Артър Кларк, Джентри Лий
Рама II (45)

45.
Ники

— Мислиш ли, че и капакът върху дупката на хвъркатите ни приятели се отваря по същия начин? — обърна се Никол към Ричард, който, след като бе огледал много внимателно наоколо, най-накрая бе открил плоска метална плочка, закрепена върху стената на една близка сграда и очевидно не на мястото си там. След като я натисна силно с ръка, металният капак внезапно се отвори и разкри още едно отвесно подземие.

— Много вероятно — отвърна Ричард. — Можем да се върнем при птичето убежище и да проверим.

— В такъв случай тези скривалища под повърхността на земята не изглеждат особено сигурни и защитени — подхвърли спътничката му.

Двамата се приближиха към отвора и надникнаха в бездната. Точно от ръба на дупката започваше стръмна наклонена плоскост, подобна на рампа в подземен гараж, която отвеждаше някъде надолу в мрака под тях. В подземието беше много тъмно и погледите им стигаха едва на десетина метра дълбочина.

— Ужасно прилича на някой от онези стари паркове за коли — заяви Уейкфилд. — Нали се сещаш, от времето, когато всички са се возили в автомобили. — Той пристъпи напред върху рампата. — Дори и материалът прилича на бетон.

Никол наблюдаваше как приятелят й се спуска бавно надолу по наклонената плоскост. Когато главата му бе стигнала до равнището на ръба, той погледна към нея:

— Няма ли да дойдеш? — подкани я. Беше запалил фенерчето си и осветяваше една малка площадка няколко метра по-надолу.

— Мисля, че първо трябва да обсъдим това, Ричард. Не ми се иска да остана завинаги зазидана в…

— Аха! — възкликна той, прекъсвайки я по средата на изречението. В мига, в който бе поставил крака си на първата хоризонтална площадка, около него автоматично се бяха запалили някакви лампи, които осветиха следващия етап от слизането.

— Рампата продължава да се спуска надолу, но под обратен наклон, така че се получава нещо като зигзаг. Иначе си е съвсем същата — извика Уейкфилд нагоре към Никол. Тя го проследи, докато зави и изчезна от погледа й.

— Ричард! — изкрещя спътничката му доста силно. Беше леко раздразнена. — Спри се, ако обичаш! Трябва първо да поговорим, за да решим какво да правим.

Само след няколко секунди усмихнатото лице на англичанина се появи отново. Двамата обсъдиха възможните начини на действие. Никол твърдо държеше да остане отвън и да не се спуска в подземието, дори и ако Ричард решеше да продължи проучването сам.

— По този начин поне ще бъдем сигурни, че ще успея да отворя капака и да ти помогна да се измъкнеш, ако се случи нещо непредвидено — убеждаваше го тя.

Докато Никол привеждаше своите аргументи, приятелят й стоеше на първата площадка и се оглеждаше наоколо. Стените на подземието бяха от същия материал, както тези в убежището на птиците, според описанието на Дьо Жарден. Редичка от малки, прилични на флуоресцентни лампи, закрепени за стената, се спускаше по продължение на рампата и осветяваше пътя надолу.

— Би ли се отдръпнала встрани от отвора? — неочаквано помоли Ричард по средата на разговора.

Озадачена, Никол отстъпи няколко крачки назад.

— Още по-далеч! — чу Уейкфилд да крещи. Тя се отдалечи и застана до една от близките сгради.

— Достатъчно ли е? — провикна се французойката на свой ред. В същия миг капакът на подземието започна да се затваря, плъзгайки се встрани. Никол се втурна с всички сили към него и се опита да го спре, но той беше прекалено тежък.

— Ричард! — изпищя ужасена, когато видя, че отворът пред нея постепенно изчезва.

Започна да удря трескаво по капака, спомняйки си кошмарния страх, който бе изпитала в скривалището на птиците, затворена без никакъв начин да се измъкне навън. После изтича бързо към плоската метална плочка върху стената на небостъргача. Натисна я. Нищо не се случи. Измина близо минута и тревогата на Никол нарасна. Тя отново се втурна към средата на улицата и започна да вика името на Ричард.

