Артър Кларк, Джентри Лий
Рама II (30)

30.
Посмъртно — ІІ

Никол седеше в палатката си, потънала в мълчание, без да може да изтрие от паметта си спомена за изкривеното от болка и ужас лице на Реджи Уилсън в момента, когато биотите безжалостно съсичаха тялото му. Опита се да насочи мислите си към нещо друго. „Какво ли ще стане сега? — каза си тя покрусено. — Как ли ще продължи експедицията ни?“

Отвън отново цареше нощ. Светлините в кораба бяха угаснали внезапно преди три часа, слагайки край на поредния рамиански ден, продължил тридесет и четири секунди по-дълго от предишните. Тази промяна в обичайния цикъл обаче не породи очакваните дискусии и обмяна на мнения между космонавтите. Сега никой нямаше желание да разговаря за каквото и да било. Кошмарният начин, по който Реджи беше загинал, потресе всички. Споменът за това продължаваше да тегне в мислите им и да измъчва съвестта им.

Редовната среща на екипажа, която обикновено се провеждаше след вечеря, този път бе отложена за сутринта, тъй като в момента доктор Браун и адмирал Хайлман участваха в провеждащото се на Земята извънредно събрание на ръководството на Международната космическа агенция, продължаващо вече няколко часа. Никол отказа да присъства на конференцията, но ясно си представяше какъв характер имаха обсъжданията. Осъзнаваше, че съществува много голяма вероятност в най-скоро време екипажът на „Нютон“ да получи нареждане за прекратяване на мисията — без съмнение шумните протести от страна на световната общественост щяха да съдействат за това. В края на краищата цялото човечество неволно бе станало свидетел на една от най-страшните и потресаващи сцени в неговата история…

Никол си представи своята дъщеря Женевиев, седнала пред телевизора във всекидневната им в Бовоа и наблюдаваща с ужасен поглед как биотите-раци нарязват на ситни късове тялото на нещастния Уилсън. Тази мисъл накара французойката да потрепери, но тя бързо се упрекна, че проявява подобно егоистично отношение. „Истинският кошмар е бил преживян от близките на Реджи в Лос Анжелиз“ — каза си лекарката.

Беше виждала семейството му два пъти още по време на първите тържества, организирани непосредствено след като бяха обявени имената на избраните за екипажа на „Нютон“ кандидати. Спомняше си особено добре неговия син Ренди — изключително красиво момче на около седем или осем години, с големи черни очи и много запалено по спорта. Веднъж показа на Никол едно от най-ценните притежания в колекцията си — запазена в отлично състояние програма от Олимпийските игри през 2184 г., като помоли бившата шампионка на троен скок да сложи подписа си на страницата, където бе записано и нейното име. После й благодари с щастлива усмивка, а Никол закачливо разроши косата му.

Мисълта, че Ренди Уилсън също е стоял пред телевизора в момента, когато са предавали кошмарната сцена с разкъсващите тялото на баща му биоти, изпълни душата на французойката с болка и покруса. По лицето й започнаха да се стичат сълзи. „Колко нещастия те сполетяха тази година, мило момченце“ — промълви тя на себе си. — Сякаш си в някакво влакче на ужасите, само че всичко се случва съвсем наистина. „След огромната радост от това, че баща ти е избран за член на рамианската експедиция, ти трябваше да преживееш цялата тази идиотщина с Франческа и последвалия развод. А сега и най-голямата трагедия в живота ти…“

Никол се въртеше в леглото, без да може да заспи, измъчвана от мисли за случилото се нещастие. Накрая реши, че трябва да поговори с някого. Излезе навън и почука на вратата на съседната палатка.

— Има ли някой там? — чу се глас отвътре.

— Хай, Такагиши сан — отвърна тя. — Аз съм, Дьо Жарден. Мога ли да вляза?

Японецът й отвори веднага и весело каза:

— Каква приятна изненада! Това служебна визита ли е?

— Не, съвсем обикновено посещение. Просто не успях да заспя и си помислих…

— Вие сте добре дошла по всяко време, Никол. Така че няма нужда от специален повод. — Той я изгледа внимателно и добави със сериозен тон: — Чувствам се ужасно потиснат и разтревожен от случилото се днес следобед. И за всичко това съм виновен аз — не положих достатъчно усилия да спра…

— Не трябва да се измъчваш така, Шигеру. Наистина е абсурдно да си отправяш подобни обвинения. Ти поне се противопостави открито на решението да се улови биот, пък аз не обелих нито дума, макар че съм лекарката на екипажа.

