Артър Кларк, Джентри Лий
Рама II (52)

52.
Полет 302

Ричард стегна здраво препаската от ремъци около кръста и ханша на Никол.

— Краката ти ще висят свободно — обясни й той — и отначало, когато еластичното въже се опъне под тежестта ти, ще изпиташ усещането, че падаш надолу.

— Ами ако цопна във водата?

— Можем само да се надяваме, че хвъркатите ти приятели ще летят достатъчно високо, за да не се случи такова нещо. Струва ми се, че са доста интелигентни — особено птицеподобното с червена окраска около врата.

— Мислиш ли, че то е техният цар? — попита Никол, докато нагласяваше по-удобно ремъците около тялото си.

— Предполагам, че е нещо като птичи еквивалент на цар — отвърна англичанинът. — Още в самото начало показа ясно, че има намерение да лети начело на триъгълника.

Ричард се изкачи по полегатия склон и застана най-отгоре на стената, ограждаща Ню Йорк, като държеше в ръка и трите въжета, които щеше да привърже около телата на птиците. Те стояха неподвижно, притиснати плътно една до друга и вперили поглед във водната шир пред себе си. Като запази достойната си осанка, всяко от трите хвъркати създания позволи на Уейкфилд да омотае въжето около средата на тялото му, точно под крилете, след което те разгледаха с изключително внимание картината на излитането, която той им показа още веднъж на екрана на своя компютър. Птиците трябваше да излетят едновременно, съвсем бавно и предпазливо, да изпънат максимално трите въжета и едва тогава да издигнат Никол право нагоре, преди да се понесат заедно с нея на север над Цилиндричното море.

Ричард провери още веднъж дали възлите бяха стегнати здраво и след това се върна при Никол в подножието на стената. Стояха само на пет метра от края на водата.

— Възможно е поради някаква причина птиците да не се върнат за мен — каза й той. Затова не чакай прекалено дълго, а потърси спасителната група. Щом ги намериш, сглобете платноходката и елате да ме вземете. Ще бъда долу, в Бялата стая. — Уейкфилд си пое дълбоко дъх и добави: — Пази се, мила. И помни, че те обичам.

Никол усети как сърцето й бие лудо и разбра, че моментът на излитането най-накрая бе настъпил.

— Аз също те обичам — промълви тя. Прощалната им целувка бе дълга и пламенна. Когато след малко се освободиха от прегръдките си, Ричард махна на крилатите им приятели, които търпеливо чакаха, кацнали на стената над главите им. Сивият водач се издигна внимателно във въздуха, последван незабавно от другите две птицеподобни. След малко те вече се бяха подредили в триъгълник и размахваха криле високо над главата на Никол. Тя почувства как въжетата, за които беше привързана, се опъват и в същия миг краката й се отделиха от стената.

Няколко секунди по-късно еластичното въже започна да се разтяга и французойката усети, че отново се понася надолу. Трите птицеподобни обаче се издигнаха още по-нависоко и се отправиха на север, към отсрещния бряг на Цилиндричното море. Никол се почувства като някакво топче йо-йо, вързано на ластик и отскачащо нагоре-надолу, когато въжетата внезапно се разтеглиха и след това се свиха отново, дръпвайки я рязко към небето, в мига, в който крилатите й носачи се издигнаха на по-голяма височина.

Беше един вълнуващ полет. Космонавтката се докосна до водната повърхност само веднъж и то едва-едва, когато още бяха съвсем близо до брега. За миг изпита страх, но птиците бързо се издигнаха нагоре и единствено краката й се намокриха. След като най-накрая трите еластични корди се опънаха до максималната си дължина, полетът продължи съвсем плавно и равномерно. Никол седеше отпусната в препаската от ремъци, които стягаха бедрата и кръста й, държеше се за две от въжетата и спокойно беше отпуснала краката си, които се клатеха във въздуха — от гребените на вълните ги деляха цели осем метра.

