Артър Кларк, Джентри Лий
Рама II (50)

50.
Надеждата никога не умира

Ричард продължи да разучава рамианския компютър, но вече прекъсваше по-често работата си и използваше Никол за помощничка винаги, когато това бе възможно. През останалото време се разхождаха и разговаряха като стари приятели. Англичанинът забавляваше своята спътничка, като изиграваше пред нея огромни откъси от различни Шекспирови пиеси. Притежаваше удивителна памет, затова се опитваше да каже репликите и на двамата герои в любовните сцени от „Ромео и Жулиета“, но всеки път, когато гласът му преминаваше във фалцет. Дьо Жарден го прекъсваше, избухвайки в смях.

Една нощ разговаряха повече от час за Омех, за племето сенуфо и за виденията на Никол.

— Надявам се разбираш, че ми е трудно да приема физическата реалност на някои от твоите преживявания — каза Ричард, като се опитваше да обясни точно какво събужда любопитството му. — Същевременно обаче намирам, че тези истории са изключително интересни и запленяващи.

Той беше заинтригуван особено много от символизма на нейните видения и се опита да й обясни някои неща. Не криеше, че вярва в мистичните способности на французойката и ги възприема като още една съставка от богатата й душевност.

Спаха сгушени един в друг, преди да се любят за пръв път. Когато накрая правиха секс, милувките им бяха нежни и внимателни, без излишна прибързаност. Насладата заля телата им изненадващо плавно и спокойно. Една нощ Никол лежеше, сложила глава върху гърдите на Ричард, като ту се разбуждаше, ту отново се унасяше в сън. Приятелят й се бе замислил дълбоко.

— Преди няколко дни — внезапно се обади той и я докосна, за да се събуди, — когато още не бяхме толкова близки, аз ти споменах, че веднъж бях решил да се самоубия. Тогава изпитах неудобство да ти разкажа цялата история. Искаш ли да я чуеш сега?

Никол отвори очи и се претърколи на постелката до него, като опря брадичка на корема му.

— Ъхъ — промълви тя, целувайки го по челото.

— Сигурно знаеш, че се ожених за Сара Тайдингс, когато и аз, и тя бяхме съвсем млади. Тогава все още не беше станала известна актриса и едва от година участваше в трупата на Кралския Шекспиров театър. По това време бяха в Страдфорд, където представяха „Ромео и Жулиета“, „Както ви харесва“ и „Цимбелин“. Сара играеше Розалинд и Жулиета и бе фантастична и в двете роли. Тогава беше само на осемнайсет години, току-що завършила училище. Влюбих се в нея още първия път, когато я видях като Жулиета. Всяка вечер й изпращах рози в гримьорната и похарчих почти целите си спестявания, за да гледам всичките представления, в които участваше. Прекарахме две дълги вечери заедно, след което й предложих да се ожени за мен. Тя прие повече от изненада, отколкото защото бе влюбена.

В края на лятото ми се наложи да замина за Кеймбридж във връзка с изследователската си работа. Купихме апартамент и Сара пътуваше всеки ден с влака до Лондон, където играеше в един театър. Придружавах я винаги, когато имах възможност, но след няколко месеца ми се наложи да отделям повече време на научните проблеми, с които се занимавах.

Ричард прекъсна разказа си и сведе поглед надолу към Никол. До този момент тя не се бе помръднала. Лежеше с част от тялото си върху него и му се усмихваше.

— Продължавай — каза нежно.

— Сара притежаваше изключително горещ темперамент, беше твърде буйна и енергична, постоянно в движение и винаги жадна за нови и интересни неща. Еднообразието я отегчаваше и вбесяваше. Всекидневното осигуряване на хранителни продукти считаше за колосална скука. Правеше от мухата слон, дори ако й се наложеше само да натисне бутона и да трябва да реши какво да поръча. Смяташе, че всички видове програми и разписания ограничават свободата й.

Сара настояваше, когато се любим, това винаги да става в различна поза и на фона на някаква нова мелодия. В противен случай щеше да бъде изтъркан номер, една обикновена скучнотия.

В началото успявах да проявявам достатъчно въображение и изобретателност, за да задоволявам прищевките й. Освен това се нагърбих с всички делнични дребни задължения, за да я облекчавам от досадата на домакинската работа. Но времето не ми стигаше и въпреки значителните способности, които притежавах, този начин на живот започна да пречи на научните ми занимания — аз отделях почти цялата си енергия, за да правя живота на Сара интересен и разнообразен.