— Тук съм, точно под капака — чу го да й отговаря след малко и въздъхна с облекчение. — Открих още една плочка близо до най-горната площадка и я натиснах. Мисля, че именно тя придвижва металния капак напред или назад, но е възможно да не се задейства веднага след натискането й. Трябва ми малко време, за да проверя. Недей да натискаш външната плочка. И не стой прекалено наблизо.

Никол се дръпна встрани и зачака. Ричард се оказа прав. След няколко минути капакът се плъзна встрани и Уейкфилд подаде глава, като се усмихваше широко.

— Виждаш ли — подвикна. — Не съм грешал, като ти казах да не се безпокоиш… Е, а сега не е ли време за обяд?

 

 

Неочаквано, докато слизаха надолу по рампата, Никол долови познатия звук от течаща вода. На около двайсет метра под първата площадка те откриха малко помещение, в което имаше резервоар, напълно еднакъв с този в птичето подземие и водата в него също се изливаше от една тръба в стената. Ричард и спътничката му напълниха термосите си с вкусната животворна течност.

За разлика от водохранилището в убежището на птицеподобните, от това тук не тръгваха хоризонтални тунели в никоя посока. Имаше обаче друга рампа, чиито наклон се спускаше на още пет метра надолу. Ричард плъзна бавно лъча на фенерчето си нагоре-надолу по стените в близост до помещението с резервоара.

— Никол, погледни тук! — внезапно извика той и насочи светлината към едно място, където се усещаше, че материалът бе по-различен от обичайния. — Виж, виж, граничната линия между двете различни повърхности се извива като дъга до отсрещния край на стената.

Французойката проследи лъча на фенера, който описа висока арка и разбра какво имаше предвид Ричард.

— Сякаш стената тук е изграждана поне два пъти — каза тя.

— Точно така. Може би отначало е съществувал някакъв хоризонтален тунел, но впоследствие отворът му е бил зазидан.

Продължиха да слизат по рампата, без да говорят повече за това, което бяха открили. Тя се спускаше на зигзаг надолу, като всеки отрязък от нея беше напълно идентичен с предишния и при стъпването им на предхождащата го площадка се осветяваше от автоматично включилите се лампи.

Бяха се спуснали на около петдесет метра под повърхността, когато свърши и последният участък от рампата, пространството над главите им се разшири и те се озоваха в една огромно помещение с много висок таван. Кръглият под на тази пещера бе около двайсет и пет метра в диаметър и околовръст, на разстояние деветдесет градуса един от друг, бяха разположени входовете на четири тунела, високи пет метра и отвеждащи в неизвестна посока.

— Онче-бонче, счупено пиронче, риба-щука, махай се оттука! — преброи Ричард.

— Избирам „Махай се оттука“ — каза Никол и се отправи към един от тунелите. Когато се приближи на два-три метра разстояние, лампичките в началото на тъмния коридор светнаха.

Този път Ричард на свой ред се поколеба. Надникна предпазливо в тунела и бързо въведе някакви данни в своя компютър.

— Не ти ли се струва, че завива леко надясно? Ей там, в края на редичката от лампички?

Никол кимна и надникна над рамото му, за да види какво прави той в момента.

— Чертая карта — отвърна Уейкфилд на въпроса й. — Тезей е разполагал с нишката на Ариадна, Хензел и Гретел са пускали след себе си трохи хляб, но ние ще им натрием носовете на всички. Не са ли компютрите чудесно изобретение?

Никол се усмихна. Бяха извървели няколко крачки навътре в тунела, когато тя се обърна към Ричард:

— И какво е твоето предположение? Дали ще срещнем някой минотавър или пред нас ще изникне къщичката на Баба Яга?

„Да можехме и ние да имаме такъв късмет“ — каза си тя. Колкото повече навлизаха във вътрешността на загадъчния коридор, толкова повече нарастваха страхът и безпокойството й. Спомни си ужаса, който бе изпитала в ямата, когато внезапно над главата й изникна огромната непозната птица и се опита да се спусне на дъното, но поради гигантските си размери, успя единствено да протегне клюна и острите си нокти към нея. Полазиха я ледени тръпки. „Ето отново познатото предчувствие, че ще се случи нещо кошмарно.“

Внезапно Никол се спря.