В средата морето беше доста спокойно. На около половината път Дьо Жарден видя във водата под себе си две големи тъмни тела, които известно време плуваха успоредно на нейната посока на движение. Уверена беше, че са биоти-акули. Освен това забеляза още няколко от обитателите на Цилиндричното море, включително някакво странно дълго и тънко същество, подобно на змиорка, което се изправи над повърхността на водата и я проследи с поглед. Пфу, помисли си Никол. Адски съм доволна, че не ми се наложи да плувам сред тези създания.

„Приземяването“ стана съвсем лесно. Както се оказа, напразно я бе тревожила вероятността птиците да не преценят, че отсрещният бряг на морето е висок цели петдесет метра. Когато се приближиха към северния край на водната площ, те започнаха плавно да се издигат все по-нагоре и по-нагоре и след малко внимателно спуснаха Никол на „земята“, на десетина метра от края на брега. Те самите кацнаха наблизо. Французойката се освободи от препаската и се приближи към своите спасители. Благодари им, след което се опита приятелски да ги потупа по главата, но те се дръпнаха назад. Починаха си няколко минути и, по сигнал, даден от сивия водач, трите птицеподобни полетяха обратно към Ню Йорк.

Никол се учуди, когато осъзна колко силни бяха вълнението и радостта й. Коленичи и докосна с устни „земята“. Едва сега си даде сметка за едно нещо — всъщност никога не се бе надявала истински, че ще успее да се измъкне здрава и читава от града-остров. За няколко секунди, преди да започне да търси с бинокъла си спасителната група, французойката се опита да си припомни всичко, което й се бе случило досега, от съдбоносния миг, в който бяха стигнали до Ню Йорк с ледохода. „Имам чувството, че цяла вечност ме дели от нещата, които съм преживяла преди това — каза си тя. — Вече гледам на всичко по съвсем различен начин.“

Ричард развърза въжето, опасващо тялото на водача, и го захвърли на земята. Сега и трите създания бяха свободни да си вървят. Сивата кадифена птица изви глава назад, за да разбере дали човекът най-накрая е махнал стягащите ремъци. Огряна от слънчевата светлина, наситеночервената окраска на шията й бе още по-ярка. Уейкфилд се замисли какво ли означават чудноватите цветни пръстени — изпитваше любопитство, защото знаеше, че вероятно никога вече няма да види тези великолепни и необикновени създания.

Никол се приближи до своя любим. Сети се с каква тревога го бе чакала и сега, когато птиците пристигнаха със своя скъпоценен товар, тя бе необикновено щастлива, че Ричард е отново при нея. Хвърли се в прегръдките му и го целуна, а хвъркатите им приятели кацнаха отстрани и ги загледаха втренчено и любопитно. „Сигурно и ние им изглеждаме също толкова загадъчни и необикновени, колкото и те на нас“ — помисли си Никол. Като лингвист често се бе питала какво ли би било да имаш възможност да си поговориш с истински извънземни същества, да се опиташ да разбереш и опознаеш един съвсем различен вид интелект…

— Чудя се, по какъв ли начин трябва да им благодарим и да се сбогуваме с тях? — каза Ричард.

— Не знам — отвърна Никол. — Но може би най-добре ще бъде…

Внезапно тя млъкна и впери поглед в птицата-водач, която току-що бе накарала двамата си другари да се приближат до нея и сега трите създания стояха в редица пред Ричард и Никол. По даден сигнал те едновременно разтвориха широко криле и образуваха кръг, след което направиха пълно завъртане и отново се наредиха срещу космонавтите.

— Хайде, ела — обърна се французойката към Уейкфилд. — И ние можем да направим същото.

Космонавтите застанаха един до друг с лице към птиците и разпериха ръце. После всеки постави длани върху раменете на другия и заедно се завъртяха в кръг. Ричард, който не беше особено гъвкав, се препъна веднъж, но успя да запази равновесие и те завършиха движението успешно. На Никол й се стори, че водачът на птиците се усмихваше, когато двамата с Уейкфилд застанаха отново в редица пред своите приятели.

