Артър Кларк, Джентри Лий
Рама II (61)

61.
Космическият кораб в опасност

— Всъщност това не трябва да ни изненадва — унило каза Ричард, седнал с двамата си приятели пред големия черен екран на рамианския компютър. — Всички очаквахме такова нещо, нали?

— Да, но все пак се надявахме, че грешим в предположенията си — обади се О’Туул. — Понякога е ужасно мъчително да разбереш, че си бил прав.

Помълчаха, след което Никол се обърна към Ричард:

— А ти убеден ли си, че всяка от тези мигащи светлини върху монитора представлява някакъв приближаващ се насам обект?

— Мисля, че няма никакво съмнение — отговори англичанинът. — Знам със сигурност, че това, което виждаме, е картина, предавана от външна камера. Дори мога да ви покажа как се променя перспективата.

Уейкфилд натисна няколко клавиша и на екрана се появи изображението на цилиндър — очевидно Рама — разположен в центъра на нещо като фуния от все по-уголемяващи се концентрични кръгове. След това Ричард отново въведе някаква команда и обектите на монитора започнаха да се движат: цилиндърът ставаше все по-малък и по-малък, докато накрая се превърна в едва забележима черна точка. Кръговете около него също се смалиха към средата на картината, като същевременно от ъглите на екрана се появяваха нови, по-големи окръжности. Най-накрая в дясната част на изображението Никол и Майкъл забелязаха шестнайсет малки, разпръснати блестящи точици.

— Но как разбра, че това са атомни ракети? — пожела да узнае французойката, като посочи мигащите светлинки.

— Така предполагам, тъй като се вижда ясно, че летят почти по права линия от Земята към Рама. Може и да са пратеници за мир, но дълбоко се съмнявам в това.

— И колко време остава докато пристигнат? — запита на свой ред О’Туул.

— Трудно е да се прецени с абсолютна точност — отговори му Ричард, като помисли няколко секунди. — Вероятно първата ракета ще се появи не по-рано от осемнайсет-двайсет часа. Не предполагах обаче, че ще се движат на толкова голямо разстояние една от друга. Във всеки случай, ще трябва да ги наблюдавам поне час, за да успея да изчисля точния момент на сблъсъка.

Генералът изненадано свирна с уста и се замисли, но след малко се обади отново:

— Е, явно трябва да се опитаме да уведомим интелекта, управляващ Рама, че предстои ядрено нападение срещу кораба, но преди това, Ричард, бих желал да те помоля да ми отговориш на един прост въпрос.

— Нямам нищо против, стига да мога.

— Какво те кара да мислиш, че Рама разполага с начин да се защити от атаката на шестнайсетте ракети? Естествено, ако въобще успеем навреме да я информираме за това.

Уейкфилд не отговори веднага. Едва след няколко секунди той се обърна към генерала:

— Не знам дали си спомняш, Майкъл, но веднъж, когато преди около година пътувахме заедно от Лондон за Токио, с теб започнахме един разговор на религиозна тема.

— Когато ти казах, че в момента чета Евзебий?

— Струва ми се, да. Тогава ти ми разказа за възникването и ранната история на християнството… Както и да е, по едно време аз неочаквано те попитах защо вярваш в Бог. Спомняш ли си какво ми отговори ти тогава?

— Разбира се. Същото казах и на най-големия си син, когато на осемнайсет години ми заяви, че е атеист.

— Е, точно същия отговор бих ти дал и аз по отношение на конкретната ситуация в момента, защото чувствам нещата по подобен начин. Всички сме единодушни, че Рама представлява истинско постижение на техническата мисъл, връх, който човечеството няма да достигне скоро. Убеден съм, че когато е била конструирана, нейните създатели са предвидили не един начин за защита срещу евентуално вражеско нападение… Кой знае, нищо чудно този космически пришълец да разполага с някаква невероятно мощна система за светкавично маневриране. Хващам се на бас, че…

— Мога ли да те прекъсна за момент? — обади се Никол. — Май двамата забравихте едно нещо: аз не бях с вас по време на полета от Лондон за Токио. Така че искам да ми кажете какъв е бил отговорът на Майкъл.

