Артър Кларк, Джентри Лий
Рама II (57)

57.
Трима са достатъчно

Повече от час тримата космонавти разговаряха оживено. Имаха толкова много да си кажат — на всеки му се бяха случили цял куп неща, откакто се бяха видели за последен път. След като Никол описа преживения от нея ужас в мига, когато неочаквано се бе изправила лице в лице с мъртвия Такагиши в леговището на октопаяка, генералът за миг потъна в мълчание. После поклати глава и каза:

— Тук, в Рама има още много неразгадани тайни. — Вдигна поглед към небето. — Наистина ли таиш лоши намерения? — запита той, макар да знаеше, че няма кой да отговори на въпроса му.

Както Ричард, така и Никол похвалиха О’Туул за куража, който бе проявил, отказвайки да изпълни заповедта за активиране на бомбите. И двамата бяха смаяни от безапелационната заповед за унищожение на Рама, изпратена от Съвета на правителствата.

— Ще бъде абсолютно непростимо, ако използваме атомни оръжия срещу този кораб! — възкликна французойката. — Убедена съм, че в същината си той не таи враждебни намерения спрямо нас и вярвам, че Рама извърши тези маневри наистина с цел да се срещне със Земята, но не за да се сблъска с нея, а защото ни носи някакво незнайно послание.

Ричард закачливо упрекна Никол, че изгражда хипотезата си, повлияна от собствените си чувства, а не въз основа на доказани факти.

— Може и така да е — съгласи се тя, — но и онези в Щаба не са разсъждавали особено логично, когато са взели решение космическият пришълец да бъде унищожен. Сега вече разполагаме с неоспорими доказателства, че той е поддържал връзка с първата Рама. Както знаем, съществува голяма вероятност да се появи и трети подобен гигантски цилиндър. Ако тази флота от загадъчни кораби наистина има някакви враждебни намерения, то мисля, че Земята е обречена. Дори и сега да успеем да взривим втория, няма съмнение, че това ще бъде предупреждение за следващия приближаващ се насам космически гигант, който вече ще е предизвестен и съответно подготвен за срещата си със Земята. Технологически, рамианите са толкова по-напред от нас, че няма никаква надежда да успеем да оцелеем при масирана атака от тяхна страна.

Генерал О’Туул изгледа Никол с възхищение.

— Прекрасно хрумване! — заяви той. — Направо е непростимо, че не присъства на дискусиите с представителите на Международната космическа агенция. На никой не му дойде наум, че…

— Защо не отложим този разговор за по-късно, когато вече ще сме на „Нютон“? — намеси се Ричард. — Часовникът ми показва, че нощта ще настъпи само след трийсет минути, така че няма да успеем да се изкачим с лифта, преди да се стъмни. Във всеки случай не ми се иска да вися сред непрогледния мрак повече, отколкото е необходимо.

И тримата бяха убедени, че виждат Рама за последен път. Докато изтичаха последните минути, през които възхитителният пейзаж наоколо все още бе облят от ярка светлина, всеки от космонавтите хвърли прощален поглед на загадъчните конструкции и форми, простиращи се километри напред в далечината.

В душата на Дьо Жарден преобладаваше чувството на възторжено ликуване, стигащо почти до екзалтация. По природа бе предпазлива в очакванията си, затова едва сега, когато най-после се изкачваше нагоре с лифта, тя допусна в съзнанието си дълго потисканата мисъл, че може би скоро щеше да настъпи мигът, в който ще притисне до гърдите си своята любима Женевиев. Това я изпълни с дълбока радост. Представи си пасторалната красота на Бовоа по това време на годината и пред очите й оживя до най-дребния детайл сцената на нейното завръщане, когато отново щеше да види баща си и дъщеря си. „Сигурно остава около седмица или най-много десет дни до тогава“ — каза си Никол, изпълнена с трепетно очакване. Когато стигна с лифта до върха на стълбище Алфа, тя едва успяваше да сдържа щастието и възбудата си.

