Артър Кларк, Джентри Лий
Рама II (20)

20.
Благословената дрямка

Малкото момиче вече бе прекарало почти два часа сам-самичко, преди да разбере какво точно му се бе случило. Омех и един от по-младите жреци бяха оставили Никол съвсем близо до малко солено езерце, заобиколено от всички страни от високата трева на саваната. Напомниха му, че ще се върнат на обяд следващия ден. След това си заминаха.

Отначало Никол се държеше така, сякаш бе попаднала в някаква много забавна игра. Извади съдържанието на торбата от антилопова кожа и отново внимателно прегледа съдържанието й. Мислено раздели храната на три части, определяйки какво да изяде за обяд, вечеря и закуска. Не бе много, но малката Никол реши, че й е достатъчно. От друга страна водата в шишето й се стори малко и помисли, че няма да е лошо, ако успее наблизо да открие някой извор с прясна вода.

След това се опита да си изясни плана на местността, като обръщаше специално внимание на всички по-забележителни знаци, които биха могли да й помогнат да открие езерцето отдалеч. Тя бе едно доста организирано малко момиченце, което често си играеше само в горичката на Парижкото предградие Чили-Мазарин, близо до дома й. В стаята си имаше карти на околността, рисувани на ръка, където със звездички и кръгчета бе отбелязала своите скривалища.

Чак когато се натъкна на четири раирани антилопи, спокойно пасящи под жаркото следобедно слънце, за пръв път разбра колко сама бе останала. Инстинктивно се огледа, за да види къде е майка й и да й покаже красивите животни, които бе открила. „Но мама я няма — помисли си малкото момиченце и огледа хоризонта. — А аз съм съвсем самичка.“ Последните думи леко я обезсърчиха. Тя се опита да потисне нарастващото си безпокойство и отново се огледа, за да види дали може да открие някакви знаци от човешка дейност. „Оставили са ме съвсем сама“ — повтори си Никол и тоя път по гърба й пробяга тръпка на страх.

Сега си спомни, че искаше да намери някое изворче с прясна вода и затова се отправи към една гора, която се виждаше в далечината. Момиченцето нямаше никаква представа какви са разстоянията в саваната и как изглеждат. Въпреки че спираше на всеки трийсетина минути, за да се увери, че може да се върне при езерцето и все още помни пътя, колкото и да вървеше, гората сякаш не се приближаваше. А тя вървеше и вървеше. Следобедът започваше да преваля, а тя усещаше, че е все по-гладна и изморена. Спря и пийна малко от водата в шишето. Изведнъж отнякъде се появиха мухи цеце, които зажужаха край лицето й и също се навираха да пият. Никол извади двете парцалчета с увитата в тях мас, подуши ги, избра по-неприятната миризма и с нея намаза лицето и ръцете си. Оказа се, че е постъпила правилно, защото мухите също не харесаха миризмата и отлетяха.

Достигна дърветата час преди стъмване. Беше готова да подскача от радост, когато откри, че случайно се е натъкнала на малък оазис посред безкрайната равнина наоколо. Досами края на гората, направо от земята извираше бистра вода и пълнеше почти кръгло езерце към десетина метра в диаметър. На едно място водата се процеждаше и образуваше малко поточе, което отново се връщаше в саваната. Никол бе изтощена и потна от дългото вървене. Без много-много да му мисли, тя свали дрехите си и като остана само по гащички, скочи и заплува в примамливата вода.

Водата успокояваше и галеше измореното малко телце. Потопила глава и затворила очи, тя си представяше, че се намира в басейна на парка в парижкото предградие, където живееше с родителите си. Въображението й я пренасяше обратно там, където веднъж седмично ходеше с приятелите си и по цял ден се гмуркаха и играеха във водата. Споменът я успокои. След малко се обърна по гръб и загреба няколко пъти. Отвори очи и погледна надвисналите отгоре дървета — лъчите на късното следобедно слънце се провираха през листата и хвърляха златисти отблясъци.

След малко се измъкна навън, подскочи няколко пъти на брега и се огледа за дрехите си. Не се виждаха никъде. Озадачена, тя обиколи цялото езерце — отново нищо. Опита да си припомни точно откъде бе дошла и оставила дрехите и торбичката от антилопова кожа. Намери мястото и внимателно го разгледа — резултатът отново бе нулев.