Генералът и Ричард се спогледаха, след което О’Туул се обърна към Никол и повтори думите, които бе казал в самолета:

— Вярата ми е подкрепена от размишления и от това, което виждат очите ми.

 

 

— Първата част от плана ви не е много трудна за изпълнение. Напълно съм съгласен с подхода, който сте избрали, но явно имам доста слабо въображение и не мога да си представя как да изобразим и обясним деленето на ядрото, нито по какъв начин да покажем връзката между графичната рисунка на верижната реакция и приближаващите се ракети — много е важно да стане ясно, че именно те ще причинят процеса на разпадане на атомите.

— И тези неща ще се опитаме да разработим, Ричард, докато ти се занимаваш с компютърното представяне на първата част от картините — успокои го Никол. — Майкъл казва, че все още не е забравил познанията си по ядрена физика.

— Най-важното е да не разводнявате изображенията с прекалено много примери за евентуални последствия или с ненужни обяснения за това, какво би могло да стане в един или друг случай — напомни англичанинът. — Трябва да сме сигурни, че всяка част от съобщението, което ще изпратим на рамианите, е достатъчно съдържателна сама по себе си и без излишни детайли.

В този момент той и Никол бяха сами в Бялата стая. След като се бе трудил неуморно цели два часа, опитвайки се да направи рисунките, представящи атомния взрив, генерал О’Туул излезе за малко и се запъти надолу по тунела, отвеждащ към входното стълбище на подземието. Нямаше го вече пет минути и приятелите му започнаха да се безпокоят.

— Вероятно е отишъл някъде да се облекчи — предположи Ричард.

— Може да се загуби, ако се е отдалечил прекалено много.

Уейкфилд отиде до началото на тунела и се провикна:

— Ехоо… Майкъл!… Добре ли си?

— Всичко е наред — чуха го да отговаря някъде откъм централната шахта. — Може ли за малко да дойдете тук с Никол?

— Станало ли е нещо? — попита разтревожено англичанинът, когато след няколко секунди двамата с Дьо Жарден се приближиха към О’Туул. Той стоеше до входното стълбище на подземието и гледаше към високия таван.

— Запитвали ли сте се някога кой е построил това скривалище? И с каква цел?

— Не можем да дадем отговор на този въпрос — отвърна Ричард нетърпеливо. — И съм убеден, че през следващите няколко минути, или дори часове, няма да успеем да разберем какво се крие зад всички загадки тук. Междувременно ни чака една изключително сериозна задача…

— Бъдете така добри да ми обърнете още малко внимание — прекъсна го Майкъл с твърд глас. — Трябва първо да поговоря с вас, иначе няма да мога с чиста съвест да продължа да върша нещо, което все още не съм убеден дали е правилно. — Ричард и Никол мълчаха в очакване приятелят им да продължи. — Без много да му мислим, ние с вас се юрнахме да предупредим колкото се може по-бързо рамианите или които там са съществата, управляващи непознатия космически кораб, че срещу тях е подготвена атака с атомни ракети. Очевидно по този начин ще им дадем възможност да вземат необходимите предохранителни мерки. Но какво ни кара да бъдем толкова сигурни, че не сме взели погрешно решение? Не смятате ли, че също толкова вероятно е в момента да извършваме предателство срещу човечеството, с други думи, срещу нашата собствена раса?

Генералът посочи с ръка обширната пещера, в която се намираха, и продължи:

— Зад всичко това тук вероятно се крие някакъв грандиозен замисъл. Не може такива огромни и изградени по толкова сложен начин подземни скривалища да са били направени без определена цел. Същото се отнася и за останалите загадъчни неща в Рама. Тогава възникват хиляди въпроси. Защо например са оставени в Бялата стая всички тези имитации на предмети, принадлежали на участниците в първата експедиция? И каква е причината, поради която рамианите очевидно ни подканват да установим контакт помежду си? Какво представляват, ако въобще са живи същества, тези гигантски птицеподобни и страшни октопаяци, подвизаващи се из Ню Йорк? — Генералът поклати глава, объркан и разтревожен от безкрайния низ неразгадаеми тайни. — Когато трябваше да изпълня заповедта за унищожение на Рама, аз се поколебах и накрая отказах да извърша подобно нещо. Сега обаче изпитвам не по-малки съмнения. Да приемем, че успеем да предупредим навреме съществата, управляващи този кораб, и те успеят да избегнат ядреното нападение. Нима не е възможно след това с леко сърце да причинят гибелта на Земята, именно благодарение на нашата помощ?

