Артър Кларк, Джентри Лий
Рама II (38)

38.
Посетители

Миниатюрният робот излезе на светло и извади меча си от ножницата. Английската армия се намираше при Харфльор.

Хенри V, новият крал на Англия, продължи да призовава въображаемите си войници. Никол се усмихна, докато слушаше. Бе прекарала повече от час в компанията на принц Хал, който Уейкфилд й бе дал, слушайки за разпуснатите му младежки години, за жестоките битки с Хотспър и другите бунтовници и накрая за възкачването му на английския трон. Тя беше чела шекспировите пиеси за Хенри IV, Хенри V и Хенри VI само веднъж, но бе добре запозната с историческия период, благодарение на отдавнашния си интерес към живота на Жана Д’Арк.

— Шекспир те представя такъв, какъвто не си бил никога — каза Никол високо, обръщайки се към роботчето и се наведе, за да пъхне пръчицата в процепа за изключване.

— Няма съмнение, че си бил истински войн, но също така си бил хладнокръвен и безмилостен завоевател. Докато си властвал, жесток и могъщ, над Нормандия, по тези земи се са леели потоци кръв и страданията на хората са били безбройни. Почти си успял да стъпчеш Франция в прахта.

Никол нервно се изсмя на себе си. „Какво правя аз? — помисли си тя. — Седя и разговарям с един неодушевен керамичен принц, висок двадесет сантиметра.“ Припомни си отчаянието и безпомощността, завладели я отново преди час, когато се бе опитала за пореден път да измисли някакъв начин за измъкване от ямата. Мъчителното съзнание, че времето й изтича, я бе завладяло пак, когато изпи предпоследната си глътка вода. „О, по дяволите — каза си Никол, поглеждайки към принц Хал, — по-добре да си отвличам вниманието с него, отколкото да стоя и да се самосъжалявам.“

— И какво друго умееш да правиш, мой малък принце? — попита Никол. — Я да видим как ще се държиш, ако вкарам пръчицата в отвърстието, обозначено с „Р“.

Роботчето веднага се раздвижи, направи няколко крачки и се доближи до левия й крак. Последва дълго мълчание и накрая принц Хал заговори, но вместо плътния и звучен глас от предишните монолози, французойката чу британския акцент на Уейкфилд.

— „Р“ означава разговор, приятелко, и репертоарът ми е доста богат. Но ти първа трябва да започнеш.

Никол се изсмя и след като помисли няколко секунди, се обърна към робота:

— Добре, принц Хал, разкажи ми нещо за Жана Д’Арк.

Малката фигурка се поколеба, сбърчи чело и започна:

— Тя е била вещица, скъпа лейди, и са я изгорили на клада в Руан едно десетилетие след смъртта ми. По време на моето владичество цяла Северна Франция бе завладяна от армиите ми. Тази жена твърдяла, че е изпратена от Бог да…

Никол внезапно спря да слуша и рязко вдигна глава нагоре, когато някаква сянка неочаквано прелетя над тях. Стори й се, че видя нещо да преминава над покрива на хамбара. Сърцето й заби с бясна скорост.

— Аз съм тук! Тук съм! — завика тя с всички сили. Принц Хал продължаваше да разказва с монотонен глас за това, как успешните призиви на Жана Д’Арк към френския народ за съжаление го принудили да върне войниците си в тази страна, където неговите армии извоювали нови победи.

— Типично по английски, наистина — каза Никол и изключи роботчето.

Само след няколко минути сянката се завърна, този път много по-голяма и затъмни целия под на ямата. Космонавт Дьо Жарден вдигна поглед нагоре и сърцето й заседна в гърлото. Точно над дупката, в която се намираше тя, едно изумително, прилично на огромна птица създание размахваше широко разперените си гигантски криле. Никол неволно извика и се сви колкото се може по-близо до стената. Съществото провря глава в ямата и издаде някакви странни, дрезгави, но същевременно мелодични звуци. Дьо Жарден застина на място. Птицеподобното нещо над главата й повтори същата серия от крякания и се опита без успех, тъй като крилете му бяха прекалено големи, да се спусне бавно в тясната дупка.

