Артър Кларк, Джентри Лий
Рама II (51)

51.
Спасителни ремъци

Ричард ставаше все по-нетърпелив. Вече повече от час двамата с Никол стояха върху ограждащата Ню Йорк стена и напрегнато оглеждаха небето в очакване да се появи някакъв хеликоптер.

— Защо, по дяволите, се бавят толкова? — нервно мърмореше той. — Трябват само петнадесет минути, за да се отиде с всъдехода от края на стълбище Алфа до лагер Бета.

— Може би ни търсят някъде другаде — опита се да го успокои лекарката.

— Това би било просто смешно. Няма съмнение, че първо са отишли до лагер Бета. Дори и да не са успели да поправят радиоприемника, поне със сигурност са намерили бележката ми, в която обяснявам, че тръгвам към Ню Йорк с една от моторните лодки.

— Вероятно знаят, че тук, в града, няма къде да кацнат. Нищо чудно и те да са решили да дойдат по море.

— Без преди това да се опитат да ни открият с хеликоптера? Не ми се вярва. — Ричард отмести поглед към водното пространство пред тях и затърси с очи някаква следа от платно. — Лодка, лодка. Давам цялото си кралство за една лодка.

Думите му накараха Никол да се разсмее, но спътникът й само едва-едва се усмихна.

— Двама могат спокойно за по-малко от трийсет минути да сглобят платноходката, която е в складовата база на лагер Бета — ядосано подхвърли той. — Дяволите да ги вземат, защо се мотаят толкова?

Разгневен както от това, че спасителната група не се появява, така и от собственото си безсилие, Ричард включи предавателя си и извика:

— Хей вие, чуйте ме добре. Ако сте някъде около Цилиндричното море, обадете ни се. И после пристигайте моментално тук. Висим на стената от цял час и вече ни писна да ви чакаме.

Не последва отговор. Никол седна на земята.

— Какво правиш? — попита я той.

— Мисля, че се тревожиш предостатъчно и за двама ни. Освен това се уморих да стоя права и да размахвам ръце като ненормална. — Тя отправи поглед в далечината отвъд морето и каза с въздишка: — Толкова по-лесно би било, ако можехме да прелетим сами до другия бряг!

Ричард я погледна изненадано, като наклони глава.

— Страхотна идея! — възкликна той след малко. — Как не се сетихме по-рано? — Седна и веднага започна да изчислява нещо на компютъра си. — „Страхливецът мре приживе сто пъти; храбрецът вкусва от смъртта веднъж.“

Никол наблюдаваше своя приятел, който натискаше клавишите на клавиатурата със светкавична бързина.

— Какво правиш, скъпи? — попита го тя, поглеждайки над рамото му към екрана пред него.

— Три! — извика Уейкфилд, след като свърши с пресмятанията. — Да, мисля, че три са напълно достатъчно. — Той забеляза озадачения поглед на Никол. — Искаш ли да чуеш най-дръзкия и невероятен план в цялата история на космическите полети?

— Защо не? — отвърна французойката с нотка на съмнение в гласа.

— Слушай тогава. От въжеподобните корди на мрежестата решетка ще направим специална препаска от кръстосващи се ремъци и ще накараме птиците да ни пренесат през Цилиндричното море.

В продължение на няколко секунди Никол го гледа втренчено.

— Да предположим, че успеем да измайсторим подобни ремъци — каза тя със скептичен тон. — Как обаче смяташ да убедиш птиците да приемат ролята, която си определил за тях?

— Ще им обясним, че това засяга техните лични интереси. Или по някакъв начин ще се опитаме да ги сплашим… Не знам точно, май ти ще трябва да се заемеш с това.

Никол го погледна изумено.

— При всички положения — продължи той, като взе ръката й, — е далеч по-добра идея от тази да стоим тук на стената и да чакаме появата на хеликоптер или лодка.