— Едва ли, Майкъл. Та нали първата Рама премина покрай родната ни планета, без въобще да…

— Почакай малко, Никол — прекъсна я Ричард внимателно. — Нека аз да отговоря на генерала, ако нямаш нищо против.

Англичанинът се приближи, сложи ръка на рамото на О’Туул и каза:

— Това, което ме впечатли най-много още първия път, когато се запознах с теб, Майкъл, бе невероятната ти способност да успяваш винаги да отличиш въпросите, на които може да се даде отговор — чрез дедукция или по пътя на научния подход — от въпросите, чието решение е непостижимо за човешката логика. Сега ние тримата сме изправени пред подобна дилема. От една страна, няма начин да узнаем предварително какво се готви да прави Рама в следващия момент. Не разполагаме с никакви данни — все едно да се опитваме да решим система от линейни уравнения, в които има много повече променливи, отколкото зависимости между тях. Така че съществуват множество еднакво верни решения.

О’Туул се усмихна и кимна с глава.

— Това, което знаем със сигурност, е, че доста голям брой ракети се приближават насам — продължи Ричард. — Най-вероятно е да са с ядрени заряди. Съществуват две възможности: да предупредим рамианите или да не ги предупредим. Каквото и решение да вземем обаче, то може да се основава единствено на информацията, с която разполагаме в момента.

Уейкфилд извади портативния си компютър и застана до генерала.

— И така, нека представим графично ситуацията под формата на таблица, състояща се от три редици и две колони. Да приемем, че Рама би могла да действа по един от трите начина: приятелски или най-малкото — без да прояви интерес, враждебно, като извърши нападение срещу Земята, единствено в случай, че бъде атакувана. Това са трите хоризонтални редици на таблицата. Що се отнася до това, какво можем да направим ние, съществуват, както вече казах, две възможни решения, които изписвам в отвесните колони на графиката.

Никол се присъедини към Майкъл и двамата надникнаха над рамото на Ричард, вперили погледи в малкия екран, докато той чертаеше своята диаграма и продължаваше да обяснява:

— Нека сега видим какво се получава при всяка една от шестте комбинации, представляващи шест отделни ситуации. Мисля, че след като преценим доколко вероятно е да се случи всяка една от тях, ние вече ще разполагаме с достатъчно информация, въз основа на която да вземем решение. Съгласни ли сте с мен?

Генералът кимна, силно впечатлен от това по какъв бърз и стегнат начин Уейкфилд бе успял да представи проблема, който им предстоеше да разрешат.

— В средната редица двата резултата са напълно еднакви — обади се Никол. — Ако рамианите са враждебно настроени, няма да има никакво значение дали ще узнаят предварително за ракетната атака, тъй като най-вероятно разполагат с много по-усъвършенствани технологии за защита и нападение. Рано или късно човешката раса ще бъде унищожена, ако не още сега от втората Рама, то след известно време от друг подобен гигантски цилиндър.

Ричард не заговори веднага, а първо погледна към О’Туул, за да се увери, че генералът не бе изпуснал нишката на разговора.

— Същевременно — добави англичанинът, — в случай че Рама не желае да напада Земята при никакви обстоятелства, то тогава няма да сгрешим, предупреждавайки управляващите я същества, тъй като и да знаят, и да не знаят за нападението, те не биха причинили зло на нашата планета. Затова пък, ако успеем да ги предизвестим, това ще спаси от унищожение едно истинско чудо на космическата технология.

Майкъл се усмихна и най-накрая наруши мълчанието си:

— Така че остава само един-единствен проблем — можем да го наречем „Тревогата на О’Туул“ — макар първоначално Рама да не е възнамерявала да прояви враждебност към Земята, тя вероятно ще промени намеренията си, когато научи за предстоящата ядрена атака срещу нея.