Докато говореше, французойката огледа разсеяно тясното помещение, в което се намираха. До леглото на Такагиши тя видя някаква необикновена бяла фигурка с черни шарки, поставена върху едно парче плат на пода. Дьо Жарден се приближи и клекна до статуетката.

— Какво е това? — запита.

Доктор Такагиши очевидно леко се смути. След малко обаче застана до Никол и вдигна от земята малкия дебел мъж, като внимателно го държеше между палеца и показалеца си.

— Тази фигурка се е предавала от поколение на поколение в семейството на моята съпруга от незапомнени времена. Направена е от слонова кост и представлява изображение на най-главния бог, властващ над всички останали богове. — Той подаде малкия идол на Никол. — Върху нощната масичка в спалнята на жена ми в Киото се намира статуетката на богинята, която е негова спътничка в живота и е също толкова дебела. В миналото, когато ловът на слонове все още е бил разрешен, много хора са притежавали подобни фигурки. Семейството на моята съпруга разполага с изключително богата и ценна колекция.

Дьо Жарден разглеждаше с интерес издялания от слонова кост мъничък мъж, който държеше в ръката си — лицето му бе озарено от ведра и блага усмивка. Представи си красивата Мачико Такагиши, която в момента се намираше на милиони километри оттук, и за миг завидя на това прекрасно и вярно семейство. „Сигурно нещастия като това с Уилсън се преживяват по-лесно, когато знаеш, че има някой, на когото можеш да се опреш“ — помисли си тя.

— Не искате ли да седнете? — прекъсна размишленията й Шигеру. Никол се настани върху един сандък до леглото и двамата с японския учен разговаряха в продължение на двадесет минути, като предимно си разказваха за семействата си и за различни свои преживявания. Макар че размениха съвсем бегло няколко думи за нещастието с Реджи, те избягваха да обсъждат подробно по-нататъшната съдба на експедицията като цяло. Както Никол, така и Шигеру Такагиши имаха нужда поне за малко да се пренесат при своите близки на Земята и да преживеят отново скъпи на сърцата им мигове.

— А сега — обади се неочаквано японецът, като допи чая си и постави празната чаша върху малката масичка до леглото — имам една доста необичайна молба към доктор Дьо Жарден. Дали ще бъдете така добра да отидете до палатката си и да донесете биометричния си скенер, защото искам да ме прегледате?

Това развесели Никол и тя тъкмо щеше да се изсмее, когато забеляза, че лицето на Такагиши бе съвсем сериозно. След две минути се върна със сканиращото устройство и едва тогава разбра причината за молбата, която й бе отправил нейният колега.

— На два пъти през този следобед усетих остри болки в гърдите — обясни Шигеру. — Предполагам, че се появиха в резултат на тревогата и шока, които преживях, когато се случи нещастието с Уилсън, и това ме накара да осъзная… — той не довърши мисълта си. Никол кимна съчувствено с глава и включи апаратурата.

Никой от тях не проговори през следващите три минути, докато корабната лекарка проверяваше състоянието на своя японски приятел. Прегледа внимателно всички предупредителни файлове, както и диаграмите на сърдечната му дейност и чак тогава погледна Такагиши. Въпреки че се усмихваше, изражението върху лицето й беше сериозно.

— Преживели сте слаб сърдечен удар, а нищо чудно да са били и два, в много бърза последователност. Оттогава сърдечната ви дейност е нарушена. — Никол видя, че тази новина не изненада Шигеру. — Наистина съжалявам — продължи тя, — още повече че лекарствата, с които разполагам тук, в лагера, биха били само едно временно средство за предотвратяване на усложненията. Налага се веднага да се върнем на „Нютон“, за да предприемем всички необходими мерки.

— Е, ако предвижданията ни се верни — усмихна се тъжно Такагиши, — то след около дванадесет часа ще настъпи новият рамиански ден и тогава ще можем да тръгнем обратно към кораба.

— Да. Още сега ще поговоря с Браун и Хайлман. Не трябва да се бавим излишно, така че бъди готов да потеглим веднага, щом лампите светнат отново.