Докато се изкачваше нагоре, разположил се удобно в столчето, закачено за въжената линия, Майкъл О’Туул за пореден път промени решението си, отказвайки се да активира бомбите. И когато точно в очаквания момент нощта внезапно се спусна над Рама, той вече бе обмислил окончателно какво обяснение ще даде на ръководителите от Земята, както и по какъв начин ще ги убеди да приемат плана му. Имаше намерение да се свърже незабавно с МКА, след което Ричард и Никол щяха да разкажат накратко за своите преживявания и открития по време на продължителния си принудителен престой в Рама. Най-важното беше Дьо Жарден да представи съображенията си, че унищожението на непознатия космически кораб би било „непростимо“. Генералът бе убеден, че при тези обстоятелства ужасяващата заповед щеше да бъде отменена.

Той запали фенерчето си в последния момент, преди да слезе от столчето. Застана до Никол и двамата изчакаха Уейкфилд, след което заедно заобиколиха по кръглата платформа и се отправиха към намиращата се на около стотина метра релсова вагонетка, която преминаваше през тунела, отвеждащ до въздушния шлюз — изхода на Рама. Тъкмо се бяха качили и се готвеха да изминат последната отсечка, деляща ги от „Нютон“, когато лъчът от фенера на Ричард случайно попадна на някакъв голям метален предмет, поставен до стената на тунела.

— Това да не е една от бомбите? — попита той.

По форма тя наистина страшно приличаше на гигантски снаряд. „Колко странно — помисли си Никол и потрепери, защото по гърба й пролазиха ледени тръпки. — А можеше да изглежда по всякакъв друг начин. Питам се чие ли извратено съзнание е подтикнало конструкторите да изберат точно тази форма?“…

— А за какво е това странно приспособление отгоре? — обърна се Уейкфилд към О’Туул.

Генералът сбърчи чело, втренчвайки се в необикновеното устройство, осветено от лъча на фенера.

— Не знам. Досега не бях го забелязал — призна той след малко. Не помнеше да е виждал нещо подобно на бомбата, когато се опита да въведе кода си в нейния компютър преди няколко дни.

Тримата слязоха от вагонетката и се приближиха до силоза с ядрената глава. Разгледаха внимателно странната машинка, поставена точно над цифровите клавиши. Представляваше плосък метален правоъгълник, малко по-голям от клавиатурата и закрепен към бомбата с помощта на четири дълги болта. От долната страна на плочата, захванати отвесно за нея, имаше десет малки чукчета, които в този момент бяха вдигнати нагоре. Приличаха на зъбци на кондукторски перфоратор — или поне така му се стори на О’Туул. Сравнението се оказа доста сполучливо — само след няколко секунди едно от миниатюрните чукчета се спусна надолу и удари клавиша с цифрата 5. Последва го друго, което натисна 7 и след това още осем чукчета активираха по същия начин още осем цифри. Светна зелената лампичка — първите десет числа бяха въведени успешно.

След по-малко от минута същата зелена лампичка отново показа, че бе задействана и следващата поредица от кодови елементи. Майкъл се вцепени, обхванат от неизказан ужас. „Боже мой! — мина му светкавично през ума. — Това е моят личен шифър! По някакъв начин са успели да го отгатнат…“ Обхваналата го паника намаля миг по-късно, когато след третата десетка светна червеният индикатор. Това означаваше, че въвеждането на цифрите е било погрешно.

— Доколкото разбирам — обади се след кратко мълчание генералът, отговаряйки на въпрос на Ричард, — нашите колеги са изобретили това устройство и са го нагласили така, че да въведе личния ми код, докато мен ме няма. Успеели са обаче да запомнят единствено първите две десетки от цифри — единствените, чиито клавиши натиснах при задействането на бомбите. За миг се уплаших, че… — той не можа да продължи, обхванат от силна тревога и гняв.

— Сигурно са решили, че няма да се върнеш — подхвърли Никол със спокоен тон.

— Ако наистина са го поставили Хайлман и Яманака — отговори Майкъл. — Разбира се, не можем напълно да изключим възможността това устройство да е било прикрепено към бомбите от извънземни същества… или дори от биотите.

— Едва ли — намеси се и Уейкфилд. — Техническият замисъл не е нещо кой знае какво, а и изпълнението е прекалено грубо и посредствено.