Една година след женитбата ни тя пожела да наеме апартамент в Лондон, за да не й се налага да пътува всяка вечер до вкъщи с влака. Всъщност вече беше започнала да не се връща у дома след вечерните представления и то по няколко пъти в седмицата, като казваше, че остава да пренощува при своя приятелка, също актриса. Сара ставаше все по-популярна, успехите й бяха все по-големи, така че имахме предостатъчно пари и аз не можех да се противопоставям на нейното решение.

Не след дълго плъзнаха слухове за начина й на живот, на които отначало реших да не обръщам внимание, вероятно защото се боях, че тя няма да отрече истинността им, ако реша да я попитам. И тогава, късно една вечер, докато учех за изпит, телефонът иззвъня. Чу се гласът на някаква жена — много любезна, но очевидно ужасно разстроена. Представи се като съпругата на актьора Хю Синклер — по това време той играеше със Сара в американската пиеса „При всякакви обстоятелства“ — и каза, че мъжът й има любовна връзка с моята жена. „Всъщност, в момента двамата са заедно в нейния апартамент“ — добави тя накрая, разплака се и затвори.

Никол протегна ръка и нежно погали Ричард по лицето.

— Усетих как нещо в гърдите ми се скъса — продължи той, припомняйки си болката, която бе преживял в онзи миг. — Бях разгневен, ужасен, отчаян. Чувствах, че ще обезумея от мъка. Втурнах се към гарата и взех последния влак за Лондон. Едно такси ме остави пред къщата, където живееше Сара, и аз се втурнах към вратата.

Не почуках. Изтичах нагоре по стълбите и ги заварих да лежат голи в леглото. Сграбчих Сара и я блъснах в стената — все още чувам трясъка, който последва, когато главата й се блъсна в огледалото. Тогава, обезумял от ярост, аз се нахвърлих върху Синклер и започнах да го удрям с юмруци по лицето, докато то не се превърна в една кървава пихтия. Беше ужасно…

Ричард млъкна и се разплака беззвучно. Никол обви ръце около гърдите му, които се надигаха и отпускаха развълнувано.

— Скъпи мой — промълви нежно.

— Бях освирепял като звяр — продължи той, ридаейки. — Дори баща ми не ме биеше толкова жестоко като малък. Сигурно щях да ги убия, ако не ме бяха възпрели хората от съседния апартамент.

Той замълча и в продължение на няколко минути никой от двамата не каза нищо. Когато Ричард заговори отново, гласът му бе почти недоловим.

— На другия ден, след като бях разпитван в полицията и обсаждан през цялото време от десетки журналисти, жадни за сензации, и след като трябваше да понеса ужасните обиди и упреци, отправени ми от Сара, аз реших да се самоубия. Щях да го сторя веднага, ако разполагах с пистолет. Тъкмо обмислях други възможни начини — да взема хапчета, да си прережа вените или да скоча от някой мост — когато ми се обади мой състудент, за да ме попита нещо във връзка с теорията на относителността. Нямаше начин, след като в течение на петнайсет минути бях обсъждал Айнщайн и неговите открития, да продължа да мисля за самоубийство. Разводът остана единственият приемлив изход. Бях убеден, че никога няма да се оженя повторно. Но идеята да сложа край на живота си, вече не ме привличаше. Не можех насила да унищожа любовта си към физиката. — Гласът на Ричард заглъхна.

Никол изтри сълзите от очите си и хвана ръцете на своя приятел. Легна с цялото си тяло върху него и го целуна.

— Обичам те — прошепна тя.

 

 

Звънът на часовника подсказа на Никол, че новото рамианско утро вече е настъпило. „Остават още само десет дни — каза си тя, след като бързо ги пресметна на ум. — Май трябва да поговоря сериозно с Ричард“.

Мъжът до нея се размърда. Явно часовникът бе събудил и него. Той се обърна и се усмихна на Никол.

— Скъпи — обади се тя, — крайно време е…

— Каза моржът^[1], ако трябва да сме точни.

— Хайде, моля те, бъди сериозен. Трябва да решим какво ще правим. Вече е съвсем сигурно, че нямат намерение да изпратят спасителна група.

— Права си — съгласи се Ричард, докато се изправяше и се пресегна над спалната постелка на Никол, за да вземе ризата си. — Страхувах се, че този момент ще настъпи рано или късно. Очевидно в положението, в което се намираме, ще трябва да прибегнем до единствения възможен изход — да преплуваме Цилиндричното море.

— Значи мислиш, че няма никакъв шанс да си построим лодка от твоето откритие — този черен материал?

— Да. Единият вид е прекалено лек, а другият — прекалено тежък. Може би ще успеем да направим някакво подобие на сал, способен да се задържи над вода, но ще ни се наложи да гребем, тъй като не разполагаме с платна… Така че най-добрата възможност, която ни остава, е плуването.