Японецът стисна ръката на Дьо Жарден.

— Благодаря ви, Никол — каза той.

Корабната лекарка се извърна встрани — за втори път през последния час в очите й се появяваха сълзи. Тя напусна палатката на Такагиши и се запъти към другия край на лагер Бета, за да разговаря с Дейвид Браун.

 

 

— Я виж ти кой идва насам! — чу се гласът на Уейкфилд, макар че самият той беше неразличим в мрака наоколо. — Не мога да повярвам, че си будна. Имам новини за теб.

— Здравей, Ричард — отвърна Никол. След миг той изникна пред нея с фенерче в ръка.

— Опитах се да заспя, но не можах — каза англичанинът. — Непрекъснато си представях разни зловещи сцени, от които направо ме побиваха тръпки, затова реших да се заема с твоя проблем. Всъщност работата се оказа съвсем проста — усмихна се той. — Защо не дойдеш дати обясня какво открих?

Французойката се обърка — единственото, за което мислеше в момента, бе как да съобщи на Браун и Хайлман за усложненията с техния японски колега.

— Нали не си забравила, че ме помоли да проверя програмния софтуер на робота хирург и доколко ръчните му команди функционират нормално? — попита я Ричард.

— Значи наистина си го направил? И то тук, в лагера?

— Че защо не? Помолих О’Туул да ми прехвърли всичките данни, които ми трябваха, и това се оказа напълно достатъчно. Хайде, ела да ти покажа в какво се състои цялата философия.

Никол реши, че срещата с командирите може да бъде отложена още няколко минути, и тръгна заедно с Уейкфилд към палатката му. По пътя той почука на една друга врата и се провикна:

— Ей, Табори, знаеш ли какво? Току-що срещнах нашата прекрасна докторка да се скита сама в мрака. Ще дойдеш ли и ти с нас? Тъй като в палатката ти не светеше — обърна се Ричард към Дьо Жарден, — реших, че спиш, затова споделих откритията си първо с Янош.

Унгарецът се появи след по-малко от минута и залитайки, все още сънен, се приближи към двамата си колеги. Вместо поздрав, той се усмихна мило на лекарката и каза:

— Е, добре, ще дойда и аз, но гледайте да свършим по-бързичко. Тъкмо бях започнал да заспивам.

Още щом влязоха в палатката на Уейкфилд, инженерът веднага започна да обяснява с видимо удоволствие какво всъщност се бе случило с Рохир, вследствие на неочакваните трусове, разтърсили кораба „Нютон“ по време на първите маневри на Рама.

— Предположението ти се оказа напълно вярно, Никол — заяви той. — В процесора на робота наистина са били въведени няколко ръчни команди, блокирали защитната система, която в подобни ситуации се включва и прекратява операцията. Само че това се е случило едва след началото на трусовете.

Ричард се усмихна и продължи да говори, като внимателно наблюдаваше дали французойката следи и разбира обясненията му:

— Очевидно, при падането си Янош неволно е ударил с ръка командното табло на хирурга, при което съвсем случайно са били задействани три команди — или поне така е разбрал Роб-хирурга. С други думи, до процесора е бил изпратен сигнал за изпълнение на три операции, които всъщност са представлявали пълна дивотия, но роботът, естествено, ги е възприел насериозно.

Предполагам, че сега ви става ясно с какви кошмарни трудности трябва да се справят програмистите, при положение, че не съществува никакъв сигурен начин да се избегнат всички възможни фалове. Създателите на автоматичния робот са предвидили активиране на защитните му механизми при случайното въвеждане на една, но не и на няколко погрешни команди — така например нищо страшно не би се случило, ако някой неволно докосне командното табло по време на операция. В компютъра обаче е предварително заложено, че ръчните команди се подават при авария или други критични ситуации, затова те имат приоритет пред останалите функции на Рохир — след въвеждането им той трябва да прекъсне всякакви други дейности и да ги изпълни незабавно. Естествено, съществува голяма вероятност ръчната команда да бъде подадена по невнимание. Тогава роботът може да я отхвърли и да премине към изпълнението на следващата приоритетна компютърна функция — задействането на защитната система.

— Много съжалявам, но нищо не можах да схвана — прекъсна го Никол. — Как така процесорът успява да игнорира единичната погрешна команда, но не реагира в случай, че тези команди са повече на брой? Мислех, че той преработва едновременно цели блокове от зададени функции.