Пет часа по-късно все още нямаше и следа от спасителна група. Когато най-сетне приготвиха препаските от въжета, Ричард остави Никол на наблюдателния им пост при стената, а той самият се отправи обратно към Бялата стая, за да прегледа за последен път изображенията, изпращани от рамианските камери. Върна се с новината, че доколкото успял да види, хората в скафандри се намират близо до лагер Бета. Не бил обаче съвсем сигурен в това, тъй като картината била ужасно размазана.

Докато го беше чакала, Никол от своя страна се бе обаждала по радиопредавателя на всеки половин час, но не бе получила никакъв отговор.

— Как мислиш, Ричард — запита го тя, докато приятелят й чертаеше нещо на своя компютър, — защо спасителната група слезе в Рама по стълбите?

— Знам ли? Може би седалковият лифт се е повредил, а не е имало кой да го поправи.

— Струва ми се много странно — замислено промълви Никол.

„Нещо в цялата тази работа ме притеснява ужасно много, но не ми се ще да го споделя с Ричард — каза си тя. — Той не вярва в интуицията. — Погледна часовника си. — Добре, че разпределихме пъпеша на равни части. Ако нашите спасители не се появят и този налудничав план се провали, няма да успеем да преплуваме морето до настъпването на нощта.“

— Предварителният проект е готов — тържествено обяви Уейкфилд и махна на Никол да се приближи. — Ако си съгласна с нещата така, както съм ги начертал тук в най-общи линии — посочи той към екрана, — тогава ще се заема с по-сложното графично изображение.

Французойката видя нарисувани три големи птици. Около тялото на всяка една бе завързано въже, на чийто долен край висеше човешка фигура, представена на екрана схематично с чертички, която седеше накриво в нещо като столче от ремъци. Птиците летяха над морето, подредени в триъгълник.

— Изглежда много добре — съгласи се Дьо Жарден, убедена, че подобно нещо не би могло да се случи в действителност.

— Още не мога да повярвам, че решихме да го направим — каза Никол и натисна отново металната плочка, отместваща капака над птичето подземие.

Както бяха очаквали, на първия опит да подновят контактите си със своите хвъркати познати бе отговорено с леденостудено пренебрежение. Този път обаче със задачата се зае Ричард.

— Чуйте ме добре, птицеподобни! — свирепо изрева той в дупката. — Трябва да говоря с вас и то още сега. Веднага. Незабавно долетете тук! — Никол едва се въздържа да не се разсмее.

Уейкфилд започна да хвърля разни черни предмети в шахтата.

— Я виж, знаех си, че все някога тези проклети неща ще свършат работа — ухили се той.

Най-сетне усетиха някакво раздвижване долу в подземието и след малко успяха да различат познатата двойка птицеподобни, които летяха нагоре към отвора, надавайки пронизителни крясъци. Дори не погледнаха екрана на компютъра, който Уейкфилд извади и обърна към тях. В продължение на няколко минути хвъркатите същества крещяха и обясняваха нещо на двамата си посетители, след което внезапно млъкнаха, очевидно счели, че лекцията до този момент е достатъчна, спуснаха се надолу, прелетяха над главата на танка-пазач и миг по-късно капакът над подземието се затвори.

— Няма никакъв смисъл, Ричард — каза Никол, когато той я помоли да натисне плочката за трети път. — Дори и двамата ни приятели са против нас. — Тя приближи ръка до плоския метален правоъгълник, но се спря. — Какво ще правим, ако решат да ни нападнат?

— Няма да го направят — уверено заяви Уейкфилд и й направи знак да задейства отварящия механизъм. — Но за всеки случай стой там, където си. Сам ще се оправя с тях.

В мига, в който капакът се плъзна за трети път встрани, отдолу се надигна буря от оглушителни гневни крясъци. Ричард също започна да вика с всичка сила и да пуска черни предмети в шахтата. Един от тях улучи танка-пазач и предизвика слаба експлозия, подобна на гърмеж.