През това време парализиращия я ужас отстъпи място на по-нормален страх и Никол успя да разгледа подробно чуждоземното хвъркато създание. В главата — с изключение на дълбоките, гледащи приветливо, тъмносини очи, заобиколени от кафяви пръстени, то й напомняше на птеродактилите, които бе виждала във френския музей по естествена история. Клюнът му бе доста дълъг и извит. Нямаше зъби, а краката, симетрично разположени от двете страни на тялото, имаха по четири остри нокти.

Никол предположи, че странната птица тежеше около сто килограма. С изключение на главата, клюна, краката и краищата на крилата, тялото на съществото бе покрито с някаква дебела черна материя, подобна на кадифе.

След малко на птицата й стана ясно, че няма да успее да се спусне в дупката. Тя издаде два кратки, пронизителни крясъка и отлетя. Цяла минута Никол стоя неподвижно. Накрая седна на земята и се опита да събере мислите си. Сърцето й продължаваше да бие бързо и възбудата от преживения страх все още не бе напуснала нейното тяло. Французойката реши да обмисли трезво случилото се. Първото й предположение бе, че съществото, посетило я преди малко, представляваше някакъв биот, подобно на останалите движещи се из Рама модели. Но ако наистина е биот, каза си тя, то той е изключително усъвършенстван вид. Никол си представи как изглеждаха другите биоти, които бе виждала — раците от Южното полукълбо, както и най-различните странни създания, заснети от Първата рамианска експедиция. Не можеше да повярва, че и птицата също бе някакъв биотен модел. Имаше нещо в очите й…

Някъде в далечината тя отново чу плясък на крила и тялото й се напрегна. Сви се в тъмния ъгъл тъкмо в момента, когато светлината отново бе закрита от едно огромно хвъркато туловище. Не, този път птиците бяха две. Първата посетителка сега се бе завърнала, придружена от своя другар, който бе значително по-едър. Той провря глава в дупката и впери в Никол своите сини очи, като продължаваше да размахва криле. Издаде някакви звуци, но по-силни и не толкова мелодични, както кряканията на първата птица, и после се изви, за да погледне към спътничката си. Докато двете разговаряха, грачейки помежду си, Никол установи, че тялото на новодошлия бе покрито с някаква подобна на линолеум материя, но той не се различаваше по нищо друго от първата птица. Най-накрая двете необикновени създания кацнаха до ръба на ямата, като продължаваха оживено да обсъждат нещо. После около една-две минути разглеждаха Никол мълчаливо и след като размениха още няколко крясъка, птиците отлетяха.

Никол се чувстваше съвсем изтощена от преживения страх и напрежение. Само няколко минути след като крилатите й гости си бяха отишли, французойката вече се беше унесла, свита на кълбо в ъгъла. Тя спа непробудно в продължение на няколко часа. Събуди я силен шум, подобен на пистолетен гърмеж, който отекна в хамбара и я накара бързо да се разсъни. Не последваха обаче никакви други необичайни звуци. Внезапно усети, че е ужасно гладна и жадна. Извади последните остатъци от храна, които намери в джоба си. „Дали да я разделя на две — запита се тя унило, — или е по-добре да изям всичко сега, а после каквото ще да става?“

Като въздъхна дълбоко, Никол реши да не спестява от храната и водата за още едно ядене. Помисли си, че ако изпие и изяде наведнъж всичко, което й бе останало, това може да укрепи силите й дотолкова, че да не се сеща за ядене поне няколко часа. Но се лъжеше. Докато допиваше последната глътка вода от термоса си, пред нея непрестанно изникваше образа на бутилките минерална вода, които винаги стояха на масата в тяхната вила.

Тъкмо привършваше с яденето, когато отново чу някакъв далечен пукот. Спря да дъвчи и се ослуша, но друг шум не последва. Представяше си най-различни начини, по които би могла да избяга, като при всеки един от тях й помагаше двойката странни птици. Ядосваше се, че бе пропуснала шанса си, като не се бе опитала да установи контакт с тях. Никол се изсмя на себе си. „Естествено, нищо не им пречеше и да решат да ме изядат — каза си. — Но кой би могъл да каже дали гладната смърт е за предпочитане пред това да бъдеш изяден?“

Французойката беше сигурна, че птиците ще дойдат отново. Вероятно към това я подтикваше съзнанието в какво безпомощно положение се намира, но независимо от всичко, Никол започна да планира как ще действа, когато крилатите й гости се завърнат.