— Във всеки случай нямам намерение да поемам никакъв риск — заяви О’Туул, като отвори раницата си. Оттам той извади някакви инструменти и се зае да отделя импровизираното приспособление от повърхността на „снаряда“.

В края на тунела, отвеждащ до въздушния шлюз, те откриха и втората бомба, снабдена със същия метален правоъгълник с десет чукчета. Наблюдаваха, докато те удряха един подир друг различни клавиши, опитвайки се да налучкат кода, но резултатът беше същият — третата десетка от цифри се оказваше погрешна. Откачиха и това устройство, след което преминаха през шлюза и напуснаха Рама.

Никой не ги посрещна, когато стъпиха на борда на военния кораб. Отначало генералът предположи, че адмиралът и Хиро Яманака в момента спят, затова веднага отиде да провери в стаите им — така или иначе, искаше първо да поговори насаме с Хайлман. Тях обаче ги нямаше там. На тримата новопристигнали не им трябваше много време, за да установят, че техните колеги не бяха в нито едно от другите работни или жилищни помещения на сравнително малкия кораб. Напразно ги търсиха и в склада, намиращ се в задната част на „Нютон“, но пък тук откриха нещо друго — една от спасителните капсули липсваше. Това породи нови, не по-малко объркващи въпроси. Защо Яманака и Хайлман са взели капсулата и накъде са тръгнали с нея? И какво ги е накарало да нарушат основното и най-важно правило — изискването на борда на кораба винаги да остава поне един член от екипажа?

Никол, Ричард и Майкъл се върнаха в командната зала, за да обсъдят какво да правят по-нататък. Бяха озадачени и напълно объркани, без да могат да проумеят какво може да се е случило. О’Туул пръв се осмели да разбуди злокобния призрак на гибелта и унищожението, като изрази на глас предположението си, че е възможно да се е случило най-страшното.

— Мислите ли, че някой от онези октопаяци или пък от биотите са успели да се качат на кораба? — обърна се той към своите колеги. — В края на краищата не е никак трудно да се проникне тук, освен ако не е задействан режимът „Автоматична защита“.

Никой не смееше да признае това, от което всички се страхуваха. Ако някакво същество или пък изумително постижение на техниката бе уловило, а по-вероятно и убило двамата им колеги, то можеше все още да се навърта наоколо и тогава те също се намираха в опасност…

— Защо не се свържем със Земята и не им съобщим, че сме живи? — пръв наруши тишината Ричард.

— Страхотна идея! — възкликна, радостно усмихнат, О’Туул и се приближи към командното табло. Включи възможно най-бързо всички устройства и механизми. Бордовият компютър извърши обичайната пълна проверка на корабните системи и резултатите мигновено се изписаха върху големия екран.

— Странно — промълви, озадачен, генералът. — Според данните тук връзката ни със Земята е прекъсната. Възможни са единствено радиосъобщения на близки разстояния. Не разбирам обаче защо конфигурацията на системата от данни е сменена.

Той въведе няколко прости команди, чрез които се установяваше обичайната многоканална далекомерна връзка със Земята. Екранът бе затрупан от съобщения за грешки.

— Какво, за бога, става тук? — възкликна Уейкфилд. — Изглежда, че цялата видеосистема е отишла по дяволите. — Той се обърна към О’Туул. — Това е от твоята специалност, генерале. Можеш ли да дадеш някакво обяснение за тази компютърна бъркотия?

— Никак не ми харесват подобни неща, Ричард — отвърна с голяма тревога Майкъл О’Туул. — Само един път досега съм виждал да се появяват едновременно толкова много съобщения за грешки — веднъж, по време на една от първите ни тренировъчни ситуации, някакъв идиот беше забравил да инсталира програмите за радио — и видеовръзка. Ето защо мисля, че проблемът е със софтуера — вероятността от такова огромно количество повреди в хард диска на компютъра е почти равна на нула.

Уейкфилд предложи на генерала да направи стандартния авто тест на програмите. Резултатите, които принтерът разпечата, показаха, че буферната памет за грешки се бе препълнила още преди да е завършил и един процент от софтуерната самопроверка.