Само след няколко секунди трите птицеподобни се издигнаха във въздуха и скоро се превърнаха в три малки точки, понесли се на юг, към своя дом.

— На добър път — прошепна Никол, когато двамата с Ричард се обърнаха и поеха в обратна посока.

В района около лагер Бета нямаше и следа от спасителната група. Не забелязаха никой и по време на трийсетминутното разузнаване, което направиха с всъдехода по крайбрежието на Цилиндричното море.

— Тия приятелчета май наистина са страшно загубени — промърмори Ричард. — На тръгване от лагера оставих бележката на съвсем видно място. Възможно ли е все още да не са се добрали дотук, а да се мотаят някъде другаде?

— Нощта ще настъпи след по-малко от три часа — отвърна Никол. — Нищо чудно вече да са се върнали на „Нютон“.

— Тогава да вървят по дяволите! По-добре ние с теб да хапнем и след това да тръгваме към лифта.

— Как мислиш, дали да не оставим малко от пъпеша? — попита Никол, докато двамата с Ричард се хранеха мълчаливо с последните остатъци от плода. Той я погледна озадачено. — Ей така, просто за всеки случай — добави тя.

— В случай на какво по-точно? Дори и да не намерим тия глупаци, които уж са тръгнали да ни спасяват, и да ни се наложи да изкачим всичките стълби, вместо да използваме лифта, пак ще успеем да се измъкнем от Рама преди да се стъмни. Не забравяй, че на върха на стълбището отново ще сме в безтегловност.

— Предполагам, че съм си предпазлива по рождение — усмихна се Никол и прибра в раницата си няколко малки парчета от пъпеша-манна.

Забелязаха четирите фигури в скафандри чак когато вече бяха изминали с всъдехода три четвърти от разстоянието до стълбище Алфа. Очевидно спасителната група тъкмо напускаше покрайнините на рамианския Париж и в момента се движеше в обратна посока на Ричард и Никол.

— Казах ти, че тия са истински кретени! — възкликна Уейкфилд ядосано. — Дори не им идва на ум, че могат да махнат скафандрите си. Очевидно не са от нашия екипаж, така че трябва да са някаква специално изпратена да ни намери група, която сигурно е пристигнала с резервния кораб на експедицията.

Той насочи всъдехода към човешките фигури, които се забелязваха далеч навътре в Централната равнина. Когато наближиха на около стотина метра, двамата с Никол започнаха да викат, но хората в скафандрите не се обърнаха, а продължиха да вървят бавно на запад.

— Вероятно не могат да ни чуят, заради шлемовете на главите си — предположи французойката.

Ядосан и объркан, Ричард приближи всъдехода на около пет метра от вървящите една след друга фигури, спря и светкавично изскочи от колата. Втурна се към водача на групата и изкрещя:

— Хей, момчета, почакайте! Ние сме тук, зад вас! Трябва просто да се обърнете и…

Уейкфилд се вледени в мига, в който успя да зърне безизразното лице на вървящия най-отпред. Закова се на място като треснат от гръм — този човек му беше познат! Да, нямаше съмнение — пред него стоеше Нортън. Ричард усети как по гърба му пролазват ледени тръпки и неволно потрепери. Едва успя да отскочи встрани, когато четиримата мъже в скафандри бавно минаха покрай него. Вцепенен от преживения шок, той безмълвно разгледа лицата им. Никое от тях не промени изражението си. И останалите трима се оказаха членове от екипажа на първата рамианска експедиция.

Никол застана до своя приятел само няколко секунди след като и последната от четирите фигури невъзмутимо отмина напред.

— Какво става? — попита тя. — Защо не се спряха? Скъпи, добре ли си? — продължи уплашено, забелязвайки пребледнялото лице на Ричард.