Паниката я обзе изведнъж: сякаш невидима ръка стисна гърлото й, а по бузките протекоха сълзи. Тя се разрева със затворени очи, като всеки момент очакваше да усети ръката на някой от родителите си върху главата си и всичко това да се окаже само лош сън. За нещастие, истината бе, че тя — едно малко седемгодишно момиче, останало без дрехи, храна и вода — се намираше някъде в дивите савани на Африка и нямаше никакъв шанс да се спаси чак до пладне на следващия ден. На всичкото отгоре вече се бе почти стъмнило.

Малко по малко Никол успя да се поуспокои и да спре сълзите — просто от тях нямаше никаква полза. Реши да търси дрехите си. Там, където ги бе оставила, се виждаха някакви следи. Никол нямаше откъде да знае какво бе животното, минало през това място, затова си помисли, че е някоя от антилопите, които бе видяла тоя следобед в саваната.

„Вероятно това е най-добрата вода за пиене в околността — логично разсъждаваше детето. — Те са спрели тук и са поискали да разгледат моите вещи. А когато съм цапала във водата, са се уплашили и са избягали.“

Тя тръгна по стъпките, повървя малко по една пътечка през дърветата и изведнъж, на няколко крачки пред себе си видя торбичката, или по-точно това, което бе останало от нея. Торбичката бе скъсана, храната — изчезнала, шишето с вода бе почти празно, а в торбичката все още бе маста и коренчето. Никол пресуши течността, която бе останала в шишето, и го взе заедно с корена в дясната си ръка. Подритна маста и тъкмо се готвеше да продължи да търси дрехите си, чу звук — нещо средно между скимтене и плач. И тоя звук бе много близо.

На около петдесет метра пред нея пътеката излизаше на открито в саваната. Никол напрегна очички и видя нещо да се движи, но не успя да различи какво може да е. След това отново чу скимтенето — този път по-силно. Тя легна по корем на пътеката и безшумно запълзя напред.

На петнайсетина метра от края на гората имаше малка могилка. От мястото си Никол видя кой скимтеше: две малки лъвчета си играеха със зелената й рокля. Майка им стоеше от другата страна, загледана към саваната, над която се спускаше мракът. Никол замръзна от ужас — това тук не беше зоологическа градина — истинска африканска лъвица с двете си малки се намираше само на някакви си двайсетина метра от нея. Трепереща от ужас тя запълзя назад много бавно и много тихо, за да не бъде разкрита.

Когато стигна до езерцето, Никол потисна порива, който я караше да се втурне презглава към саваната. „Тогава лъвицата със сигурност ще ме види — мислеше си детето.“ Но къде да прекара нощта? „Ако успея да намеря някое трапче между дърветата, колкото се може по-далече от пътеката и се сгуша там, тогава може би ще се спася.“ Все още стиснала в ръка шишето и коренчето, Никол безшумно спря до изворчето. Наведе се, отпи от водата и напълни шишенцето си. След това пропълзя в гората и откри търсената трапчинка. Убедена, че на това място се намира в най-голяма безопасност и изтощена от преживелиците, тя се отпусна и заспа.

Събуди се с ужасното чувство, че някакви малки гадини са я напълзели. Протегна се и потърка с ръка голия си корем — целият бе покрит с мравки. Никол изпищя и в същия момент разбра каква глупост бе направила. Почти веднага чу и пращенето на храстите — лъвицата, тръгнала да търси животното, което бе издало звука. Малкото момиче потрепера, забравило за мравките, и когато вдигна глава, срещна погледа на лъвицата. Дивите очи на звяра светеха в тъмнината. В тоя миг в главата й изплуваха думите на Омех за корена. Никол пъхна в уста песъчливата грудка почти несъзнателно и яростно я задъвка. Вкусът бе ужасен, но тя се насили да преглътне.

Само секунди по-късно голото момиченце тичаше между дърветата, следвано по петите от лъвицата. Клоните драскаха лицето и гърдите му, веднъж се подхлъзна, но успя да продължи. Стигна до езерцето, но изобщо не спря — премина по повърхността, а босите й крака едва докосваха водата. Разпери ръце — те се бяха превърнали в крила — бели крила; плесна с тях и се вдигна над водата. Вече бе голяма бяла чапла, която се рееше високо в нощното небе. Обърна се и изгледа лъвицата, удивено вдигнала нагоре глава. Никол се разсмя, плесна още два пъти и мина над върховете на дърветата. Под нея се простираше огромната савана — сега тя можеше да я вижда на повече от стотици километри.