— Ричард — каза тя, — не ми харесва тази работа. По-добре да се връщаме…

И двамата едновременно чуха шума. Нямаше съмнение, че идваше точно отзад, откъм кръглата пещера, която току-що бяха напуснали. Приличаше на стържене върху метална повърхност.

Ричард и Никол се сгушиха един в друг.

— Това е съвсем същият звук като онзи, който чухме с Франческа и Такагиши, когато седяхме на стената, опасваща Ню Йорк, и внезапно бяхме изненадани от настъпването на първата рамианска нощ.

Зад тях тунелът се извиваше леко наляво. Когато първия път се обърнаха в тази посока, всички светлини, докъдето погледът им стигаше, бяха изключени. След малко отново чуха същия шум — този път лампите, далеч зад тях, вече светеха. Очевидно нещо се приближаваше към входа на техния тунел.

Никол хукна като обезумяла напред. За по-малко от трийсет секунди тя измина близо двеста метра, въпреки че бе в специалния си летателен костюм и с раница на гърба. След това се спря, за да изчака Ричард. Колкото и да се ослушваха, повече не чуха зловещите звуци, нито забелязаха да се запалват някакви лампи в далечината зад тях.

Никол се извини на Ричард, когато той най-сетне я настигна:

— Много съжалявам — каза тя, — но май се паникьосах. Струва ми се, че вече прекалено дълго съм в тази страна на чудесата.

— По дяволите — отвърна Уейкфилд, като се намръщи. — Никога досега не съм виждал човек да тича толкова бързо! — Той се усмихна. — Е, няма за какво да се притесняваш, Ники. Аз също загубих и ума, и дума от страх. За разлика от теб обаче, направо се вцепених.

Никол все още дишаше тежко от лудешкото си бягство, но сега внезапно затаи дъх и втренчено погледна Ричард.

— Как ме нарече преди малко? — запита тя доста предизвикателно.

— Ники. Реших, че е време да ти избера някакво специално име, с което да те наричам само аз. Не ти ли харесва?

Никол остана безмълвна за около десет секунди. Мислите й я отведоха петнайсет години назад и на разстояние милиони километри от мястото, където се намираха сега. Спомни си миговете, които бе преживяла в един хотелски апартамент, когато тялото й бе потръпвало от неповторима наслада.

— Ти беше невероятна, Ники — каза й принцът малко след това. — Направо чудесна.

В онази нощ Никол каза на Хенри да не я нарича така — звучеше като име на някаква евтина танцьорка или проститутка.

— Ехо! — Ричард щракна с пръсти пред лицето й. — Има ли някой тук?

— Разбира се, Ричард. Ники звучи прекрасно, но… — тя се усмихна — … недей да го употребяваш прекалено често.

Продължиха да вървят бавно през тунела.

— И къде се беше отнесла преди малко? — запита Ричард.

„Някъде далеч, но за това никога не бих могла да ти разкажа — помисли си Никол. — Защото всеки един от нас носи в себе си всичко, което е преживял до този момент. Само малките деца все още нямат нищо съществено, записано в книгата на живота им. Ние обаче сме орисани да бъдем съпътствани от своите спомени чак до последния си ден. — Никол хвана Ричард под ръка. — Но сме длъжни и да съумяваме да ги запазим в тайна, когато това е необходимо.“

 

 

Тунелът им се струваше безкраен. Почти бяха решили да се върнат обратно, когато внезапно видяха вдясно от тях началото на някакъв тъмен коридор и без да се колебаят нито миг, поеха по него. Светлините се включиха незабавно и скоро те се озоваха в доста просторно помещение. Върху по-голямата стена, която се намираше вляво от входа, имаше окачени някакви абсолютно еднакви, плоски правоъгълни предмети. Бяха точно двайсет и пет на брой, подредени в пет редици от по пет колони. Отсрещната стена бе празна. Тъкмо пристъпиха по-навътре в помещението, когато чуха странен и пронизителен писукащ звук, който сякаш идваше от тавана над тях. Ричард и Никол застинаха за миг и напрегнато се ослушаха, но след малко се поуспокоиха. Пищенето продължи, без да последват други изненади.