Ричард стана и се приближи до големия черен квадрат на стената.

— Моите фантазии се оказаха вятър и мъгла, а? — Той почука леко с пръст по екрана. — Като си помисля само, че освен лодка, имах и намерение да ти осигуря и пържола с пържени картофи…

— „И най-добре скроените мечти на мишките и хората често се провалят.“^[2] — подхвърли младата жена.

— Ама че странен поет е бил старият Роби. Никога не съм разбирал защо хората го харесват толкова.

Никол се облече и започна да прави гимнастически упражнения.

— Уф — въздъхна. — Хич не съм във форма. От дни не съм се занимавала с някаква по-сериозна физическа дейност. — Тя се усмихна на Ричард, който я гледаше лукаво. — Тази работа не се брои, глупчо такъв.

— Не и що се отнася до мен. Това е единствената физическа дейност, която някога ми е харесвала. Ужасно ненавиждах така наречените „специални дни за тренировка“, които се провеждаха в Космическата академия.

Докато разговаряха, Уейкфилд постави върху масата няколко малки парчета от пъпеша-манна.

— Освен за това ядене, имаме храна за още три — каза той с безстрастен глас. — Предлагам да преплуваме морето преди отново да се стъмни.

— Не искаш ли да го направим още сутринта? — запита Никол.

— Не. Ти иди, ако искаш, да огледаш брега и избери подходящо място, откъдето да стартираме. Снощи открих на компютъра едно нещо, което ме заинтригува. Едва ли ще успея да осигуря храна или платноходка, но мисля, че почти съм проникнал до някакво по-горно ниво в оперативната структура.

След като закусиха, Никол целуна Ричард за довиждане и бавно се изкачи нагоре по стълбите до повърхността. За съвсем кратко време успя да проучи цялото крайбрежие на Ню Йорк — изводът й бе, че е все едно откъде ще тръгнат, когато решат да преплуват Цилиндричното море. Мисълта за това потискаше французойката. „Най-вероятно нито Ричард, нито аз ще сме живи, когато отново настъпи нощта“ — помисли си тя.

Опита се да си представи какво ли е да бъдеш изяден от биот-акула. Дали смъртта настъпва мигновено? Или човек потъва, давейки се и с пълното съзнание, че крайниците му са отхапани? Тази картина я накара да потрепери. „Може би трябва да се опитаме да се снабдим с друг пъпеш?…“ Знаеше обаче, че е безсмислено. Рано или късно, щеше да им се наложи да се опитат да преплуват морето.

Никол се обърна с гръб към водата. „Поне последните няколко дни бяха толкова чудесни — каза си тя. Повече не желаеше да мисли за отчайващото положение, в което се намираха. — Ричард е наистина прекрасен. Във всяко едно отношение.“ За един кратък миг си позволи да се потопи отново в спомена за сладостните мигове на удоволствие и забрава, които бяха преживели заедно. Усмихна се и тръгна обратно към подземието.

 

 

— Какво е това? — попита французойката, когато върху екрана проблесна още едно изображение.

— Не мога да ти кажа точно. Знам само, че попаднах съвсем случайно на някакъв дълъг списък от неразбираеми фигури. Сигурно си спомняш, че има една комбинация от клавиши, чрез която се въвежда командата, извикваща на екрана онези знаци, прилични на санскритски символи. И така, докато разглеждах редиците непонятни заврънкулки, неочаквано забелязах повтарящ се мотив. Върнах се в началото на поредицата от знаци, промених позициите на трите последни контролни клавиша и натиснах бутона с двете точки. Внезапно на екрана се появи някакво изображение, което се променя при всяко натискане на някой от клавишите с цифри или букви.

— Но по какво съдиш, че това са всъщност картини от наблюдавани с камера обекти?

Ричард въведе някаква команда и образът върху екрана се смени.

— От време на време забелязвам нещо, което ми се струва познато. Погледни, например, ето тук — не е ли това стълбище Бета, погледнато през обектив някъде от Централната равнина?

Никол се вгледа внимателно в изображението.

— Възможно е — обади се след малко. — Но не виждам как може да го установим със сигурност.

Ричард отново натисна някакъв клавиш и картината вече не беше същата. Както на нея, така и на следващите две не се различаваше абсолютно нищо. На четвъртата обаче двамата космонавти забелязаха очертанията на някакъв обект, който се изтъняваше постепенно нагоре.

— Това не е ли един от Малките рогове, заснет от върха на Големия?

Колкото и да се мъчеше, Никол не успя да си представи каква ли би могла да бъде гледката, разкриваща се от гигантското острие в центъра на Южната чаша.