Прелетя над соленото езерце, сви на запад и видя един лагерен огън. Спусна се към него и крясъците на чаплата събудиха налягалите наоколо мъже. Омех скочи на крака, съзря голямата птица и той се обади като чапла, а след това извика:

— Роната? Ти ли си, Роната?

Никол обаче не му отвърна. Тя искаше да лети все по-високо, по-високо дори и от облаците.

Когато се издигна над тях, видя колко по-ярки бяха звездите и Луната. Докато се вдигаше още по-високо, й се счу някаква музика от далечината — нежен звук на кристални камбанки. Опита да плесне с криле, но не успя да ги раздвижи — те се бяха превърнали в сребристи, сякаш метални крила. На тях се отвориха двигатели и изхвърлиха огън зад себе си — Никол вече бе блестяща ракета — стройна и източена, която напускаше Земята.

Музиката се чуваше все по-силно. Тя странно хармонираше с великолепния изглед на земното кълбо, останало зад нея. Тя чу името си. Но откъде? Кой можеше да я вика тук? Гласът като че ли идваше зад Луната. Тя промени посоката си, насочи се към открития Космос и отново включи ракетните двигатели. Профуча покрай Луната и заобиколи отдалеч Слънцето. Скоростта й продължаваше да се ускорява. Зад нея Слънцето се смаляваше, докато стана само една звезда, а после изчезна съвсем.

Навсякъде цареше пълен мрак. Никол изпусна въздуха си и се подаде над повърхността на водата.

Лъвицата дебнеше по края на езерцето. Никол ясно виждаше всички мускулчета на мощната й гръд, виждаше я как тръска глава и души.

„Моля те, остави ме — обърна се към нея Никол. — Няма да сторя нищо лошо нито на теб, нито на лъвчетата.“

— Познавам твоята миризма — отвърна лъвицата. — Малките ми си играха с тая миризма.

„Но аз също съм малка — продължи Никол. — И аз искам да се върна при майка си, но се страхувам.“

— Излез от водата — отвърна лъвицата. — Нека те огледам. Не ти вярвам, че си тая, за която се представяш.

Събрало всичката си смелост, с вперени в лъвицата очи, малкото момиче бавно започна да пристъпва към брега. Лъвицата не помръдваше. Когато водата достигна само до кръста й, Никол събра ръце пред гърдите си и запя. Това бе проста и спокойна мелодия, която тя помнеше още от съвсем малка, когато майка й и баща й идваха вечерно време да я сложат в креватчето, целуваха я за лека нощ, а след това изгасяха лампата.

Спи, детенце, спи…

Нека Бог твоят сън благослови…

Лъвицата се сниши към земята и се приготви за скок. Момичето продължи нежната си песен и все така приближаваше звяра. Когато Никол излезе изцяло от водата и разстоянието между двете бе не повече от пет метра, лъвицата скочи настрани и се шмугна обратно в горичката. Никол вървеше и пееше, а песента й даваше едновременно сила и спокойствие. След няколко минути тя се озова в откритата савана.

Точно когато слънцето изгряваше, Никол стигна малкото солено езерце, отпусна се на тревата и моментално заспа.

Така, полугола и изтегната на тревата, я намериха Омех и другите шамани от племето сенуфо, когато дойдоха по обяд, за да я потърсят.

Спомняше си всичко, като да се бе случило вчера. „Изминали са почти трийсет години вече — мислеше си Никол, легнала на тясната койка в «Нютон», — а уроците, които научих тогава, винаги са ми помагали.“ Никол отново си представи малкото седемгодишно момиче, което бе оставено само в един напълно чужд свят и успяло да оцелее. „В такъв случай защо трябва да се страхувам сега? — запита се тя. — Онова беше далеч по-трудна ситуация.“

Спомените от детството сякаш я ободриха и тя вече не се чувстваше толкова потисната. Мисълта й отново започна да борави логично с фактите и да търси отговора на въпроса: „Какво се бе случило по време на операцията на командира Борзов?“ Усещането за самота и изоставеност бе изчезнало.

Никол прецени, че ако иска да направи истински анализ на инцидента откъм всичките му страни, това означава да не отиде на първото изследователско разследване в Рама и да остане на борда на „Нютон“. Реши, че ще е най-добре, ако поговори с Браун или Хайлман на сутринта.

Най-накрая, изтощена, заспа. Но малко преди да се отдаде на прегръдките на Морфей, в стаята й се чу тихо тананикане на приспивна мелодия. Приспивната песен на Брамс. Никол я пееше за себе си.