— Напълно прав си — отговори Ричард. — Вярвам обаче, че с изпращането на предварително предупреждение до рамианите бихме могли да намалим опасността от евентуални враждебни действия от тяхна страна. В края на краищата…

— Добре, добре — съгласи се генералът. — Ясно ми е какво целиш с тези думи. Ако приемем, че съществува съвсем малка вероятност да се случи именно ситуацията, от която се страхувам най-много, то общият извод е, че ще бъде далеч по-добре да уведомим рамианите за предстоящото нападение. — Неочаквано Майкъл се разсмя. — Наистина е чудесно, че не си член на Генералния щаб. В противен случай можеше да успееш по пътя на логиката да ме убедиш, че трябва на всяка цена да активирам атомните бомби…

— Съмнявам се — обади се Никол. — Никой не би могъл да защити с разумни доводи подобни безумни действия, чиито привърженици наистина трябва да са абсолютни параноици.

— Благодаря ви и на двамата — усмихна се генералът. — Мисля, че успокоихте съмненията ми. Всъщност бяхте страшно убедителни. Е, нека тогава се захващаме на работа.

 

 

Часове наред тримата космонавти работиха без прекъсване, подтиквани от мисълта за неумолимо приближаващата се заплаха от ядрена гибел. Никол и Майкъл съставиха предупредителното послание в две отделни части. Първата включваше поредица от изображения, които същевременно служеха и като основа за разработването на графичната техника, с чиято помощ Ричард, Никол и Майкъл смятаха да предадат съобщението си. Тези рисунки представяха траекториите на движение на всички космически тела, които имаха някакво отношение към ситуацията в момента — на първо място Рама и пътят, изминат от нея през Слънчевата система, а също така двата кораба „Нютон“, които отлитат от Земята и се събират заедно малко преди срещата си с непознатия извънземен пришълец. Естествено имаше и изображение на извършените от Рама маневри, както и на шестнайсетте ракети, изстреляни от Земята срещу приближаващия се космически гигант.

Най-накрая Уейкфилд можеше да бъде доволен — оказваше се, че ненапразно бе прекарал толкова часове пред клавиатурата на рамианския компютър, вперил поглед в огромния черен екран. Сега той успяваше доста лесно да превърне схемите и чертежите, изработени от двамата му приятели, в точни графични картини, а през това време Никол и генерал О’Туул се мъчеха да измислят по какъв начин и как най-добре биха могли да предадат останалата, много по-важна информация.

Оказа се обаче, че бе далеч по-сложно да бъде разработена втората част от посланието, тъй като нещата, за които космонавтите искаха да съобщят, не можеха да бъдат представени толкова лесно във вид на графика. Трябваше да се обясни, че ракетите, приближаващи се към Рама, носят ядрен заряд, който причинява експлозия вследствие на верижна реакция и че както топлинното излъчване, така и ударната вълна и радиацията, които се получават при подобен взрив, могат да имат гибелни последствия. Самото изображение на атомната бомба и на ядрената гъба след експлозията не бе толкова трудно. Майкъл и Никол обаче въобще не бяха наясно на базата на какво сравнение да дадат представа за унищожителната мощ на ядрените заряди и то по начин, който да бъде напълно разбираем за извънземния интелект, управляващ Рама.

— Но това е невъзможно! — възкликна Ричард на края на силите си от умора и нервно напрежение, когато Дьо Жарден и генералът настояха, че предупреждението няма да е пълно, ако не се опитат да изобразят чрез някаква графика силата на топлинното излъчване и ударната вълна, както и обсега на радиацията. — Защо просто не покажете количеството атомен разпад, който ще се получи при верижната реакция? — продължи англичанинът. — Тези рамиани без съмнение са страхотни физици. Ловя се на бас, че сами ще успеят да изчислят обхвата на взрива и останалите параметри.

