един кашмирен пуловер за себе си. Постоянно мръзнеше и навярно това се дължеше на нередовното хранене, както и на недостатъчния сън. Очакваше с нетърпение да си отспи до насита в къщата на родителите си. Мястото винаги я караше да се чувства сякаш отново се е завърнала в майчината утроба. Само там се чувстваше обичана и закриляна и не бе нужно да мисли за нищо, освен за себе си. Майка й винаги се суетеше около нея и сестрите й и ги обсипваше с грижите си все едно бяха малки деца. Нямаше търпение да се види и със сестрите си и да обсъди с тях наближаващата тридесет и пет годишнина от сватбата на родителите им, която се падаше през декември. Момичетата искаха да им устроят пищно празненство. Две от сестрите й настояваха да бъде в Кънектикът, но на Тами й се искаше да ангажират някой голям и шикозен хотел в Ню Йорк. Все пак беше забележителна годишнина!

От ВИП услугите я оставиха пред изхода за самолета. Тами държеше в ръце Хуанита, докато минаваха през детектора. Малкото кученце имаше доста нещастен вид, но когато процедурата свърши, тя отново го настани в чантата си. С облекчение установи, че мястото до нея в самолета е празно. Сложи ръчния си куфар на седалката и извади папките. После облече пуловера на Хуанита, тъй като в салона беше доста студено. Нахлузи и своя пуловер и когато самолетът излиташе, вече се бе вглъбила в работата си. Отказа чашата шампанско, защото само щеше да я приспи, извади бутилка минерална вода, която носеше със себе си, и даде малко на кучето. Вече бяха прекосили половината страна, когато Тами най-после привърши с работата си, облегна глава назад и затвори очи. Не беше обядвала, а и на предварителните прожекции, които посещаваше, когато й останеше малко свободно време, вече бе гледала всички филми, които даваха по видеото в самолета. Свали седалката и спа през останалата част от полета.

Изминалата седмица беше доста напрегната, но сега най-после можеше да се отпусне. Искаше й се да е бодра и отпочинала за срещата със сестрите си. Винаги имаше да си говорят за много неща. А най-вече й се искаше да прегърне майка си. Независимо колко обичаше работата си и успехите, които бе постигнала в телевизията, тя с трепет очакваше да се завърне у дома.