В отвора се появиха същите две птици, единствените, с които Ричард и Никол бяха имали контакти досега, и отново изкряскаха нещо на англичанина. Точно зад тях имаше още три или четири птицеподобни. Шумът беше невъобразим. Въпреки това Уейкфилд не отстъпи нито крачка, а продължи да вика и да сочи към екрана на компютъра.

Най-накрая успя да привлече вниманието им.

Шестте хвъркати създания впериха поглед в графичното изображение на полета през морето. После Ричард вдигна високо лявата си ръка, в която стискаше едната препаска от ремъци и повтори демонстрацията от рисунки. Птиците започнаха възбудено да обсъждат нещо помежду си. Постепенно англичанинът осъзна, че беше загубил. Когато видя, че две от другите птицеподобни се спускат надолу по посока на танка, той моментално скочи на първата площадка и с всички сили закрещя:

— Почакайте! Спрете!

Партньорът на кадифената птица се стрелна към него и клюнът му премина само на метър от лицето на англичанина. Шумът не секваше, а ставаше все по-оглушителен. Въпреки това Ричард бе неустрашим и без да обръща внимание на протестите на линолеумното създание, той се спусна до втората площадка. Оттук нямаше да успее да избяга, ако капакът започнеше да се затваря.

Отново вдигна високо ремъците, които държеше в ръката си и посочи компютърния екран. Отговорът бе категоричен — чу се хор от пронизителни крясъци. Но тогава над цялата врява двамата космонавти внезапно доловиха някакъв друг, по-различен звук — нещо като воя на противопожарна аларма, обявяваща учебна тревога в училище или болница. Моментално всички птици утихнаха до една, спуснаха се безшумно към площадките, кацнаха и впериха очи във входа на тунела, пред който стоеше танкът-пазач.

В подземието цареше странна тишина. Тя продължи обаче не повече от няколко секунди. Внезапно Уейкфилд чу плясък на крила и само след миг в отвесния коридор се появи още една птица. Тя бавно се издигна до неговата площадка и запърха във въздуха точно срещу него. Тялото й беше с кадифена обвивка, но със сива окраска — какъвто бе и цветът на очите й, чийто поглед го пронизваше. Около дългата й шия имаше два дебели, яркочервени пръстена.

Известно време новопоявилото се създание разглежда внимателно Ричард и накрая кацна на отсрещната площадка. Птицата, която до този момент седеше там, бързо се отмести встрани. След малко сивото същество „заговори“ много ясно и спокойно. Когато свърши, до него се приближи черната кадифена приятелка на Никол и очевидно започна да му обяснява каква бе причината за страхотната врява. От време на време двете птици поглеждаха към Уейкфилд. Последния път, когато се втренчиха в него, те започнаха да кимат и Ричард прие това като подкана да покаже отново графичните изображения на своя компютър. Той пусна програмата и вдигна ремъците в едната си ръка. За да вижда по-добре, птицата с яркочервените пръстени кацна на площадката до него. Внезапно създанието рязко се завъртя, с което така стресна Ричард, че той за малко не падна в пропастта. Избухна бурен кикот — или поне нещо, което приличаше на птичи смях — но сивата водачка „каза“ няколко „думи“ и врявата тутакси заглъхна. Птицата постоя замислена известно време, след което посочи с крак към англичанина, разпери гигантските си криле и се издигна нагоре през отвора на подземието.

В продължение на няколко секунди Ричард не се помръдна, а продължи да стои в очакване. Кадифеното създание с яркочервени пръстени се извисяваше все по-нагоре и по-нагоре в небето. Само след миг го последваха и двете познати на космонавтите. В този момент през отвора надникна Никол.

— Идваш ли? — извика тя на Уейкфилд. — Не знам как успя да ги убедиш, но мисля, че приятелите ни са готови за полета.