Хванати за ръце, двамата се приближиха към стената вляво, за да разгледат странните предмети. Оказаха се най-обикновени снимки. На повечето от тях се виждаха заснети различни места от Рама — осмостенната сграда например се забелязваше на няколко от фотографиите. Останалите снимки бяха или панорамни, на цялата вътрешност на кораба, или изображения на отделни постройки и небостъргачи в Ню Йорк.

Три от фотографиите впечатлиха Ричард извънредно много. На тях се виждаха красиви и лъскави лодки с аеродинамична форма, които пореха Цилиндричното море. Гигантска разпенена вълна се канеше да се стовари върху една от лодките.

— Ето точно това ни е нужно! — каза Ричард въодушевено. — Ако можехме да намерим някоя от тях, повече нямаше да има за какво да се тревожим.

Пищенето над главите им продължаваше почти неизменно по тон. Понякога то спираше за няколко секунди и тогава отнякъде се появяваше лъч от прожектор, който осветяваше фотографиите една след друга. Не беше трудно за Ричард и Никол да предположат, че се намират в нещо като музей. В момента очевидно бяха развеждани из него и прожекторът им беше нещо като екскурзовод. Това обаче бе всичко, за което можеха да се досетят.

Никол седна на пода и опря гръб на стената зад себе си.

— Чувствам се ужасно объркана — оплака се тя. — Цялата тази работа е толкова загадъчна и необяснима. Случват се хиляди неща, които съм напълно неспособна да контролирам.

Ричард се приближи и се разположи до нея.

— Съгласен съм с теб. Изпитвам съвсем същото усещане, въпреки че пристигнах в Ню Йорк доста по-късно. Мога да си представя какво ти се е струпало на главата.

Помълчаха, след което французойката се обади отново, опитвайки се да намери точните думи, с които да обясни чувството си на безпомощност:

— Знаеш ли кое ме измъчва най-много? Това, че чак сега осъзнавам колко незначителни и повърхностни са знанията ми всъщност. Досега винаги съм ги считала за напълно достатъчни и в своето невежество съм се чувствала доволна и щастлива. Преди да дойда тук, си мислех, че съм наясно със съотношението между познанията на цялото човечество и това, което аз съм научила за света. Но сега всичко, което се случи по време на тази експедиция, ме кара да се замисля колко нищожно е количеството на човешките знания и умения в сравнение с безбрежността от неща, които могат да бъдат узнати и научени. Представяш ли си — ако съберем накуп до най-малката частичка познанията, които притежават или са притежавали всички хора, живели на земята до този момент, пак може да се окаже, че те представляват едва една малка глава от многотомната енциклопедия Галактика…

— Това наистина може да те кара да настръхнеш, но е и ужасно вълнуващо в същото време! — прекъсна я Ричард възбудено. — Понякога влизам в книжарница или библиотека и внезапно ме поразява мисълта колко безкрайно много са нещата, все още непрочетени и неузнати от мен. Тогава усещам, че ме завладява безумното желание да разбера какво пише във всяка една книга по света. Представяш ли си тогава какво нещо е всъщност Великата библиотека — тази, в която е събрано цялото количество знания във Вселената, постиженията и откритията на всички звездни цивилизации… Само от мисълта за това ми се завива свят.

Никол го погледна и го плесна по коляното.

— Е, добре — каза тя шеговито и сложи край на сериозните разсъждения. — След като за пореден път установихме колко сме глупави и невежи, може би вече е време да решим какво да правим по-нататък? Струва ми се, че изминахме поне километър през този тунел. Накъде ще вървим оттук нататък?

— Предлагам да повървим още петнайсетина минути в същата посока. Доколкото знам, обикновено тунелите отвеждат някъде. Ако не открием нищо, ще се върнем обратно.

Ричард помогна на Никол да се изправи и леко я притисна до себе си.

— Е, Ники — намигна й весело. — Защо не потичаш още няколко километра?

— Два пъти ми е предостатъчно за един ден — отговори Никол и му подаде ръка.