— Здравейте! — ще им каже и с протегната нагоре ръка ще се приближи решително към центъра на ямата, точно под размахващата криле птица. После, с помощта на многозначителни жестове, ще се опита да обясни положението, в което се намира. Посочвайки няколко пъти първо себе си, а след това дупката, Никол смяташе по този начин да им подскаже, че й е невъзможно да избяга. После щеше да размаха ръце към тях и към покрива на хамбара, за да ги помоли да й помогнат да се измъкне.

Внезапно отново се чу силен и рязък звук, сякаш нещо се разцепваше, който върна Никол към действителността. Само след няколко секунди изпукването се повтори. Тя бързо прегледа частта „Географски обекти“ от Атласа на Рама, който извика на екрана на своя компютър и високо се изсмя, задето не се бе досетила веднага какво ставаше. Силните експлозивни звуци бяха причинени от разчупващите се ледове на Цилиндричното море, което бе започнало да се топи от дъното към повърхността. Рама все още се намираше в орбита около Венера (но Никол не знаеше, че последната неочаквана маневра бе променила траекторията на кораба така, че той отново се отдалечаваше бързо от Слънцето) и слънчевата топлина най-накрая бе покачила температурата в Рама над точката на замръзване на водата.

В Атласа се предупреждаваше за ураганни ветрове и бури, които можеха да причинят постоянно променящите се, вследствие на топенето на морето, температури. Никол застана в средата на ямата.

— Хей, вие, птици или каквото там сте, чувате ли ме? — извика тя. — Елате да ме вземете и ми дайте възможност да се спася!

Но двете чудновати създания не се върнаха. Повече от десет часа Никол седя будна в един от ъглите, като губеше сили с всяка изминала минута. През това време пукотът зачести, превърна се в грохот, който се усилваше все повече и повече, докато накрая достигна връхната си точка и после постепенно заглъхна съвсем. Задуха вятър — отначало не по-силен от бриз, но се превърна в истинска вихрушка малко след като звуците от разпукващия се лед спряха да се чуват. Никол се почувства напълно отчаяна. Тя заспа отново и последната й мисъл беше, че вероятно щеше да може да се събуди още веднъж или два пъти.

Ураганът вилня с часове. Бурните ветрове връхлитаха яростно над Ню Йорк, а през това време Никол лежеше, свита неподвижно в един ъгъл. Слушаше бученето наоколо и си спомни как веднъж се бе приютила в една скиорска хижа по време на жестока снежна виелица в Колорадо. Опита се да съживи в себе си удоволствието от пързалянето със ски, но не успя. Гладът и изтощението бяха отслабили въображението й. Никол лежеше съвсем безжизнена, в главата й вече нямаше мисли и тя само от време на време се питаше какво ли ще почувства, когато смъртта наближи.

Не можеше да се сети нито кога бе заспала, нито кога се бе събудила отново. Чувстваше се ужасно слаба. Спомняше си като в сън, че нещо бе прелетяло и тупнало в ямата. Отново бе настъпила нощта. От ъгъла, в който се бе свряла, Никол започна да пълзи бавно, без да включва фенерчето си, към другия край на дупката, където беше купът от метални части. Неочаквано се блъсна в нещо и се стресна. Опипа го с ръце — бе по-голям от баскетболна топка, овален и с гладка повърхност.

Никол стана по-предпазлива. Намери фенера в един от джобовете на летателния си костюм и освети предмета. Беше подобен на яйце и сиво-бял на цвят. Когато го натисна по-силно, той леко поддаде под напора на ръката й. „Дали може да се яде?“ — запита някакъв глас в съзнанието й. Усещаше такъв кошмарен глад, че въобще не се тревожеше дали това нещо не бе опасно.