— Значи наистина причината е във видео — и радиопрограмите — заключи англичанинът и на свой ред въведе някакви команди. — Ще ми трябва известно време, за да определя къде точно функциите им блокират.

— Почакайте малко! — намеси се неочаквано Никол. — Не е ли по-добре първо да опитаме да си обясним какво всъщност е станало тук и чак тогава да се заемем с някакви конкретни задачи? — двамата мъже прекъснаха работата си и зачакаха колежката им да продължи. — Яманака и Хайлман са изчезнали. Липсва и една от спасителните капсули. — Дьо Жарден говореше, крачейки замислено из залата. — От друга страна, някой се е опитал да активира по автоматичен път атомните бомби в тунела с релсовата вагонетка. Като връх на всичко видеовръзката със Земята внезапно отказва да функционира нормално, след като е работила безотказно в продължение на стотици дни, включително и по време на цялата предварителна предстартова подготовка. Може ли някой от вас да предложи правдоподобно обяснение на тази объркана ситуация?

Настъпи продължителна тишина. След малко се обади Ричард:

— Защо да не приемем за вярно предположението на генерала, че незнайни вражески сили са завзели кораба? Вероятно Хайлман и Яманака са избягали, за да се спасят, а тайнствените пришълци в яда си нарочно са повредили софтуера на компютъра.

Никол изрази съмнение:

— Досега не видях нищо, което да доказва, че някакви извънземни или дори биотите са били на „Нютон“. Единствено ако открием конкретни доказателства…

— Може би именно адмиралът и Хиро са се опитали да налучкат втория секретен код — продължаваше да измисля хипотези Ричард — и в един момент са се уплашили, че…

— Тихо, тихо. Чакайте! — внезапно извика французойката. — Нещо става с екрана.

Двамата мъже се обърнаха точно навреме, за да видят лицето на адмирал Хайлман, което в този момент се появяваше на екрана зад тях.

— Здравейте, генерал О’Туул — каза усмихнато Ото. — Този видеозапис се включи при влизането ви през въздушния шлюз на „Нютон“. Направен е точно преди с космонавт Яманака да напуснем кораба в една от спасителните капсули, когато само три часа по-късно щеше да започне деветия от дните, оставащи до момента на сблъсъка между Рама и Земята. Получихме нареждането само час след като вие тръгнахте на последната си разходка из космическия пришълец. Отложихме нашето заминаване колкото бе възможно, но накрая трябваше да изпълним дадените ни инструкции.

Що се отнася до вас, заповедта е съвсем проста и не изисква някакви особени усилия. Наредено ви е да въведете личния си код в двете бомби, намиращи се в тунела с релсовата вагонетка, а после да задействате и другите три ядрени глави, които останаха в складовото помещение на „Нютон“. Напускате кораба с втората капсула не по-късно от осем часа след активацията. Електронните механизми, инсталирани върху двете бомби в тунела, не трябва да ви безпокоят — от военния щаб на СНП разпоредиха да ги поставим над клавиатурите, за да се изпробва някаква нова свръхсекретна технология за разшифроване на кодове. Сам ще установите, че те могат много лесно да бъдат отделени от „снарядите“ с помощта на клещи или щипци.

В командния компютър на капсулата е инсталирана помощна система за автоматично аварийно излитане, която е програмирана да насочи ракетката към предварително определено и отдалечено на безопасно разстояние място, където ще бъде очаквана от космически кораб-влекач. Единственото, което се изисква от вас, е да въведете в бордовия компютър точното време на излитането. А сега внимавайте: алгоритмите на аварийната система за управление се задействат само ако тръгнете преди С–6 ден, т.е., до изчисления момент на сблъсъка трябва да остават не по-малко от шест дни. Ако закъснеете дори няколко часа, насочващите параметри ще отдалечават все повече капсулата от предвиденото място за среща с влекача, така че ще стане почти невъзможно да ви спасят.

Хайлман направи кратка пауза и когато отново продължи, гласът му бе настойчив и разтревожен:

— Не губи повече време, Майкъл. Задействай бомбите и веднага се качвай в капсулата. Погрижихме се предварително да я снабдим с храна и вода, както и с другите необходими неща… Желая ти лек път и успешно завръщане у дома. Ще се видим отново на Земята.