— Това са биоти — промълви той. — Проклети биоти във вид на човешки същества.

— Какво? — извика ужасена лекарката и се втурна към първата фигура в скафандър. Вгледа се през стъклото на шлема и се втрещи. Пред нея стоеше Нортън! Всички черти на лицето му бяха съвършено същите, включително едва наболата брада и цвета на очите. Но техният поглед беше напълно безизразен.

Сега вече Никол установи, че движенията на тялото бяха някак насечени, прекалено равномерни и неестествени. Всяка стъпка бе напълно еднаква с предишната и само в начина, по който крачеше всяка отделна фигура, съществуваха някакви едва забележими разлики. „Ричард е прав — помисли си тя. — Това са биоти във вид на човешки същества. Сигурно са направени по модел на хората, заснети от рамианите по време на първата експедиция, също както пастата за зъби, четката и останалите предмети“ Французойката усети, че тялото й за миг се скова от паника и от някакво ужасно предчувствие. „Но на нас не ни е необходима спасителна група — каза си, опитвайки се да надмогне своята тревога. — Военният кораб все още ни очаква от другата страна на Северната чаша.“

Ричард бе зашеметен от последното им поразяващо откритие. В продължение на няколко минути седя неподвижен във всъдехода, без да има желание да го подкара, като задаваше един след друг въпроси, на които нито той, нито неговата спътничка можеха да намерят отговор.

— Какво става тук, в края на краищата? — възкликна англичанинът за пореден път. — Възможно ли е всички тези рамиански биоти да са проектирани по модел на реално съществуващи обитатели на планети от различни части на Вселената? И с каква цел въобще са направени?

Преди да потеглят към седалковия лифт, по настояване на Ричард те заснеха огромно количество кадри с четирите човешки биота.

— Птиците и октопаякът са наистина впечатляващи, но тези снимки ще накарат всички да зяпнат от изумление — заяви той, докато приближаваше камерата, за да хване в близък план походката на Нортън.

Никол му напомни, че остават по-малко от два часа, преди да се стъмни, и че сега вече е съвсем вероятно да им се наложи да изкачат пеша Стълбището на боговете. След малко, доволен, че бе успял да запечата за поколенията необикновената процесия от облечени в скафандри биоти.

Ричард се качи във всъдехода и двамата космонавти поеха към стълбище Алфа.

Не се оказа необходимо да проверяват дали лифтът не е повреден — когато се приближиха, те забелязаха веднага, че в момента той работеше и столчетата пристигаха, правеха завой и се отправяха обратно нагоре. Уейкфилд изскочи от всъдехода и се втурна към контролното помещение.

— Някой идва! — чу се радостният му вик.

— Или нещо — мрачно добави Никол.

Петте минути на очакване им се сториха цяла вечност. Отначало и двамата стояха безмълвни, вперили поглед нагоре. После обаче Ричард предложи да се качат във всъдехода, за да са готови, в случай че им се наложи час по-скоро да изчезнат. Седяха и всеки се опитваше да различи през бинокъла си какво се приближаваше към тях.

— Човек е! — изкрещя Никол.

— Генерал О’Туул! — след малко извика и Ричард.

Нямаше никакво съмнение — седнал в едно от столчетата на въжения лифт, към тях се спускаше генерал Майкъл О’Туул, офицер от американските военновъздушни сили. В момента той се намираше на няколкостотин метра височина над Ричард и Никол и все още не можеше да ги забележи. Освен това очевидно бе погълнат от това да разглежда през бинокъла си великолепната и грандиозна гледка наоколо.

Преди час генералът тъкмо се готвеше да напусне Рама окончателно, когато, изкачвайки се нагоре със седалковия лифт, неочаквано забеляза далеч в небето нещо, което му заприлича на три птици, летящи на юг. Реши да се върне обратно и да се опита да открие отново странните създания. Но той изобщо не бе подготвен за радостната среща, която го очакваше.