Ричард извади от джоба си някакви записки и включи джобния си компютър. После извика на екрана табличка с множество подредени в колонки числа.

— Ето това са всички операции в съответната им последователност, които Рохир е изпълнил, след като в буфера му са били въведени ръчните команди.

— Но след всяка седма те се повтарят отново! — възкликна Янош.

— Точно така — отговори Ричард. — Компютърът се е опитал три пъти да изпълни първата команда и когато не е успял, е преминал към следващата. С други думи е подходил към проблема по обичайния начин…

— Но защо после пак се е върнал към първата? — попита озадачен Табори.

— Конструкторите на автоматичния робот не са предполагали, че е възможно въвеждането на няколко погрешни команди едновременно, затова и не са предвидили никакви мерки. По принцип, след като приключи с обработването на всяка една ръчна команда, процесорът проверява дали в буферната памет има и други, които също трябва да бъдат изпълнени. Възможно е да няма такива и тогава той продължава с реализацията на следващите по приоритет операции. Ако обаче открие друга подобна команда, софтуерът съхранява в паметта първата, която току-що е отхвърлил и се заема с изпълнението на втората. В случай, че и тя е погрешна, процесорът пренебрегва и нея. При това положение той приема, че съществува повреда в хардуерното устройство като цяло и затова преминава към резервното, чрез което отново се опитва да изпълни същите ръчни команди. Логиката всъщност е съвсем проста. Нека предположим, че…

Никол продължи още няколко секунди да слуша търпеливо разговора между Янош и Ричард, в който ставаше дума предимно за помощни подсистеми, запаметени команди и буферни структури. Тя имаше съвсем ограничени познания по компютърен софтуер и приоритетност на операциите, затова трудно успяваше да разбере всичко, за което приказваха двамата й колеги.

— Чакайте малко, че вече съвсем се обърках — намеси се най-накрая французойката. — Май забравихте, че аз не съм инженер, а още по-малко пък програмист. Защо накратко не ми разкажете на прост език за какво става дума всъщност?

— Извинявай, Никол — отговори й Ричард. — Ще се опитам да ти обясня. Нали знаеш какво представлява една софтуерна система, функционираща съобразно приоритетния принцип? — Дьо Жарден кимна утвърдително с глава. — И също така си наясно как процесорът обработва командите в зависимост от нивото, което заемат в софтуерната йерархия? Отлично. Тогава лесно ще ме разбереш. Алгоритмите, включващи защитната система на Рохир, зависят от данните, изпращани от акселомера, както и от резултатите, които се получават след обработката на изображенията. Ето защо те имат по-нисък приоритет на изпълнение от командите, въвеждани по ръчен път. При падането си Янош неволно е въвел три такива команди и процесорът се е зациклил, попадайки в един омагьосан кръг — опитал се е да ги изпълни подред, което му е попречило да обърне внимание на сигналите, изпращани от защитната система. Това е и причината, поради която функционирането на робота не е било прекъснато и скалпелът е продължил да разрязва тялото на Борзов.

Французойката изпита разочарование, макар и да не знаеше защо. Уейкфилд бе предложил едно наистина съвсем ясно и логично обяснение на повредата с Рохир, а и на Никол не й се искаше да се окаже, че Янош или някой друг член от екипажа има вина за произшествието с руския генерал. Същевременно обаче й се струваше, че нещата са прекалено прости — очевидно напразно бе пропиляла толкова много време и енергия. Тя седна на леглото и въздъхна:

— Значи ето в какво се състои цялата загадка!

— Не увесвай нос, Никол — успокои я Янош Табори, като се разположи до нея. — Трябва да си доволна от това, което установи Ричард. Сега поне със сигурност знаем, че двамата с теб не сме допуснали някаква грешка при включването на Рохир и подготвянето му за операцията — очевидно не носим вина за злополуката.

— Страхотно! — заяви със саркастичен тон корабната лекарка. — Забравяш обаче, че Борзов си остава мъртъв и ние не можем да променим това. А сега и Реджи загина, и то толкова нелепо! — Никол си спомни колко нервно и променливо бе настроението на американския журналист през последните няколко дни и това извика в съзнанието й разговора, който бе провела с Франческа съвсем наскоро.