Уейкфилд продължи да извиква на екрана все нови и нови изображения. Само едно на всеки пет не бе замъглено и двамата с Никол успяваха да забележат някакви очертания.

— В тази програма трябва да има някаква команда, с чиято помощ образът да става по-изчистен и по-ясен. Тогава ще можем да различим по-добре заснетите обекти.

Французойката предчувстваше, че нейният спътник се кани да се залови с нови продължителни и изтощителни експерименти. Тя се приближи до него и обви ръце около шията му.

— Мога ли да те отвлека от заниманията ти за няколко минути? — каза, като се повдигна на пръсти и го целуна по устните.

— Нямам нищо против. Ще ми подейства добре — тъкмо ще ми опресни мозъка — отговори той и остави клавиатурата на пода.

 

 

Никол спеше, завладяна от прекрасен сън. Беше си отново у дома, 8 къщата им в Бовоа. До нея на канапето във всекидневната седеше Ричард и държеше ръката й. В креслата насреща им се бяха разположили Пиер и Женевиев.

Внезапно унесът й бе прекъснат от Уейкфилд, който настойчиво й говореше нещо. Французойката отвори очи и видя своя любим надвесен над нея.

— Само да знаеш каква изненада те очаква! — каза той с дрезгав от вълнение глас, като подаде ръка, за да й помогне да стане. — Направо е невероятно! Все още има някой, останал в Рама!

Никол окончателно се отърси от съня и отправи поглед към черния екран, който Ричард сочеше с пръст.

— Просто да не повярваш! — възкликна той, като подскачаше насам-натам. — Няма никакво съмнение — военният кораб не си е заминал.

Едва сега Дьо Жарден осъзна, че това, което вижда, е изображение на част от външната обвивка на Рама. Тя премита няколко пъти, докато слушаше обърканото и накъсано обяснение на своя приятел.

— Когато най-после разгадах кода за изясняване на образите, вече можех да различа почти всичко на картините. Тези, които ти показах преди няколко часа, очевидно представляват данни, получавани от стотици заснемащи устройства, разположени навсякъде из Рама. Мисля, че освен това успях да отгатна как да се добера и до това, което изпращат другите видове предаващи устройства.

Ричард направо ликуваше. Прегърна Никол през кръста и я вдигна високо във въздуха. После я притисна до себе си и започна да я целува и да се върти с нея из стаята като побъркан.

Когато той най-после се поуспокои, младата жена се приближи до изображението на екрана и повече от минута го разглежда внимателно. Нямаше съмнение, че наистина бе военният кораб „Нютон“ — ясно различаваше надписите върху корпуса му.

— Значи този за научни изследвания си е заминал — отбеляза тя.

— Да. Очаквах, че ще стане точно така. Всъщност, боях се, че и двата кораба ще са си тръгнали и когато с теб преплуваме морето, ще се окаже, че все още сме в капан, макар и десет пъти по-голям.

Същата мисъл бе измъчвала и Никол.

— Е, тогава нещата са съвсем прости, нали? — усмихна се тя. — Трябва само да преплуваме Цилиндричното море и да стигнем до седалковия лифт. Горе сигурно ще ни очаква някой.

Докато французойката прибираше вещите си, Ричард продължи да извиква нови картини на екрана.

— Какво правиш, скъпи? — нежно го попита тя. — Мислех, че тръгваме към морето.

— Сега, когато зададох командата за изясняване на образа, трябва да прегледам отново цялата база данни от заснемащите устройства, защото не искам да пропусна нещо, което може да се окаже от значение. Това ще отнеме само около час-два.

Никол спря да прибира нещата си в раницата и седна до Ричард. Картините наистина бяха интересни. Върху някои от тях се виждаха участъци от външния корпус на кораба, но повечето бяха изображения на различни места от вътрешността на Рама, включително и на трите подземия. Имаше един чудесен кадър, очевидно заснет от тавана на огромното помещение, в което се намираха горещите сфери, обвити в гъсти паяжинни кълба, а между тях се спускаха добре познатите мрежи. Ричард и неговата приятелка почакаха малко, като се надяваха да видят някой октопаяк на златисти и черни ивици, но не забелязаха никакво движение.

Оставаше им още съвсем малко до края на списъка от наблюдавани обекти, когато внезапно застинаха на място, забелязвайки нещо изумително върху едно изображение на стълбище Алфа. Четири човешки фигури в скафандри слизаха бавно надолу по стълбите. Двамата космонавти ги гледаха мълчаливо около пет секунди, след което нададоха радостни викове.

— Идват! Идват! — закрещя Ричард, размахвайки ръце. — Най-после ще бъдем спасени!