Не само Уейкфилд, но и другите двама космонавти бяха страшно изтощени, а до предполагаемото пристигане на първата ракета с ядрен заряд оставаха само още няколко часа. Накрая Майкъл се предаде на умората и по настояване на французойката легна да поспи малко. Никол сериозно се бе разтревожила, когато видя показанията от биометричните му изследвания — генералът бе претоварил сърцето си прекалено много. Дори и Ричард подремна около деветдесет минути. Тяхната приятелка обаче не можеше да си позволи дори и съвсем кратка почивка — твърдо беше решила да измисли някакъв възможно най-разбираем начин, чрез който да представи унищожителната сила на атомния взрив.

Когато двамата мъже се пробудиха от краткия си сън, Никол веднага започна да ги убеждава, че е необходимо да прибавят към втората част от съобщението си още една серия от примерни изображения на това, какво би се случило с някой земен град или гориста местност, ако някъде наблизо избухне атомна бомба с мощност едва от един мегатон. Но за да стане ясно какво точно се опитват да обяснят с тези картини, налагаше се Ричард да измисли, наред със символите на химическите елементи, които вече беше дефинирал с математическа точност, някаква мащабна скала, даваща представа за относителните размери на обектите върху рисунките.

— Ако успеят да разберат това, значи са далеч по-умни отколкото някога съм предполагал — подхвърли англичанинът, докато съвестно чертаеше отвесни оразмерителни линии от лявата страна на картините с графични изображения на дървета и сгради.

Най-после посланието до рамианите бе напълно готово и въведено в компютъра. Прегледаха го още веднъж, като направиха няколко последни поправки и допълнения.

— Имам основания да считам, че пет от командите, които така и не можах да разбера за какво служат, вероятно са предназначени за установяване на връзка с процесор от по-високо ниво. Естествено, това е само едно предположение, но разполагам с някои доказателства, че не греша. Затова сега ще въведа нашето съобщение по веднъж с всяка от тези пет команди. Да се надяваме, че поне една от тях ще го предаде на централния компютър и така ще успеем да предупредим рамианите навреме.

Още докато обясняваше всичко това на своите приятели, Уейкфилд се залови за работа пред клавиатурата. Майкъл и Никол решиха да се поразходят, докато го чакат да свърши с изпращането на посланието. Те се изкачиха нагоре по стълбите и излязоха на повърхността, след което тръгнаха между нюйоркските небостъргачи, разглеждайки странните и неразгадаеми конструкции наоколо.

— Наистина ли вярваш, че рамианите са очаквали от нас да влезем в техния кораб и да намерим Бялата стая? И че дори са се надявали да го направим? — обърна се генералът към своята спътничка.

— Да, и то съм убедена — отвърна тя.

— Но защо? Какво целят с това? Ако просто желаят да установят контакт с човешката раса, не е необходимо да го правят по толкова сложен и загадъчен начин. Пък и на всичко отгоре поемат сериозен риск, тъй като лесно може погрешно да разберем намеренията им — надали не осъзнават този толкова очевиден факт.

— Не знам какво да ти отговоря, Майкъл. Вероятно поради някаква причина просто искат да ни изпитат, за да проверят реакциите ни при дадени обстоятелства и да разберат що за същества сме.

— Господи, това звучи ужасно! — възкликна генералът. — Сега сигурно ще бъдем квалифицирани като дивашка цивилизация, която посреща звездните си гости с атомни ракети.

— Точно така — съгласи се французойката.

Тя заведе О’Туул до хангара с дупките, в една от които бе прекарала толкова дълги и мъчителни дни, а също и до гигантската мрежеста решетка, от която бе измъкнала кадифената птица. После му показа изумителните многостенни конструкции, заобикалящи площадите и естествено не пропусна да му разкрие входовете към другите две подземния. Чувстваше се смъртно уморена, но знаеше, че не би могла да заспи, преди да разбере как ще свърши всичко.

— Искаш ли вече да се връщаме? — попита я О’Туул, след като се разходиха и до Цилиндричното море, за да проверят дали нещо не се е случило с платноходката.

— Да — отговори Никол. От гласа й личеше колко е изтощена. Погледна часовника си — до пристигането на първата атомна ракета оставаха точно три часа и осемнайсет минути.