— Между другото — неочаквано реши да попита тя, — може ли някой от вас да ми каже дали случайно е чувал Валери Борзов да се оплаква от главоболие или от някакви други неразположения? Особено по време на тържеството преди първото ни отиване в Рама?

Уейкфилд поклати глава. Янош също отрече да е забелязал подобно нещо.

— Защо питаш? — каза той.

— След смъртта на генерала аз още веднъж въведох в портативния диагностичен апарат всички данни от неговите биометрични изследвания, като поисках справка за това, какво би могло да причини симптомите, които се наблюдаваха при него, в случай, че се изключи възможността от възпален апандисит. Оказа се, че най-голяма е вероятността от отравяне с лекарства — шестдесет и два процента. Това означава, че Борзов несъмнено е имал непоносимост към някакъв вид медикаменти.

Наистина ли? — Янош беше силно заинтригуван. — Защо не си ми казала за това досега?

— Опитах се, и то няколко пъти… но ти не прояви интерес. Спомняш ли си как в деня след смъртта на Борзов аз се отбих при теб? Току-що беше свършило събранието на екипажа и от начина, по който реагира на думите ми, реших, че не желаеш да обсъждаме отново…

— За бога! Колко много неща могат да останат недоизказани в такъв момент! — поклати глава унгарецът. — А аз тогава просто имах главоболие — това е. Въобще не съм искал да оставаш с впечатлението, че нямам желание да разговаряме за трагедията с Валери.

— Като стана въпрос за разговори — каза Никол и се изправи уморено, — внезапно се сетих, че преди да си легна, трябва да обсъдя нещо с адмирал Хайлман и Браун. — Тя вдигна поглед към Уейкфилд и добави: — Страшно съм ти благодарна, Ричард. Ти наистина ми помогна много. Как бих искала да мога да кажа, че вече се чувствам и по-спокойна. — Французойката се приближи към Янош. — Извинявай, приятелю. Знам, че трябваше да споделя първо с теб за съмненията, които ме измъчваха. Сигурно отдавна вече всичко да е свършило…

— Няма нищо. Не се притеснявай повече за това — отговори унгарецът. — Хайде, ела, ще повървим заедно, докато стигна до моя палат.

 

 

Никол се готвеше да почука, когато чу, че в палатката на Браун разговаряха оживено. Успя да различи гласовете на двамата командири и Франческа, които спореха за това, какво трябва да отговорят на последните разпореждания, изпратени от Земята.

— Мисля, че се изсилват прекалено много — казваше в този момент италианската журналистка. — И съвсем скоро ще го осъзнаят сами, стига да поразмислят малко. Не за пръв път загиват хора по време на космическа експедиция.

— Но те изрично ни нареждат да се завърнем на „Нютон“ възможно най-бързо — възпротиви се адмиралът.

— Затова утре ще се свържем отново с Генералния щаб и ще им обясним защо искаме да направим проучване на Ню Йорк преди окончателното преустановяване на работата ни тук. Според Такагиши след по-малко от един-два дни ледът на Цилиндричното море ще започне да се топи и тогава, така или иначе, ще ни се наложи да напуснем Рама. Освен това онази вечер, когато с Шигеру и Ричард се готвехме да си тръгнем от острова, ние наистина чухме някакви странни звуци, макар че сега ти, Дейвид, не искаш да ми повярваш.

— Не знам какво да ти кажа, Франческа… — доктор Браун се канеше да й отговори нещо, но в този момент чу почукването на лекарката. — Кой е там? — попита сърдито американецът.

— Аз съм, Никол. Трябва да говоря с вас във връзка с важен медицински въпрос…

— Вижте какво, Дьо Жарден — бързо я прекъсна Браун, — в момента сме много заети. Не можете ли да почакате до сутринта?

„Е, какво пък — каза си тя. — Нищо не пречи да отложа този разговор до утре.“ Всъщност въобще не гореше от желание да обяснява на Браун за проблемите, които Такагиши имаше със сърцето си.

— Дадено — отговори Никол и тихо се изсмя, развеселена, че бе използвала тази дума.

Само след няколко секунди тримата космонавти в палатката на американеца подновиха дискусиите. Корабната лекарка бавно се отправи към своето жилище. „Дано утре денят се окаже по-добър“ — мина й през ума, миг преди да заспи.