Никол извади ножа си и макар и трудно, успя да среже обвивката на приличния на яйце предмет. Като трепереше цялата, тя отчупи едно парче от нея и го напъха в устата си. Беше напълно безвкусно. Изплю го и се разплака, после гневно ритна овалния предмет и той се затъркаля напред. Тогава й се стори, че чу нещо. Никол се протегна и силно го бутна отново с ръка. „Да, точно така — каза си тя. — Шум като от плискаща се течност.“

Опита се да проникне до вътрешността на овала, срязвайки обвивката му с ножа си, но това се оказа бавна и трудна работа. Тогава Никол извади медицинските си инструменти и продължи усилията си с помощта на електрическия скалпел. Какъвто и да бе по същността си този предмет, той се състоеше от три ясно различими пласта. Обвивката беше твърда като външната материя на футболна топка и никак не беше лесно да се среже или отдели. Средният слой се състоеше от някакво меко, яркосиньо вещество, сочно и месесто като пъпеш. В центъра на овала имаше няколко литра чудновата зеленикава течност. Като трепереше от нетърпение и възбуда, Никол провря шепата си през прореза, гребна от течността и я приближи към устните си. Вкусът бе странен, приличен на лекарство, но съживителен. Тя бързо изпи още две глътки, преди най-сетне опитът й на медик да вземе връх.

Като се бореше с желанието си да вкуси още малко от течността, французойката напъха малката сондичка на спектрометъра в отвора, който бе направила със скалпела си, за да анализира химическия състав на веществото. Толкова бързаше, че направи грешка с първата проба и трябваше да повтори всичко отначало. Когато резултатите най-после се появиха върху малкия модулен екран, към който можеха да бъдат свързвани всичките й медицински апарати, Никол се разплака от радост. Течността не беше отровна! Тъкмо обратното — беше богата на протеини и минерали, в точния химически състав и съотношение, от които се нуждаеше човешкото тяло.

— Всичко е наред! — извика Никол. Изправи се рязко на крака и едва не изгуби съзнание. Тогава тя внимателно се отпусна отново на колене и започна най-голямото пиршество в живота си. Пи от течността и яде от влажната месеста материя, докато се пресити. След това се отпусна в дълбок, спокоен сън.

Първата грижа на Никол, когато се събуди, бе да определи точното количество на Божествения пъпеш, както бе нарекла яйцеподобния предмет, който можеше да се яде. Даваше си ясна сметка, че се бе нахвърлила върху него с непростима лакомия, но нямаше как да върне нещата назад. Това, което трябваше да стори сега, бе да се храни пестеливо с Божествения пъпеш до момента, в който успее да си осигури помощта на двете птици.

Никол претегли овала внимателно. Общото му тегло първоначално се бе оказало почти десет килограма, но сега бяха останали малко повече от осем. Според преценката й външната обвивка на пъпеша, която не можеше да се яде, съставляваше около два килограма от теглото му. Следователно, оставаха й шест килограма хранително вещество, състоящо се от почти равни части течност и месеста материя. „И така — изчисляваше Никол, — три литра течност прави…“

Внезапно размишленията й бяха прекъснати от ярката светлина, обляла Рама отново. „Да — каза си тя, поглеждайки часовника си. — Точно в очаквания момент и със същата неизменна периодичност.“ Никол вдигна поглед и за пръв път успя да огледа Божествения пъпеш на светло. Веднага позна на какво й прилича. „Боже мой! — възкликна безмълвно тя, приближавайки се към него и прокара пръсти по извиващите се кафяви линии върху сивкавобялата му повърхност. — Почти бях забравила!“ Никол пъхна ръка в един от джобовете на летателния си костюм и извади малкото гладко камъче, което Омех й бе дал в Рим вечерта след новогодишното тържество. Тя погледна първо него, а после яйцеподобния предмет пред себе си. „Мили боже!“ — възкликна отново.

Никол пъхна камъчето обратно в джоба си и извади малкото зелено шишенце. „Роната сама ще разбере кога трябва да го изпие“, чу отново гласа на своя прадядо. Тя седна в един от ъглите на ямата и изгълта цялото шишенце наведнъж.